Сандра Браун
Лятна буря (16)

Четиринадесета глава

Ела прекара неспокойна нощ.

Господин Рейнуотър не слезе за закуска, а каза на Маргарет, която беше горе да събира мръсните чаршафи, че иска само кафе. Ела изпрати Маргарет в стаята му с един поднос. Когато тя се върна долу, Ела очакваше да й разкаже как е наемателят й. Но Маргарет не каза нищо, докато Ела не я попита.

— Изглеждаше ми добре, госпожице Ела.

Тя не попита нищо повече и устоя на желанието да се качи и да провери лично какво е състоянието му. Предния ден го беше засипала с въпроси, при което той едва не избухна. Нямаше да повтори грешката си, защото не искаше да го нервира. Не искаше и повече да чува от него, че е красива, каквато не беше, нито за желанието му тя да не го третира като инвалид. Снощният разговор й се струваше твърде интимен, неприличен и я караше да се чувства неловко.

Освен това нито външността й, нито начинът, по който тя го възприемаше, имаха някакво значение в отношенията им, които се свеждаха до това, че той е наемател в пансиона й. Само това. Нищо повече.

Въпреки всичко тя се надяваше, ако болките му станеха непоносими, да не скрие това от нея заради мъжката си гордост.

Следобед заваля лек дъждец и от нагорещените повърхности веднага се надигна пара — от покривите, колите, релсите. Въздухът стана още по-влажен и тежък. Но лятното преваляване беше нещо ново, рядка и чудесна благословия, на която Ела искаше да се наслади, така че взе една торба боб за чистене и излезе на верандата. Седна на люлеещия се стол с торбата боб и една керамична купа в скута. Соли се настани на пода до нея, с торбичката си с празни макари и кутията домино.

Тази работа не ангажираше мисълта й — да къса дръжките на зеления боб и после да го чупи на две или три, за да е готов за готвене на следващия ден. Може би щеше да добави и малко пресни картофи. Това щеше да бъде чудесна гарнитура към печената шунка.

Мисълта й се пренесе от утрешното меню към вчерашната среща с Конрад, към заплахата, която той беше отправил към фермата на Томпсънови снощи, и после към случката вечерта в кухнята, когато тя едва не бе изпочупила чиниите, защото постоянно поглеждаше ръцете на господин Рейнуотър, който ги сушеше.

Ела — така я беше нарекъл. Два пъти.

Не реагира по никакъв начин на факта, че се беше обърнал към нея на малко име, защото приемаше това за неприлично, а тя не искаше да отдава допълнително значение на тези неловки моменти, като ги обсъжда. След като й бе казал, че е красива, тя го беше помолила да я извини и бързо се бе оттеглила в стаята си.

Но помнеше как изричаше името й. Тайничко й стана приятно, като долови особения тембър на гласа му, когато изричаше двете кратки срички. По някакъв начин знаеше, че това е спомен, който ще таи дълго време. Може би завинаги.

Беше така потънала в мислите си, че в първия момент не осъзна, че Соли вече не седи на пода на верандата, а е станал и се е приближил до парапета.

— Соли?

Той не отговори, разбира се. Съсредоточено поставяше една плочка домино изправена, точно на една линия с пръчката под нея и точно по средата на хоризонталната дъска на парапета. Докато тя беше седяла унесена в мислите си, той бе редил доминото и сега плочките образуваха права линия върху парапета.

Тя остави торбата с боба и купата на стола и се приближи до парапета, но без да престъпва границите, които бяха невидими за нея, но изключително важни за сина й. Не искаше да го разсее от заниманието му.

След като го наблюдава няколко минути, видя, че той подрежда плочките във възходящ ред. Но по-важното беше, че той не ги вземаше от разпиляна купчина като преди. Търсеше всяка следваща плочка в кутията, преди да я постави на края на редицата.

Това не беше необяснимият талант, който д-р Кинкейд беше определил като типичен за идиотите савант. Очевидно Соли притежаваше и тази изключителна способност, но днес, докато се занимаваше с доминото, той разсъждаваше. Обмисляше избора си, преди да вземе плочката от кутията. По същество той броеше!

Очите й се напълниха със сълзи и тя притисна пръсти към устните си, за да сподави радостния си плач.

— Маргарет каза, че сте проявили неблагоразумието да стоите на дъжда.

Тя се обърна, когато господин Рейнуотър бутна мрежестата врата и излезе на верандата.

— Вижте. — Тя посочи доминото върху парапета. — Сам си измисли да прави това. Не съм му го показала аз. Гледайте.

Господин Рейнуотър пристъпи и застана до нея. Соли беше добавил само две плочки към редицата си, преди господин Рейнуотър да осъзнае какво предизвикваше нейното въодушевление.

— Той търси в кутията, докато намери следващата по ред.

— Мислите ли, че това е важно?

— Абсолютно.

— В неделя, на гробището, забелязах, че се беше загледал в пръчките на оградата. Очевидно го привличат подредените и точно разположени неща. Дали този му интерес не може да бъде подхранван и развиван? Би могъл да се развие в някакво умение, не мислите ли?

— Определено. Може би някой ден Соли ще строи мостове.

Тя се усмихна на оптимизма му.

— Бих се задоволила и с много по-малко от това.

Господин Рейнуотър протегна ръка и докосна рамото на Соли. Момчето се дръпна, но не прекъсна заниманието си.

— Браво, Соли. Добра работа.

— Добра работа, Соли — повтори тя.

Господин Рейнуотър каза:

— Мисля, че случаят си заслужава да го отпразнуваме. Да хапнем поне по един сладолед. Ще ми позволите ли да ви почерпя със Соли?

— Преди вечеря?

— Празнуването предполага спонтанност. Правилата могат да се нарушат заради такъв повод.

— Господин Рейнуотър! — извика Маргарет през мрежестата врата. — Моето момче Джими се обади от магазина. Каза, че ще има проблеми във фермата на Хачър и че трябва бързо да отидете там. Конрад Елис и хората си приказвали в магазина, че ще се разправят с всеки, който дръзне да се появи там и опита да наруши правилата.

— Веднага тръгвам. — Той мина покрай прислужницата и влезе само колкото да си вземе шапката от закачалката. — Къде се намира фермата на Хачър?

— Ще дойда с вас. — Ела свали престилката си и я хвърли на стола.

— В никакъв случай — каза той. — Може да бъде опасно.

— По-лесно ще ви покажа къде се намира, отколкото да ви обяснявам. — Доловила колебанието му, тя добави: — Губим време.

Той кимна и се втурна по стъпалата, а Ела го последва.

— Наглеждай Соли, Маргарет — извика тя през рамо.

— Не се тревожи за него. Вие с господин Рейнуотър се пазете. Джими каза, че онези боклуци били пияни и се държали като подивели.

 

 

Когато пристигнаха в ранчото, което се намираше на няколко километра западно от Гилиъд, ситуацията се беше изострила. Оли Томпсън, господин Причет, пощальонът, един църковен дякон, учителят по трудово от гимназията, човекът, който изкупуваше старо желязо, и още много други мъже, които Ела познаваше, вече бяха пристигнали.

Те кимнаха със сериозни изражения, когато господин Рейнуотър паркира колата си и се присъедини към тях до оградата от бодлива тел, която отделяше пасището. Само той не носеше оръжие.

Настрани от тях стоеше още една група, предимно негри, но и неколцина бели. По изпитите им лица и прокъсани дрехи Ела разбра, че те са от бедняшкия квартал. Разпозна вдовеца с три деца, с когото господин Рейнуотър се беше сприятелил. С една глава над останалите се извисяваше брат Калвин, който изглеждаше мрачен, но спокоен.

Господин Рейнуотър беше посъветвал Ела да остане в колата, но тя и без това нямаше намерение да слиза. Единствената друга жена наоколо беше госпожа Хачър, която стоеше в двора пред къщата си и стискаше ръката на мъжа си, сякаш опитваше да го спре, за да не направи нещо безразсъдно.

Вече не валеше, но плътните и потискащи облаци не бяха се разсеяли. Задушният въздух и вонята на тор от натоварения камион, който премина през портата на пасището и се отправи по черния път към главното шосе, допълнително влошаваха положението.

Дълбока яма, още по-голяма от изкопаната във фермата на Томпсънови, чернееше на пасището. Вероятно стотина мучащи говеда бяха вкарани в нея. Наоколо стояха мъже с нахлупени шапки, насочили пушките си към животните, готови за стрелба при сигнал на водача им.

Когато започнаха да стрелят, Ела подскочи.

Въпреки че очакваше стрелбата, шумът беше оглушителен и неприятен. Ела притисна длани към ушите си, но така само слабо притъпи звуците, не можа да ги спре напълно. Усещаше ударната вълна от всеки изстрел с гърдите си, с клепачите си, когато затвори очи.

Първите изстрели изплашиха говедата. Ужасени, те започнаха да мучат още по-силно и жалното виене се извиси над какофонията от изстрели, които продължиха цяла вечност. Накрая от дъното на ямата се чуваха само няколко животни. Всички замлъкнаха след последния залп, отекващ чак до надвисналите облаци.

Настана тежка тишина, барутен дим се стелеше над ямата.

Ела изчака няколко секунди, после отвори очи и отпусна ръце. Дланите й бяха изпотени от притеснение. Тя ги изтри в полата си. Никой от мъжете около господин Рейнуотър или в групата на брат Калвин не помръдна.

Стрелците свалиха пушките си и тръгнаха бавно към редицата черни коли, паркирани една до друга край пътя. Неколцина от тях запалиха цигари. Други тихо си разменяха реплики. Всички избягваха да поглеждат към мълчаливите наблюдатели.

Водачът им спря, за да каже нещо на господин Хачър. Изчака го да отговори или поне да кимне, че е чул това, което са му казали. Но господин Хачър само махна рязко с ръка. Мъжът последва останалите, които вече се качваха в колите.

Никой не помръдна, докато те не потеглиха.

Когато се отдалечиха на няколкостотин метра, но все още се виждаха, господин Хачър извика:

— Който иска, да заповяда. Всички останаха по местата си.

Господин Причет извика:

— Какво ти каза онзи, Алтън?

— Че ще ги заровят по някое време днес преди залез. Но да не ви давам да вземате месо от труповете, защото ще си докарам неприятности и тогава никой няма да може да ми помогне.

После господин Хачър се обърна, прекоси двора и се спря до един дънер, на който сечаха дърва. Грабна дългата дръжка на една секира, забита в дънера, и я издърпа. Метна секирата на рамо и тръгна към ямата.

— Да върви по дяволите. Аз няма да лиша гладуващите от няколко парчета месо, колкото и мършави да са тези говеда.

Настана оживление. Брат Калвин даде сигнал и мъжете край него се втурнаха напред. Те прескачаха оградата или се пъхаха под нея, после тичаха презглава към ямата, стиснали ножове, брадвички и съдини, в които да сложат месото, което успееха да изрежат от кокалестите трупове на животните. Без никакво колебание скачаха в масовия гроб. Ела си даде сметка колко могъща движеща сила е гладът.

Когато започнаха да кълцат мъртвите животни, се чу шум от приближаващи се коли. На Ела й се стори, че господин Рейнуотър пръв го долови сред веселите викове на бедняците, които се мъчеха непохватно да изрежат месото. Той пръв се обърна по посока на звука и на лицето му веднага се изписа тревога.

Ела рязко завъртя глава.

По пътя откъм гъстата гора се носеха с бясна скорост няколко пикапа и коли, всички пълни с мъже, които размахваха оръжия и крещяха като обезумели. Явно се бяха крили в гората, в очакване на този момент.

Колите подскачаха по неравностите, но мъжете не намалиха скоростта. Стигнаха до черния път, пресякоха го, без да намаляват, и после рязко набиха спирачки на ръба на канавката. Мъжете слязоха от колите и се скупчиха около автомобила на господин Рейнуотър.

Ела видя, че господин Хачър излезе от ямата, залитайки, защото обувките му се пързаляха по навлажнената пръст. Той се втурна към жена си, която изглеждаше като вкаменена от ужас. Бутна я бързо да влезе в къщата и заключи вратата, после се върна до ръба на ямата, все още стиснал окървавената секира в ръката си.

Брат Калвин призова хората около себе си да запазят спокойствие и да не правят нищо прибързано. Мъжете от града се разпръснаха и заеха позиции край оградата от бодлива тел, образувайки човешка барикада пред новодошлите.

Но всичко това Ела видя само с периферното си зрение, защото наблюдаваше Конрад, който вървеше зад двама от своите, докато не стигнаха до оградата. После мъжете отстъпиха настрани и му направиха място да мине помежду им. Той отиде право до господин Рейнуотър.

Без да помисли, Ела отвори вратата и слезе от колата.

Конрад изгледа господин Рейнуотър от главата до петите, после обърна глава и изсумтя презрително. Приятелите му се разсмяха. Отново се обърна към господин Рейнуотър и каза:

— Ти ли си предводителят им?

— Не.

— Е, който и да е, нека каже на онези чернилки и лентяи да излизат от ямата или ще се окажат заровени заедно с мъртвите животни.

— Ще застреляте невъоръжени мъже?

— Въоръжени са с ножове.

— Те не представляват заплаха за никого.

— Нарушават закона.

Господин Рейнуотър демонстративно се огледа във всички посоки.

— Не виждам някой представител на закона наоколо, за да ги арестува.

— Правителствените агенти ми възложиха да се погрижа животните да не бъдат оглозгани.

— Можете ли да удостоверите това с документ?

Разколебан, Конрад хапеше вътрешната страна на бузата си, докато обмисляше какво да отвърне.

— Не ми трябват документи. Аз отговарям за тези неща.

— Така твърдите вие.

— Ще изкарате ли онези мъже от ямата или не?

— Господин Елис, ако правителствените агенти толкова държаха тези хора да не получат малко безплатно месо, ранчото на господин Хачър щеше да бъде пълно с техни представители, чиято единствена цел би била да се попречи на вземането на месото от говедата.

— Говеда. — Конрад се изплю на земята. — Само кожа и кости са. Не стават за ядене.

— Някои от гладуващите биха твърдели обратното.

— Много те бива да говориш засукано.

— Тогава ще опитам да го кажа простичко. Защо държите да правите нещо толкова отвратително, че дори представителите на закона го избягват? Не ви засяга по никакъв начин, така че можете спокойно да се престорите, че не сте видели нищо. Защо не позволите на тези хора да вземат колкото месо могат, за да го отнесат на гладуващите си семейства?

Конрад доближи лицето си на сантиметри от лицето на Рейнуотър.

— Що не ме целунеш отзад? — Това предизвика нов изблик на смях от страна на приятелите му, но те замлъкнаха, когато Конрад заби юмрука си в лицето на опонента си.

Господин Рейнуотър беше предугадил удара и се дръпна, но не достатъчно бързо и не достатъчно настрани. Кокалчетата на Конрад уцелиха скулата му, разцепиха кожата и я разкървавиха. Рейнуотър политна назад, но не падна върху бодливата тел благодарение на бързата реакция на изкупвача на старо желязо Тад Уолъс, който протегна ръка и го хвана.

Щом помогна на господин Рейнуотър да възвърне равновесието си, господин Уолъс се хвърли към Конрад. Но господин Рейнуотър го хвана за ръкава и го дръпна назад.

— Той това цели. Търси си извинение да ни нападнат.

Другите тихо се съгласиха с него. Господин Уолъс се дръпна назад.

С опакото на ръката си Рейнуотър избърса струйката кръв, която се стичаше по лицето му.

— Получихте това, заради което дойдохте, а именно — да ме ударите. Постигнахте своето. Всички ви видяха. Ще говорят за това седмици наред. Ударихте ме, сега имате пълно право да се хвалите. Така че си вървете и оставете тези хора на мира.

Развеселеният Конрад погледна през рамо към приятелите си и всички се засмяха като по команда.

— Не, още не сме готови да си тръгваме. И не мисли, че ти или останалите глупаци ще ни изплашите с няколко карабини и пет-шест ръждясали ножа.

— А какво ще кажете за опасността да бъдете прокълнати? Това дали ще ви изплаши?

Никой не беше забелязал, че брат Калвин бе излязъл от ямата, заобиколил хората и сега стоеше от външната страна на оградата, зад неколцина от бандата на Конрад. Гръмовният му глас ги стресна. Когато той тръгна напред, те му направиха път. Някои отстъпиха неохотно, но никой не му попречи и той се озова само на крачка от Конрад. Дори и той изглеждаше дребен до внушителния на ръст брат Калвин и широките му рамене.

Но Конрад не се изплаши от по-едрия си противник, а се ухили насреща му.

— Ти ли си негърът проповедник, който буни останалите?

— Знаеш кой съм. Счупи прозореца на църквата ми, което не обиди мен, обаче обиди Бог. Знам, че си расист, но това не ме интересува. Ще отговаряш за омразата и предразсъдъците си пред Всемогъщия. Мен ме интересува, че тези хора са гладни и че благодарение на щедростта и доброто сърце на господин Хачър имат шанс да получат малко храна. Не са само цветнокожи. Има и бели. Помниш ли Ланси Родер? — Той посочи към ямата, където Ела видя един измършавял мъж, облечен в гащеризон, който стискаше касапски нож в едната си ръка и леген в другата. Дланите, ръцете до лактите, дрехите му бяха изцапани с кръв. Ланси през цялото време не бе спирал да реже месо, преди да се е развалило. — Ланси каза, че сте били съученици — каза брат Калвин на Конрад. — Банката взела къщата му преди три месеца. Той и семейството му останали без дом и сега са в бедняшкия квартал. Той бере памук, но взема нищожна надница. Децата му гладуват.

Конрад не се трогна.

— Не съм виновен аз, че той не може да изхранва децата си. Щом не може да ги храни, защо ги прави. — Той се изсмя. — Защото жена му има хубаво тяло. — Той погледна през рамо към приятелите си. — Може би трябва да пусне нея да изкарва пари, а, момчета? Сигурен съм, че веднага ще й стана клиент.

Приятелите му се разсмяха вулгарно. Неколцина започнаха да подсвиркват. Ланси пусна легена и се втурна напред. Като знаеха, че няма никакви шансове срещу Конрад, двама мъже го събориха на земята и го задържаха, докато крещеше ругатни. Възмущението му развесели още повече групата на Конрад.

Но когато Конрад се обърна отново към брат Калвин, вече не се смееше, дори не се усмихваше.

— Давам ви една минута да се ометете оттук, иначе започваме да стреляме. Изобщо не се шегувам, отче.

Господин Рейнуотър пристъпи напред.

— Ще трябва да застреляте и нас.

Конрад протегна ръката си назад и един от хората му пъхна пистолет в дланта му. Той го насочи към корема на господин Рейнуотър.

— Нямам нищо против. Ще започна с теб, господин Сложни Думи.

Кръвта на Ела замръзна във вените й. Съюзниците на господин Рейнуотър се раздвижиха смутено. Бяха оставили обяда си недояден, бяха затворили магазините си, бяха напуснали домовете си, за да помогнат на съседите си. Сега имаше опасност да се превърнат в жертви на насилието, което се опитваха да предотвратят. Реалността да се изправят пред дулата на оръжията беше много по-стряскаща, отколкото си бяха представяли по време на тайните им събирания.

За разлика от тях, господин Рейнуотър остана непоклатим.

— Не мислех, че сте толкова глупав, господин Елис.

Конрад размаха пистолета. Рейнуотър не мигна.

— Не мислех, че сте толкова глупав, че хладнокръвно да застреляте хората в присъствието на толкова много свидетели.

— Ще рискувам.

— Да, сигурен съм. След като водите шериф Андерсън за носа. — Господин Рейнуотър извърна главата си леко настрани. — Кого познавате във ФБР?

Конрад примигна.

— ФБР?

— Федералното бюро за…

— Знам какво е ФБР. Това не им влиза в работата.

— Ще им влезе. Казахте, че правителствените агенти са ви възложили тази задача. В което се съмнявам. Но ако това е вярно и толкова много хора са убити или тежко ранени, кого мислите, че ще обвинят? Стрелците, които само са си вършели работата? Агентите от програмата за борба със сушата? Бюрократите? — Той изсумтя и поклати глава. — Ако това се превърне в кървава баня, всички — като се започне от президента Рузвелт до последния по веригата, — всички ще обвинят вас, че сте опетнили държавната програма, която е трябвало да помага на хората. Но явно толкова много желаете този сблъсък, че това не ви интересува.

Един от хората на Конрад пристъпи към него и прошепна нещо в ухото му. Ела не чу думите му, но те явно разгневиха Конрад.

— Млъквай — сопна се той и му махна с ръка да се дръпне, сякаш гонеше досадна муха. После каза на господин Рейнуотър. — Мислиш се за много умен, а?

— Мисля, че вие сте достатъчно умен, за да спрете навреме.

— Хайде, Конрад — извика един от хората му.

— Да, хайде да се махаме!

— Нека си колят проклетите крави, на кого му пука?

— Да вървим да се напием.

Като продължиха да си мърморят, те свалиха оръжията си и бавно тръгнаха назад, към пикапите и колите си.

Накрая Конрад остана сам, изправен срещу редицата от мъже.

Той направи няколко крачки назад, после насочи пистолета си поред към всеки от мъжете, сякаш ги сочеше с пръст.

— Всички ме познавате. Знаете, че като кажа нещо, не си правя майтап. Това не е краят. Изобщо не е краят. — После вдигна револвера си нагоре и стреля във въздуха, докато не изпразни целия барабан. Чак тогава се обърна и се отдалечи.

Ела още стоеше до отворената врата на колата. Ярост блесна в очите на Конрад, когато мина покрай нея и изръмжа:

— Пак избра грешния мъж, Ела.