Рекс Стаут
Червената кутия (3)

3.

Лю Фрост се обади за пръв път в един и половина на обяд. С Улф тъкмо отдавахме дължимото на порция наденички, ароматизирани с десет различни подправки: това бяха „полунощните наденички“, до чиято рецепта Улф се добра с такъв труд! (Виж „Сос Зингара“). Фриц Бренър, готвачът, се обади и съобщи, че шефът обядва и не бива да бъде обезпокояван. Второто обаждане беше малко след два, когато Улф мързеливо пиеше кафето си. Този път се обадих аз.

Фрост изглеждаше притеснен. Попита дали Улф ще си бъде вкъщи в два и половина. Отговорих му утвърдително, както и че има всички шансове отсега нататък той да си бъде все вкъщи. След това седнах зад бюрото си, за да поработя малко. След няколко минути Улф влезе. Седна, въздъхна доволно и изгледа последователно рафтовете с книги и карти. Отвори средното чекмедже на бюрото си и започна да вади капачките от бирени бутилки.

— Ако искате да ги броите, ще трябва да побързате. Клиентът ни ще дойде всеки момент.

— Наистина ли? — измърмори той, като продължаваше да нарежда капачките на купчинки по пет. — Невероятно, тази седмица съм с четири напред.

— Не се учудвам. Кажете ми нещо, преди онзи да е дошъл. Какво ви настрои така срещу малката Фрост?

— Раздразнението. Раздразнението от това, че се чувствах заклещен като плъх в тази стая с непоносима миризма и въвлечен насила в този случай. Освен това мразя убийствата по невнимание. Този, който е сложил отрова в бонбоните, е много наивен човек. Това ме извади от равновесие.

Той свъси вежди и продължи да брои капачките.

— Двайсет и пет, трийсет, трийсет и пет. Но резултатът беше забележителен. Ще бъде ирония на съдбата, ако спечеля втората част от хонорара си чрез арестуването на госпожица Фрост. Не че ми се вижда особено вероятно. Надявам се, Арчи, че бърборенето ми не ти дотяга.

— Не. Това е много полезно за храносмилането. Продължавайте.

— Мисля, че ако госпожица Фрост някой ден трябва да се защитава, то няма да е във връзка с този случай. Забеляза ли едрия диамант на пръста й? И другия, инкрустиран в пудриерата й?

Кимнах.

— И какво от това? Може би е сгодена.

— Нищо не знам за това. Тези диаманти не й отиват. Имам усет за аномалиите. Характерът на госпожица Фрост, нейната резервираност — дори като се имат предвид особените обстоятелства — са несъвместими с диаманти. Освен това враждебността на господин Макнейр към нас е колкото неприятна, толкова и странна, въпреки че е ясно, че той мрази Лъвлин Фрост. Защо съществува тази омраза? По-ясна е причината, поради която този странен израз „братовчеди по права линия“ е толкова близък на Фрост: това е термин, който дава възможност за широк коментар… Братовчеди по права линия са децата на две сестри или на двама братя, докато обикновени братовчеди са тези, чиито родители са брат и сестра. В някои страни братовчедите по права линия не могат да сключват брак, докато това е позволено на обикновените братовчеди. Явно е, че Фрост е добре осведомен по въпроса… Може би никоя от тези аномалии няма връзка със смъртта на Моли Лок, но все пак трябва да им се обърне внимание. Надявам се, че не ти досаждам, Арчи. Говоря най-вече за да ти попреча да шумолиш с хартиите, което много ме дразни. Звъни се. Това е нашият клиент: защото той все още е наш клиент, независимо от това, което си мисли.

Фриц се появи и съобщи за господин Фрост.

Лю влезе стремително, но движенията му бяха по-спокойни от погледа: личеше си, че кипи вътрешно. Той почти изтича до бюрото на Улф и заговори като човек, който закъснява за среща:

— Можех да ви обясня по телефона, господин Улф, но предпочитам да разговаряме на живо. Изгубих самообладание и се държах като хлапак. Държа да се извиня.

Той протегна ръка на Улф, който го гледа отдолу нагоре, докато срещна погледа му. Фрост се изчерви силно, но продължи:

— Не би трябвало да ми се сърдите. Избързах. Трябва да разберете нещо — Хелън, братовчедка ми, е разстроена. Дали е казала нещо или не, няма значение. Разговарях с нея обаче и съм съгласен, че не трябваше да се намесвам. Следователно, благодарен съм ви за това, което сторихте дотук. Много любезно беше от ваша страна, че отидохте там, след като по принцип не излизате от къщата си… Съгласете се, че се получи недоразумение, и ми кажете, моля ви, колко ви дължа за всичко.

Той млъкна и се усмихна последователно на Улф и на мен като продавач, който се опитва да продаде празно чекмедже.

— Седнете, господин Фрост — каза Улф.

— Щом вие желаете… Само докато подпиша чека.

Той седна накрая на стола, бръкна в джоба си и извади химикалка и чекова книжка.

— Колко?

— Десет хиляди долара.

— Какво? — извика смаяно той.

— Десет хиляди долара — повтори Улф. — Тази цифра е добра, като се има предвид възложената ми задача: половината, за да разреша проблема около смъртта на Моли Лок, и другата половина — за да измъкна братовчедка ви от неприятното положение.

— Но вие не свършихте нито едното, нито другото. Вие сте луд! — извика Фрост с присвити от гняв очи. — Да не си мислите, че ще ме принудите! Вие не…

— Десет хиляди долара — подхвърли сухо Улф. — И ще почакате тук, докато от банката потвърдят чека.

— Вие сте луд! Първо, не притежавам такава сума. А дори и да имах десет хиляди долара по сметката си, какво значи това? Шантаж? Ако това е вашият обичаен метод…

— Моля ви, господин Фрост. Сигурно имате някои добри качества, но притежавате и цял куп лоши навици. Първият е, че за вас думите са като камъни, които хвърляте по главите на хората, за да ги зашеметявате. Би трябвало да промените това ваше виждане. Вторият е детинското безразсъдство, с което се хвърляте с главата напред в действие, без дори да се замисляте. Преди да наемате услугите ми за започване на разследване, би трябвало да помислите по въпроса, а позволете да ви го кажа — вие си отрязахте пътя, като ме принудихте да извърша това безразсъдно и налудничаво пътуване до Петдесет и втора улица. Тогава трябва да го заплатите. Ние сме свързани с договор — аз съм длъжен да направя разследване, а вие — да ми платите. Но когато в един момент поради лични съображения договорът вече не ви устройва, вие нахълтвате в кабинета ми и ме удряте с думи като шантаж. Абсурд! Това е безочие на разглезено дете!

Той си наля бира и отпи. Лю Фрост го гледаше втренчено.

— Но, господин Улф — каза накрая, — аз не развалям договора! Питам ви само, ако спрем дотук, колко ви дължа?

— И аз ви отговорих.

— Но аз нямам десет хиляди долара, пак ви повтарям! Без съмнение ще успея да събера тази сума за една седмица. Но, велики Боже, за два часа работа…

— Известно ви е, че давам под наем професионалните си способности, но аз не съм нито продавач, нито мошеник, моля да го разберете. Аз съм артист. Би ли ви минало през ум да поръчате на Матис изработка на картина и след като очертае първия контур, да му я издърпате от ръцете с думите: „Стига, колко ви дължа?“ Не, нали? Намирате сравнението за пресилено? Но не и аз. Всеки артист си има гордост. Аз също. Не си давате сметка колко оскърбителни са думите ви.

Лю ме погледна, сякаш очакваше да му се притека на помощ, след това отмести поглед към Улф.

— Добре. Вие сте артист. Съгласен съм. Само че нямам десет хиляди долара. Мислите ли, че един чек с дата от следващата седмица…

— … и който вие веднага ще анулирате? — Улф поклати глава. — Нямам ви доверие. Освен това правилно е вие да получите достатъчно срещу парите си, а аз да се потрудя да ги спечеля. Единственото разумно решение…

Телефонен звън го прекъсна. Завъртях стола си, вдигнах слушалката и чух познат мъжки глас.

— Инспектор Крамър — осведомих шефа. — Казва, че един от хората му ви е видял тази сутрин у Макнейр и за малко щял да падне от изненада. Крамър също, когато му съобщили. Каза, че ще му достави голямо удоволствие да поговори с вас по телефона.

— Не и на мен. Зает съм.

Пак взех слушалката. Инспекторът беше любезен като някой, който ви спира на пуста уличка в тъмното и ви иска портфейла. Обърнах се към Улф.

— Истината е, че той нищо не разбира. Би искал да прескочи насам да си побъбрите, докато изпуши една пура.

Улф кимна.

Отговорих на Крамър, че шефът приема, и затворих телефона.

Нашият клиент стана.

— Това инспектор Крамър ли беше? — попита с тон, в който вече нямаше нищо войнствено. — Той ще… той тук ли ще дойде?

— Да, по-късно. Той често идва да разговаряме, когато работи по лесно следствие, което го отегчава — отговорих аз, защото Улф затвори очи и се облегна назад.

— Но той… Аз… — измънка Лю съвсем сломен. — Вижте какво, бих искал да телефонирам.

— Добре. Седнете тук.

Той седна на моя стол и нервно набра номера, като остави у нас впечатлението, че знае какво прави. Напрегнах слух.

— Ало! Ало! Вие ли сте, Стайс? Тук е Лю Фрост. Баща ми там ли е все още?… Ало, татко? Лю е… Не… Не, момент. Леля Кали там ли е? Чака ме? Да, знам… Не, слушай ме. Аз съм у Ниро Улф, 918, Западна трийсет и пета улица. Моля те да дойдеш веднага с леля Кали… Не, не мога да ти обясня по телефона, трябва да дойдете… Няма значение, доведи я все пак… Да. След десет минути. Не, това е частна къща.

Улф не беше отворил очи. Показалецът му рисуваше кръгчета по страничната облегалка на стола.