Рекс Стаут
Червената кутия (13)

13.

Стигнах за рекордно кратко време, като през цялото време мислех какво да правя, след като пристигна там. Заключението ми беше, че няма причина да пречим на полицаите да потърсят кутията, след като след цял следобед усилена работа Сол не я бе намерил. Затова пък най-добре беше да премълчим истинската самоличност на Жебер.

Ченгетата бяха насядали пред входната врата. Когато се приближих, те насочиха към мен светлината на фенера си.

— Кой е там? — попита единият от тях.

Познах мелодичния глас на моя приятел Радклиф.

— Абисинският император! — отговорих. — А кой от вас командва? Не може да сте вие, Радклиф, тъй като сме извън вашия район. Бих искал да знам кой ви е упълномощил да влизате в частна собственост?

— Аз поемам отговорността! — измуча едно дребно човече, което излезе на светло и от това очилата му заблестяха. — Аз съм заместник на областния прокурор! Ние имаме правото…

— … да се приберете вкъщи и да си легнете — продължих аз. — Покажете ми заповед за обиск, пълномощно, някакъв документ или каквото и да е.

— Нямахме време…

— Но аз имам право да съм тук, нали, Арчи? — обади се някой в тъмнината, съвсем близо до входната врата.

— Я виж ти! Фред! — казах весело аз. — Какво правиш в този студ навън?

— Нали разбираш, не искахме да ги пускаме вътре.

— Добре сте направили. Бих искал да знам — обърнах се към ченгетата — какво ви дава право да тормозите мирните граждани посред нощ? Търсите червената кутия? Тя принадлежи на Ниро Улф и ако случайно я намеря, ще си я прибера в джоба. Съветвам ви да не ме гъделичкате, защото днес съм малко нервен.

След тези думи се качих по стъпалата и почуках на вратата с викове:

— Ела тук, Фред! Ей, Сол!

Сол отговори отвътре:

— Ти ли си, Арчи? Как си? Всичко наред ли е?

— Няма проблеми. Можеш да отвориш. Чакай малко, Фред.

Ключът се превъртя в ключалката. Обърнах се към групата полицаи.

— Моля ви да напуснете мястото. С други думи казано, приканвам ви да се чупите! Правете каквото искате, но вашето присъствие тук, а още повече във вилата, е незаконно. Довиждане!

Те се колебаеха, но аз — не. Хванах Фред за ръката и влязох вътре. Сол затвори вратата и заключи. Трудностите едва сега започваха. След като Сол ме увери, че в къщата не е останало място, където да не си е пъхнал носа, отидох при Жебер. Имах един план.

— Слушайте ме, старче — казах, — много бързам. Предлагам ви да изберете. Или ще направите каквото ви кажа и така ще имате някакъв шанс, или ще играете срещу нас. Предлагам ви да ви закарам с колата до Ню Йорк, където господин Улф с нетърпение очаква да разговаря с вас. Имаме чудесна стая точно над моята, в която ще се настаните удобно. Ако тази програма не ви харесва, не ми остава нищо друго, освен да ви предам на господата отвън, които ще бъдат много учудени от вашето присъствие тук дори ако им обясните, че сте дошли да приберете чадъра си, забравен тук миналата година.

Жебер мислеше. Сол, Фред и Ори чакаха.

— Съгласен съм — отговори той след няколко секунди. — Предпочитам да бъда разпитван от Улф, отколкото от полицията.

— Много добре ви разбирам! — казах. — Сега внимавайте. Вие се казвате Джери Мартин. Дръжте се като един от нас. Сол, Фред и Ори, вие оставате тук. Поспете няколко часа, няма да е излишно. Фред, утре сутринта ще отидеш до селото и ще се обадиш в кабинета.

Погледнах през прозореца. Полицаите все още стояха пред входната врата. Сол отвори вратата и ние с Жебер излязохме, докато тримата детективи стояха на прага.

— Лейтенант Радклиф! — извиках аз. — А, ето ви. Връщам се в Ню Йорк с Джери Мартин. Оставям трима души тук. Те ме натовариха да ви кажа, че предпочитат да са сами. За да ви доставя удоволствие, ще ви дам честната си дума, че нито аз, нито Джери сме взели кутията, следователно е излишно да скърцате със зъби. Всичко е наред, Сол, можеш да затвориш вратата. Ела, Джери.

Пристъпих напред, но един от полицаите запали лампата си и освети лицето на Жебер.

— Не бързайте толкова — каза той. — Вижте го този Джери, лейтенант. Ако той се казва Джери, тогава аз съм папата. Това е онзи тип, който беше у Фростови, когато бяхме там с инспектора. Казва се Жебер и е приятел на госпожа Фрост.

— Вие, старче — посъветвах го аз, — имате нужда от сън. Въздухът в провинцията не ви понася. Хайде, Джери.

Но те вече ни бяха преградили пътя.

— Един момент, Гудуин — заповяда Радклиф. — Вие познавате Бил Нордръпт, той е съвсем буден. Сигурен ли си в това, Бил?

— Напълно. Това е Жебер.

— Добре. И така, господин Жебер, опитвате се да излъжете господин Гудуин, че се казвате Джери Мартин?

Трябва да призная, че дори и в присъствието на тези горили Жебер остана напълно спокоен, сякаш го питаха дали пие чая си с мляко или с лимон.

— Никога не би ми дошло наум подобно нещо — отговори той. — Господин Гудуин ме познава добре.

— Наистина ли? Тогава ще разговарям с него за историята с Джери Мартин. Но вие бихте могли да ми кажете какво правите във вилата на Макнейр. Вие дойдохте тук преди тях, нали?

— Нищо подобно. Напротив, тези господа ме доведоха със себе си, за да им покажа къде може да е скрита червената кутия. Но нищо не намерихме. След това дойдохте вие, а накрая господин Гудуин. Той реши, че е най-добре да не казваме, че съм им помагал, и предложи името Джери Мартин. Реших, че мога да му направя тази услуга.

— Само че — изръмжа Радклиф — вие не споменахте за тази вила пред инспектор Крамър, когато ви попита дали знаете къде би могла да е скрита червената кутия. Какво ще кажете за това?

Жебер отговори на още няколко въпроса, но аз престанах да му обръщам внимание. Започвах да мисля, че се прави на прекалено хитър. Той несъмнено си въобразяваше, че ще потвърдя думите му, за да го заведа при Улф, но дали си струваше? Ако шефът не успееше да измъкне истината от него, сегашното ми поведение би могло да има неприятни последици. А ако Жебер беше убил Макнейр, полицаите щяха да го накарат да си признае и пак щяхме да бъдем компрометирани. Това, което ме тормозеше, беше, че не знаех виновен ли е Жебер или не.

— Гледайте да си бъдете вкъщи утре сутринта — посъветва го накрая Радклиф. — Инспекторът сигурно ще има нужда от вас. Ако излизате, кажете къде отивате. А що се отнася до вас — обърна се той към мен, — ще видим какво ще каже инспекторът за тази история.

— Чакайте. Нищо не разбирате — казах аз. — От известно време слушам как Жебер ви мотае. По-добре го вземете с вас и го оставете да спи.

— Без майтап? Вече не го ли искате?

— Аз? Няма такава опасност. Този господин е пристигнал сам с колата си малко след девет часа. Не е видял никого, защото моите хора са се били скрили. Опитал се е да влезе през прозореца. Когато Сол Панцър го попитал какво иска, той отговорил, че идва да си вземе чадъра, който бил забравил миналата есен. Този чадър сигурно е някъде в полицията, на рафтовете с изгубени вещи. Защо не отидете с него да проверите?

— Да — каза Радклиф. — Но защо тогава му казвахте Джери? Ами ако вас ви заведа да търсим чадъра?

Започваше да ми става досадно и не бях много горд от успеха си.

Нахлупих шапката си до веждите и се качих в колата. Взех завоя на две колела и подобрих с две минути предишния си рекорд на разстоянието Брустър-Трийсет и пета улица.

Вкъщи беше съвсем тихо. Улф не беше оставил съобщение. На стената в моята стая светеше червена лампа. Това означаваше, че шефът е включил системата, чрез която, ако някой се опита да проникне в къщата, се включва звънец, който би събудил и мъртвец. В два часа бях в леглото си.