Рекс Стаут
Червената кутия (9)

9.

На следващата сутрин, четвъртък, втори април, седях зад бюрото си и пишех чековете, които Улф щеше да подпише, докато очакваше посещението на Крамър.

Макнейр наистина беше мъртъв, когато доктор Волмър пристигна, и все така мъртъв малко по-късно, когато Крамър и ченгетата му се появиха. След това дойде съдебният лекар за обичайните констатации и трупът „пое пътя към моргата за извършване на аутопсия“, както пише във вестниците. Улф разказа на Крамър как протече срещата, но отказа да му даде копие от стенографските ми бележки. Кутийката с аспирин, която съдържаше още четиринайсет хапчета от общо петдесет, беше предадена на инспектора. Всичко това отне доста време и след като мина осем часът, Улф непрекъснато подканяше Крамър да побърза, тъй като вечерята чакаше.

Трябва да призная, че шефът беше сломен. Да види как пред очите му се извършва убийство, в неговия кабинет, беше вече достатъчно, за да го разстрои. А да си спомня, че само десет минути преди смъртта на Макнейр той го беше уверил, че убиецът няма да го достигне тук, това преминаваше всички граници. Добре го разбирах.

Крамър влезе в момента, в който слагах последния чек в плик. Намигна ми, седна, изтръска пепелта от пурата си и заговори приятелски:

— Досега, Улф, съм идвал тук по хиляди поводи. Но за първи път днес, тръгвайки към вас, отивам на местопрестъпление. Мисля, че даже съм седнал на… нали точно на този стол…

— Не се сърдете, шефе — казах аз. — На това той му вика хумор.

— Знам — въздъхна Улф. — Продължавайте, инспекторе, ще изпия до дъно горчивата чаша.

— Стига вече шеги — каза Крамър. — Хайде да поговорим за това убийство. Имате ли идея?

— Не — отвърна мрачно Улф. — Носите ли документите на Макнейр? — попита той с поглед, прикован в чантата на полицая.

— Нищо интересно — отвърна Крамър с гримаса. — Приех вашата гледна точка, тоест че Фростови несъмнено са замесени. Сега се ровим в техния живот и този на тъй наречения Жебер. Но има две други хипотези, които не съм отхвърлил. Първо, самоубийство. Второ, тази графиня фон Рауц-Дайчен, която напоследък доста често са виждали с Макнейр. Би могло…

— Абсурд! — избухна Улф. — Моля за извинение, господин Крамър, но нямам настроение за шеги. Продължавайте, моля ви.

— Добре, добре! — изръмжа полицаят. — Шега или не, изпратил съм двама души по петите на графинята. Да поговорим сега за кутията с аспирин. Остават четиринайсет таблетки. От тях дванайсет са съвсем обикновен аспирин. Другите две са цианкалий в чисто състояние, покрит с тънък слой аспирин. Убиецът е счукал няколко хапчета аспирин, за да покрие цианкалия. Това е направено много умело, за да не се усети странният вкус през няколкото секунди, необходими за преглъщането на хапчето. Така казват в лабораторията.

— И въпреки това говорите за самоубийство — прошепна Улф.

— Просто хипотеза, казах ви. Първите резултати от аутопсията потвърждават, че наистина става въпрос за цианкалий, но не може да се твърди със сигурност, че двете хапчета, които Макнейр е погълнал, са били отровни, защото тази отрова се изпарява при допира с вода. Всеки може да е сложил хапчетата в кутията. Още повече, че от седмица Макнейр е гълтал хапчетата аспирин като бонбони. Винаги е имал под ръка аспирин или върху бюрото си, или в едно от чекмеджетата му. Тъй като в бюрото му не намерихме нищо, следва, че вчера, излизайки от там, е отнесъл аспирина в джоба си. Взимал е около дванайсет таблетки на ден и може да се предполага, че от три дни взима аспирин от тази кутия. А през тези три дни през бюрото му са минали доста хора. Между тях, разбира се, Фростови и Жебер. Във връзка с последния миналата нощ пратих телеграма в Париж и тази сутрин получих отговора. Участвал е в някаква политическа организация, но вече повече от три години е в Ню Йорк. Първите сведения за него са съвсем общи. Б. И. И. П. Така казват и от Париж.

— Б. И. И. П? — повтори Улф.

— Полицейски жаргон — му обясних. — „Без известни източници за препитание“.

Улф въздъхна.

— Правим всичко, което е необходимо в подобни случаи — продължи инспекторът. — Вземаме отпечатъци от кутията, от чекмеджетата на бюрото на Макнейр, проследяваме продажбите на цианкалия и т.н.

— Знам — прекъсна го шефът. — Пфу! Не и с този убиец, господин Крамър. Намерете нещо друго.

— Ще намеря. Освен ако не сте вие — каза Крамър, хвърли пурата си и тутакси я замести с нова. — За момента само ви разказвам. Открихме, че вчера Макнейр е поискал от нотариуса си да разбере дали Дъдли Фрост, попечител на имуществото на племенницата си Хелън, не е похарчил част от него. Помолил го е да работи бързо. Припомнил му е, че Едуин Фрост оставил жена си без никакви средства, тъй като завещал цялото си състояние на дъщеря си. Но попечителството на парите поверил на брат си Дъдли, и то по такъв начин, че никой, дори и Хелън, да не може да му търси сметка. Това говори ли ви нещо? Ако предположим, че Дъдли Фрост е похарчил един-два милиона, за какво му е да убива Макнейр?

— Не знам. Чаша бира?

— Не. Благодаря.

Крамър дръпна от пурата си и се загледа в листовете, които носеше.

— Ето все пак нещо, което би могло да ви заинтересува — продължи той. — Нотариусът на Макнейр е доста общителен човек. Обясних му, че убийството е сериозно нещо. Той ми каза, че вчера Макнейр е изготвил завещанието си, и ми позволи да взема копие от него. Вашето име го има там черно на бяло.

— Без моето съгласие — уточни Улф, като си наля бира. — Господин Макнейр не ми е клиент.

— Станал е такъв — изръмжа полицаят. — Няма да откажете услуга на един мъртвец все пак! Като изключим някои незначителни дарения, той завещава всичко на сестра си, Изабел Макнейр, която живее в селцето Кемфърд в Шотландия. А, ето го! Параграф шести ви посочва като изпълнител на завещанието. Следващият параграф гласи:

„7. На Ниро Улф, № 918, Западна трийсет и пета улица, Ню Йорк, завещавам червената си кожена кутия и това, което тя съдържа. Уведомих го за мястото, където тя се намира. Съдържанието на кутията да се смята за негова лична собственост, с която той да разполага както намери за добре. Всеки хонорар, който той ще поиска за съответната услуга, при условие че сумата е разумна, да му бъде изплатен незабавно от пасива на имуществото ми.“

— А сега? — задави се Крамър от дима на пурата си. — Той клиент ли ви е? Или ще бъде, след като завещанието бъде прочетено официално?

— Не съм дал съгласието си — поклати глава Улф. — Това завещание е типично за шотландец. Когато господин Макнейр го е диктувал, е бил луд от притеснения, отчаян, но това не му е попречило да уточни „… при условие, че сумата е разумна…“. И освен това ми завещава игла в копа сено. Къде е червената кутия?

— И аз това се питам — отговори спокойно инспекторът, като го гледаше право в очите.

— Какво означава този тон, сър? Какво се питате?

— Питам се къде е червената кутия. Какво учудващо има? Обзалагам се, че съдържанието й ще ни даде отговора на загадката.

Очите му обиколиха стаята и се спряха пак на Улф.

— Не мисля — продължи той, — че кутията е в този кабинет, например в сейфа или в някое от чекмеджетата на бюрото на Гудуин. Не би ли погледнал, Гудуин?

— Няма смисъл — отговорих му, — скрих я в обувката си.

— Господин Крамър — настоя Улф, — казах ви вчера къде спря разговорът с господин Макнейр. Да не би да имате нахалството да подозирате, че…

— Един момент — прекъсна го сухо инспекторът. — И без големи думи, ако обичате. Нахалство по-скоро бих взел назаем от вас. Вашият протест за засегната невинност ми е добре познат. Да ви припомня ли какво пише Макнейр в завещанието си? „Уведомих го за мястото, където тя се намира.“ Минало свършено! Вярно ли е? О, разбира се, вие ми разказахте за срещата си с Макнейр вчера, но защо той пише в минало време? Знам, че говоря високо, но този път не държа да остана на тротоара, докато сцената се разиграва вътре. Няма нито закон, нито правило, които биха ви позволили да скриете тази червена кутия и съдържанието й. Трябва да си заслужите хонорара? Добре, съгласен съм с вас. Но аз съм началник на Криминалния отдел и ми омръзна да гледам как си играете на ясновидец със свидетелските показания, фактите, веществените доказателства и всичко, което ви е под ръка! Не! И въпрос не може да става! Не и този път. Стига вече.

— Като свършите, предупредете ме — спокойно изрече Улф.

— Няма да е скоро!

— О, напротив. Вие определено нямате късмет, господин Крамър. Признавам, че понякога съм използвал по отношение на вас двусмислици и съм увъртал, но никога не сте чували от устата ми лъжа! Опровергайте ме, ако можете! Сега ви декларирам, че никога не съм виждал тази червена кутия, че не знам къде се намира и нямам никаква представа за нейното съдържание. Моля да говорите по-тихо.

Инспекторът слушаше с отворена уста. Няколко мига стоя мълчаливо, после бавно се приближи до бюрото на Улф, подпря се с две ръце на него и каза глухо:

— Това вярно ли е? Давате ли ми думата си?

— Вярно е.

— Не знаете къде е тази кутия? Не знаете какво съдържа?

— Не знам.

— Защо Макнейр пише в завещанието си, че ви е казал?

— Имал е намерение да го стори. Просто е изпреварил събитието.

— Значи нищо не ви е казал.

Пепелта от пурата на Крамър падна на килима, без той да забележи. Въздъхна, преглътна една ругатня и се отпусна на стола.

— Сега се подредих — изрече съкрушено. — Толкова съм свикнал с вашите фокуси, та бих се обзаложил, че решението на тази заплетена история се намира в червената кутия и тя е у вас или поне знаете къде се намира. Вие ми казвате „не“ по втората точка. Добре, вярвам ви. А по първата?

— По първата мисля като вас. Има големи шансове, ако намерим червената кутия, да разберем кой се опита да убие Макнейр преди десет дни, а вчера успя. Вчера, тук, в моя кабинет, пред мен.

— Това ви дразни, а? — Крамър мачкаше пурата си. — Сега за вас това не е само поредният случай, това е наистина престъпление. Би ли позвънил в кабинета ми? — обърна се той към мен.

След като се свързах, станах и му отстъпих стола си.

— Бърк? Крамър е. Вземи бележник и пиши: кутия от червена кожа. Не са ми известни размерите й, теглото, нито дали е стара или нова. Немного голяма очевидно, защото в нея има само документи. Принадлежала е на Бойдън Макнейр. Първо, раздай снимката на Макнейр на десет души, които да се изпратят във всички банки, даващи под наем сейфове. Да се намери неговият, ако има такъв. Второ, обади се на колегите, които се занимават с апартамента и модната къща, обясни им всичко и им кажи, че този, който намери предмета, ще получи един свободен ден. Трето, разпитайте приятелите и познатите на Макнейр дали са виждали кутията и ако са я виждали — къде, кога и как изглежда. Не пропускай най-вече Колинджър, нотариуса на Макнейр. Четвърто, телеграфирай в Шотландия. Да разпитат сестрата на Макнейр във връзка с това. Да, две телеграми, това какво те засяга? Разбра ли? Тогава действай.

Той затвори телефона.

— Десет души! — промърмори Улф. — Сто… Хиляда… Честно казано, господин Крамър, с подобна армия би трябвало да залавяте поне по десет престъпници за всяко убийство.

— И това се случва — отговори полицаят. — Когато намерим кутията, ще ви предупредя, тъй като тя ви принадлежи. Ще погледна първо в нея, за да съм сигурен, че вътре няма бомба. Ако се случи нещо с Гудуин, няма да си го простя… А вие? Тръгвате ли на лов?

Улф поклати глава.

— След вашите хрътки, които се завират и в най-малката дупка? Невъзможно. Съжалявам, сър, че вашата визита тук ви разочарова. Ако намеря това, което търсим, вие ще сте първият, когото ще предупредя. Надявам се, че все още ще бъдем съдружници? Поне в този случай?

— Абсолютно.

— Добре. Ще си позволя да направя едно предложение. Направете необходимото всички Фростови, без изключение, да бъдат незабавно информирани за съдържанието на завещанието на господин Макнейр. Не се тревожете за Жебер. Което знаят Фростови, научава го и той.

— Съгласен съм. Нещо друго?

— Не. Освен това, ако намерите кутията, трябва да сте много предпазливи. На лицето, което е сложило цианкалия в кутията с аспирин, не му липсва нито въображение, нито интелигентност.

— Възможно е. Това ли е всичко?

— Да. Пожелавам ви много късмет.

— Благодаря. Много сте любезен.

Той си тръгна.

Улф позвъни за бира. Аз отидох до кухнята да изпия чаша мляко. Когато се върнах, шефът, изправен в креслото си, с широко отворени очи, се беше задълбочил в каталог по градинарство, който беше пристигнал със сутрешната поща. Седнах, въздишайки, за да затворя пликовете с чекове и да им залепя марки. След това взех шапката си и отидох да ги пусна. Като се върнах, Улф все още си почиваше, разглеждаше с лупа долната част на една Lealiocattlega luminosa aurea^[1] и търсеше по нея цветен прашец.

— Чудесен пролетен ден — отбелязах аз, като сядах на мястото си. — Втори април, траурният ден на Макнейр. Във връзка с това искам да ви попитам дали сте проверили как върви разследването на инспектор Крамър? Трябва ли да го попитам какви са инструкциите му?

Той не отговори. Аз почаках малко и продължих:

— Да предположим например, че Крамър намери тази кутия, разбере това, което и ние бихме искали да знаем, и отиде да прибере убиеца с всички необходими доказателства? Тогава — сбогом на първата част от хонорара. Що се отнася до втората — тя вече е непостижима, тъй като Макнейр е мъртъв и малката наследница вече няма да работи при него. Вече имахте удоволствието да видите как Макнейр умира под носа ви. Ако събитията продължават да се развиват с това темпо, в скоро време няма да има на кого да представим сметката си. Вие ме научихте да правя компромиси, когато става въпрос за големи суми. Вярно е, че сте изпълнител на завещанието, но без личното ви съгласие! Дали да не поговорим за това? Не мислите ли, че е време да си дадете вид, че работите по въпроса?

Не последва отговор.

— Освен това — продължих — Крамър няма никакви права над червената кутия. Вие сте законният й собственик. Само че ако той я открие, няма да остави много за вас, бъдете сигурен. Вярно е, че винаги можете да му изпратите протестно писмо чрез вашия нотариус…

— Арчи, отвратителен си — въздъхна Улф и остави лупата. — Говориш безсмислици. Ако държиш да си полезен, вземи пистолета си и застреляй един по един всички хора на Крамър. Не виждам друг начин да попречим на издирването им. След това сам ще намериш кутията.

Погледнах го снизходително:

— Ще бъде съвсем излишно. Ако бях на ваше място, щях да седна кротко в креслото си, да затворя очи и да приведа в действие мозъчните си клетки. Щях да се напрегна, да измисля и да кажа: „Арчи, иди веднага там и там, вземи кутията и ми я донеси.“ По този начин ще пратим хората на Крамър за зелен хайвер…

— Достатъчно — каза Улф сухо, но без да се вълнува. — Остенът е полезно нещо, но трябва да се употребява само в подходящ момент. В дадения случай нямам нужда от стимулатори, а от факти. А що се отнася до намирането на кутията, още веднъж ти казвам, че присъствието на хора на Крамър пред всички възможни скривалища ни изважда от борбата. Предпочитам да ти напомня — кисело рече, — че вчерашната ми програма предвиждаше дегустация на пълнена гъска, а не спектакъл на насилствена смърт. А твоята програма беше да отидеш при Залценбах в Гарфилд и да донесеш прясно заклано яре, а не да ме уморяваш с капризите си. За днес следобед… Какво има, Фриц?

— Господин Лъвлин Фрост иска да ви види — каза Фриц.

— Да го вземат дяволите! — избухна Улф. После, след дълбока въздишка, добави: — Арчи, ако ти… Всъщност, не. В крайна сметка той ми е клиент. Да влезе.