Рекс Стаут
Червената кутия (8)

8.

Същия ден в шест часа следобед пишех на машина. Радиото беше включено и заедно вдигахме голям шум. Бойдън Макнейр, облегнал лакът на коляното, и глава, подпряна на ръката, беше седнал близо до бюрото ми.

Той беше тук от близо час. Беше разиграл сцена по телефона, като се кълнеше във всички дяволи, че няма да чака до шест часа. Накрая пристигна към пет часа и след кратки възражения седна в креслото. Кутията с аспирин на два пъти излезе от джоба му. Донесох му вода и му предложих да го смени с фенацетин, но той ми отказа.

Концертът на радиото и пишещата ми машина имаше за цел да прикрие шума от гласовете в коридора, когато Улф щеше да изпраща гостенката ни до таксито, поръчано от Фриц. Естествено, и аз нищо не чувах, затова не изпусках от поглед вратата на кабинета, без да преставам да пиша. Накрая тя се отвори и Улф влезе. Като видя моите приготовления, той ми кимна и се запъти към креслото си, където седна преди още нашият посетител да е забелязал присъствието му. Спрях радиото. Макнейр вдигна глава, видя Улф и се огледа наоколо.

— Къде е госпожица Фрост? — каза той, като стана.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, господин Макнейр — отговори шефът. — Госпожица Фрост се прибра вкъщи.

— Как вкъщи? Кой я заведе? Жебер и Лю бяха тук…

— Бяха, това е съвсем вярно — въздъхна Улф. — Тази стая беше пълна с идиоти днес следобед и не бих могъл да ви обясня, сър, колко високо оценявам значително по-спокойната атмосфера в момента. Това е щастливо отклонение. Настаних госпожица Фрост в такси, което ще я отведе направо вкъщи.

— Но аз бях тук! Знаехте, че искам да я видя! Какъв нов номер…

— Наистина знам, че искахте да я видите. Но аз не го исках. Ще добавя, че като изключим опасността от инцидент по пътя, тя е в безопасност. Това е номер, номер в мой стил. Имам право на такива номера. Вие също не се лишавате от това свое право, струва ми се. От деня, в който Моли Лок беше убита, непрекъснато лъжете хладнокръвно. Какво ще кажете, сър? Отговорете.

Макнейр на два пъти отвори уста, но не произнесе нито звук. Погледна към Улф, после седна. Капки пот блестяха по челото му. Накрая студено изрече:

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Хайде де! — Улф го прикова с поглед. — Говоря за кутията с бонбони. Знам откъде госпожица Фрост познава съдържанието й. Наясно съм, че вие също сте го знаели. Още от началото сте притежавали съдбоносни сведения, които умишлено сте скрили от полицията. Не се преструвайте на невинен, господин Макнейр. Имам декларация, подписана от Хелън Фрост, тя нямаше друг избор. Ако съобщя това, което знам, тази нощ ще спите в ареста. За момента мълча, защото искам да получа хонорара си, а ако ви арестуват, няма да мога да разговарям с вас. Оказвам ви честта да ви смятам за нелишен от интелигентност. Ако вие сте сложили отровата в бонбоните, съветвам ви да не казвате нищо, да напуснете тази къща и да се пазите от мен. В противен случай бихте могли да го кажете, това и всичко останало, без да се опитвате да хитрувате. Време е да приключим.

Макнейр не помръдна. Изведнъж видях как рамото му затрепери като от спазъм, докато пръстите на лявата му ръка се свиваха конвулсивно върху облегалката на креслото. Той забеляза това и ги стисна с дясната ръка, но рамото му продължи да трепери. Този човек беше на края на силите си. Той се огледа наоколо и забеляза празната чаша върху бюрото на Улф. Попита, като че молеше за огромна услуга:

— Мога ли да получа още малко вода?

Донесох му пълна чаша. Тъй като той не протегна ръка да я вземе, оставих я на бюрото. Той дори не я забеляза. Прошепна на себе си:

— Трябва да взема решение. Мислех дори, че съм взел вече, но не очаквах подобно нещо.

— Ако бяхте достатъчно умен — отбеляза Улф, — щяхте да действате, преди да сте принуден да го направите.

Макнейр взе кърпата и изтри лицето си.

— Умен? — повтори. — Не, за съжаление не съм. Дори съм най-големият глупак, който някога се е раждал. Просто провалих живота си. Но няма смисъл да казвате на полицията това, което знаете, господин Улф. Аз не съм сложил отрова в този бонбон.

— Продължавайте — подкани го Улф.

— Ще го направя. Не се сърдя на Хелън, че е проговорила, след като така умело сте я вкарали в клопката вчера. Разбирам причините, поради които ви се сърди, но не ги споделям. Във всеки случай, каквото и да ви е казала, знам, че е истина. — Той повдигна глава, за да погледне Улф в очите. — Не съм сложил отрова в бонбоните. Когато се качих в кабинета си през онзи ден към обяд, кутията беше на бюрото ми. Отворих я и погледнах вътре, но не взех нищо заради мигрената си. Когато Хелън влезе малко по-късно, й предложих. Слава Богу, и тя не взе бонбон, защото нямаше карамел. Оставих кутията на бюрото си и слязох долу. Моли я е видяла и я е взела.

Той млъкна и отново изтри челото си.

— Какво направихте с хартията и панделката от опаковката? — попита шефът.

— Нямаше такива. Кутията не беше опакована.

— Кой я е сложил на бюрото ви?

— Не знам. Двайсет и пет или трийсет души минаха от там преди единайсет и трийсет часа, за да видят няколко модела, които не бяха включени в колекцията.

— Според вас кой би могъл да я остави?

— Нямам никаква представа.

— Кой според вас би искал да ви убие?

— Никой. Затова съм сигурен, че ударът е бил предназначен за друг и кутията е попаднала там по погрешка. Освен това няма причина да се предполага…

— Аз не предполагам — заяви Улф с презрителна гримаса. — Когато казвате, че не сте умен, несъмнено сте прав. Помислете върху това, което ми казахте: намирате кутията върху бюрото си, не подозирате никого, не мислите, че вие сте били набелязаната жертва, не знаете за кого е била предназначена отровата и въпреки всичко криете грижливо от полицията този факт! Никога не съм чувал по-голяма глупост. Дори дете ще ви се изсмее.

Той въздъхна дълбоко.

— Ще ми трябва бира — каза. — Предполагам, че ще ми е нужно огромно търпение. Искате ли бира, сър?

Макнейр отказа.

— Аз съм шотландец, господин Улф — заговори спокойно. — Признавам, че съм непоследователен. Освен това съм слаб човек, но вие сигурно знаете колко упорит може да бъде един слаб човек. Това, което току-що казах за кутията с бонбони, ще го твърдя до смъртта си.

— Това е добре — каза Улф, като го гледаше внимателно. — Търпението ми ще бъде безгранично. Но вие не си давате сметка, че аз трябва да направя доклад до полицията. Дължа го на господин Крамър, тъй като приех помощта му. Ако продължавате да поддържате тази басня, ще ви обвинят, ще ви тормозят. Ще ви заведат в неудобен кабинет, за да ви разпитват без почивка. Накратко, ще засегнат вашето достойнство, вашата работа и вашето храносмилане. В крайна сметка с малко повече упорство и късмет ще намерят начин да ви закарат на електрическия стол.

— Знам много добре какво правя! Аз съм изморен, изконсумиран, изгубен може би, но луд не съм! Мислите, че ще ме накарате да призная нещо, като сте довели Хелън тук, но знайте, че поведението ми във всички случаи щеше да бъде същото. Ако действам по този начин, то е защото не искам да ме смятате за по-глупав, отколкото съм. Напротив, бих искал мнението ви за мен да е възможно най-доброто при дадените обстоятелства, защото имам намерение да ви помоля за голяма услуга. Дойдох, за да видя Хелън, вярно е, но също и за друго. Накратко казано, искам да приемете част от моето наследство.

За да успееш да учудиш шефа, трябва да станеш много рано. Но този път направо му спря дъхът. На мен също, признавам. Макнейр изрече това с такъв тон, сякаш молеше Улф да спре радиатора. Започнах да го гледам с изключително внимание.

— Това, което искам да ви завещая — продължи той, — е един малък предмет и една голяма отговорност. Учудващо е, че за това се обръщам към вас. Живея в Ню Йорк от двайсет години и едва вчера си дадох сметка, че нямам нито един приятел, на когото бих могъл да се доверя за толкова важно нещо. Както и да е, днес трябваше да дам на моя нотариус едно име и дадох вашето. Изненадващо е, повтарям, защото съм ви виждал само веднъж, вчера сутринта, и то за няколко минути. Но вие ми се сторихте човек, който… от когото ще имам нужда, ако умра. Трябва ми някой с глава на раменете, който не се плаши лесно и който е много честен. Сред моите познати няма човек, който да отговаря на тези условия. Следователно, тъй като трябваше да избера и да избера днес, дадох вашето име.

Макнейр пристъпи напред и се опря с две ръце на бюрото на Улф.

— Предвидил съм заплащане на вашите разходи. За вас това ще е само една мисия в повече, но за мен, ако умра, това ще означава всичко, абсолютно всичко. Разбира се, не мога да мина без вашето съгласие, затова ви моля да го дадете и всичко ще бъде наред. Той пак се разтрепери и се хвана по-здраво за бюрото.

— След това — каза, — каквото ще да става.

— Седнете удобно, господин Макнейр — обади се Улф. — Давам ви добър съвет. Вие сте на ръба на нервна криза. Какво разбирате под: „Каквото ще да става“? За смърт ли говорите?

— За каквото и да е.

— Това е лошо. — Шефът поклати глава. — Изглежда, мозъкът ви е престанал да функционира. Между другото, вашата позиция по отношение на кутията с бонбони е необяснима. Сигурно е, че…

— Посочих вашето име — прекъсна го Макнейр. — Приемате ли?

— Позволете — отговори Улф, като допря длани. — Сигурен съм, че вие знаете кой е сложил отрова в бонбоните. Знаете също, че са били предназначени за вас. Обзет сте от ужас, че авторът на тази постъпка ще намери начин да ви достигне. Възможно е и други хора да са в опасност. А вместо да позволите на някой интелигентен и опитен човек да разплете този случай, като го удостоите с доверието си, вие говорите безсмислици и се гордеете с ината си! Още по-лошо, имате нахалството да ми предложите мисия, за която не знам нито в какво се състои, нито какво и колко ще ми донесе. Абсурд! Питате ме дали приемам? Какво да приема? Неизвестна задача с неизвестно заплащане? Разбира се, че не.

Макнейр продължаваше да се държи за масата и да стои неподвижен, докато Улф си наливаше бира.

— Добре — каза накрая. — Не ви се сърдя, че ми говорите по този начин. Очаквах го. Знаех какъв човек сте и това ме устройва. Не ви предлагам неясна мисия. Напротив, дойдох, за да ви кажа в какво се състои тя. Но бих се чувствал по-спокоен, ако ми обещаете…

— А защо да го правя? — попита Улф, който започна да проявява нетърпение. — Не е спешно, имате време. Вечерям чак в осем часа. Не се страхувайте от присъствието на вашата Немезида в тази стая. Смъртта няма да ви достигне тук. Хайде, разкажете ми всичко. Но ви предупреждавам, че декларацията ви ще бъде стенографирана и ще трябва да я подпишете.

— Не! — отказа енергично Макнейр. — Не искам нищо да се записва. И не желая този човек да слуша.

— Тогава и аз не искам да разговарям с вас. Този човек — Улф ме посочи с пръст — е господин Гудуин, моят асистент. Мнението ви за мен напълно важи и за него. Дискретността му върви заедно със заслугите му.

Макнейр ме погледна:

— Той е млад, аз не го познавам.

— Както желаете. — Улф повдигна рамене. — Няма да ви убеждавам.

— Разбирам. Знаете, че нямам избор. В безизходица съм. Но не трябва нищо да се пише.

— Ще ви предложа компромис — търпеливо изрече шефът. — Господин Гудуин ще записва думите ви, а после ще изгори листовете, ако така решим.

Макнейр пусна най-накрая ръба на бюрото и седна. Събра длани пред устата си, после ги раздели и хвана облегалките на креслото.

— Най-напред трябва да ви кажа нещо за себе си — започна той без увод. — Роден съм преди четирийсет и пет години в Кемфърд, Шотландия. Родителите ми бяха бедни. Не съм учил много, а здравето ми никога не е било блестящо. Имах дарба за рисуване. На двайсет и две години отидох в Париж, за да уча изобразително изкуство. Обичах работата си и се стараех, но не постигах нищо особено, едва-едва преживявах. Родителите ми починаха малко след това и със сестра ми останахме без средства. После пак ще се върна на това. — Той млъкна и сложи длани на слепоочията си. — Главата ми ще се пръсне!

— Смелост! — прошепна Улф. — След малко ще ви стане по-добре.

— Ще ви разкажа неща, които никога не би трябвало да се случват — продължи Макнейр с горчивина в гласа. — Може би сега разрушавам това, което с цената на години страдания успях да съградя. Сигурно е само, че вие трябва да получите червената кутия. Тогава ще разберете. Естествено, познавах много хора в Париж и най-вече една млада американка, Ан Крендъл, за която се ожених и която ми роди момиченце. Жена ми умря при раждането на един втори април, а след две години загубих и дъщеря си. — Макнейр направи пауза и попита Улф с дрезгав глас: — Имали ли сте дъщеря?

Улф поклати глава. Макнейр продължи:

— Познавах също така двама братя, двама много богати американци, Едуин и Дъдли Фрост. Те прекарваха по-голямата част от времето си в Париж. Имаше и една млада жена, Калида Бъчан. Ние бяхме приятели от детинство и се познавахме от Шотландия. Тя рисуваше като мен и като мен все не успяваше да пробие. Едуин Фрост се ожени за нея няколко месеца след моята сватба с Ан, въпреки че можеше да се допуска, че по-големият му брат Дъдли би имал по-големи шансове да я направи своя съпруга. Мисля, че точно така щеше и да стане, ако не беше онази нощ, която Дъдли прекара в пиене.

Той млъкна и подпря главата си с ръка.

— Фенацетин? — предложих аз.

— Не — отказа той. Взе кутийката с аспирин от джоба си и глътна две хапчета. — Имате право — обърна се към Улф. — Ще се чувствам много по-добре, след като ви разкажа всичко. От много години имам угризения.

Улф кимна:

— Казахте, че Дъдли Фрост цяла нощ е пил?

— Да, но това е без значение. Във всеки случай Едуин и Калида се ожениха. Малко след това Дъдли се върна в Америка, където го очакваше синът му. Жена му беше починала при раждане като моята шест години преди това. Едуин постъпи в британската авиация и го убиха по време на акция. По това време бях напуснал Париж. Нямах пари. Отидох в Испания с малката си дъщеричка…

Макнейр млъкна. Вдигнах очи от бележника си. Той се приведе, притиснал с ръце корема си. Изражението му показваше, че в момента страда от нещо, различно от мигрена.

Гласът на Улф изплющя като камшик:

— Арчи! Дръж го!

Скочих към Макнейр, но не успях да го хвана, защото той потрепери и се изправи на крака, залитайки.

— Господи! — извика, като се подпря с две ръце на бюрото на Улф при опит да се задържи прав.

Обхвана го нова конвулсия и той прошепна на Улф:

— Червената кутия… номерът… Боже мой! Дай ми сила!

След това въздъхна и падна.

Аз го придържах, но го оставих на земята, защото знаех, че е мъртъв. Клекнах до него и след миг пред очите ми се появиха обувките на Улф.

— Диша ли?

— Не, сър.

— Обади се на доктор Волмър — заповяда шефът. — Обади се и на инспектор Крамър. Но най-напред бръкни в джоба му и ми подай кутийката с аспирин.

Като вървях към телефона, зад мен чух шепот:

— Сбърках! Смъртта наистина го настигна тук. Какъв глупак съм!