Ефрем Левитан
На малките — за звездите и планетите (38)

Към Планетата на бурите

Вълшебният планетолет продължаваше да лети към Венера. Изведнъж зави сирена, замигаха сигнални лампички. Командирът на кораба обяви:

— Тревога!

— Какво става? — изплашено попитаха децата.

— Спокойно! — каза Татко. — Космонавтите винаги трябва да бъдат готови за всякакви изненади.

— Командирът на кораба да следи уредите! — заповяда ръководителят на полета. — Бордов инженер и щурман, доложете, виждате ли Венера, към която се приближава „Космическа стрела“.

В илюминаторите се показа непозната тъмна планета.

— Нима това е Венера? — изтръгна се от Света.

— Да, това е Венера — твърдо каза командирът. — Ние ще се доближим до оная страна на планетата, която не е осветена от Слънцето, и затова виждаме Венера тъмна.

— Но там през цялото време нещо свети! — закрещя Алик.

И в този миг отново зави сирена, предупреждавайки за опасност. Трескаво се замятаха стрелките на уредите, светнаха сигналните лампи.

— На Венера сега има силна буря — обяви джуджето Кнопкин. — Виждате блясването на мълниите. Командирът на кораба, вземете решение!

— Превръщаме кораба в изкуствен спътник на Венера.

— Значи и на Венера няма да спираме? — захленчи Алик.

— Внимание! Командирът и бордовият инженер да се приготвят за пускане на автоматичен разузнавач! — чу се гласът на Кнопкин.

— Ние сме готови! — отговори Татко. — Спускаме Вълшебния Батискаф за полет над Венера!

И тогава децата видяха на екрана на телевизора вълшебен космически апарат, който смело се устреми към планетата.

— Внимание! Внимание! Говори Вълшебният Батискаф. Ще разказвам за всичко, което видя на тази ужасна планета.

— Ужасна?! — повторно попита Света.

— Да — отговори Батискаф. — Тук бушуват ветрове, бляскат мълнии…

— Сигурно се измокрихте под дъжда? — запита Света.

— Не се безпокойте, щурман. Дъждове на Венера не трябва да има. Аз се спускам все по-ниско и по-ниско!

На екрана на телевизора нищо не се виждаше, но изведнъж пак се появи Батискаф.

— Ох! Ох! — пъшкаше той. — Каква горещина! Да не ви хрумне да слизате на тази страшна планета.

— Въздух ли не ви стига? — попита Алик.

— Не, моля ви, бордов инженер, тук има много въздух, но хората не могат да го дишат, защото е отровен.

— Вижда ли се нещо на планетата? — поинтересува се Света.

— Много лошо — отговори Батискаф. — Сега ще полетя към онази страна на планетата, която е осветена от Слънцето, и тогава ще разкажа за това, което видя.

Екранът на телевизора угасна. Екипажът с вълнение чакаше кога Батискаф ще заговори отново. Скоро се чу гласът му:

— Тук е значително по-светло. Небето е червеникаво. Слънцето не се вижда през облаците. Приближавам се до самата повърхност…

— Тя също ли е червена? — попита Света.

— Не, щурман, повърхността е черна, сякаш е посипана със сажди…

— Равна ли е? — попита командирът.

— Не много. Виждам и планини, и кратери, и пустини, и пропасти…

— Пропасти? — учуди се Алик.

— Да — отговори Батискаф, — дълги и дълбоки пукнатини. Опитвам се да надникна в една от тях.

— Сигурно е много тъмно? — попита Света.

— Не, не много. На дъното на пропастта светят нажежени камъни.

— Батискаф спешно да се върне на „Космическа стрела“! — чу екипажът гласа на джуджето Кнопкин. — Командирът и бордовият инженер да приемат Батискаф и да се приготвят за сбогуване с Венера.

— Ние сме готови! — отговори командирът.

— Приближавам се към „Космическа стрела“! — доложи Батискаф. — Сега ще акостирам до нея.

— Внимание! — отново прозвуча гласът на Кнопкин. — „Космическа стрела“ вече не се движи около Венера. Тя не е неин изкуствен спътник и се носи към Марс. Батискаф свърши работата си и почива. Разрешавам и на екипажа на вълшебния планетолет да си почине.