Рекс Стаут
Червената кутия (6)

6.

На следващата сутрин в сряда, паркирайки колата до тротоара на Петдесет и втора улица, съжалявах заради Улф. Най-голямото му удоволствие щеше да бъде да подготви сцена в кабинета си, пред хора, седнали на края на столовете си; а днешната сцена щеше да се разиграе на километри от него и скъпите му орхидеи. Слязох от колата точно пред сградата на „Бойдън Макнейр“ и тръгнах към входа, където до униформения портиер беше застанал едър здравеняк с червендалесто лице и миниатюрна шапка, нахлупена над челото му. Тъй като се запътих към вратата, той ме спря:

— Извинете, вие призован ли сте? Името ви, моля!

Едновременно с това извади списък от джоба си.

— Аз съм този, който призовава. Разбираш ли? — заявих високомерно.

— Без майтап? Инспекторът каза без журналисти! Хайде! Изчезвай!

Мразя да ме взимат за журналист, но този ден беше още по-неприятно: бях се погрижил да сложа светлокафявия си костюм на райета, бледожълта риза и тъмнозелена шапка.

— Едното ти око е затворено, а с другото не виждаш — изрекох презрително. — Виж ме добре. Аз съм Арчи Гудуин, асистентът на Ниро Улф. Ето ми картата.

— Добре — каза здравенякът, — чакат ви горе.

В приемната друго ченге пазеше до асансьора. Това беше Слим Фолц, когото познавах добре. Поздравихме се и аз се качих.

Крамър се беше потрудил. В обширния салон бяха наредени столове и петдесетина души седяха там, повечето жени. Четири-пет цивилни ченгета стояха в дъното, откъдето започваше редицата малки салони. В един ъгъл инспектор Крамър разговаряше с Бойдън Макнейр. Тръгнах към тях.

Крамър каза още няколко думи на Макнейр и ме пресрещна.

— Навалица, а? — каза ми. — Разчитах на шейсет и двама души и вече четирийсет и един са тук. Не е чак толкова лошо.

— Персоналът тук ли е?

— Да, без портиера. Да пратя ли да го повикат?

— Защо не? Нека да са всички. Къде ще се настаним?

— В третия малък салон вляво. Познаваш ли капитан Диксън? Него избрах.

— Сигурно съм го срещал.

Тръгнах по коридора и отворих третата врата. Зад масата беше седнал дребен плешив мъж с щръкнали уши и проницателни очи. Пред него бяха наредени бележници и моливи; вляво — купчина от пет кутии от „Асортмънт Ройъл Бейли“. Това беше капитан Диксън. Представих му се. Той ме погледна, без да помръдне глава, несъмнено за да икономиса силите си и да отговори със звук, подобен на крясък на кукумявка. Оставих го и отидох да намеря Крамър.

— Не мисля, че трябва да чакаме останалите — ми каза той. — И без това трудно удържаме тези тук.

— Добре, започвайте.

Облегнах се на стената. Имаше хора от всички възрасти и размери. Между тях беше госпожа Фрост, майката на Хелън, седнала на първата редица между дъщеря си и Телма. Зад тях — Лю Фрост и баща му. Забелязах червенокоса дама с млечнобяла кожа и огнени очи, но после разбрах, че това е графиня фон Рауц-Дайчен от Прага, и престанах да се интересувам от нея.

Крамър застана недалеч от мен и започна:

— Най-напред искам да благодаря на господин Макнейр за любезното съгласие да затвори къщата си тази сутрин, за да можем да проведем това събиране. Знаем, че той желае също като нас да разрешим този… този тъжен случай. След това бих искал да ви благодаря, че се отзовахте на поканата. Благодаря ви от името на главния комисар, господин Хомбърт, и на прокурора, господин Скинър…

Имах желание да добавя — и на кмета… и на общинския съветник… и на вътрешния министър…

Но Крамър продължи:

— Надявам се, че никой няма да се противопостави на малкия експеримент, на който ще ви помоля да се подложите. Очаквам някои да го преценят като абсурден; той ще бъде такъв за повечето и може би за всички. Можете да кажете на приятелите си, че полицаите са глупаци и всички ще бъдат доволни. Но ви уверявам, че не правим това за наше удоволствие. Напротив, това е един сериозен етап в усилията ни да разгадаем тази… тази тъжна история. Сега ще ви помоля да отивате един по един в единия от салоните, третата врата вляво по коридора. Взел съм мерки това да става възможно най-бързо. Затова ви помолих да напишете имената си на две листчета. В този салон ще намерите капитан Диксън, господин Гудуин и мен. Ще ви зададем въпрос и това ще бъде всичко. След приключването ви моля да напуснете сградата или да останете в коридора, ако искате да изчакате някого, но без да разговаряте с тези, които още не са минали. И още веднъж ви благодаря за помощта за разплитането на тази тъжна… тъжна история.

Краймър въздъхна с облекчение и се насочи към групата полицаи.

— Хайде, Радклиф.

Тръгнах след него. Този път капитан Диксън дори не си направи труда да вдигне очи, несъмнено защото тези от нас, които обхващаше в зрителното си поле, бяха достатъчни, за да ни идентифицира.

Взех от купчината четири кутии „Бейли“ и ги сложих под масата. Петата взех в ръка.

— Започваме ли? — попитах Крамър. — Аз ли ще говоря?

Той кимна. Вратата се отвори и един полицай въведе дама на средна възраст с шапка, наклонена над едното ухо, и с прекалено силен грим. Тя се огледа любопитно. Аз протегнах ръка.

— Листчетата моля ви.

Тя ми даде два малки фиша. Единия дадох на капитан Диксън, а другия задържах.

— Благодаря, госпожо Бейлин. Сега направете това, което ще ви кажа, но съвсем естествено, без да се колебаете или да се притеснявате.

— Не съм неспокойна — усмихна се тя.

— Прекрасно.

Махнах капака на кутията и й предложих:

— Вземете си един бонбон.

— Почти никога не ям бонбони — отбеляза тя с повдигане на рамене.

— Не го яжте. Просто си вземете един.

Без да избира, тя взе шоколадов бонбон с крем и го задържа с два пръста, като ме гледаше.

— Много добре — казах аз. — Върнете обратно бонбона в кутията. Това е всичко. Довиждане, госпожо Бейлин.

Тя ни изгледа и тримата едновременно с изненада и леко съжаление и на излизане промърмори: „Това пък какво беше?“

В ъгъла на фиша отбелязах Х, а под името написах 6.

— Улф каза три бонбона — изръмжа Крамър.

— Каза да се опитаме да разберем — отговорих му. — Според мен, ако тази жена има нещо общо със случая, самият Ниро Улф никога няма да го открие. Какво мислите, капитане?

Диксън само изсумтя и вратата отново се отвори, този път пред висока слаба жена с черен редингот, с наметната на раменете огромна лисица. Тя стоеше със стиснати устни и ни гледаше с изключително внимание. Взех фишовете й и дадох единия на Диксън.

— Сега, госпожице Клеймур, направете това, което ще ви кажа, съвсем естествено, както бихте го направили при най-банални обстоятелства, без да се колебаете и притеснявате. Съгласна ли сте?

Тя отстъпи назад, но кимна. Подадох й кутията.

— Вземете си един бонбон.

— О! — прошепна тя. — Това е кутията… — Потрепери, отстъпи още назад, като притискаше свит юмрук към устните си, и нададе вик.

— Следващият, шефе. Този вик е престорен — казах на Крамър, поставяйки знак върху фиша. — Тази жена е Бет Клеймур, актрисата. Тя прави театър и на сцената, и в живота.

Инспекторът повдигна рамене. Диксън изръмжа неясно. Вратата се отвори и влезе трета жена.

Тази комедия продължи близо два часа. Служителите на фирмата минаха последни. Някои клиенти взеха три бонбона, други — два или само един, а някои не взеха. Когато бонбоните в първата кутия чувствително намаляха, взех друга от резервните. Диксън попълваше своите фишове, а аз се занимавах с моите.

Хелън Фрост излезе също толкова бледа, колкото беше и влязла, и не си взе бонбон. Телма Мичъл ме погледна в очите и избра три захаросани плода, като прехапа долната си устна. Дъдли Фрост заяви, че това е пълна идиотщина, и поведе задълбочен разговор с Крамър. Наложи се да го изгоним. Лю не каза нищо и взе три различни бонбона. Майката на Хелън се спря на шоколадов бонбон, бадем фуре и дъвчащ и избърса грижливо пръстите си с кърпичка, след като върна бонбоните обратно в кутията. Един клиент ме заинтригува, тъй като вече бях чувал за него. Това беше тип, който изглеждаше четирийсетгодишен, но бе на малко повече. Носеше сако с подплънки, имаше тънък нос и живи черни очи. На фиша му пишеше Перен Жебер. Той се поколеба за миг пред кутията, после се усмихна, за да покаже, че доброволно се подчинява на прищевките ми, и взе бонбон, без да избира.

После дойде ред на персонала и накрая — на Бойдън Макнейр. Когато приключих с него, инспектор Крамър стана.

— Благодаря, господин Макнейр. Направихте ми голяма услуга. След две минути си тръгваме и вие ще можете спокойно да продължите да си работите.

— Имате ли резултат? — попита Макнейр, като изтриваше лицето си с кърпа. — Какви ще бъдат последиците от това за моята работа? Имам ужасна мигрена… Отивам в кабинета си да взема аспирин. Би трябвало да си бъда вкъщи или в някоя клиника. Каква беше целта на този експеримент?

— Това беше психологически експеримент — обясни Крамър, като дъвчеше пурата си. — Ще ви уведомя по-късно, ако получим някакъв положителен резултат.

Аз тръгнах с Крамър, а капитан Диксън — след нас. Докато бяхме в сградата, инспекторът беше спокоен и се държеше достойно, но като излязохме навън, не се сдържа. Изненадах се от горчивината, с която възприемаше всичко. Малко по малко той се разкри и от това разбрах колко високо цени Ниро Улф. След като успях да вмъкна една дума, го прекъснах:

— Глупости, инспекторе. Мислехте, че Улф е магьосник и че е достатъчно да измисли този сеанс, за да се появи престъпникът, влачейки се на колене и плачейки. Малко търпение! Отивам да разкажа всичко на шефа. Вие говорете с капитан Диксън, ако той изобщо може да говори…

— Би трябвало да съм предпазлив. Ако този дебел носорог ми се подиграва, ще го накарам да си глътне разрешителното.

Качих се в колата.

— Той не се подиграва с вас. Имайте малко търпение! Дайте му шанс! — С тези думи потеглих.

Съвсем не подозирах какво ме очаква вкъщи. Прибрах се към единайсет и трийсет часа с мисълта, че Улф е слязъл от оранжерията и ще го намеря в кабинета в добро настроение пред третата бутилка бира. Паркирах колата и влязох в кабинета. За мое най-голямо учудване там нямаше никого. Банята също беше празна. Тръгнах към кухнята да разпитам Фриц, но едва прекрачих прага, и спрях със свито сърце.

Никога не съм бил наясно с внезапните кризи на Улф. Всичко е нормално, случаят върви към своя край, когато изведнъж шефът престава да се интересува от него. Това може да продължи половин ден, две седмици, а понякога и до намирането на някое допълнително сведение. През време на тези кризи той обикновено предлага един от двата начина на поведение: или си ляга и не става от леглото, като се храни само с лучена супа и бира и отказва да се среща с хора, с изключение на мен; или сяда в кухнята, за да експериментира с Фриц необикновени готварски рецепти, чийто резултат опитва на малка масичка.

Тази сутрин беше седнал пред кухненската маса с молив в ръка, а навсякъде беше разпилял листове. Пред него Фриц стоеше прав. Улф говореше:

— … а намирането на паун, достоен за това име — това е друга история. Арчи може да опита на този адрес в Лонг Айланд, но нямам много доверие. Месото на пауна не може да бъде крехко, сочно и ароматно, ако не са взети мерки да се избягват всякакви вълнения от страна на животното. А Лонг Айланд е гнездо на самолети. Гълъбите за ордьовър са добри, но главната трудност е…

„Какво да правя?“ — си казах. Без съмнение бях свидетел на началото на сериозна криза, която ще се отрази в кулинарията.

Доближих се до масата със стиснати зъби. Улф продължи да говори, а Фриц дори не ме погледна.

— Какво става? — попитах. — Ресторант ли ще отваряте?

Те не реагираха.

— Ето моя доклад — продължих. — Четирийсет и пет човека ядоха бонбони и всички умряха в ужасни мъки. Крамър е мъртъв, комисарят е мъртъв. Момичетата също. Аз съм болен.

— Млъкни, Арчи. Колата отвън ли е? Фриц има нужда от някои неща незабавно.

Знаех много добре, че ако тръгна на покупки, няма да мога да спра хода на кризата и нито със сила, нито с увещания щях да постигна резултат. Имах само един шанс. Прехвърлих наум слабостите на шефа и избрах една от тях.

— Слушайте — казах. — Не се опитвам да прекъсна приготовленията ви. Не съм луд. Но…

— … без червени чушки най-вече — продължи Улф. — Но ако намериш малки жълти чушлета в магазина на Съливан Стрийт…

Не смеех да го докосна, но се наведох напред и му изревах в лицето:

— Какво ще кажа на госпожица Фрост, когато дойде в два часа? Имам ли пълномощията да определям срещи, да или не? Това жена ли е, да или не? Естествено, ако учтивостта вече не съществува.

Улф млъкна, сви устни и ме погледна в очите.

— Кой? Коя госпожица Фрост? — попита.

— Госпожица Хелън Фрост. Дъщеря на госпожа Фрост, братовчедка на вашия клиент Лю Фрост, племенница на Дъдли Фрост. Това нищо ли не ви говори?

— Не ти вярвам. Това е лъжа. Клопка.

— Разбира се — изправих се аз. — Когато дойде, ще й кажа, че съм преувеличил правомощията си, като съм й определил среща. Няма да обядвам тук, Фриц.

Излязох от кухнята и отидох в кабинета. Седнах зад бюрото си. Извадих фишовете от джоба, като се питах дали номерът ще мине.

След две минути чух шум от кухнята. Първо Улф отмести стола си назад, а след това се чуха и стъпките му. Зачетох се във фишовете и не го видях да влиза. Той се насочи към бюрото си и седна в креслото. Много внимавах да не вдигна глава.

— Значи така — започна с онзи любезен тон, който предизвиква у мен желание да го набия. — Трябва да провалям плановете си заради каприза на една млада жена, която, да не кажа по-силна дума, е лъжкиня? Ако не да ги проваля, то поне да забавя изпълнението им? Господин Гудуин, чувате ли ме? — избухна той изведнъж.

— Не! — отговорих, без да помръдна.

Настъпи тишина, а след това го чух да въздъхва:

— Добре, Арчи. Разказвай.

Хвана се! За първи път успях да прекратя подобна криза! Но най-Трудното предстоеше и единственият начин беше да се хвана за тънката нишка, която бях забелязал у Макнейр, и да се опитам да я представя на Улф като стоманен кабел.

— Ето — обърнах се към него. — Мисля, че стана.

— Продължавай.

Той ме погледна. Знаех, че не ми вярва и вече си е извадил заключението. Но във всеки случай все още не беше тръгнал обратно към кухнята.

— Крамър е бесен — казах аз решително. — Разбира се, той не знаеше, че аз записвам кой какъв бонбон избира. Вярва, че ние просто се надявахме виновникът да се издаде по някакъв начин. Естествено, нищо подобно не се случи. Следвайки инструкциите ви, наблюдавах ръцете на хората, докато Крамър и Диксън ги гледаха в лицето, и си отбелязах избраните бонбони. Седем от хората взеха бадем фуре. Един от тях взе два.

Улф позвъни за бира.

— И после? — попита.

— От тези седем шест не ми дават повод за подозрение. За седмия не знам. Сигурно е, че е на ръба на нервна криза. Когато му казах да си вземе един бонбон, той се изненада малко като всички останали. Крамър беше постъпил много умно. Беше разпределил хората си така, че никой да не знае какво става в салона, преди сам той да влезе там. Господин Макнейр се държа странно. Подадох му кутията: той се отдръпна леко, както всички други преди него, после я погледна и пръстите му се насочиха право към един бадем, но се поколеба и накрая избра шоколадов бонбон. Без да му дам възможност да се съвземе, му казах да си избере друг. Този път той пипна два други, преди да си вземе бял бадем. Третия път взе дъвчащ, без да се колебае.

Фриц влезе с бира за Улф и с гримаса за мен. Улф отвори една бутилка и си наля:

— Ти си видял всичко, Арчи. Заключението ти?

— Заключението ми е, че Макнейр харесва бадеми, така както вие обичате бира. Признавам си, че е доста несигурно, но вие ме изпратихте там, за да видя дали сред хората има някой, за когото бадемите са различни от другите бонбони. И ако това не е Макнейр, да не се казвам Гудуин.

— Господин Макнейр! Виж ти! — каза Улф, като привършваше първата бутилка бира. — По думите на братовчед й, нашия клиент, госпожица Хелън Фрост му казва чичо Бойд. Знаеш ли, Арчи, че аз самият съм чичо?

Знаех естествено, тъй като аз печатам всеки месец писмата му до Белград. Той затвори очи и престана да се движи. Мисълта му работеше. Във всички случаи и моята не бездействаше. Как ще успея да доведа в два часа Хелън Фрост в кабинета на Улф? Не се надявах много на историята с Макнейр. Това беше единствената примамка. Но срещата в два часа! По дяволите!

Когато шефът затвори очи, за да даде възможност на мисълта си да работи, стана безразличен към външните дразнители. След като се огледах, реших да опитам късмета си. Свих краката си и станах, като внимавах столът ми да не скърца. Погледът ми беше прикован в шефа. С три крачки стигнах до вратата… Тогава бурята избухна:

— Господин Гудуин!

Когато се обръща с господин Гудуин, знам, че раздразнението му е достигнало връхната си точка.

— Къде си тръгнал? — попита ме той.

— Към стаята си — отвърнах и се опитах да се усмихна.

— И защо така предпазливо?

— Аз… ами… Не исках да ви преча, сър.

— Наистина ли? Да ми пречиш? А какво друго правиш от десет години насам? Кой се стреми да проваля личните ми планове, които се опитвам, макар и рядко, да осъществя? — Посочи ме с пръст. — Не отиваш в стаята си. Опитваш се да излезеш крадешком от тази къща и с напразно усилие да скриеш измамата, с която си послужи по отношение на мен. Щеше да намериш Хелън Фрост и да я доведеш тук. Да не си въобразяваш случайно, че не ми стана ясно преди малко в кухнята каква игра играеш? Трябва да ти кажа три неща. Първото е за напомняне: за обяд имаме оризови крокети в желе от френско грозде, гарнирани с цикория и пелин. Второто е за сведение: нямаш време да обядваш тук. Третото е заповед: ще отидеш в къщата на Макнейр, ще намериш госпожица Фрост и ще я доведеш тук в два часа.

— Добре — отвърнах. — Малката Фрост ми се вижда твърдоглава, имам ли картбланш? Да я удуша ли? Или да я завържа?

— Що за приказки, господин Гудуин?

Това беше тон, с който рядко говореше, един вид саркастично оплакване.

— Госпожица Фрост има среща в два часа. Това не би трябвало да представлява трудност. Достатъчно е да си учтив…

Взех шапката си.