Рекс Стаут
Червената кутия (2)

2.

На следващата сутрин Улф реши да отправи предизвикателство към времето — имаше чудесно мартенско слънце. Това, което го накара да излезе от къщи мрачен и ядосан, с палто, шал, ръкавици, с бастун в ръка, на краката с гети, а на главата с нещо като голямо сомбреро, беше името на Уинолд Глюкнър, което бе начело на подписите в писмото.

Този Глюкнър беше получил от Борнео четири луковици от розова орхидея Coleogyne Pandurata и се изсмя на Улф, който му предложи три хиляди долара за две от тях. Тъй като познавах Глюкнър като упорито и своенравно старче, не си представях как ще се раздели със скъпоценните си луковици, независимо от броя на разрешените от Улф загадки по негова молба, но все пак подпалих фитила.

Карах колата така, сякаш имах в ръката си чаша шампанско и се бях заклел да не разлея нито капка. Но все пак в един момент изкушението стана твърде силно: пред мен видях чудесна малка дупка с диаметър около седемдесет сантиметра, достатъчно дълбока, и се постарах да я премина с подходяща скорост. Един поглед в огледалото ми показа Улф угрижен и отчаян, вкопчен в задната седалка.

— Съжалявам, сър. Пътят е в ремонт.

Той не си направи труда да отговори. Беше бесен.

Сградата на „Бойдън Макнейр Инкорпорейтид“ изглеждаше много по-добре, отколкото бях подразбрал от разказа на Лъвлин Фрост. Той самият ни чакаше в преддверието до стълбите. Последвахме го към асансьора, който ни отведе към кабинетите и частните салони на втория етаж.

Горният етаж, също толкова елегантен, бе значително по-спокоен: без продавачки, без клиентки, без стоки.

Големият салон, в който влязохме, слизайки от асансьора, бе пълен със столове с копринена тапицерия, с пепелници на високи метални стойки, а мокетът беше дебел и тъмен на цвят. Вниманието ми се пренесе към противоположния край на стаята, където на едно канапе седяха две феи. Първата, синеока блондинка, беше толкова красива, че за миг я зяпнах с отворена уста. Другата, висока и слаба, имаше кестеняви коси и въпреки че не бе толкова ефектна, би имала всички шансове на своя страна при избора на „Мис Петдесет и втора улица“.

Русата кимна. Високата брюнетка каза:

— Здравей. Лю.

— Здравей, Хелън — отговори Лю Фрост. — До скоро!

— Видяхте ли това — попитах Улф в коридора. — Би трябвало по-често да излизате. Какво са вашите орхидеи в сравнение с подобни красавици?

В отговор той само изсумтя.

Фрост почука на последната врата вляво, отвори я и се отстрани, за да ни направи място. Стаята беше голяма, тясна и дълга. Тук елегантността беше малко пренебрегната за сметка на обзавеждането като кабинет. Усещаше се ръката на добър декоратор. Тежки завеси от жълт сатен покриваха прозорците и падаха в големи гънки на пода. Светлината се лееше от големи кристални свещници.

— Господин Ниро Улф — каза Фрост. — Господин Гудуин. Господин Макнейр.

Мъжът, седнал зад бюрото, стана и вяло подаде ръка.

— Как сте, господа? Седнете. Лю, още един стол.

Улф изглеждаше като в най-лошите си дни.

Само един поглед към столовете ми беше достатъчен, за да разбера, че трябва да действам бързо — шефът беше способен да си тръгне и по причина на нещо по-дребно от това, а не ми се искаше да го изпусна, след като бях положил толкова усилия да го домъкна дотук. С две крачки стигнах до бюрото и сграбчих фотьойла, на който Макнейр все още не беше седнал.

— Позволете, сър. Господин Улф предпочита нещо по-широко. Това е крайна необходимост. Другите столове са по-скоро тесни. Извинете!

Както говорех, отнесох фотьойла на Улф. Макнейр се ококори. В замяна му върнах един от обикновените столове, усмихнах му се и седнах близо до Лъвлин Фрост.

— Знаете, Лю — каза Макнейр, — че съм претрупан с работа. Уведомихте ли господата, че мога да им отделя само четвърт час?

Фрост погледна Улф и веднага след това отмести очи към Макнейр.

— Казах им, че съм ви убедил да ги приемете — отговори той. — Според мен обаче четвърт час съвсем не е достатъчен.

— Трябва да бъде. Много съм зает. Сезонът е свръхнатоварен за мен.

Макнейр говореше тихо и отсечено, като се движеше непрекъснато върху това, което в момента заместваше фотьойла му.

— А и с какво бих могъл да бъда полезен? — Той погледна часовника и се обърна към Улф: — Обещах четвърт час на Лю. На ваше разположение съм до единайсет и трийсет часа.

— Според разказа на господин Фрост — каза Улф, като клатеше глава — това няма да е достатъчно. Ще ми трябват два часа, а може би и повече.

— Невъзможно. Много съм зает. Остават ви още само четиринайсет минути.

— Тогава да спрем дотук. — Улф беше готов да стане. Той спря с жест протеста на Фрост, обърна се към Макнейр и продължи спокойно: — Аз не исках да се срещам с вас, господин Макнейр. Присъствието ми тук е в резултат на постъпка колкото чаровна, толкова и глупава от страна на господин Фрост.

Той продължи:

— Струва ми се, че господин Крамър, полицейският инспектор, е имал с вас няколко срещи; той е недоволен от хода на следствието по убийството на ваша служителка, което е извършено във вашата сграда. Крамър има добро мнение за моите способности. Следователно смятам да се свържа с него до един час и да му предложа да призове вас и някои други в моя кабинет. И разговорът ще продължи повече от четвърт час — заплаши го Улф с показалец.

Той направи една крачка. Аз станах, а Фрост хукна след него.

— Момент! — извика Макнейр. — Момент, моля ви. Вие съвсем не ме разбирате.

Улф спря.

— Защо се опитвате да ме сплашите? — продължи Макнейр. — Това е смешно. Крамър не може да ме принуди да се явя във вашия кабинет и вие добре го знаете. Това убийство е ужасно, разбирам го много добре. Ще направя всичко, за да помогна на следствието. Но вече казах на инспектора всичко, което знам, повтарях го до прилошаване. Седнете.

Той извади от джоба си носна кърпа и изтри челото си.

— Смазан съм от умора — продължи той. — Седнете, де. Работих по четиринайсет часа на ден върху пролетната колекция, а и тази история на всичкото отгоре! Лю ви е забъркал в тази каша. За десет минути аз спокойно ще ви разкажа всичко, което знам, повярвайте. Никой нищо не знае, казах го на Крамър и точно там е трагедията. Що се отнася до Лю Фрост, той знае по-малко от всички, взети заедно. Признайте — обърна се към младежа, — че в това виждате начин да ми отмъкнете Хелън.

Той понечи да отговори, но погледът ми го накара да мълчи. Макнейр отвори дясното чекмедже на бюрото си и промърмори:

— Къде, по дяволите, съм сложил аспирина?

Отвори и лявото и извади от там кутийка, от която взе две хапчета; наля си чаша вода, взе хапчетата и отпи три глътки.

— От петнайсет дни съм с тази ужасна мигрена — каза той на Улф.

Някой почука. Вратата се отвори и в стаята влезе висока красива жена, облечена в черна рокля с бели копчета. Тя се приближи, изгледа ни любезно и с приятен глас изрече:

— Моля да ме извините. Господин Макнейр, става въпрос за номер 1241, нали знаете, роклята от бадемовозелен сатен. Можем ли да я ушием в по-тъмен оттенък?

Той сви вежди.

— Какво?

— Номер 1241, роклята… — започна тя търпеливо.

— Да, чух. Не, невъзможно. Моделът си е модел, госпожо Леймън, знаете много добре.

— Знам, сър. Госпожа Фрост го желае така.

Погледна Лю. Той не разбра. Улф сякаш спеше.

— Госпожа Фрост? Тя тук ли е? — каза Макнейр и се изправи.

— Тя избира. Обясних й, че имате съвещание — отговори жената. — Тя обаче вече се спря на един костюм.

— Добре — каза той. Беше се посъвзел и в гласа му се прокрадваше авторитетна нотка. — Искам да я видя. Помолете я да почака, докато приключа с господата.

— А за номер 1241 в по-тъмен оттенък?

— Съгласен съм. Но увеличете цената с петдесет долара.

Младата жена кимна, отново се извини и излезе.

Макнейр погледна часовника си и каза на Улф:

— Имате още десет минути.

— Нямам нужда от тях — заяви шефът, като клатеше глава.

— Какво? Как така нямате нужда?

— Не. Вие сте нервен, господин Макнейр. Вие дори сте болен. Несъмнено животът ви е прекалено натоварен. Тичате наляво и надясно, за да обличате жените! — Той потръпна. — Ужасно! Бих искал да ви задам два въпроса. Първо, що се отнася до смъртта на Моли Лок, имате ли да кажете нещо освен това, което сте декларирали пред инспектор Крамър, когото аз добре познавам?

— Не. Нищо. Абсолютно нищо.

— Много добре. Следователно е излишно да отнемаме от времето ви. Втори въпрос: можете ли да ми определите една стая, в която да разговарям с част от служителите ви? Става дума за Хелън Фрост, Телма Мичъл и госпожа Леймън. Не мисля, че господин Перен Жебер е тук?

— Жебер! — повтори Макнейр. — Защо, по дяволите, да е тук?

— Не знам — повдигна рамене Улф. — Просто питам. Той е бил в къщата, когато е била убита Моли Лок преди седмица, в деня на вашето ревю. Нали така се казва — ревю?

— Точно така. Жебер беше тук. Имаше много хора. А що се отнася до разговора ви с персонала, това може да стане в малкия салон. Ще предупредя госпожа Леймън. Първо с нея ли ще се видите?

— Бих искал да започна с госпожица Фрост и госпожица Мичъл. Заедно, ако обичате.

— Ще ви прекъсват, ако някой има нужда от тях.

— Ще бъда търпелив.

— Добре. Предупредете ги, Лю.

Той се огледа, прибра носната си кърпа в джоба и бързо излезе.

— Не разбирам защо вие не му… — започна Фрост, като стана прав.

Улф го прекъсна:

— Господин Фрост, търпението ми има граници. Господин Макнейр е болен, това е факт, но факт, с който не бива да злоупотребявате. Не забравяйте, че вината за тази невъзможна ситуация е изцяло ваша. Къде е малкият салон?

— Но все пак аз плащам!

— Недостатъчно. Не бихте могли. Да тръгваме, господине.

Фрост ни доведе до дъното на коридора, отвори вратата вляво, запали лампите и изчезна. Единствените мебели в стаята бяха една маса и три малки симпатични столчета, тапицирани с коприна. Улф ги погледна със стиснати устни.

— Ужасно! — изплака той. — Не искам… не приемам…

— Да — отговорих му, — и този път не ви упреквам. Почакайте ме една минута.

Изтичах до кабинета на Макнейр, грабнах фотьойла му и заедно с плячката си се върнах в малкия салон. Фрост вече беше пристигнал заедно с двете феи, които бях забелязал при пристигането ни. Той отиде да търси четвърти стол. Поставих фотьойла зад масата и казах на Улф:

— Ако ви харесва много, ще си го вземем вкъщи. Идете да потърсите три-четири бутилки светла бира, чаша и отварачка — помолих Фрост, който се върна със стол. — Трябва да го запазим в добра форма.

— Вие сте луд! — възкликна той, като отвори широко очи.

— Луд ли бях, като ви предложих номера с писмото на любителите на орхидеи? — му прошепнах. — Идете да донесете бира.

Той отиде. Аз седнах между русата богиня и кестенявата силфида. Улф тихичко подсмърчаше. Изведнъж попита:

— Всички стаи ли ухаят така хубаво?

— Да — каза с усмивка русата. — Но не от нас.

— Естествено, миризмата беше вече тук, преди да дойдете. Уф! И така, госпожици, вие работите тук. Манекенки ли сте?

— Точно така. Аз съм Телма Мичъл, а това е Хелън Фрост.

— Защо работите тук, госпожице Фрост? Нямате нужда, доколкото съм осведомен.

Хелън Фрост го погледна спокойно:

— Братовчед ми ни предупреди, че искате да говорим за… Моли Лок.

— Вижте какво. — Улф се облегна предпазливо назад. — Тъй като фотьойлът не издаде звук, той се отпусна спокойно. — Разберете ме добре, госпожице Фрост. Аз съм детектив. Някои от въпросите ми може да ви се сторят абсурдни и не на място; за мен обаче те ще имат значение и ще бъдат изпълнени със смисъл. В дадения случай просто исках да се запозная с вас.

— Тук съм, за да угодя на братовчед ми Лю — отговори Хелън, без да свежда очи. — Не ме е молил да се запознавам с никого, а да отговоря на въпроси във връзка с това, което се случи миналия понеделник. Аз казах на полицията… Не виждам с какво Лю… С какво вие…

— Госпожице Мичъл — обърна се Улф към русата, — доколкото знам, миналия понеделник, преди осем дни, вие сте влезли в асансьора на партера заедно с госпожица Фрост, за да се качите на този етаж. Така ли е?

Тя потвърди с кимване на глава.

— Не е имало никой на този етаж или поне вие не сте видели никого. Тръгнали сте по коридора и сте влезли в петата стая отляво — стаята, която служи за почивка на манекените. Моли Лок вече е била тук. Така ли е?

Тя потвърди по същия начин.

— Разкажете ми какво се случи тогава.

— Ами — пое си дъх Телма Мичъл, — говорихме за ревюто, за клиентите и така нататък около три минути, от което не си спомням нищо съществено. Изведнъж Моли каза, че е забравила нещо, бръкна под палтото си и извади една кутия…

— Позволете. Какво точно каза госпожица Лок?

— Само че щяла да забрави, че е… отмъкнала нещо.

— Не. Моля ви. Точно какви думи употреби?

Тя го погледна:

— Добре. Ще се опитам. Тя каза: „О, деца, щях да забравя! Отмъкнах нещо, какво ще кажете?“ И извади кутията изпод палтото.

— Къде беше това палто?

— То беше нейното палто, стоеше върху масата.

— Вие къде се намирахте?

— Аз ли? Аз бях тук права. Моли беше седнала върху масата.

— Къде стоеше госпожица Фрост?

— Тук, до огледалото. Тя си оправяше прическата. Нали, Хелън?

Силфидата^[1] кимна мълчаливо.

— След това? — продължи Улф. — Точните думи.

— Тя ми подаде кутията, аз я взех, отворих я и казах…

— Беше ли отваряна преди това?

— Нямаше нито опаковка, нито панделка. Аз я отворих и казах: „О, късмет! Кутия бонбони, и то съвсем нова! Откъде я взе, Моли?“ Тя отговори: „Нали ти казвам, че я отмъкнах. Изглежда вкусно.“ Тя предложи на Хелън…

— Думите?

— Не си спомням — намръщи се Телма. — Просто: „Заповядай, Хелън“ или „Вземи си, Хелън“. А освен това Хелън отказа.

— Какво каза тя?

— Не знам. Какво каза, Хелън?

— Не си спомням — отговори госпожица Фрост. — Бях пила коктейл и нямах желание да ям бонбони.

— Точно така — съгласи се русата. — След това Моли си взе един, аз също.

— Чакайте — размаха показалец Улф, — вие ли държахте кутията?

— Да. Моли ми я подаде.

— Госпожица Фрост не се е докосвала до нея?

— Не. Нали ви казах, че тя отказа. Дори не я погледна.

— Значи госпожица Лок и вие самата сте си взели по един бонбон…

— Да. Аз си избрах захаросан ананас. Имаше почти всичко: шоколад, нуга, захаросани плодове, орехи, бадеми. Аз изядох моя. Моли лапна нейния и след като го сдъвка, каза… каза… че е силно…

— Думите, моля ви.

— Тя каза, чакайте… „Господи, колко е силно! Но все пак не е лошо, става за ядене.“ Тя се намръщи, но преглътна. Тогава, тогава… няма да повярвате колко бързо стана всичко!

— Ще се опитам. Кажете.

— Не минаха повече от трийсет секунди, сигурна съм. Аз вече си бях взела друг бонбон и започвах да го дъвча, а през това време Моли гледаше в кутията и говореше нещо за неприятния мирис…

Тя млъкна внезапно. Вратата се отвори и Лъвлин Фрост влезе, като носеше пакет. Аз станах, взех го и извадих чаша, бутилки и отварачка. Сложих всичко пред Улф.

— Хм! „Шрайнер“ — каза той. — Прекалено изстудена.

— По-добре така отколкото топла. Опитайте все пак.

Той си наля.

След като изпразни първата бутилка, изтри устните си.

— Разказвахте, госпожице Мичъл, че госпожица Лок говорела за неприятния мирис.

— Да. И след това… и след това изведнъж тя се изправи, като надаваше вик… не, не точно вик, по-скоро шум, не намирам точната дума, ужасен звук. Тя скочи от масата, после се облегна на нея със съвсем… съвсем изкривено лице. Погледна ме втренчено, устата й се отвори, после се затвори, без да издаде звук. След това потрепери, протегна ръце към мен, хвана ме за косата и… и…

— Да, госпожице Мичъл?

— И когато падна — продължи Телма Мичъл, едва сдържайки сълзите си, — тя ме повлече със себе си, защото все още ме държеше за косата. Ужасно се изплаших. Извиках. После, когато докторът… когато дойдоха хора, тя имаше мой кичур в ръката си.

— Здрави нерви имате, госпожице Мичъл.

— Не съм страхливка. Вечерта, когато се прибрах вкъщи, си изплаках очите. Но не и в момента. Хелън беше до стената, трепереше и гледаше, без да е способна да помръдне, тя сама ще ви каже. Аз изтичах към асансьора, като виках за помощ, после се върнах бързо и затворих кутията с бонбони, за да я пазя до пристигането на господин Макнейр. Дадох му я. Моли беше мъртва, сигурна бях. Умря веднага, щом падна на земята. Знаете ли какво е било? Докторът каза, че е някаква киселина, а във вестниците се споменаваше за цианкалий.

— Хидроцианид — намеси се Лю Фрост. — Полицията твърди, че е едно и също. Казах ви вече.

— Моля ви, господин Фрост — каза Улф, като го заплашваше с пръст. — Аз съм този, който работи, а вие плащате. Накратко, госпожице Мичъл, вие сте изяли два бонбона, без да ви стане нещо, а госпожица Лок си е взела само един?

— Точно така — потрепери тя. — Ужасно е, че съществува толкова бързо действаща отрова. Тя дори не успя да проговори. Човек би казал, че се виждаше как отровата прониква в нея. Постарах се да не изпускам кутията и се отървах от нея веднага, щом господин Макнейр се появи.

— Доколкото разбрах, тръгнали сте си веднага след това?

— Да, изтичах в тоалетната. Страхувах се да задържам в себе си двата бонбона, които бях изяла — намръщи се тя.

— Естествено. Методът е ефикасен.

Улф отвори друга бутилка и си наля.

— Да се върнем малко назад — каза. — Виждали ли сте тази кутия, преди госпожица Лок да я извади изпод палтото си?

— Не, никога.

— Според вас какво е искала да каже с думата „отмъкнах“?

— Точно това, което каза — че я е отмъкнала. Откраднала, ако предпочитате.

— Това нещо обичайно ли беше? Тя крадеше ли често?

— Разбира се, че не. В края на краищата това бе само кутия бонбони. Вероятно го е направила, за да се забавлява.

— Бяхте ли виждали кутията преди това?

— Не.

Улф изпразни чашата си на пет глътки, което беше обичайният му ритъм, и избърса устни. Притворените му очи се върнаха към блондинката.

— Този ден вие сте обядвали заедно с госпожица Лок.

— Тръгнахме с Моли към един часа. Отидохме в ресторантчето на съседния ъгъл, защото трябваше да обядваме за двайсет минути, за да дадем възможност на Хелън и другите момичета да обядват след нас. По принцип ревюто свършва в два часа, но винаги остават клиентки през целия следобед.

— Видяхте ли госпожица Лок да взима кутията в ресторанта?

— Разбира се, че не. Тя не би направила подобно нещо на публично място.

— Сигурна ли сте, че госпожица Лок не се е снабдила с кутията по време на престоя ви навън?

— Естествено, тъй като не съм се отделяла от нея.

— Тя излиза ли отново навън?

— Не. Работихме заедно до три и половина. После ни освободиха и Моли се качи горе. С Хелън се качихме няколко минути по-късно и я намерихме тук, в салона за почивка.

— Значи тя умря от един бонбон, а вие изядохте два и нищо ви няма? — въздъхна Улф. — Остава хипотезата, че тя е донесла кутията сутринта, когато е идвала на работа.

— Мислих за това и не бях единствената. Всички го коментирахме. Тя не носеше нищо. А и къде би я оставила през цялата сутрин? Не в салона за почивка във всеки случай. Тогава къде?

— Там е проблемът — отбеляза Улф. — Вашият разказ представя, но не обяснява фактите, а и от онзи понеделник е изминало много време. Не се сърдете за това, което ви казвам, грешката не е ваша. Добре щеше да бъде, ако бях тук през онзи понеделник, а още по-добре щеше да бъде изобщо да не бях стъпвал тук.

Погледът, който отправи към Фрост, беше укорителен. Спомняйки си, че остават още две бутилки, той напълни чашата си и отпи.

— Виждате какъв е проблемът — продължи, като гледаше двете момичета. — Миналия понеделник тук е имало стотина души за това ревю. Повечето жени, но и няколко мъже. Денят е бил хладен, повечето са били с палта. Кой е донесъл кутията? Полицията е разпитала абсолютно всички. Никой не е виждал тази кутия, никой не знае, че тя е съществувала. Не са я виждали в ръцете на госпожица Лок. Трудно положение! Кой е донесъл отровата тук? За кого е била предназначена? Само един Господ знае, но нямам намерение да се допитвам до него дори ако стотици любители на орхидеи подпишат хиляди писма. Питам се струва ли си да се опитвам да спечеля втората част от хонорара си, докато вашата братовчедка, господин Фрост — братовчедка по първа линия, — отказва да се запознае с мен. Що се отнася до първата част, свързана със смъртта на госпожица Лок, бих могъл да претендирам за нея само след като се срещна с всички, присъствали тук миналия понеделник. Но се съмнявам, че бихте могли да ги убедите да се явят в бюрото ми.

— Това е ваша работа — промърмори Лю Фрост. — А вие приехте. Ако не сте на необходимата висота…

— Абсурдно е. Инженерите не копаят дупки. — Улф протегна ръка към чашата си. — Не съм ви благодарил за бирата. Сега го правя. Уверявам ви, господине, че проблемът съвсем не надминава професионалните ми възможности, при условие че мога да ги разгърна. Един пример: да вземем госпожица Мичъл. Казва ли истината? Тя ли е убила Моли Лок? Ще се опитам да разбера. Госпожице Мичъл — попита той, като смени тона си, — обичате ли сладки неща?

— Мислите се за много силен — каза русата.

— Моля за вашето снизхождение. Ядете ли често сладки неща?

— От време на време — отговори тя, като повдигаше рамене. — Когато си манекен, трябва да се грижиш и за линията си.

— Кой вид сладки неща предпочитате?

— Захаросани плодове. Обичам и орехи.

— Вие сте свалили капака на кутията, нали? Какъв цвят беше той?

— Кафяв. Златистокафяв.

— Каква марка бяха бонбоните? Какво пишеше на капака?

— Чакайте… Асортимент или асорти — нещо подобно.

— Нещо подобно! — сухо каза Улф. — Да не би да твърдите, че не си спомняте надписа на капака?

— Боже мой… не. Странно е… А си мислех…

— Аз също. Вие гледате, сваляте капака, малко по-късно го слагате обратно, като знаете, че кутията съдържа силна отрова, и дори не проявявате любопитство…

— Момент, ако обичате! Моли лежеше мъртва на пода, стаята беше пълна с хора, а аз търсех господин Макнейр, за да му предам кутията. Тази кутия изгаряше пръстите ми и ви уверявам, че ми идеше наум всичко друго, но не и да проявявам любопитство. Наистина все пак е странно, че не съм видяла надписа.

Улф кимна с глава.

— Виждате, сър, как стоят нещата — обърна се той към Лю Фрост. — Какъв извод ще направим от разговора с госпожица Мичъл? Трябва ли да се мисли, че тя лъже умело, като твърди, че не е видяла надписа на капака, или е напълно възможно това да й е убягнало? Друг пример: вашата братовчедка. Ваш ред е, госпожице Фрост. Обичате ли сладки неща?

— Това необходимо ли е, Лю? — обърна се тя към братовчед си.

Фрост почервеня. Понечи да отговори, но Улф го изпревари:

— Госпожица Мичъл издържа. Вярно е, че тя има здрави нерви.

— Моите също са в отлично състояние — заяви Хелън, като гледаше Улф право в очите. — Но този метод ме… О! Каквото и да е. Да, обичам сладки неща. Предпочитам карамел и тъй като трябва да пазя линия, ям само от него.

— Какъв карамел? Шоколадов? Лешников?

— Всякакъв. Обичам да дъвча карамел, това е всичко.

— Сама ли си го купувате?

— Не. Не става нужда. Братовчед ми познава вкусовете ми. Изпраща ми кутии от Карлати. Прекалено много. Принудена съм да раздавам по-голямата част от тях.

— Много ли обичате карамел?

— Много — съгласи се тя.

— Трудно ви е да откажете, когато ви предлагат?

— По принцип — да.

— През онзи понеделник работихте много, нали? Бяхте уморена? Обядвахте набързо?

— Да.

— Защо тогава, след като Моли ви е предложила карамел, вие сте й отказали?

— Тя не ми предложи карамел. В онази кутия нямаше… — Тя млъкна внезапно, погледна крадешком братовчед си и се обърна пак към Улф: — Искам да кажа, че предположих…

— Предположихте? — попита той с внезапно променен глас.

— Не. Не знам.

— Госпожица Мичъл каза, че вие не сте се докосвали до кутията. Били сте пред огледалото и сте оправяли прическата си. Дори не сте я погледнали. Вярно ли е?

— Да.

— Госпожица Мичъл каза, че след като е затворила кутията, я е предала на господин Макнейр. Вярно ли е?

— Не знам. Аз… аз не обърнах внимание.

— Не, естествено, като се имат предвид обстоятелствата. Поглеждали ли сте в кутията от момента, в който господин Макнейр я е взел, до момента, в който е попаднала в ръцете на полицията. Да или не?

— Не, не съм.

— Последен въпрос, госпожице Фрост, който ще допълни показанията ви. Сигурна ли сте, че не знаете какво пишеше на капака? Не става ли въпрос за марка, която ви е позната?

— Нямам представа.

Улф въздъхна и се облегна назад. Взе последната бутилка, напълни чашата си и се загледа в пяната. Всички мълчаха. Гледаха го как пие. Той остави чашата си и се обърна към клиента ни:

— Ето, господин Фрост — изрече спокойно. — Ето как един кратък разговор може да доведе до неочаквани открития. От показанията на братовчедка ви се разбира, че тя не е виждала кутията, след като госпожица Лок я е „отмъкнала“. Не й е известна марката и следователно нищо не може да знае за съдържанието. Но въпреки това твърди със сигурност, че в кутията не е имало карамел. Заключение: видяла е какво има в кутията в определен момент, преди госпожица Лок да я вземе. Това, сър, е обикновена дедукция. Това имах предвид, когато ви казах, че трябва да се срещна с всички, които са присъствали тук миналия понеделник.

Лю Фрост изгледа ядосано шефа и изкрещя:

— Какво говорите? Братовчедка ми…

— Дедукция, господин Фрост. Чисто и просто.

Хелън, много бледа, гледаше унило. Отвори уста, за да заговори, но Телма Мичъл я изпревари:

— Тя не каза, че знае, че не е имало карамел в кутията. Тя каза…

Улф вдигна ръка.

— Показвате вярност, която ви прави чест, госпожице Мичъл, но мисля, че най-напред трябва да сте вярна на жертвата. Господин Фрост ме домъкна тук във връзка с убийството на Моли Лок. Той помоли за услугите ми, за да разбера как и защо това се е случило. Така ли е, господин Фрост?

— Не ви плащам, за да задавате идиотски въпроси на две изтощени момичета — каза рязко той. — Чуйте ме добре: ако мислите, че ще ви плащам за… Но какво правите? Къде отивате? Какво има пак? Седнете, де!

Улф стана бавно и заобиколи масата. Фрост скочи и протегна ръце към него.

Създалото се положение изискваше моята намеса.

— Не така, младежо — посъветвах го аз.

Имах голямо желание да го ударя, но както беше застанал, щеше да падне върху момичетата.

— Полека! Не се сърдете — казах.

Той ме погледна мрачно, но се укроти. През това време Улф стигна до вратата. Точно в този момент някой почука, вратата се отвори и в стаята влезе жената, която бе в черна рокля с бели копчета.

— Моля да ме извините — рече тя спокойно. — Мога ли да ви отнема госпожица Фрост? Долу имат нужда от нея. Освен това господин Макнейр ми каза, че искате да разговаряме. На ваше разположение съм.

Погледнах Улф. Той се поклони по своя начин, тоест главата му се придвижи няколко сантиметра наляво и надясно.

— Благодаря, госпожо Леймън. Не е необходимо. Постигнахме по-голям успех, отколкото се надявахме. Арчи, плати бирата. Дай един долар на господин Фрост.

Извадих един долар от портфейла си и го сложих на масата. Един бегъл поглед ми показа, че Хелън Фрост е много бледа, Телма Мичъл — заинтригувана, а Лю Фрост — готов да убие някого.

Улф излезе. Аз го настигнах при асансьора.

— Тази бира не струва повече от двайсет цента бутилката, или общо осемдесет — забелязах аз.

Той се съгласи:

— Ще впишеш разликата към разходите.

Долу на партера Макнейр разговаряше с тъмнокоса жена, средна на ръст и с презрително свити устни: изгледах я, тъй като предположих, че е майката на Хелън. Тя говореше за покупката на бадемовозелената рокля. Едно чаровно момиче демонстрираше палто пред кокалеста дама. Стигнахме до външната врата, когато тя се отвори и пред нас застана висок юначага с белег на бузата. Известна ми беше историята на този белег и затова ръгнах с лакът здравеняка в ребрата.

— Здравей, Пърли.

Той спря и загледа слисано Улф.

— Ха така! Ти в джоба си ли го донесе? — попита ме.

Намръщих се.

По обратния път се опитах да подхвана приятелски разговор с шефа, но безуспешно.

— Тези манекени изглеждат много добре!

Тишина. Опитах друга тема:

— Видяхте ли този тип, когото срещнахме на вратата? Това е нашият стар приятел Пърли Стъбинс от криминалния отдел. Един от хората на Крамър.

Той не отговори. Аз задълбочих усилията си да открия подходяща малка дупка по пътя.