Рекс Стаут
Червената кутия (11)

11.

— Но, Хелън — намеси се Лю, — това е задача на полицията! Остави ги да вършат работата си. Знаеш отлично, че леля Кали и татко ще се ядосват. Спомни си какво ми казаха оня ден…

— Все ми е едно — заяви тя. — Парите са мои, а не техни. Решението ми е окончателно. Само че ще стана пълнолетна чак следващия месец. Възможно ли е все пак, господин Улф?

— Напълно възможно.

— Приемате ли?

— Питате ме дали приемам тази задача? Въпреки мнението, което имам за Фростови като клиенти, отговорът ми е утвърдителен.

— Прави каквото искаш, Лю — обърна се Хелън към братовчед си. — Можеш да се прибереш вкъщи и всичко да им разкажеш. Но… но бих искала да си на моя страна.

— Наистина ли си решена?

— Абсолютно.

— Тогава съм съгласен. Оставам тук. Аз, естествено, съм за Фростови, но ти си начело на списъка. Ти си дори… Не, нищо. Прави каквото искаш.

— Благодаря, Лю. Господин Улф, искате ли да подпиша някакъв документ?

— Не е необходимо — отговори той, облегна се назад и притвори очи. — Моите хонорари съответстват на свършената от мен работа. Нямам намерение да ви карам да плащате за непоследователността на братовчед ви. Искам само да уточня следното: вие ме натоварвате с тази мисия поради вашата привързаност и добрите ви чувства към господин Макнейр и поради желанието ви убиецът да бъде открит и наказан. В този момент вие сте под влиянието на силна емоция. Сигурна ли сте, че утре или през следващата седмица намеренията няма да се променят? Искате ли наистина убиецът да бъде открит, отведен в съда, осъден и екзекутиран, дори ако става въпрос за вашия братовчед, чичо ви, майка ви или господин Перен Жебер?

— Но… но това е смешно!

— Може би, но не отговорихте на въпроса ми. Наемате ли ме да открия убиеца, който и да е той?

Тя го изгледа мълчаливо.

— Да — отговори накрая. — Независимо кой е човекът, убил чичо Бойд… Да, искам го.

— Няма ли да размислите?

— Не.

— Много добре. Имам ви доверие. Да започваме работа. Най-напред имам няколко въпроса към вас, но е възможно отговорът ви на първия да обезсмисли другите. Кога видяхте за последен път червената кожена кутия на господин Макнейр?

— Неговата какво?… Неговата кутия от червена кожа?

— Точно така.

— Никога не съм я виждала. Дори не знаех, че има такава.

— Добре. А вие, сър, ще отговорите ли на няколко въпроса?

— Естествено. Но не и на този. Нищо подобно не съм виждал.

— В такъв случай — въздъхна Улф — ще продължим. Трябва да ви кажа, госпожице Фрост, че господин Макнейр подозираше — или поне предчувстваше — това, което му се случи. Вчера, докато вие бяхте тук, той е бил при нотариуса си и е диктувал завещанието си. Оставил е всичко, което притежава, на сестра си Изабел, която живее в Шотландия. Посочил ме е за изпълнител на завещанието и ми оставя червената си кутия заедно със съдържанието й. Беше дошъл, за да ме помоли да приема изпълнението на тази мисия и това наследство.

— Посочил ви е за изпълнител на завещанието си? — попита недоверчиво Лю. — Та той не ви познаваше! Онзи ден дори отказваше да разговаря с вас…

— Това е вярно и показва колко голямо е било отчаянието му. Но не се съмнявам, че тази кутия съдържа тайната на неговата смърт. Виждате ли, госпожице Фрост, от вас очаквах поне описанието на предмета.

— Никога не съм я виждала — увери го Хелън Фрост. — Но не разбирам… Ако е искал да ви я даде, защо не ви е казал…

— Имаше намерение да го направи. Последните му думи бяха едно върховно усилие да ми каже къде се намира кутията. Трябва да ви уведомя, че инспектор Крамър има копие от завещанието и група полицаи са се заели с издирването на предмета. Ако вие или вашият братовчед можете да ми дадете някакво сведение, направете го незабавно. За предпочитане е аз да я намеря пръв. Не за да предпазя убиеца, а защото си имам собствен начин на действие.

— Но — забеляза Лю — вие казахте, че той ви е завещал тази кутия. Следователно тя ви принадлежи.

— Веществените доказателства не принадлежат никому, след като правосъдието се заеме с тях. Ако инспектор Крамър намери кутията, единственото, на което можем да се надяваме, е да бъдем привилегировани зрители. Моля и двама ви да си спомните. Припомнете си седмиците, месеците, дори изминалите години. Опитайте се да се сетите за някоя дума на господин Макнейр, случаен жест, набързо затворено чекмедже, неволен знак, издаващ скривалище, забележки на трети човек, който би могъл да е в течение.

Лю завъртя глава отляво надясно и отдясно наляво.

Хелън мислеше.

— Нищо не ми идва наум — каза тя. — Опитвам се да си спомня, но съм сигурна, че нищо подобно не съм виждала.

— Нямаме късмет. Без съмнение полицията претърсва апартамента и модната къща. Известна ли ви е друга негова резиденция, вила, яхта или каквото и да е?

Хелън кимна. Братовчед й я погледна въпросително.

— Да — обясни тя. — „Гленан“. Една малка вила с няколко акра земя близо до Брустър.

— „Гленан“?

— Да. От имената на жена му Ан и на дъщеря му Глена.

— Тази вила негова собственост ли е?

— Да, от около шест години.

— Какво е Брустър?

— Малко селище на осемдесет километра северно от Ню Йорк.

— Добре. Арчи, обади се на Сол, Ори, Джони и Фред. Да тръгнат незабавно и да претърсят тази вила „Гленан“. Първо вилата, после терена. Има ли там инструменти, госпожице Фрост?

— Има някакви. Той работеше от време на време в градината.

— Отлично. Да вземат колата и нещо за осветление, ако трябва да продължат работата и през нощта. Предметът най-вероятно се намира във вилата: дупка в стената, летва от паркета… Хайде, Арчи. Не, почакай. Вземи си първо бележника. После ще препишеш това.

Той продиктува:

— „Упълномощавам Сол Панцър да влезе в къщата и терена на «Гленан», собственост на Бойдън Макнейр, покойник, както и да направи някои издирвания съобразно моите инструкции.“

— Остави празно място за подписа ми над думите „изпълнител на завещанието на Бойдън Макнейр“. Още нямам право на тази титла, но ще я легализираме по-късно.

Сол Панцър пристигна пръв, с шапка в ръка. Намигна ми, поздрави Улф, запечата с поглед двамата Фрост — това беше всичко, той никога вече нямаше да забрави лицата им. После обърна големия си любопитен нос към Улф.

Шефът го осведоми с няколко думи. Хелън Фрост му показа пътя. Дадох му подписаното пълномощно и четирийсет долара, които той грижливо прибра във вехтия си портфейл. След това Улф го помоли да докара колата от гаража и да чака Фред и Ори пред къщата.

— Разбрано, сър — каза Сол. — Ако намеря кутията, трябва ли да оставя Фред и Ори там, докато ви я донеса?

— Да. Да останат там до второ нареждане.

— А ако… непознати предложат да ми помогнат в търсенето, да приема ли?

— Точно за това мислех. — Улф се смръщи. — Нищо не рискуваме, ако се придържаме към закона и реда. Следователно можете любезно да поискате заповед за обиск.

— В кутията — попита Сол, като се изчерви — има ли нещо, което… нещо… нещо откраднато?

— Не. Тя е моя законна собственост. Никой да не я пипа.

— Добре.

Сол излезе. Замислих се, че от момента, в който Сол намери кутията, животът на всеки, който би се опитал да му я вземе, не би струвал и пукната пара. За него Улф е самият Господ!

Улф позвъни на Фриц. Едно дълго позвъняване и две кратки, с които съобщаваше, че иска бира. Фриц се появи.

— Можеш ли да сервираш обяд за четирима? — попита Улф.

— Не — намеси се Лю. — Ние си тръгваме. Обещах на татко и на леля Кали…

— Ще им се обадите по телефона. Съветвам госпожица Фрост да остане. Можем всеки момент да научим за откриването на кутията, което ще означава неприятности. Ако, напротив, не я открият, ще са ми нужни много сведения. Госпожице Фрост?

— Ще остана — каза тя. — Но не съм гладна. Ще останеш ли с мен, Лю?

Той измърмори нещо, но не помръдна. Улф се обърна към Фриц:

— Телешкото печено е достатъчно. Ще ни стигне. Прибави още една маруля към салатата и, естествено, още олио. Сложи бутилка „Марко — Брунер 28“ да се охлади. Предупреди ни, когато станеш готов. А сега, госпожице Фрост, да се заемем сериозно със задачата. Ще ви задам цял куп повече или по-малко странни въпроси. Спестете ми вашия протест. Смятайте, че за момент бариерата над личния ви живот е вдигната. Съгласна ли сте?

— Да — отговори тя, като го гледаше право в очите. — Това ми е безразлично. Знам, че сте изключително ловък. На това разчитам. Вече нямам причина да лъжа.

— Нека да опитаме. Първо ще изясним настоящето, а после ще се върнем в миналото. Трябва да ви кажа, че вчера господин Макнейр ми даде някои сведения, преди да бъде… прекъснат. Вече имам фон на декора. Нека да помисля… Какво искаше да каже господин Жебер, като спомена, че сте почти сгодени?

Тя сви устни, но отговори без заобикалки:

— Нищо, наистина. Той няколко пъти ме моли да се омъжа за него.

— Вие окуражихте ли го?

— Не.

— Някой друг правил ли го е?

— Как? Кой би могъл?

— Много хора. Камериерката ви, пасторът, член от семейството ви. Правил ли го е някой?

— Не — повтори тя след кратка пауза.

— Казахте ми, че нямате причина да лъжете повече.

Тя млъкна и се опита да му се усмихне. В този момент започнах да разбирам колко свестен човек е тя заради тази усмивка, с която искаше да покаже, че ще играе честно.

— Това е нещо толкова лично — каза. — Не виждам как…

— Нашата главна цел — предупреди я Улф — е да открием убиеца на господин Макнейр, който и да е той. В такъв случай вие трябва да оставите на мен да избера нужния подход. Моля ви, не се препъвайте още в първото камъче. Кой поддържаше господин Жебер?

— Няма да правя повече така — обеща тя. — Що се отнася до Перен, никой не го е окуражавал. Познавам го от много отдавна, а мама го е познавала още преди да се родя. Татко също. Той е забавен, интересен и дори го харесвам. От друга страна, не мога да го търпя. Мама все повтаря, че трябва да обръщам по-голямо внимание на качествата, отколкото на недостатъците му и тъй като той е стар приятел, няма причина да му причинявам мъка, като го отрежа направо. Мама иска да оставя у него впечатление, че има шансове, докато все още не съм направила избора си.

— И така ли направихте?

— Боже мой… Не отказах. Майка ми е много убедителна.

— Какво мисли вашият чичо и настойник, господин Дъдли Фрост?

— О! Аз никога не говоря с него за такива неща. Но знам какво мисли. Той не обича Перен.

— А господин Макнейр?

— Той го ненавиждаше. На пръв поглед бяха приятели, но… чичо Бойд не беше двуличник. Ако ви кажа…

— Моля ви.

— Ами, един ден, преди около година, чичо Бойд ме извика в кабинета си. Там беше и Перен. Чичо Бойд стоеше прав, блед и решителен. Попитах го какво има. Той ми отговори, че иска само да ми каже в присъствието на Перен, че ще се противопостави на брака ми с този човек с цялата сила на привързаността и влиянието си над мен. Той ми заяви това и ме изпрати да си вървя.

— И въпреки това господин Жебер продължи да ви ухажва?

— Разбира се. Защо не? Той прави като много други. Аз съм толкова богата, че си заслужава усилието.

— О! О! Това е цинизъм! Но не е лишен от елегантност. Каква е професията на Жебер?

— Няма такава. Това е едно от нещата, които ме дразнят у него. Нищо не прави.

— Богат ли е?

— Не знам. Възможно е, но не съм в течение. Живее в хотел и има кола.

— Знам. Гудуин ме уведоми. Вие сте се запознали в Европа. Той какво правеше там?

— Нищо по-различно от това, което прави тук, доколкото си спомням. Вярно, била съм съвсем млада… Бил е ранен на фронта. Дойде да ни види в Испания, или по-скоро да види майка ми, тъй като аз съм била само на две години. Малко след това ни придружи в Египет, но когато тръгнахме към Ориента, той се върна…

— Момент, ако обичате — сви вежди Улф. — Изглежда групата в Испания е била доста многобройна. Едно от последните неща, което ми каза господин Макнейр, беше, че е заминал за Испания с малката си дъщеря. Да се върнем сега към вашето раждане. По това време баща ви е бил в британската авиация и са го убили няколко месеца по-късно. По кое време сте тръгнали към Испания?

— Била съм на година. Майка ми се е страхувала да остане в Париж заради войната. Първо сме отишли в Барселона, после в Картаген. Малко по-късно чичо Бойд и Глена дошли при нас. Той нямал пари и бил болен. Мама… му помогнала. Мисля, че и Перен пристигнал малко след това. После Глена починала и чичо Бойд се върнал в Шотландия. Ние с мама сме тръгнали за Египет. Тя се страхувала от революция или нещо подобно в Испания. Перен ни придружил.

— Добре. Колко време сте останали в тази страна?

— Около две години. Когато съм била на четири години, избухнал бунт, в който трима англичани били убити. Мама решила да тръгнем. Перен отишъл във Франция. Ние сме живели известно време в Бомбай, след това в Бали, Япония и Хавай. Чичо ми, който е и мой настойник, държал да получи американско образование. Затова сме се установили в Ню Йорк. Едва по това време започнах да опознавам чичо Бойд. Не си спомням за времето, което сме прекарали в Испания, защото съм била само на две години.

— Когато дойдохте в Ню Йорк, господин Макнейр беше ли основал вече модната си къща?

— Не. Едва по-късно реши да се установи тук. Майка ми много му помагаше в началото с връзките си, но той и без това щеше да успее, защото наистина беше добър специалист. В Париж и Лондон започваха да му подражават. Когато си живял с него, когато добре си го познавал, не можеш да повярваш…

Тя млъкна, готова да се разплаче. Улф се приготви да каже няколко успокоителни думи, но Фриц, който съобщи за обяда, му спести това.

— Оставете мантото си тук, госпожице Фрост — предложи той. — Позволете да ви помогна да свалите шапката си. Да се сяда на масата с шапка на главата, освен в бюфета на гарата, е доста варварски обичай. Благодаря.

След като седнахме на масата и Фриц сервира първото ястие, Улф ги представи. Това е обичаят му с тези от гостите ни, които имат за първи път честта да опитат кухнята му.

— Госпожица Фрост, господин Фрост. Това е господин Бренър.

Пак според правилата на масата не говорихме за разследването. Лю, въпреки че беше нервен, имаше добър апетит. А нашата нова клиентка демонстрира вълчи глад. Без съмнение не беше хапвала нищо от сутринта. Тя отдели необходимото внимание на телешкото печено, с което спечели уважението на шефа. Той поддържаше разговора, като се спираше най-вече на Египет, на цивилизацията по времето на фараоните, на това, как се обяздват камили, и завърши с блестяща дисертация за британския колонизаторски дух.

Фриц сервира кафето в кабинета. Хелън се обади на майка си. Успях да разбера, че тя протестира енергично, тъй като Хелън в началото беше спокойна, после спокойствието взе да я напуска и накрая стана съвсем раздразнена. Лю я наблюдаваше с притворени очи, но не успях да разбера дали погледът му беше предназначен за братовчедка му или за невидимата опозиция.

Улф поднови разпита, като се опитваше да разбере всичко за Жебер, но близо половин час разговорът се прекъсваше от телефона. Дъдли Фрост се обади на сина си, за да му натрие носа. Лю го понесе спокойно, като съобщи, че братовчедка му Хелън има нужда от него. Тъкмо затвори и Фред Дъркин се обади. Той докладва, че са пристигнали в „Гленан“, без да видят жива душа. Телефонът във вилата бил повреден и Сол го изпратил до селото, за да ни се обади. След това някакъв тип на име Колинджър настоя да говори с Улф. Оказа се, че това е нотариусът на Макнейр, който попита дали Улф може да прескочи до кабинета му, за да разговарят за завещанието. Самата мисъл за това прекъсна храносмилането на шефа поне за десет минути. Разбраха се Колинджър да дойде на следващата сутрин. Накрая, малко след три часа, Крамър настоя да ни осведоми учтиво, че хората му разследват, но без никакъв резултат. Нямало червена кутия, никакво сведение за нея, нямало скривалища. Нищо в документите на Макнейр и нищо от продажбите на цианкалий в града — с две думи — пълна мъгла.

— Има още нещо — каза той отчаяно. — Не мога да намеря младите Фрост. Момичето е излязло към единайсет часа и не е казало къде отива. Освен това научих, че е била най-близка от всички с Макнейр. Следователно тя е най-големият ни шанс при издирването на червената кутия. Защо тогава си играе на криеница? Започвам да се питам дали не са избягали с братовчед й, защото започна да става напечено за тях…

— Господин Крамър, моля ви — прекъсна го Улф. — За трети път се опитвам да ви прекъсна. Госпожица Хелън Фрост и господин Лъвлин Фрост са в моя кабинет. Ние обядвахме…

— Какво? Те са при вас?

— Ами да. Тук са от сутринта, малко след като вие си тръгнахте.

— Прекалявате! — извика полицаят. — Искам да ги видя веднага! Кажете им да дойдат… Не, чакайте. Искам да говоря с малката. Дайте ми я.

— По-полека, инспектор Крамър — каза Улф. — Тези млади хора дойдоха при мен по свое желание. Ще ви дам да говорите с госпожица Фрост. Тя сега е моя клиентка…

— Какво казахте?

— Сега работя за госпожица Фрост. Щях да ви кажа, че това напълно ще обедини усилията ни. Също като вас, и тя желае да се намери убиецът на господин Макнейр. За това ми плаща. Мога да ви уверя в едно нещо — нито тя, нито братовчед й знаят къде е кутията. Никога не са я виждали. Дори не са чували за нея.

Крамър гневно изсумтя.

— Все пак искам да говоря с нея — добави след малко.

— В тъмната дупка, която ви служи за кабинет? — въздъхна Улф. — Тя е само едно уморено до смърт дете, което няма какво да ви каже, но има два милиона долара и ще бъде пълнолетна след месец. Защо не отидете да разговаряте с нея довечера след вечеря у тях?

— Но аз… о, защо ли изобщо разговарям с вас! Казвате, че тя не знае нищо за червената кутия?

— Абсолютно нищо, и братовчед й също. Имате думата ми.

— Добре. Може би по-късно ще разговарям с нея. Ако откриете нещо, нали ще си спомните за мен?

— Бъдете спокоен.

Улф затвори, отмести телефона и кръстоса ръце върху корема си.

— Този човек говори прекалено много — прошепна. — Сигурен съм, госпожице Фрост, че не ми се сърдите, задето ви лиших от удоволствието да посетите един полицейски кабинет. Никога не съм се съгласявал доброволно мой клиент да посети това място. Да се надяваме, че издирването на кутията ще отнеме цялото време на инспектор Крамър.

— Според мен — намеси се Лю — нищо не може да се направи, докато не се намери кутията. Няма да постигнете нищо, като продължавате да се ровите в тази стара история, освен да отегчите ненужно вашата клиентка.

— Припомням ви, сър, че вашето присъствие тук не е задължително. Братовчедка ви прояви благоразумие, след като ангажира експерт и го остави да действа както намери за добре. Докъде бяхме стигнали, госпожице Фрост? А, да. Били сте на шестнайсет години, когато господин Жебер е пристигнал в Ню Йорк. Той сега е на четирийсет и четири години. Следователно тогава е бил на трийсет и девет години. В разцвета на силите си! Предполагам, че той веднага е дошъл да види майка ви като стар приятел?

Хелън Фрост кимна.

— Да. Освен това той й беше писал, за да съобщи за пристигането си. Аз изобщо не си го спомнях, защото не го бях виждала от четиригодишна.

— Разбира се. Неговото пътуване би ли могло да има политическа цел?

— Не мисля. Дори съм сигурна, че не… Глупаво е, защото всъщност нищо не бих могла да знам по въпроса. Но честно казано, мисля, че не.

— Във всеки случай той не работи и това у него не ви харесва?

— Това не би ми харесало у никого.

— Доста странна гледна точка за една богата наследница. Ако господин Жебер се ожени за вас, той ще продължи да не работи. Наближава четири часът и аз ще трябва да ви напусна. Преди това искам да ви задам един въпрос. Той е във връзка с фраза, която вие вчера не довършихте. Разказвахте ми за вашия баща — че е починал, когато сте били само на няколко месеца и всъщност никога не сте имали баща. Тогава добавихте: „Но…“, аз ви попитах какво искате да кажете, вие отговорихте „нищо“ и разговорът спря дотук. Може би това наистина е без значение, но бих искал да чуя края на изречението ви. Спомняте ли си?

— Да, спомням си. Но това наистина е глупост…

— Кажете все пак. Знаете много добре, че търсим игла в копа сено. Не трябва да пренебрегваме нищо.

— Ами… мислех си за един сън, детски сън, който няколко пъти сънувах, когато бях малка…

— Разкажете.

— Първият път беше на остров Бали. Бях на шест години. Сънувах, че съм малко дете, около двегодишно горе-долу. На един стол беше сложена кърпа, а върху нея — обелен портокал, разделен на парченца. Вземах едно парченце и го изяждах. После вземах второто и го подават на един мъж, седнал на пейка, като казвах: „За татко.“ Това беше моят глас.

Говорех като малко дете, разбира се, но съвсем ясно. След това изяждах второ парче портокал и подавах следващото на мъжа, като пак казвах: „За татко.“ И така — докато се свършиха парченцата. Събудих се разплакана. Мама спеше на съседното легло. Тя стана и ме попита какво има. Аз отговорих: „Плача, защото съм много добричка!“ Но никога не съм й разказвала за това, което продължи да ми се присънва. Мисля, че за последен път го сънувах в Ню Йорк, когато бях на единайсет години. Всеки път се събуждах обляна в сълзи…

— Как изглеждаше мъжът? — попита Улф.

— Точно това е абсурдното — отговори тя и повдигна рамене. — Не го виждах ясно. Знаех само, че това е мъж. Мама ми е показвала снимка на татко, но не бих могла да кажа дали мъжът от съня ми прилича на него. Просто се чувах как му казвам „татко“, това е всичко.

— Разбирам. — Улф се мръщеше. — Тук може би има нещо важно. Споменахте за снимка на баща ви. Майка ви само нея ли е запазила?

— Да. Запазила я е за мен.

— Не за себе си?

— Не, и няма нищо чудно в това. Мама е била изключително засегната от завещанието на татко и мисля, че е имала право. Несъмнено е имало някакво недоразумение между тях малко след като съм се родила. Какво? Не знам, но във всеки случай татко не е оставил нищо на мама, дори и най-малката рента.

— Зная — каза Улф. — Вие сте наследили цялото си бащино богатство, чието управление е било поверено на Дъдли Фрост, брат на баща ви. Чели ли сте това завещание?

— Само един път, много отдавна. Чичо ми ми го прочете малко след пристигането ни в Ню Йорк.

— Следователно тогава сте били на девет години. И съвсем естествено нищо не сте разбрали. Доколкото знам, вашият чичо е бил натоварен с най-големи пълномощия и никой, дори и вие, няма право да му търси сметка. В такъв случай на вас не ви е известно какво ще получите на двайсет и първия си рожден ден — може би милиони, може би нищо, а може би дори и дългове. Ако например…

— Какво намеквате? — намеси се Лю Фрост. — Да не искате да кажете, че баща ми…

— Тихо! — сряза го Улф. — Нищо не намеквам. Само обръщам внимание, че моята клиентка не знае нищо за финансовото си състояние. Така ли е, госпожице Фрост?

— Така… така е — смръщи вежди Хелън. — Единственото, което знам, е, че от двайсет години насам всяко тримесечие получавам издръжка. Но, господин Улф, мисля, че е излишно…

— Сега свършвам. Напускам ви след няколко минути. Направете ми удоволствието да отговорите на още два въпроса, свързани със завещанието на баща ви. На седми май ли ще влезете във владение на вашето наследство?

— Да.

— А ако се случи нещо с вас преди тази дата, кой го наследява?

— Ако съм омъжена и имам дете, то ще бъде наследник. В противен случай чичо ми и братовчед ми Лю — по равно.

— Виж ти! Нищо за майка ви дори в този случай?

— Не, нищо.

— Ако е имало недоразумение между родителите ви, както мислите, то несъмнено е било сериозно. А вие, сър — обърна се Улф към Лю, — пазете грижливо братовчедка си през следващите пет седмици. Ако се случи нещо с нея през това време, вие ще забогатеете с един милион долара, но положението ви ще бъде неприятно. Вие, госпожице Фрост, от своя страна трябва да изготвите завещанието си. Имате ли си нотариус?

— Не. Никога не съм имала нужда.

— Сега вече ще имате — увери я Улф, като погледна часовника. — Напускам ви — съобщи той. — Мисля, че не сме загубили времето си. Вие сигурно мислите точно обратното. Както и да е, предлагам ви да спрем дотук. Благодаря ви за търпението. Докато чакаме да намерят тази проклета кутия, искам да ви помоля за нещо: бихте ли поканили господин Гудуин на чай у вас?

Лю, който вече не изглеждаше толкова дружелюбен, помръкна съвсем. Хелън Фрост вдигна поглед към мен, а след това към Улф.

— Но… — каза тя. — Разбира се… Щом искате…

— Наистина го искам. Освен това не би трябвало да е проблем да поканите и господин Жебер?

— Той сигурно е вкъщи — обясни Хелън. — Или поне беше там, когато се обадих по телефона. Само че нали знаете, че мама не е съгласна.

— Знам. Тя мисли, че си слагате таралеж в джоба. В случая таралежите сме ние. Благодарение на вашето посещение тук вие избегнахте разпита в полицията, но майка ви — не. Господин Гудуин е почтен и дискретен мъж. Бих искал той да разговаря с майка ви, ако тя се съгласи, и с господин Жебер. Те би трябвало също да желаят да разнищим този случай и по тази причина да ни предпазват от погрешни стъпки по пътя, който ще ни доведе до истината. Ако искате да предложите чаша чай на господин Гудуин…

— Мисля, че татко също е там — рече Лю замислено. — Той имаше намерение да ни изчака. Ще стане голяма каша.

Нашата клиентка хапеше устни.

— Ще дойдете ли вкъщи да пием чай, господин Гудуин? — попита тя накрая.

— Разбира се — отговорих. — С удоволствие.

— Отлично. — Улф стана и тръгна към вратата. — Още нещо. Арчи, не забравяй да вземеш онзи пакет от твоята стая, преди да тръгнеш. Сложи го на леглото ми, ако обичаш.

Той тръгна към асансьора. Аз станах и предупредих нашата клиентка, че ще се забавя не повече от минута, качих се бързо по стълбите до последния етаж, където стигнах заедно с асансьора.

— Първо — каза ми тихо Улф, — наблюдавай реакцията на другите във връзка с посещението на двамата млади при мен, преди да са успели да разговарят насаме. След това разбери със сигурност дали някой от тях е виждал червената кутия и знае къде се намира. Накрая ги накарай да проговорят.

— Разбрано. Да бъда ли откровен?

— С мярка. Не забравяй, че има голяма вероятност убиецът да е един от тримата. Следователно откровеността трябва да е еднопосочна. Поведението ти трябва да е на човек, който търси помощ.

— Естествено. Така подхожда на всеки почтен мъж.

Слязох бързо и намерих клиентката ни готова за път. Братовчед й стоеше до нея с решителен вид.

— Хайде, деца! — казах аз.