Джон Конъли
Белият път (9)

Глава осма

Хванах самолет от портландското летище на разсъмване на следващия ден. Беше неделя, рано, съвсем рано, шосетата пусти пустеят. Рейчъл ме докара и ме остави пред вратата на аерогарата. Вече се бях обадил на Уолъс Макартър да потвърдя, че заминавам. Оставих му телефонния номер на клетъчния телефон и номера на хотелската стая. Междувременно Рейчъл му бе уредила среща с една приятелка на име Мери Мейсън, която живееше в Пайн Пойнт. Рейчъл я познаваше от местното общество на природозащитниците и вярваше, че двамата ще си паснат добре. Биваше я за такива преценки, нали бе психолог, а Уолъс ченгето веднага си бе направил труда да пусне полицейска проверка, бе открил и снимката на Мери, сетне благодарно ме бе потупал по гърба. Хареса му онова, което видя на нея.

— Ама тя била много готина, а? — подметна ухилен.

— Аха, само че не се нафуквай толкова, защото пък тя още не те е виждала.

— Какво е животът без любов? — още повече се ухили той.

— Виж, Уолъс, здравословно самочувствие имаш. Ако беше някой друг, щях да му кажа, че е ужасно самодоволен човек, ама нали си приятел…

Той ме измери продължително с очи и само рече:

— Ама сериозно ли?

Засмяхме се и двамата, сбогувахме се.

Сега Рейчъл се наведе към мен и ме целуна по устните.

— Да се пазиш — натърти тя, а аз притиснах главата й към моята.

— И ти също. Носиш ли си телефона?

Тя кимна и го извади от чантата.

— Да не вземеш нарочно да го изключиш?

— Няма, няма.

— През цялото време да стои включен, чуваш ли?

Тя ме изгледа, нацупи се, сетне кимна.

— Ще се обадя да проверя!

Засмя се и ме ощипа по ръката.

— Хайде, бягай. Ще се зазяпаш по стюардесите и ще забравиш, знам си те аз.

— Ама сериозно ли? — запитах, без да се замисля, и ми хрумна, че може би с Макартър си приличаме повече, отколкото би било здравословно за мен самия.

Това обаче я разсмя и тя ме плесна по гърба.

— Разбира се. Няма да излизаш от форма, докато ме няма, я!

 

 

Веднъж Луис ми бе казал, че новият Юг си е като стария, същите привички, същото мислене, само местните били понатежали средно с по пет-шест килца на череп.

Вероятно е бил нещо вкиснат на тема Юга по времето на онзи наш разговор, пък и никога не е бил поклонник на Южна Каролина. То така или иначе след Мисисипи и Алабама този щат винаги си е минавал за най-задръстения и най-селяндурския в Американския юг, но е истина и друго: в него расовите проблеми все пак са решени по по-цивилизован начин. Когато навремето Харви Гант стана първият чернокож студент в южнокаролинския колеж „Клемсън“, местните законодатели постъпиха разумно: вместо да поощряват разни стрелби и блокади по улиците, побързаха да признаят, че е дошло време за промени, та макар и неохотно. И съответните щатски закони бяха приети. Приети, приети, ама ето пак — в Оринджбърг, същия щат, през 1968 г. трима чернокожи бяха застреляни по време на демонстрации пред спортната зала за боулинг „Ол Стар“, която била само за бели. И като помислиш, то си има причините и корените: всеки южнокаролинец на възраст над 40 години е посещавал сегрегирано училище и все още мнозина са онези, които вярват, че над щатския Капитол в Колумбия трябва да се вее южняшки конфедеративен флаг. И все още наричат езера и реки на разни антигерои от миналото, сякаш сегрегация никога не е имало.

Пристигнах на международното чарлстънско летище с полет през Шарлът — севернокаролинския град, който мяза на люлка на еволюцията и сметище за най-безвкусните модни излишъци на полиестерната промишленост. В бара на шарлътското летище джубоксът въртеше стари парчета на „Флитуд Мак“, а едри шкембелии с шорти и тенисфланелки се наливаха със светло пиво сред облаци от тютюнев дим. Техните дами пък яростно въртяха ръчките на монтираните в полираното дърво на бара покеравтомати и нервно тикаха двайсет и петцентови монети в цепките им.

На широка табуретка пред ниска масичка встрани от тях се бе полуизтегнал дебелак с татуировка на бръснатия череп и лявата ръка. Разперил крака, сякаш заведението е негово, потънал в пот, той ме измерваше мръснишки изпод вежди. Отвърнах на погледа му, той не можа да издържи дълго и със заучен жест се изплю, сетне с досада извърна глава.

Огледах информационните табла, търсех моя полет. От Шарлът излитат самолети за разни забравени от Бога места по щатската територия, където едва ли някой с всичкия си би се осмелил да отиде. Само като си представиш еднопосочните пътища или пък липсата изобщо на такива и ще си кажеш: я бе, дай един билет за където и да е, само не и за там.

Във всеки случай моят полет излетя навреме. Падна ми се място до едър мъж с шапка, на която пишеше „Чарлстънска пожарна команда“. Бях от вътрешната страна, до прозореца, и той се наведе към мен, притисна ме с юнашката си гръд, за да види военните машини на съседната писта. Минаваше двумоторен самолет на „Ю Ес Еъруейс Експрес“ и той доволно ми кимна с глава:

— Пак добре, че сме на реактивен, а не на ей такива нестабилни бракми.

Аз учтиво кимнах в ответ, а той още повече ме притисна и продължи да разправя:

— Ей до там беше летището… то навремето Шарли нямаше и две писти като хората. Хм, помня още когато го строяха… аз тогава служех в армията…

Затворих очи и стиснах зъби.

Този се оказа най-дългият къс полет в живота ми.

 

 

Чарлстънското международно летище бе полупразно, когато кацнахме. Пустееха и магазини, и коридори. На северозапад се вижда военното летище край базата — през високата остъклена стена гледах сиво-зелените бойни машини, подредени под следобедното слънце и замрели като подготвени за скок огромни скакалци.

Засякоха ме още докато си вземах багажа, недалеч от гишетата за коли под наем. Двама бяха — единият дебел, в светла конопена риза, другият — по-възрастен, с черна зализана назад коса и черно ленено сако, под него с тениска и елече. Стараеха се, чак да ти стане мъчно за тях, наблюдаваха ме ужким ужасно дискретно, докато изчаквах на гишето на „Хърц“ да ми попълнят документите за колата. Тръгнах да излизам от сградата, а те застанаха встрани от вратата и се правеха на разсеяни. Аз пък пресякох паркинга под жарките следобедни лъчи и се насочих към малкия навес — палатка, където бе паркиран моят мустанг. Тъкмо завъртах ключа за запалването, когато те вече се бяха наместили в голям шевролет модел „Тахоу“. Изчакаха ме на първото кръстовище преди главния изход, след това се курдисаха на две коли разстояние от мен. И така чак до междущатската магистрала. Сигурно мислеха, че са царете на проследяването. Можех да ги издухам от гърба си по всяко време, обаче пък каква би била ползата? Така си ги виждах къде са, а всъщност то ми беше и най-удобно.

Почти чисто нов мустанг ми бяха дали, ама не беше като моя бос у дома. На тукашния натиснеш ли му газта до дупка, отначало нищо не става: моторът пърха и сякаш се пробужда, протяга се и се прозява, та чак тогава малко по малко започва да ускорява. Затова пък имаше плейър за компактдискове, та се заслушах в музиката на „Джейхоукс“, точно като хванах следващия изход за улица „Норт Мийтинг“ и оттам за Чарлстън. Парчето се казва „Бягство“, но още щом долових двусмислието на думите, взех и го изключих, за да пусна радиото, ама текстът остана да гложди съзнанието ми още доста време:

„Роди ни се момченце сетне,

но знаех си, че няма да ни бъде;

въртяха ми се разни мисли,

натрапваха се силно…“

„Норт Мийтинг“ е една от главните артерии, които водят в Чарлстън — право в бизнес центъра и към туристическите атракции, а крайната й част пък отива чак до периферните квартали, където има сериозна престъпност. Извън пътя чернокож бе спрял камион, продаваше дини направо от ремаркето. Беше подредил стоката изрядно, на редици, на редици, а току зад камиона се извисяваше голяма табела, рекламираща „Даймъндс Джентълмънс Клъб“. Пресякох жп прелез и мустангът здраво изтропа, сетне встрани се заредиха складове със заковани с дъски прозорци и изоставени халета от бивш пазарен център. Следваха занемарени жилищни квартали. По дворовете с избуяла трева играеха деца, старци бяха насядали по верандите на разнебитени къщи, чиято боя се бели и пада, от пукнатините по плочниците растяха яркозелени избуяли бурени и като че се надсмиваха над тленността на околните постройки. Единствената чиста и нова сграда бе модерният тухлено-стъклен офис на жилищната администрация. Тя пък като че подканваше живеещите в явна мизерия околни жители да я щурмуват и разграбят новите й модни мебели и всичко, което може да се използва в един бедняшки дом. Шевито ме следваше през цялото време, все така на разстояние около две коли. На няколко пъти спирах, после направих две абсолютно ненужни кръгчета по „Калхун“ и „Хътсън“, просто колкото да ги избъзикам онези двамата отзад. Те обаче запазиха спокойствие и ме проследиха търпеливо до края: докато пристигнах пред хотела — „Чарлстън Палас“. Там спрях, а те бавно се отдалечиха по улицата.

Във фоайето се тълпяха облечени в скъпи дрехи бели и чернокожи; ехтеше смях, примесваха се десетки разговори. В общата глъчка се обаждаха гласовете на уредниците, които отвеждаха групите си в големия ресторант. Изглежда, някои хора тук си имаха традиция: да обядват в скъп хотел през уикенда. Обърнах им гръб и се запътих към стаята. В нея заварих две огромни легла, а изгледът бе точно към банкоматите на отсрещната банка. Седнах на леглото до прозореца и се обадих на Елиът Нортън, че вече съм тук.

Той въздъхна дълбоко с явно облекчение.

— Доволен ли си от хотела?

— Е, да — отвърнах с неутрален глас.

Той наистина си бе луксозен и добре уреден, но където се струпват много хора, там и достъпът до чужда стая не е особено труден. Старо правило. Повече от внимателно се бях оглеждал по пътя към стаята, че и по голямото спирално стълбище в центъра на фоайето, но така и не забелязах подобни на охранители мъже или нещо подобно. По коридора пред стаята минаваше камериерка, буташе натоварена със спално бельо и тоалетни принадлежности количка, но тя дори и с поглед не ме удостои.

— Ти си в най-добрия чарлстънски хотел — рече Елиът. — Има гимнастически салон, фитнес зали, плувен басейн. Но ако искаш, проблем няма, ще те прехвърля на някое евтино местенце, където ще си общуваш с хлебарките.

— По пътя от летището насам ме следяха постоянно — изтърсих му направо.

— Аха — само това рече и съвсем не звучеше като изненадан.

— А разговорите ти подслушват ли ги?

— Вероятно. Никога не съм си правил труда да правя проверки. Не ми се струваше необходимо. Обаче в нашия град тайни мъчно се пазят. Освен това нали ти казах: секретарката ме напусна тази седмица и категорично заяви, че го прави, защото не ми харесва клиентите. Тя ти е правила хотелската резервация. Нищо чудно да е изпуснала някоя думичка тук и там.

Не че толкова се бях притеснил за опашките. Така или иначе тукашните много скоро щяха да разберат за какво съм дошъл. По-скоро се безпокоях за Атис Джоунс и за възможността, че разберат ли плановете ни относно него, могат да го убият.

— Добре, за всеки случай ще направим така — повече от хотела няма да ти се обаждам, нито ти — от дома или офиса, ясно? Ще намеря начин да поддържаме връзка по друг път. До довечера ще съм го уредил този въпрос.

Имах предвид нови клетъчни телефони. Ако успея да ги осигуря, без да подписвам договори, и да запазя номерата в тайна, пък може би ще се отървем от подслушването, особено ако действаме внимателно. Елиът отново ми обясни къде точно живее и как най-лесно мога да стигна до дома му на 80 мили северозападно от Чарлстън. Преди да затвори, добави:

— Освен удобството имаше и друга причина да ти ангажирам място в този хотел: семейство Ларус обядват там почти всяка неделя, така тукашните богаташи си обменят клюките, а си вършат и немалка част от бизнеса. Ако се завъртиш около ресторанта сега, много е вероятно да ги видиш: и Ърл, и Ърл младши, някои от братовчедите, бизнес партньорите им. Мисля си, че би искал да ги огледаш дискретно, за да знаеш с кого си имаш работа, но щом са те проследили още от летището, значи и те те опипват още отсега. Съжалявам, приятелю. Не ме бива за работа под прикритие.

Премълчах си. Хайде от мен да мине.

Но преди да ида във фоайето, разлистих жълтите страници и от съседен автомат се свързах с фирма на име „Лумис Кар Рентъл“. Уредих си да ми дадат анонимен на вид автомобил, нещо, което не се набива на очи. Да ми го докарат на паркинга до един час. Те нека си следят мустанга, от къде на къде ще им правя живота лесен я.

Забелязах семейство Ларус още щом се върнах в хотела. Тъкмо излизаха от ресторанта. Старият Ърл го познавах вече от вестникарските снимки. Беше си в типичните за него бял костюм и черна копринена вратовръзка, като опечален на китайско погребение; висок около метър и осемдесет, плешив, наедрял. Синът бе силно приличен на него младеж, много по-млад, доста по-слаб. Вероятно както е изглеждал и Ърл старши на младини. Но младши изглеждаше някак си по-различно — у него имаше нещо женствено, изфинено, което в бащата липсваше. Стройното и гъвкаво тяло на сина бе скрито под широка и надиплена бяла блуза, а черните му панталони бяха прекалено стегнати на задника и по бедрата, та приличаше на някой фламенко танцьор в почивен ден. Беше светлорус, почти до бяло и веждите му почти се губеха, косми по лицето кажи-речи нямаше; рекох си, че вероятно се бръсне веднъж на месец. Двамата излязоха в група заедно с още петима — трима мъже и две жени, които оживено разговаряха помежду си. Извън ресторанта към тях се присъедини още един — осми поред. Същият от летището със зализаната коса. Прошепна нещо в ухото на младши и онзи тутакси ме изгледа, сетне каза нещо на баща си. А веднага след това тръгна към мен. Не знаех какво мога да очаквам от такава среща, може би затова се случи именно най-малко логичното. Той протегна ръка, а по лицето му се появи извинителна усмивка.

— Господин Паркър, нали? — попита той. — Нека да ви се представя: аз съм Ърл Ларус младши.

Приех поздрава, здрависахме се.

— Вие винаги ли така проследявате хората — още от летището?

Усмивката му угасна за миг, сетне отново се появи, този път извинението в нея още по-изявено.

— Съжалявам — рече. — Много бяхме любопитни да знаем… как ли изглеждате.

— Не разбирам.

— Знаем защо сте тук, г-н Паркър. Не че одобряваме, но пък напълно разбираме. Не желаем помежду ни да има проблеми. Ясно ни е, че вие си вършите работата. Ние сме загрижени само за едно: онзи, който е виновен за смъртта на сестра ми, да си получи заслуженото посредством пълната сила на закона. В момента считаме, че този човек е Атис Джоунс. Ако се окаже, че не е така, то ние ще приемем фактите, каквито са си те. Дали сме изчерпателни сведения на полицията, всъщност съобщили сме всичко, което знаем. От вас искаме само едно: да уважавате личните ни чувства и да ни оставите на мира. Извън вече изложеното и известното нямаме нищо повече за казване.

Всичко това ми прозвуча като репетирани папагалски приказки. И още нещо: долавях някакъв фалш. Макар и да изглеждаше искрен и въпреки красноречивото изпълнение, в очите му играеха и лека подигравка, и някакъв страх.

С други думи, пред мен стоеше човек с маска. Не че знаех какво има зад нея, не. Бащата ни наблюдаваше от разстояние, без да се крие, и в очите му прочетох гневна враждебност. Без да разбирам точно защо, все ми се струваше, че тя не е насочена само към мен, а и към сина. Ърл младши ми кимна и се върна при групата си, а аз ясно видях как гневът в бащините очи се замени с каменна безизразност, видимо под давление на волята. Сетне те се упътиха към чакащите ги пред хотела автомобили.

В момента нямах какво друго да правя и се прибрах в стаята. Взех си душ, поръчах двоен сандвич с препечен хляб и седнах да чакам да ми докарат поръчаната кола. Не мина много време и ми се обадиха от рецепцията. Слязох долу, подписах нужните документи и през хотела влязох в подземния паркинг. Сложих си слънчеви очила и потеглих, нямаше и следа от онзи шевролет, никой не се интересуваше нито от моя милост, нито от колата или поне така ми се струваше. Излизайки от града, спрях на един от пазарните центрове, купих два клетъчни телефона.

Елиът Нортън живее на две мили от Грейс Фолс в скромна бяла къща, колониален тип, с две колони покрай предната врата и голяма веранда, която опасва целия първи етаж. Изглежда истински стар южняшки дом, има си класическата атмосфера, типичното звучене. В такава къща като ви поднесат едно изстудено питие, то ще има онзи неподправен дъх и вкус на традиционната южняшка напитка от време оно. Да, но сега опънатият набързо върху дупката в покрива огромен лист промишлен найлон едва ли допринасяше за въпросната автентичност. Заварих Елиът зад дома, говореше с двамина в работно облекло и с цигари в уста, облегнати на голям камион. Надписът на каросерията информираше, че те са специалисти монтажници по покриви и ремонт на сгради. Фирмата се казваше „Дейвс Кънстръкшън Енд Руфинг“ и бе от Мартинес, Джорджия. Вече бяха разтоварили цял куп сглобяеми елементи за скелетата, готови за монтаж още на следващата утрин. Единият замислено подмяташе в ръка парче силно обгоряло покривно дърво, а другият го побутна с ръка в момента, в който ме видя да заставам на ъгъла. Елиът се извърна неочаквано бързо, остави работниците и закрачи към мен с протегната ръка.

— Боже, човече, да знаеш колко се радвам, че те виждам! — рече той и се усмихна.

Усмихна се, макар че как успя, само той си знаеше: отляво на главата му част от косата я нямаше — бе изгоряла. Остатъкът бе непохватно подстриган и вчесан назад в несполучлив опит да се прикрие случилото се. Върху лявото ухо бе залепена марля; по бузата, брадичката и врата лъщяха следи от изгорено. На лявата ръка носеше превръзка, а встрани от нея се виждаха дребни мехурчета.

— Не ме разбирай погрешно, Елиът — рекох искрено. — Но не ми изглеждаш добре.

— Зная, зная. Пожарът изгори и повечето от дрехите ми. Хайде, ела — махна с ръка и ме потупа по гърба. — Ела, да влезем, ще те почерпя с изстуден чай.

В къщата си смърдеше на пушек и влажно. При гасенето водата бе текла навсякъде, бе проникнала през дюшемето на горния етаж и съсипала таваните на долния. Гипсовата им замазка бе кафяво-черна на места, водата бе текла и по стените и там имаше големи влажни петна. Затова тапетите бяха започнали да се отлепват и белят. Огледах щетите по-внимателно: вероятно щеше да се наложи Елиът да сменява повечето от носещите греди в големия коридор на приземния етаж. Във всекидневната имаше разхвърляни дрехи — по облегалките на столовете и масата, стопанинът бе спал на голямото канапе, върху му се валяха чаршафи.

— И ти още си тук, а? — попитах за всеки случай.

— Ами да — отвърна той и започна да бърше пепелта от две чаши.

— В някой хотел ще си на по-сигурно място.

— Може и така да е, но онези, които свършиха тази мръсотия, ще се върнат тук да си довършат работата докрай.

— Че те и сега могат да се върнат.

Той поклати глава в знак на отрицание.

— Тц, не и с мен тук. Те не са по убийствата. Ако са искали да ме ликвидират, щяха да го направят още първия път. Но виж — да изгорят къщата до основи — това може и да стане.

Извади кана с леден чай от хладилника и напълни двете чаши. Стоях до прозореца и оглеждах двора и терена отвъд. Небето над нас бе тихо, птици не виждах, горите около Нортъновия парцел бяха също притихнали. Загледах се в далечината, към бреговата линия — там вече прелетните птици кръжаха и се събираха на ята, гъските се присъединяваха към събратята си — речните рибарки, идеше ред и на ластовички, коприварки, че и на ястребите. Тук — доста по-навътре в сушата — този процес не бе така очевиден, дори и постоянните обитатели се бяха изпокрили. Цареше особена тишина: пролетта отдавна бе отзвучала, а с нея и любовният птичи зов, ярката лятна перушина на песнопойците вече избледняваше, за да се замени с по-тъмната и някак си мрачна зимна окраска. Но пък навсякъде цъфтяха диви цветя, сякаш да компенсират птичето отсъствие, тяхното многоцветие донякъде заместваше присъствието на шарени пернати по дърветата. Съседните поляни се ширеха, същински разноцветни килими, много красиви, а ей там зад къщата виждах същински губер от димитровчета, див слънчоглед и златничета. Отгоре им пърхаха, кацаха и излитаха не по-малко шарени пеперудки, привличаше ги най-вече жълтото и пурпурното. А под листата се гушеха убийците — замрели в засада полски паяци-ловци.

— Кога ще видя Атис Джоунс? — попитах.

— Струва ми се, че ще бъде по-добре това да стане, след като го преместим от ареста. Ще го вземем утре от Ричланд, сетне някъде по пътя дискретно ще го прехвърлим в друга кола, за да заблудим евентуалните преследвачи. Оттам аз лично ще го отведа на сигурно място в Чарлстън. Имам предвид една специална квартира.

— Кой ще кара втората кола?

— Синът на един човек, който сетне ще се погрижи за него. Той е сигурен, при това знае какво прави.

— Защо да не го скрием по-близо до Колумбия?

— По-голяма е вероятността да оцелее в Чарлстън, повярвай ми. Квартирата е в източния район, точно в сърцето на чернокож квартал. Ако тръгнат да го търсят и разпитват тук и там, веднага ще научим и ще имаме достатъчно време да го прехвърлим на друго място. Така или иначе това е само временно решение. Може да се наложи да го крием на още по-тайно и сигурно място, а стане ли нужда, ще наемем и частна охрана. Ще видим как ще се развият нещата.

— А неговата теза каква е?

Елиът ме изгледа, поклати глава и потърка очи с мръсните си пръсти.

— Той твърди, че имал връзка с Мариан Ларус.

— Любовна ли?

— От време на време да. Иначе смята, че тя го е използвала, за да си отмъщава — на брат си и баща си. Пък на него този номер му харесвал.

Елиът изцъка с уста и облиза горната си устна.

— Виж, Чарли, длъжен съм да ти кажа честно: да не мислиш, че моят клиент е някой шармантен симпатяга? Той си е осемдесеткилограмов здравеняк с опак характер, с голяма уста, с дупка на задника и повечето време не съм сигурен къде точно му е устата. Според него в нощта на убийството били с Мариан заедно, чукали се на предната седалка в неговата кола. Тогава се и скарали, тя избягала от колата в съседната гора. Той хукнал да я гони, объркал се, накрая я намерил, обаче вече мъртва, пребита до смърт, със сплескана глава.

— С какво оръжие?

— Подръчно — голям и остър камък. Близо петкилограмов. Когато ченгетата го арестували, по ръцете и дрехите му имало кръв, а направените тестове сочат и наличие на дребни частици от камъка и почвата. Дори и по лицето му имало кръв, макар че експертите са писали и друго: тези петна са несъвместими с обичайните пръски, които би трябвало да има по нечие лице и тяло при същия тип убийство — да разбиеш нечия глава с камък. И още нещо — във вагината не е открита сперма, макар че са открити частици от фабричната смазка на кондома — същата марка предпазители, каквито са намерени и в портфейла на Джоунс. Всичко говори за акт при взаимно съгласие, но един добър прокурор може да го изкара и изнасилване. Нали се сещаш: отначало и двамата са възбудени, сетне тя не ще и бяга, той се ядосва и… Различни възможности се отварят при такова представяне на нещата. Не мисля, че ще е много лесно, ама знаеш, че в съда всичко е възможно, а сега те се опитват всячески да наберат нужните доказателства и да подсилят аргументацията си.

— Е, това според теб достатъчно ли е да хвърли в съмнение журито?

— Може би. Търся експертно мнение по въпроса за пръските кръв по лицето и дрехите му. Убеден съм, че обвинението ще си намери експерт, който ще каже онова, което на тях им е удобно. За бога, Чарли, става дума за чернокож — убил бяла, и то от семейство Ларус! Бая нанагорно ми се пише. Обвинителят ще направи всичко възможно в журито да влязат средна категория хора — нали се сещаш: добър среден доход, средна възраст и малко отгоре, бели при това. Хора, които в Джоунс ще видят единствено чернокожия изнасилвач и престъпник. Най-доброто, което можем да направим, е да включим и по-различни лица, но…

Премълчах. От отдавнашен опит зная, че винаги има едно „но“. То иначе може ли?

— Зад всичко това стои една стара местна история. Ужасно неприятна работа…

Елиът взе папка от масата и започна да я прелиства. Имаше цяло купче други такива, разноцветни. Зърнах полицейски доклади, свидетелски показания, стенограми на полицейските разпити на Атис Джоунс, дори и снимки от местопрестъплението. Обаче имаше и фотокопирани страници от исторически книги и справочници, изрезки от стари вестници, от трудове за робството и оризовото производство.

— За какво става дума ли? — обърна се към мен Елиът. — Става дума за същинска кръвна вражда.