Сандра Браун
Лятна буря (7)

Пета глава

Мина една седмица. Ела почти не виждаше Дейвид Рейнуотър, освен на закуска и вечеря. По време на храна той проявяваше забележително търпение към бъбренето на сестрите Дън и тяхното зле прикрито любопитство.

Старите моми започнаха да се обличат официално за вечерите, слизаха долу в най-хубавите си рокли, които обикновено носеха само в неделя, и нагиздени с бижута. Обясняваха тази внезапна прищявка, като питаха реторично какъв смисъл има човек да притежава хубави неща, ако не ги използва. Една вечер Ела долови ухание на одеколон и заподозря, че идва от госпожица Пърл, която започваше да кокетничи при всяка поява на нов наемател.

Господин Хейстингс се завърна един следобед, като едва успя да се измие преди вечерята. Докато Ела им сервираше салатата, сестрите представиха мъжете един на друг.

— Радвам се да се запознаем, господин Рейнуотър — каза търговецът. — Ще бъде хубаво да има още един мъж в къщата. Играете ли шах?

— Не особено добре за съжаление.

— Чудесно. Може би най-после ще успея да спечеля една игра. А, госпожо Барън, вашето готвене ми липсваше. Нищо не може да се сравнява с него, където и да ходя.

— Благодаря, господин Хейстингс. Успешно ли беше пътуването ви?

— Няма с какво да се похваля за съжаление. Дистрибуторите ми вече не купуват като едно време. Всъщност са много далече от едно време, защото не могат да разпродадат складовите си наличности. В наши дни никой не може да си позволи волности. Хората се радват, ако могат да се хранят редовно. Въпреки оптимистичните речи на господин Рузвелт положението сякаш се влошава, а не се подобрява.

— Което трябва да ни подскаже, че трябва да сме още по-благодарни за това, което имаме — вметна госпожица Вайълет.

След вечерята двамата мъже играха шах в официалната гостна, докато сестрите слушаха радио във всекидневната. Ела чуваше слабо музиката от радиото, докато работеше в кухнята. От време на време долавяше и мъжките гласове откъм гостната.

Господин Хейстингс остана в града два дни, после уморено понесе куфарите с мострите си към колата.

— Би трябвало да се върна следващия вторник — съобщи той на Ела. — Ще ви се обадя, ако се забавя поради някаква причина.

— Приятно пътуване, господин Хейстингс.

Той докосна шапката си и потегли. Същата вечер господин Рейнуотър се извини веднага след вечерята и се оттегли в стаята си. Не беше прекарвал повече вечери седнал на верандата, поне Ела не беше забелязвала.

Когато се срещаха, се държаха учтиво, но говореха кратко и сдържано, сякаш внимаваха да не се засегнат взаимно. Както беше помолила тя, той вече не ставаше, когато тя влезеше в стаята, нито проявяваше някаква извънредна любезност. Тя се чувстваше сякаш са се скарали. А не бяха. Не точно. Но тя избягваше да остава насаме с него и той не правеше никакви опити да търси подобни възможности.

Както и трябваше да бъде.

Той беше живял в къщата вече две седмици, когато двамата проведоха следващия си разговор насаме. Ела чистеше на горния етаж, докато Маргарет подреждаше гостната и наглеждаше Соли, който си играеше с няколко макари с конци — едно от любимите му занимания.

Ела тъкмо отнасяше кошницата с препарати и четките за почистване надолу по стълбите, когато чу някакъв непознат стържещ звук. Проследи го през кухнята, излезе през задната врата и заобиколи къщата.

Господин Рейнуотър беше взел една мотика и копаеше сухата пръст между редовете с домати. Беше преметнал сакото и жилетката си на оградата и беше навил ръкавите на ризата си до лактите. Тирантите му се кръстосваха на гърба над мястото, където ризата беше залепнала от пот за кожата му.

— Господин Рейнуотър!

Възклицанието й го накара да се обърне.

— Госпожо Барън. — Той подпря ръка върху дръжката на мотиката, бутна шапката си назад и изтри с ръкав потното си чело.

— Какво правите?

Той погледна дръжката на мотиката, прясно разкопаната пръст и изкоренените плевели, изсъхнали от слънцето. Когато вдигна глава към нея, трудно прикри развеселеното си изражение, което тя вече добре познаваше, но въпреки това намираше за тревожещо.

— Прекопавам зеленчуковата градина.

Спокойното му заявяване на очевидния факт я вбеси още повече. Изкоренените плевели бяха доказателство, че градината се нуждаеше от внимание, но самонадеяността му беше неоправдана.

— Канех се да я оплевя утре. — Тя вдигна глава към жаркото следобедно слънце. — Рано сутринта. Преди да напече.

Той се засмя.

— Горещо е наистина. Чак трудно се диша.

— Точно това ви обяснявам, господин Рейнуотър. Освен че вършите моята работа вместо мен, което не би трябвало да правите, особено без да ме питате, такова усилие надали е добро за човек във вашето състояние.

Веселото му изражение се изпари и лицето му се напрегна, а кожата му сякаш се опъна върху скулите.

— Обещавам ви да не умра насред доматите ви.

Тонът му й подейства като плесница по бузата. Не беше сигурна дали не се е присвила като ударена, защото той веднага пусна мотиката и пристъпи към нея.

— Съжалявам. — Той свали шапката си и прекара пръсти през косата си, избута я назад и отново сложи шапката си. — Моля да ме извините. Това беше много грубо.

Ела все още беше прекалено слисана, за да проговори.

— Мислите, че съм се заел да прекопая градината, защото смятам, че не можете да го направите добре сама? — попита той. — Нищо подобно, госпожо Барън. Изобщо не ми е хрумнало, че можете да разтълкувате по този погрешен начин намеренията ми. Всъщност го направих, без изобщо да се замисля. Беше импулсивно решение и работата е там, че не го направих заради вас. Направих го за себе си.

Тя вдигна глава и го погледна в лицето.

— Искам, имам нужда да правя нещо. Не съм свършил нищо полезно, откакто се настаних тук, а не обичам безделието. Така и дните, и нощите минават много бавно. — Той се усмихна тъжно. — Сигурно си мислите, че се радвам, че времето тече бавно, но аз не понасям да стоя без работа. Искам да продължа да бъда ангажиран и активен, докато мога.

Той я гледа няколко секунди с настойчив поглед, сякаш искаше да я накара да го разбере. После въздъхна, а раменете му леко се отпуснаха. Наведе се и вдигна мотиката.

— Ще я върна в бараката.

Той взе палтото и жилетката си от оградата и прескочи ниската разнебитена телена ограда, която трябваше да пази градината от зайците, макар че рядко вършеше работа.

Когато мина край нея, тя каза:

— Не исках да прозвуча толкова сърдито.

Той спря и я погледна. Очите й бяха на нивото на врата му, където беше разхлабил вратовръзката си и разкопчал горното копче на ризата си. Кожата му беше мокра от пот. Миришеше на сол, на слънце и лятна горещина, на прясно разкопана почва.

Наистина е толкова горещо, че едва се диша, помисли си тя. Във всеки случай не успя да си поеме достатъчно въздух.

— Наемателите ми не трябва да вършат моята работа.

— Дори и ако тази работа прави някого щастлив? — Тя вдигна поглед към очите му. Той попита тихо: — Какво лошо има в това, госпожо Барън?

— Лошото е, че не желая никакви промени в установения ред. — Прозвуча отчаяна, почти изплашена. Тя си пое дълбоко дъх и продължи: — Ако позволявам на всеки наемател да прави това, което иска и когато иска, в къщата скоро ще цари хаос. Не мога да позволя…

Тя млъкна шокирано, защото той постави длан върху рамото й. Но преди да осъзнае напълно, че той я докосва, тя забеляза, че вниманието му вече не е насочено към нея. Той гледаше зад нея. Той пусна нещата си на земята, внимателно, но решително я бутна настрани и се втурна покрай нея.

— Брат Калвин?

Ела се обърна и видя, че проповедникът е яхнал едно муле. Краката му висяха от двете страни на животното, а тялото му беше толкова наведено напред, че челото му почти докосваше острата грива на мулето. Пред удивения й поглед той пусна въжето, което служеше за повод, килна се на една страна и падна от гърба на мулето на земята.

Когато господин Рейнуотър стигна до него, коленичи и внимателно обърна младия проповедник по гръб. Ела ахна при вида на лицето на проповедника. Беше окървавено и подуто. Господин Рейнуотър си пое дъх през зъби. Ела реагира инстинктивно на спешната ситуация и изтича до вратата на кухнята с овладяно изражение. Извика на Маргарет през мрежата, после бързо се върна и коленичи до двамата мъже.

— Какво се е случило с него?

— Струва ми се, че е пребит — отвърна господин Рейнуотър.

Брат Калвин имаше няколко кървящи рани на лицето и скалпа. Дрехите му бяха разкъсани. Едната му обувка липсваше. Беше в съзнание, но стенеше и главата му клюмна, когато господин Рейнуотър пъхна ръка под раменете му и го изправи до седнало положение.

— Помогнете ми да го вкараме вътре — каза той на Ела.

Заради едрия ръст на мъжа това не беше лесно. Господин Рейнуотър преметна едната ръка на мъжа през рамото си и Ела направи същото с другата. Двамата наместиха, доколкото можаха, ръцете и се изправиха с усилие и олюляване. Като пристъпваха бавно, те успяха да пренесат, наполовина влачейки, ранения до стъпалата.

Маргарет отвори мрежестата врата и като видя любимия си пастор в това състояние, започна да пищи.

— Спри веднага! — нареди й Ела. — Нуждаем се от помощта ти. Хвани го за краката.

Прислужницата млъкна веднага. Тя се втурна по стъпалата, пъхна краката на брат Калвин под мишниците си и тримата тръгнаха нагоре по стълбите. И тримата залитаха и се препъваха под тежестта, но успяха да го вкарат през вратата.

Господин Рейнуотър каза:

— Да го сложим да легне на пода.

Направиха това възможно най-внимателно, но брат Калвин продължи да стене и Ела започна да се тревожи, че най-лошите му наранявания са вътрешни.

— Дай ми кърпи и леген с вода — каза тя на Маргарет. — И донеси праха за дезинфекция от банята ми. Къде е Соли?

— Точно зад гърба ти. Доведох го с мен, когато ме извика.

Соли седеше на пода, облегнал гръб на вратата на килера, изпънал краката си напред. Взираше се в обувките си и ги потупваше една в друга, сякаш не забелязваше какво става около него.

Ела се обърна отново към брат Калвин, който изстена, когато господин Рейнуотър притисна пръст към голямата подутина на слепоочието му.

— Да извикам ли доктор Кинкейд? — попита тя.

— И шерифа.

— Не! — Брат Калвин рязко отвори очи. В дясното му око имаше голям кръвоизлив. — Не. Не, моля ви. Не викайте доктора. Нито шерифа.

Докато говореше, той клатеше глава, което явно му причиняваше силна болка, защото той отново стисна очи и изстена. Маргарет донесе легена с вода. Възможно най-леко, Ела проми раните му с вода и после ги напудри с антисептичния прах.

Най-после стенанията му стихнаха, но той не спря да й благодари за добротата. Въпреки тежкото си състояние, той се тревожеше за мулето.

— Какво за него? — попита Ела.

— То не е мое. — Макар че му беше трудно да си поеме дъх заради болките, той обясни, че се страхува животното да не се загуби, така че господин Рейнуотър излезе и го върза за оградата, а после се върна и увери проповедника, че взетото назаем муле няма да избяга.

Брат Калвин ги убеди, че вече може да се изправи, така че му помогнаха да седне на един стол до масата.

— Някъде вътре в тялото усещате ли болка? — попита Ела.

— Ребрата. Сигурно има няколко пукнати.

— Дали няма вътрешен кръвоизлив?

Той поклати глава.

— Не, госпожо, не съм толкова зле.

Но и това беше достатъчно зле, за да изплаши госпожица Вайълет. Тя надникна в кухнята за нещо, но като видя окървавения негър на масата, едва не припадна. Притисна обсипаната си със старчески петна ръка към кокалестите си гърди и извика:

— Мили боже! — после бързо се дръпна назад. Каквото и да ставаше, очевидно възрастната жена не желаеше да се замесва в него. Ела нямаше нищо против.

Маргарет постави една чаша чай близо до проповедника. Той я взе с две ръце и Ела забеляза, че кокалчетата му са ожулени и разкървавени. Явно и той беше нанесъл поне няколко удара с юмрук.

— Какво се случи? Кой ви причини това? — попита господин Рейнуотър. Бялата му риза беше изцапана с кръвта на мъжа, но той сякаш не я забелязваше.

— Убиваха крави.

— Боже милостиви — нададе вой Маргарет.

— Хора на правителството ли? От програмата за борба със сушата? — попита господин Рейнуотър.

Проповедникът кимна.

— Чие стадо беше? — попита Ела.

— На Причет, така се казва.

Тя погледна към господин Рейнуотър.

— Джордж Причет. Семейството му има ферма за мляко от поне три поколения.

Федералната правителствена програма, обявена по-рано през годината, целеше да защити от пълна разруха фермерите, отглеждащи животни за мляко и месо. Най-тежката суша от сто години беше превърнала равнинните щати в Прашна купа, както започнаха да ги наричат. Земята, обработвана за посеви и пасища, сега беше оголена и съсипана от ветрове и нашествия от насекоми.

В отговор на задълбочаващата се криза, конгресът реши да се отделят милиони долари, с които да се откупят животните от фермерите, чийто добитък буквално умираше от глад. Агентите на правителството бяха упълномощени да плащат по двайсет долара на глава, което беше много под пазарната стойност в нормални времена, но беше по-добре от нищо в сегашната кризисна ситуация.

Привидно това беше лесноизпълнима програма. Животните, които изглеждаха достатъчно здрави, за да става месото им за ядене, се изпращаха на Държавния резерв, за да бъдат заклани и обработени. После консервираното месо се раздаваше в кухни за бедни и бездомници, както и за помощи. Така фермерите изкарваха някакви пари, а гладните биваха нахранени.

Но тази програма имаше един много смущаващ аспект. Животните, чието месо не ставаше за консервиране, биваха убивани и заравяни на мястото на покупката. Това правило се отнасяше и за цялото стадо, и за единствената крава на някой фермер. Макар програмата да бе създадена, за да спаси семействата, страдащи от последствията от сушата и икономическата депресия, за хората беше непоносимо да виждат как пред очите им унищожават плодовете на дългогодишния им труд.

Брат Калвин продължи.

— Отделиха най-дебелите от стадото — не бяха много — и ги натовариха на един камион. Откараха ги. Заведоха останалите животни до една изкопана яма и ги заставиха да влязат вътре. Голяма яма беше, колкото къща. Шестима стрелци се наредиха по ръба на ямата. Господин Причет влезе в къщата с жена си и децата и затвори вратата. Не можеше да гледа как убиват кравите му. Въпреки че му бяха платили за тях. Сърцето му беше разбито.

Докато разказваше, гласът на проповедника постепенно укрепна. Започна да отеква между стените на кухнята, сякаш идваше от амвона и предупреждава грешниците какво ги очаква в ада.

— Започнаха да стрелят. Първо застреляха кравите. Те мучаха, като падаха. После и телетата, всички, до последното животно.

На Ела й се догади, като си представи кръвопролитието. Маргарет притисна длан към треперещите си устни. А челюстта на господин Рейнуотър се напрегна, сякаш скърцаше със зъби.

Ела каза:

— Знам, че е необходимо. Измислено е, за да се помогне на хората. Но изглежда толкова жестоко.

— Особено за човек, който се е бъхтил ден и нощ, за да се грижи за стадото — отбеляза господин Рейнуотър. — Но кой ви преби, брат Калвин. И защо?

Мъжът изтри очите си с одраскания си юмрук.

— Хората в бедняшкия квартал чули какво ще става във фермата на господин Причет. И дойдоха. И цветнокожи, и бели. Всички са равни, когато са гладни. Дойдоха, с каквито ножове и секири намерили. Носеха легени и тенджери, смятаха да нарежат кравите и да вземат колкото месо има по кокалестите им тела, преди то да се развали от жегата и да се покрие с прахоляк. Хора, които живеят на вода и хляб, не са придирчиви, ако им падне някакво месо.

Очите му отново се насълзиха.

— Но веднага щом стрелците си тръгнаха, дойдоха неколцина от местните, за да не позволят убитите крави да бъдат накълцани. Водеше ги един бял мъж, който размахваше пушка. С лилав белег по рождение на лицето си.

— Конрад.

Господин Рейнуотър рязко погледна Ела, когато тя изрече името.

— Конрад Елис — поясни тя. — Той има белег по рождение, който покрива почти цялото му лице. Рождено петно, май така им викат.

— Аз му викам белега на Кайн — вметна Маргарет.

— Той е скандалджия, винаги е бил такъв — продължи Ела.

— Зъл е като змия.

Без да обръща внимание на коментарите на прислужницата си, Ела продължи.

— Господин Елис, бащата на Конрад, има фабрика за преработка на месо. Той купува животни от повечето местни ферми.

— Ако хората получат безплатно месо, това ще бъде зле за бизнеса му — отбеляза господин Рейнуотър. — Така че е изпратил сина си да се погрижи никой да не се сдобие с месо.

Ела се намръщи.

— Конрад не се нуждае от извинение. На него му харесва да се бие. Винаги си търси повод.

— Особено откакто…

— Маргарет.

Укорът на Ела накара прислужницата да замълчи, но тя изглеждаше бясна, когато се изправи, и измърмори:

— Ще направя кафе.

Господин Рейнуотър изгледа любопитно Ела и Маргарет, накрая спря погледа си на Ела, но тя пренебрегна неизречените въпроси и отново насочи вниманието си към брат Калвин, който казваше:

— Онова бяло момче определено си търсеше повод за сбиване днес. — Той пресуши чашата с чая и я остави внимателно на масата.

— Щом стрелците си тръгнаха, бедняците се спуснаха към ямата, аз бях с тях, скочиха вътре и почнаха да режат животните. И без това бяха мъртви, поне можеха да нахранят гладните гърла. Тази вечер. Не да чакат да дойдат хората на правителството да им раздават консерви. Така си мислех аз. А също и господин Причет, защото той и жена му излязоха и раздаваха кухненски ножове на тези, които нямаха. После пристигнаха онези момчета, натоварени в един пикап. Надуха клаксона и започнаха да стрелят. Скочиха от пикапа, размахваха бухалки и пушки и закрещяха на хората да се махат. Когато никой не им обърна внимание, защото всички продължаваха да кълцат животните, онези започнаха да удрят хората по главите с бухалките и с цевите на пушките си. Мъже, деца, жени, не правеха разлика.

— А къде беше законът?

— Шерифът и неколцина заместник-шерифи бяха там. Гледаха, но не направиха нищо, докато господин Причет не извади една карабина. Той закрещя на момчетата да се махат от имота му и да оставят бедняците на мира, че те искат месото, което иначе ще се изхвърли. Шерифът му каза да остави оръжието, преди да е убил някого.

Тук проповедникът започна да клати глава и да плаче по-силно.

— Сам го видях. Подлецът с рожденото петно се качи на верандата и изтръгна едното детенце от ръцете на госпожа Причет. Момченце на две-три години. Заплаши да разбие черепа му, ако господин Причет не остави карабината си и не позволи на него и хората му да си свършат работата. Да се погрижат правителствената програма да се приложи, каквито са правилата.

— Боже господи.

Проповедникът погледна господин Рейнуотър, който гледаше с мрачно изражение.

— Бог ще ви прости богохулството, господин Рейнуотър. Наистина беше ужасна гледка. Била е такава и в Неговите очи. — Той отново изтри сълзите от очите си. — Не мисля, че господин Рузвелт е искал това, нали? Както и да е, като видя, че жена му изпадна в истерия заради заплахата за момченцето им, добронамереният господин Причет просто се предаде. Той седна на стъпалата на верандата и гледаше как онези подлеци прогониха гладните бедняци обратно към копторите им. Просто седеше и плачеше при вида на кървавата пихтия, останала на поляната. Той е присъствал на раждането на повечето от тези крави, сигурно е помагал и на някои да родят. А да ги види убити и така безсмислено унищожени… — Проповедникът не продължи.

Когато той замълча, единствените звуци в кухнята бяха бълбукането на кафеварката и потупването на обувките на Соли една в друга. Накрая Ела попита:

— А какво ще стане сега?

— Ще ги заровят.

Брат Калвин се съгласи с обяснението на господин Рейнуотър с кимване.

— Надолу по пътя имаше булдозери, които чакаха да заринат дупката, която преди това бяха изкопали. — Той поклати тъжно глава. — Знам, че всеки се хваща на каквато работа успее да си намери. Но не проумявам как се наемат да убиват крави и телета. Или да зариват застреляните животни, докато гладните деца плачат наоколо, че няма какво да хапнат.

Господин Рейнуотър се наведе през масата към него.

— Опитали сте се да защитите бедняците и сте попаднали в мелето ли?

— Точно така. Понякога ходя в бедняшкия квартал и изнасям служби за онези хора — обясни той. — Аз ги насърчих да тръгнат, когато стрелците отидоха във фермата на Причет. Обещах им месо. Или поне по някой кокал за супа. Не очаквах да се появят мъже, готови да разбият черепа на дете с бухалка. — Широките му рамене се разтресоха и той заплака. — Чувствам се отговорен за това.

Ела постави длан върху ръката му, за да го успокои.

— Не е ваша вината, брат Калвин. Опитали сте да помогнете. — Тя погледна господин Рейнуотър. — Вие познавате доктор Кинкейд по-добре от мен. Дали ще отиде в бедняшкия квартал, за да се погрижи за най-тежко ранените? Аз не бих могла да го помоля за такова нещо, но вие сте му роднина.

Той се изправи и започна да развива ръкавите си.

— Веднага ще отида.

— Отбийте се тук, преди да тръгнете за бедняшкия квартал. Двете с Маргарет ще съберем някои неща.

Той кимна и излезе през задната врата.

 

 

Ела ги чакаше, когато господин Рейнуотър се върна половин час по-късно заедно с д-р Кинкейд.

— Трябва ми малко помощ — извика тя от предната веранда.

Двамата мъже изнесоха кашони с храна, дрехи и разни полезни вещи от къщата и ги натовариха в колата на господин Рейнуотър.

— Приготвили сте всичко това за краткото време, в което ме нямаше? — попита той, докато товареше един чувал с дрехи, които вече бяха умалели на Соли.

— Събирам ги от известно време и изчаквах подходящ момент да ги дам.

Докато мъжете товареха последните неща в колата, Ела се втурна в кухнята, поръча на Маргарет да наглежда постоянно Соли и обеща да се върне навреме, за да сервира вечерята. После грабна шапката си и изтича навън.

— Чакайте, идвам.

— Не е необходимо, госпожо Барън — каза докторът. Той беше плувнал в пот.

— Знам, че не е необходимо, но мога да помогна.

— Може би Маргарет би била по-подходяща.

— Маргарет е негърка, доктор Кинкейд. Не искам да я излагам на опасност от побой от някакви тесногръди хулигани. За тях сбиванията са удоволствие. Още повече им харесва, когато жертвите им са цветнокожи.

Докторът погледна към господин Рейнуотър, за да го подкрепи, но той застана на нейна страна.

— Не можеш да оспориш това, Мърди.

Лекарят нахлупи шапката на главата си.

— Тогава да тръгваме. Госпожа Кинкейд и без това се притесни ужасно. Обеща да изпрати шерифа да ме търси, ако не се прибера до час.

Но един час далеч не стигна да се прегледат всички ранени в мелето във фермата на Причет.

Ела и господин Рейнуотър раздаваха таблетки аспирин и опитваха да успокоят тези с по-леки наранявания, докато докторът се грижеше за по-тежките случаи. Той наместваше кости на мъже, които отпиваха по няколко глътки силен алкохол, за да издържат на болките. Превързваше кървящите. Заши някои по-дълбоки рани с ограничените запаси, с които разполагаше, и намаза останалите с антисептичен мехлем, когато конците му свършиха. Помогна за раждането на едно мъртвородено бебе, чиято майка съжаляваше, че детето е мъртво, но уморено обясняваше, че и без това не би могла да храни още едно гърло. Малката му душица щяла да бъде по-добре в рая, смяташе тя.

Когато се погрижиха за всички ранени, Ела и господин Рейнуотър обиколиха паянтовите колиби, бараки и навеси, които служеха за домове. Раздадоха дрехите, вещите и храната, която бяха донесли. Очите на хората, които се взираха в Ела, бяха или апатични към щедростта, или трогателно благодарни. И двете реакции я смутиха еднакво.

Когато тя раздаде всичко, което носеше, си проправи обратно път до д-р Кинкейд, който обясняваше нещо на жената, чието бебе се беше родило мъртво.

Той се отдръпна от леглото й, което беше всъщност картонен капак, поставен в сянката на един орех, и сложи ръце на кръста си, когато се изправи. Беше оставил сакото и шапката си в колата. Ризата му беше мръсна и мокра от пот. На ръкава му имаше петна от кръв.

— Мисля, че направихме малко добро — отбеляза той.

— Не достатъчно.

— Така е. Никога не е достатъчно. — Той се усмихна мрачно на Ела. — Все едно. По-добре да тръгваме, преди госпожа Кинкейд да е пратила хайка да ме търси.

— Ще има ли болки? — попита го Ела.

— Не много, не. Бебето беше съвсем малко, само на седем месеца. В такива случаи раждането става лесно.

Но в този момент той осъзна, че Ела не го пита за жената, родила мъртвото бебе. Тя гледаше към господин Рейнуотър, който се ръкуваше с един мъж, облечен само с мръсен гащеризон. В краката на мъжа се бяха вкопчили две мърляви босоноги деца, стиснали мръсните крачоли на баща си с ръце, които бяха още по-мръсни. Мъжът държеше трето дете на ръце. Ела го беше чула да казва на господин Рейнуотър, че жена му е умряла от туберкулоза преди седмица и че той не знае как да си търси работа и едновременно да се грижи за децата си.

Беше прекалено далече, за да чуе какво си говореха двамата сега, но тя предположи, че господин Рейнуотър му казва да не губи надежда. Той пусна ръката на мъжа, разроши косата на едно от децата, обърна се и тръгна към нея и доктора.

Ела погледна въпросително към д-р Кинкейд.

— Да — отговори той.

Тя потрепери. Преглътна задавено.

— Можете ли да му дадете нещо, което да облекчи болката?

— Когато той поиска, да.

— А ще го направи ли? Ще поиска ли?

Лекарят гледаше как роднината му заобикаля огньовете и си проправя път в тълпата от хора.

— Да, госпожо Барън — отвърна той мрачно. — Ще поиска.