Рекс Стаут
Червената кутия (7)

7.

На път към центъра на града си мислех, че има съвсем прост начин да насоча Хелън Фрост в посоката, която исках да хване, а аз обичам простите неща.

Не намерих наблизо място за паркиране. Стигнах пеша до къщата на Макнейр. Униформеният портиер се усмихваше на жена, която на отсрещния край на улицата хранеше със захар коня на един полицай.

— Спомняш ли си за мен? — попитах портиера. — Бях тук сутринта.

Като видя, че към него се обръща джентълмен, той се опита да си придаде достойно изражение, но после си спомни, че съм повече или по-малко от полицията, и се отказа.

— Разбира се, че си спомням. Вие подавахте кутията с бонбони.

— Правилно. Сега внимавай. Искам да говоря с госпожица Фрост насаме и дискретно. Тя отиде ли да обядва?

— Не. Никога не излиза преди един часа.

— Тя тук ли е?

— Сигурно. Ще излезе след половин час. Той си погледна часовника.

— Прекрасно. Благодаря.

Запалих цигара и започнах да се разхождам пред вратата.

Точно в един и пет я видях да излиза сама, с решителна крачка. Настигнах я и извиках:

— Госпожице Фрост!

Тя се обърна почти веднага. Поздравих я:

— Арчи Гудуин, на вашите услуги. Мога ли да ви кажа две думи?

— Грубиян — подхвърли тя и продължи пътя си.

Обичам независимите жени и най-вече когато имат хубави крака, но денят не беше подходящ за шеги.

— По-леко! — казах, като застанах пред нея. — Вие сте още по-голямо хлапе от братовчед ви Лю. Всичко, което искам от вас, е да отговорите на два въпроса. Отивате да обядвате, аз също изпитвам вълчи глад, но не мога да ви поканя, тъй като нямам разрешение да пиша сметката към разходите по следствието. Но нищо не ми пречи да седна за пет минути на вашата маса. Не съм чак толкова лош, а само рязък. Взел съм си матурата и преди два месеца дадох два долара на „Червения кръст“.

Тъй като говорех достатъчно ясно, минувачите започнаха да се обръщат. Тя забеляза това.

— Ще обядвам в „Мориленд“ на ъгъла на Медисън Авеню — каза тя. — Можете да зададете въпросите си там.

Първият рунд бе в моя полза. „Мориленд“ е бистро, което е горе-долу във възможностите ми. Оставих на Хелън Фрост да избере масата и седнах срещу нея.

— И сега — погледна ме тя — какво искате от мен?

— Да ви заведа на № 918, Западна трийсет и пета улица за един кратък разговор с Ниро Улф.

— Това е смешно! И защо?

— Срещата е в два часа — обясних внимателно. — Нямаме много време.

Точно в този момент сервитьорката дойде с менюто. Хелън Фрост поръча стек и чай, а аз — свинско с боб и чаша мляко.

— Вижте — продължих, когато останахме сами, — има ефикасен начин да ви накарам да направите това, което искам, но просто трябва да съм коректен. Видяхте тази сутрин в какви отношения сме с полицията — аз провеждах операцията за тяхна сметка. Споменахме ли изобщо за вашия разказ от вчера? Не. Но не мислите ли, че рано или късно ще се наложи да разговаряте за това с някого? Не можете да го предотвратите. Тогава с кого? С Ниро Улф, и възможно най-бързо. Не забравяйте, че госпожица Мичъл чу всичко и въпреки че е ваша добра приятелка…

— Моля ви, млъкнете!

Тя погледна вилицата си, с която поглаждаше покривката. Забелязах колко силно я стиска.

Сервитьорката изпълни поръчките. Хелън Фрост я изчака да се отдалечи и прошепна полугласно и по-скоро на себе си, отколкото на мен:

— Не мога да ям.

— Опитайте все пак — посъветвах я аз. — Аз вече съм обядвал. Исках просто да ви правя компания. Колата ми е паркирана на средата на пътя между Парк Авеню и бистрото. Ще ви чакам в нея в два без четвърт.

Тя не отговори. Аз станах, платих си сметката и излязох. На отсрещния тротоар, на петдесетина метра, забелязах кафене. Поръчах си два сандвича с шунка и две чаши мляко. Не си задавах въпроси, свързани с Хелън Фрост, защото заровете бяха хвърлени. Тя нямаше избор.

И се оказа вярно! Видях я да се приближава в два без десет. Отворих й вратата. Седнах зад волана и потеглих.

— Обядвахте ли? — попитах.

— Малко. Обадих се на госпожа Леймън, за да й съобщя къде отивам и че ще се върна към три.

— Хм! В крайна сметка това не е невъзможно.

Карах бавно, защото се чувствах в отлична форма. Водех я, още нямаше два часът и сандвичите бяха вкусни. А после като любител на красотата я погледнах дискретно в профил и установих, че брадичката й изглежда още по-добре под този ъгъл, отколкото анфас.

В два часа и една минута бяхме вкъщи. Заведох я в кабинета. Той беше празен. За миг заподозрях най-лошото. Но не — всичко беше наред. Улф седеше в трапезарията пред празна чаша от кафе и в резултат на добро храносмилане се усмихваше.

— Надявам се, че крокетите са били отвратителни — казах аз. — Госпожица Фрост се извинява за минутата закъснение. Заприказвахме се пред чудесен обяд и не усетихме как мина времето.

— Тя тук ли е? Хайде, де! — попита Улф, чиято усмивка се смени с гримаса, докато се опитваше да стане. — Още не сме приключили, господин Гудуин! Слава Богу, паметта ми е отлична.

Отворих вратата на кабинета. Той се насочи към креслото си по-бързо от обикновено. Госпожица Фрост вдигна към него кафявите си очи. Сигурен бях, че няма да се предаде лесно. Аз седнах зад бюрото си и отворих бележника.

— Искали сте да говорите с мен, госпожице Фрост? — попита учтиво Улф.

— Аз?! — възмути се тя. — Вие сте изпратили този човек да ме доведе.

— Да, така е — въздъхна той. — Накратко, сега, когато сте тук, имате ли нещо да ми кажете?

— Не.

Улф въздъхна отново, облегна се назад и притвори очи.

— На колко години сте? — измърмори най-накрая.

— През май ще стана на двайсет и една.

— Така ли? А в кой ден?

— На седми.

— Наричате господин Макнейр чичо Бойд, ако може да се вярва на братовчед ви. Той чичо ли ви е?

— Съвсем не. Просто така го наричам, това е всичко.

— Отдавна ли го познавате?

— Винаги съм го познавала. Той е стар приятел на майка ми.

— В такъв случай вие трябва да познавате вкусовете му. Например що се отнася до бонбоните. Кой вид предпочита?

Тя пребледня изведнъж, но се съвзе бързо и дори не мигна.

— Това… не знам. Честно.

— Хайде, госпожице Фрост! — рече Улф, без да повишава тон. — Не искам да ми издадете тайна, която само на вас е известна. Бих могъл да задам този въпрос на много хора — приятели на господин Макнейр, прислужниците му, търговците, от които купува бонбони, ако изобщо купува. Ако например той има предпочитания към бадеми фуре, тези хора биха могли да ми го кажат. Имате ли някаква причина да премълчавате отговора?

— Съвсем не — отговори тя все така бледа. — Нямам какво да крия. Господин Макнейр обича много бадеми фуре, това е вярно. Но не съм дошла да разговаряме за предпочитанията на другите към дадени бонбони. Дойдох, за да ви кажа, че грешите напълно, що се отнася до това, което ви разказах вчера.

Цветът се връщаше на лицето й. Това момиче не се предаваше лесно.

— В такъв случай — настоя Улф — сигурно имате нещо, което бихте могли да ми доверите.

— Естествено. Вие ме изненадахте, добре знаете това. Не исках майка ми и чичо ми да идват тук, но братовчед ми Лю се уплаши както обикновено. Той непрекъснато се страхува, че ще ми се случи нещо, като че ли не съм достатъчно голяма, за да се оправям сама?! Накарахте ме да кажа нещо, не знам какво, което ви позволи да твърдите, че…

— Но, госпожице Фрост — прекъсна я Улф, — братовчед ви е напълно прав, що се отнася до вашата самостоятелност. Да се опитаме да спечелим време. Няма да повтарям какво беше казано вчера сутринта. Вие го знаете много добре. Ще се задоволя да ви кажа, че вашите думи и начинът, по който ги произнесохте, затвърдиха у мен убеждението, че ви е било известно съдържанието на кутията, преди госпожица Мичъл да я отвори.

— Това е лъжа! Не съм казала…

— Напротив — прекъсна я сухо Улф. — Нямам намерение да започвам битка с хлапе като вас. Може би се надявате, че вашата физика ще парализира моята интелигентност? Не! Арчи, вземи си машината. Постави лист и за едно копие. Пиши: „Възможни декларации на Хелън Фрост.“

Завъртях стола си и сложих листовете в машината.

— Хайде — казах.

Улф започна да диктува:

— № 1. Признавам, че ми беше известно съдържанието на кутията с бонбони и съм готова да обясня на Ниро Улф искрено и подробно откъде зная това.

№ 2. Засега отказвам да съобщя подробности, но съм готова да отговоря на всички други въпроси на Ниро Улф, като си запазвам правото да не отговарям, когато аз преценя.

№ 3. Признавам, че ми беше известно съдържанието на кутията, но отказвам да продължа разговора.

№ 4. Отричам да съм познавала съдържанието на кутията.

Улф се приведе напред.

— Благодаря, Арчи. Не, копието е за мен, оригиналът е за госпожица Фрост. Прочетете го, госпожице Фрост. Схващате ли разликите? Ето ви химикалка. Още нещо: ще приема подписа ви само за № 1 или № 2. Ако изберете № 3 или № 4, ще бъда принуден да се откажа от задачата, която вашият братовчед ми повери, и незабавно ще взема някои мерки.

Това вече не беше вчерашната богиня. Богините нямат толкова разстроен вид. И въпреки това й бяха нужни само няколко секунди, за да разбере, че нищо няма да постигне, ако продължава да мачка хартията.

— Да се подпиша? — каза тя, като гледаше Улф право в очите. — И дума да не става! Защо? Цялата тази история е скалъпена. Всеки с малко повече опит би могъл да зададе подходящи въпроси, които ще доведат до желаните отговори!

— Госпожице Фрост! Моля ви! Наистина ли смятате да се държите все така абсурдно?

— Естествено, и не виждам какво абсурдно има тук.

— Арчи — подхвърли сухо Улф, — обади се на инспектор Крамър.

— Да, сър.

Набрах номера и помолих да извикат инспектора. За миг се уплаших, че е излязъл — това щеше да бъде фатално за плановете на шефа, които изискваха незабавно действие. Но не, Крамър си беше на мястото, чух гласа му в слушалката:

— Ало! Ало! Гудуин! Имате ли нещо?

— Инспектор Крамър? Изчакайте. Господин Улф иска да разговаря с вас.

Направих знак към Улф, който посегна към своя телефон. Но малката вече беше станала и видът й беше ужасен.

— По изключение — каза й Улф, преди да вдигне слушалката — ви давам право на избор: как предпочитате — господин Гудуин ли да ви заведе в полицията или инспектор Крамър да изпрати кола за вас?

— Не… не… — отвърна тя глухо.

Взе химикалката и подписа № 2. Ръката й трепереше. Улф доближи слушалката до ухото си.

— Господин Крамър? Как сте? Питах се дали сте направили някакъв извод от тазсутрешния сеанс… наистина ли? Не бих казал това. Не, не точно, но насочвам разследването си… Не, нищо за вас в този момент… Това, сър, засяга само мен.

Когато той затвори телефона, Хелън Фрост беше седнала отново и го наблюдаваше с високо вдигната брадичка и стиснати устни. Улф хвърли един поглед към листа, подаде ми го и се настани по-удобно в креслото си, след като позвъни за бира.

— И така, госпожице Фрост. Вие признавате, че притежавате информация, свързана с веществено доказателство, което е изиграло важна роля при извършването на престъпление, информация, която обаче отказвате да споделите с мен. Искам да ви напомня, че не съм поемал ангажимент да пазя в тайна тази декларация. Въпреки това ще го направя до вземане на ново решение. Това не ми помага много. Вие не познавате полицаите. Техен основен принцип е, че не можеш да криеш информация, свързана с убийство, ако не си съучастник. Глупаво е, но нито един полицай няма да отстъпи от това. Ако тези господа знаеха какво подписахте току-що, те щяха да изходят от принципа, че вие сте сложили отровата в бонбоните или поне знаете кой го е направил. Аз няма да се придържам към това правило. Но ще ви попитам вие ли сложихте отрова в бонбоните?

Тук тя се показа на висота. Отговори му съвсем спокойно:

— Не.

— Знаете ли кой го е направил?

— Също не.

— Сгодена ли сте?

— Това не ви засяга.

— За нещастие ще ви задавам въпроси, много от които според вас не ме засягат. Всъщност ви моля да отговорите на въпросите ми, в противен случай ще съобщя за вас в полицията — каза търпеливо Улф. — Сгодена ли сте?

Силите започваха да я напускат. С ръце върху коленете тя изглеждаше по-дребна. Очите й се насълзиха. Като гледаше Улф, тя извика:

— Мръсен дебел нахалник! Вие… вие…

— Знам — каза Улф, като клатеше глава. — Разпитвам жени само когато нямам друг изход, защото се ужасявам от нервни кризи. Избършете си очите.

Тя не помръдна.

— Сгодена ли сте? — запита той за трети път с въздишка.

— Не — задавена от ярост, отговори тя.

— Вие ли купихте диаманта, който носите на пръста си?

— Не.

— Кой ви го подари?

— Господин Макнейр.

— А този, който е инкрустиран на пудриерата ви?

— Господин Макнейр.

— Любопитно. Никога не бих допуснал, че харесвате диаманти.

Улф отвори бутилка бира и си наля. Изпразни чашата си.

— Тази история с диамантите е странна — продължи. — Вие харесвате ли ги наистина?

— Всъщност… Не, не особено.

— Господин Макнейр има ли слабост към диаманти? Има ли навик да раздава скъпоценни камъни наляво и надясно?

— Не, доколкото знам.

— Значи, въпреки че не харесвате такива бижута, вие ги носите от уважение към господин Макнейр. От привързаност към него?

— Нося ги, защото ми доставя удоволствие, това е всичко.

— Чудесно. Вижте, госпожице Фрост, знам съвсем малко за господин Макнейр. Той женен ли е?

— Вдовец е. Той е стар приятел на мама. От много отдавна. Имал е момиченце, с няколко седмици по-голямо от мен. Загубил го е, когато е било на две години. Жена му е починала при раждането. Господин Макнейр е най-прекрасният човек, когото познавам. Той е най-добрият ми приятел.

— И ви подарява диаманти… Извинете, че непрекъснато се връщам към това, но мразя диамантите. Познавате ли някой друг, който обича бадеми?

— Някой друг?

— Освен господин Макнейр.

— Не. Не се сещам поне.

Улф си наля бира и докато чакаше пяната да спадне до необходимото ниво, се загледа в жертвата си със свъсени вежди.

— Знаете ли, госпожице Фрост, че е време някой да поговори сериозно с вас? Вашата гордост ви принуждава да поемате огромна отговорност. Моли Лок умря преди девет дни, като с това осуети плановете на убиеца, който най-вероятно е искал да убие другиго. През това време вие сте крили сведение, което, ако бе използвано компетентно и разумно, щеше да даде резултат, по-ценен от залавянето на престъпника, а именно спасяването на човешки живот, и то на живот, който може би си заслужава! Не мислите ли, че такава отговорност е доста тежка за вашите рамене? Би трябвало да размислите върху това, повярвайте ми!

Той вдигна чашата си и отпи. Хелън Фрост го гледаше мълчаливо.

— Баща ви е починал. Според вашия чичо господин Дъдли Фрост той самият е попечител на богатството ви?

— Да. Баща ми е починал, когато съм била само на няколко месеца. Може да се каже, че никога не съм имала баща. Но…

— Но какво?

— Нищо. Съвсем нищо — поклати глава тя.

— От какво се състои богатството ви?

— От наследството на баща ми.

— Не се съмнявам. Но по-точно?

— Малко повече от два милиона долара, мисля.

— Така ли? Тази сума непокътната ли е?

— Непокътната? И защо да не е?

— Нямам представа. Не се опитвам да се бъркам в семейните ви работи. Чичо ви ми каза вчера, че майка ви няма никакви пари. Следователно само вие наследявате богатството на баща ви?

— Да — отговори тя, като се изчерви леко. — Нямам братя и сестри.

— И това богатство ще ви бъде предадено… Извинете ме. Арчи, ще се обадиш ли?

Телефонът звънеше. Лесно познах спокойния и плътен глас. Аз отговорих с подобаващ тон.

— Майка ви иска да говори с вас — казах, като се обърнах към Хелън.

Станах и й отстъпих моя стол.

— Да, мамо… Да… Не… Знам, но обстоятелствата… Трудно е да се каже сега… Не съм говорила с чичо Бойд, той не се беше прибрал, просто казах на госпожа Леймън къде отивам. Не, мамо, това е смешно, все пак съм достатъчно голяма… Не, невъзможно… Когато си тръгна от тук, ще се прибера направо вкъщи, но нищо не мога да кажа преди това… Не се притеснявай и, за Бога, не ме мисли за нахално дете. Дочуване.

Лицето й беше възвърнало естествения си цвят. Тя се върна на стола си. Улф я гледаше внимателно.

— Никак не обичате да се грижат за вас — прошепна той със симпатия. — Не забравяйте, че финансово и физически заслужавате особено внимание. Що се отнася до характера, според мен сте още в стадия на какавидата. Надявам се, че не ми се сърдите за тези забележки.

— И да ви се сърдя, не би ми послужило за нищо.

— Да се върнем към вашето наследство: предполагам, че ще влезете във владение при пълнолетието си, тоест на седми май?

— И аз мисля така.

— Следователно след по-малко от пет седмици. Два милиона долара. Още една отговорност за вас. Ще продължите ли да работите?

— Не знам.

— Защо работите сега? Нямате финансови проблеми, мисля.

— Не, разбира се. Работя, защото ми харесва. Глупаво е нищо да не правиш. Оказа се, че при чичо Бойд има място, което ми допада.

— Откога… А, пак! Извинете ме.

Пак беше телефонът. Вдигнах слушалката и чух:

— Ало! Ало! Искам да говоря с Ниро Улф!

— Не викайте така! Господин Улф има съвещание. Тук е Гудуин, асистентът му. Кой…

— Обажда се Дъдли Фрост! Не ми пука за съвещанието! Искам да говоря с Улф веднага! Племенницата ми у вас ли е? Дайте ми я! Не, първо Улф. Той ще съжалява…

— Не желая да ги безпокоя. Ако искате да оставите съобщение…

— Настоявам да говоря с Улф!

— Това е невъзможно. Бъдете разумен.

— Ще ви покажа кой трябва да бъде разумен! Кажете на Улф, че аз съм настойник на племенницата ми. Тя е под моя опека. Да не я докосва! Ще уредя да ви арестуват, Улф и вас! Тя е непълнолетна! Ще ви…

— Слушайте, господин Фрост. Напълно съм съгласен с вас. Просто ви предлагам да поверите арестуването на инспектор Крамър, който, така да се каже, е от фамилията. Смятам, че разговорът продължи достатъчно дълго.

Затворих телефона, взех бележника си и промърморих:

— Глупости!

— Братовчед ми ли беше? — попита Хелън Фрост.

— Не, чичо ви. Братовчед ви ще бъде следващият път.

Тя отвори уста да зададе въпрос, но замълча. Улф продължи:

— Щях да ви попитам откога работите?

— Почти от две години. — Тя се наведе към него. — Ще продължите ли още дълго? Опитвате се да ме ядосате.

— Напротив — отговори Улф, като поклащаше глава. — Просто събирам сведения, може би излишни, но това си е моя грижа. В четири часа, след четвърт час, ви каня да посетите с мен оранжерията, която е на горния етаж на къщата. Орхидеите ще ви разсеят. В шест часа ще слезем и ще продължим с този случай, чиято развръзка искам да видя скоро. Имам намерение да поканя господин Макнейр тук тази вечер или утре. В случай, че откаже, господин Гудуин ще отиде при него, за да види какво може да се направи. Обаче трябва да съм сигурен, че утре ще бъдете там. Ще бъдете ли?

— Разбира се. Там съм всеки… О, не! Не и утре. Утре е затворено.

— Затворено? В четвъртък? На втори април?

— Да, на втори април. Именно заради това. Това е годишнината от смъртта на съпругата на господин Макнейр.

— Наистина ли? А също и от раждането на дъщеря му?

— Да. Той… той винаги затваря на тази дата.

— На гробището ли ходи?

— О, не! Жена му е починала в Париж. Господин Макнейр е шотландец. Дошъл е в Америка преди дванайсет години, малко след нашето пристигане, моето и на мама.

— Значи сте прекарали част от детството си в Европа?

— Да. Първите осем години. Родена съм в Париж, но родителите ми са американци. Аз също съм американка — добави, като вдигна глава.

— Имате вид на американка. А господин Макнейр дори след двайсет години продължава да затваря модната къща на втори април в памет на жена си. Това се казва вярност. Вярно е, че е загубил и дъщеря си, когато е била на две години, вие ми го казахте, и е останал съвсем сам. Добре. Вие няма да сте на работа утре.

— Не, но ще бъда с господин Макнейр. Той ме помоли за това преди много време, а аз винаги изпълнявам молбите му. Аз съм почти на същата възраст като неговата дъщеря. Но не си я спомням. Била съм съвсем малка.

— Прекарвате този ден с него, като замествате дъщеря му. Този ден е траурна годишнина. Тъжно. И той ви подарява диаманти. Въпреки това… Известно ви е, мисля, че братовчед ви Лю Фрост иска да напуснете работа?

— Може би, но не ме интересува какво иска той.

— Естествено. Но това ме засяга, тъй като той е мой клиент. Не забравяйте, че той ме нае.

— Не забравям, но ви предупреждавам, че нямам намерение да разговарям с вас за моя братовчед Лю. Намеренията му са добри, сигурна съм.

— Но не обичате много да се грижат за вас.

Улф въздъхна, вдигна чашата си и отпи. Аз почуквах с молива си по бележника и като гледах глезените на госпожица Фрост, си представях останалото.

От мислите ме изтръгна звънецът на входната врата. Първата ми мисъл беше, че Дъдли Фрост, недоволен от разговора по телефона, идва, за да му изправя носа.

Не беше циклонът, а само бризът, синът му. Фриц го представи и след знак, даден от Улф, го покани да влезе. Лю Фрост не беше сам. Пред него вървеше дребен шишко с розово лице и живи очички. Като влезе в кабинета, Лю се отдели от придружителя си и се приближи до братовчедка си.

— Хелън! Ти не трябваше…

— Моля те, Лю! Ще ми кажеш ли за какво си дошъл? А и ако аз самата съм тук, грешката е твоя. А вие, Бени? — добави тя към новодошлия.

Лю Фрост се обърна към Улф като боксьор в края на първия рунд.

— Каква игра играете? — извика. — Да не мислите, че ще се хванем на въдицата? Ами ако ви измъкна от креслото, мръсен…

— Не така, Лю — намеси се малкият шишко, като хвана авторитетно ръката му. — Успокой се. Представи ни.

Нашият клиент направи видимо усилие, за да се въздържи.

— Но, Бен… Добре, добре. Това е Ниро Улф. Представям ви господин Бенджамин Лийч, моя адвокат.

— Как сте, господин Лийч — каза Улф, като наклони глава.

— Господин Фрост, не намирате ли, че само усложнявате нещата? Първо ме наемате да свърша някаква работа, а после, ако съдя по поведението ви, плащате на господин Лийч, за да ми попречи. Ако продължавате по този начин…

— Не става въпрос да ви преча — прекъсна го адвокатът с достойнство. — Вижте, господин Улф, аз съм стар приятел на Лю. Той лесно се пали. Той ми говори за този случай и за… особените обстоятелства. Помислих си, че ще е добре ние с него да присъстваме на всички срещи, които ще имате с госпожица Фрост.

Не мислите ли и вие така? Двама от едната страна и двама от другата.

Последните думи той изрече с подкупваща усмивка, на която Улф отговори с гримаса.

— Говорите така, сякаш сме две неприятелски армии на бойното поле. Не ви каня да седнете, защото присъствието ви ми е неприятно… Какво има, Фриц?

Фриц влезе и се приближи до Улф със сребърен поднос.

— Не е този, когото очаквах — промърмори Улф, след като прочете визитната картичка. — Да влезе.

Фриц се поклони и излезе. Адвокатът и Лю се обърнаха към вратата, а Хелън Фрост не помръдна. Новопристигналият влезе. При вида на тънкия му нос, пригладените му коси и тъмните очи си помислих: „Пак неприятности!“

— От тук, господин Жебер — казах, като станах.

Лю Фрост пристъпи напред.

— Вие! — възкликна той. — Какво, по дяволите, търсите тук?

— Господин Фрост! — предупреди го шефът. — Намирате се в моя дом!

Адвокатът хвана за ръка нашия клиент (и неговия) и повече не го пусна. Перен Жебер не им обърна внимание, а се поклони пред Улф и след това пред Хелън Фрост.

— За Бога, Перен, защо сте дошли? — попита Хелън.

— За да ви заведа вкъщи.

Той се обърна, впи поглед в Улф и каза:

— Разрешете, сър, да придружа госпожица Фрост до дома й.

— Как? — прошепна Улф. — Официално? Насила? Напук и против всички?

— Ами — усмихна се Жебер, — полуофициално, ако искате. Госпожица Фрост и аз сме… как да ви обясня… почти сгодени.

— Перен! Това не е вярно! Забраних ви да говорите така!

— Казах почти, Хелън.

— Стига вече. Не го казвайте повече. Защо дойдохте?

— Честно казано, идеята беше на майка ви.

— Наистина ли? — възкликна Хелън Фрост, раздразнена от тази тълпа благородни рицари. — Предполагам, че и на теб тя ти е предложила, Лю? А вие, Бени?

— Хайде, Хелън — започна убедително адвокатът. — Не си го изкарвайте на мен. Дойдох, защото това ми се виждаше най-доброто, което мога да направя, след като Лю ме осведоми за положението.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката. Когато разбрах кой се обажда, станах дискретен. Избягвах да произнасям имена и заговорих тихо. Струваше ми се, че най-после сме успели. Казах на събеседника си да изчака, надрасках на един лист: „Господин Макнейр иска да ви види“ и го подадох на Улф.

— Благодаря, Арчи — каза шефът, като прибра листа в джоба си. — Това ми харесва. Помолете господин Браун да се обади след четвърт час.

Не беше лесно. Макнейр бързаше и не искаше да чака. Другите мълчаха. Наложи се да говоря спокойно, но строго. Това даде резултат.

Улф беше започнал приготовленията си за ставане от креслото: първо го избута назад от масата, след това сложи ръце върху страничните облегалки, а накрая повдигна бавно планината от плът. След като се изправи, той изгледа аудиторията и изрече с възможно най-резкия си тон:

— Господа, часът е четири. Налага се да ви напусна. Госпожица Фрост прие поканата ми да посети оранжерията. Тя е… С нея сключихме малък договор. Ще добавя, че тъй като не съм безразличен, огорчен съм от начина, по който нахлухте в дома ми. Приканвам ви да се оттеглите. Разбира се, госпожица Фрост е свободна да ви придружи, ако желае.

Тишина.

— Ще дойда да видя орхидеите — каза тя.

Всички заговориха едновременно. Приготвих се да реша нещата в случай на сблъсък. Лю се откъсна от телохранителя си и тръгна към братовчедка си.

— Млъкни, Лю! Достатъчно съм голяма, за да знам какво правя! Стой мирен!

Тя излезе с Улф. Адвокатът опипваше малкия си розов нос. Перен Жебер пъхна ръце в джобовете си и се загледа в тавана. Лю тръгна към изхода по следите на любителите на орхидеи, но шумът от асансьора, който ги отнасяше към оранжерията, достигна до нас.

— Това е всичко за момента — съобщих аз. — Не обичам кавгите. Действат зле на нервите ми.

— Ела, Лю — каза шишкото. — Отиваме у нас.

Перен Жебер се реши пръв. Лю го стрелна с поглед, когато той мина покрай него. Лийч го последва, като дърпаше приятеля си. Отворих им входната врата. Те тръгнаха към улицата. Жебер се качи в красива малка кола, паркирана точно зад моята. Той потегли. Затворих вратата и се върнах в кабинета.

Вдигнах вътрешния телефон и позвъних в оранжерията. След двайсет секунди Улф се обади.

— Долу е спокойно — заявих. — Вече се диша.

— Отлично. Госпожица Фрост е в централното помещение и се възхищава на орхидеите. Или поне така изглежда. Когато Макнейр се обади, кажи му да дойде в шест часа. Ако настоява за по-рано, нека да дойде. Занимавай го. Предупреди ме, когато пристигне, и затвори вратата на кабинета. В шест часа, ако той вече е дошъл, ще изпратя госпожица Фрост вкъщи.

— Добре.

Седнах в очакване на позвъняването на Макнейр, като сравнявах мислено силата на привличане, която притежаваха една изпаднала в беда красавица и два милиона долара. Заключението ми беше, че отговорите биха били разнообразни в зависимост от това, дали имаш романтична душа.