Джон Конъли
Белият път (6)

Глава пета

Поглеждайки ретроспективно назад, днес виждам определена целенасоченост във всичко, което се случи тогава: странни съвпадения в различни случки, поредица връзки между на пръв поглед несвързани събития, които водят начало далеч в миналото. Спомням си шуплестата структура на нашия свят, създадена поради несъвършеното наслагване на исторически пластове, етапи и периоди; близостта на случилото се отколе с това, което е останало до днес, и започвам да си изяснявам много неща. Ние сме в клопката не само на нашата си историческа съдба, а и в тази на всички онези, с които сме избрали да свържем живота си. Ейнджъл и Луис носеха миналото си в себе си, както и Елиът Нортън, както и аз. Затова не би трябвало да ни изненадва връзката минало-настояще: както сегашният ни живот е взаимообвързан и свързан, влияещ един на друг, така и миналото влияе по различни начини върху хората и ги тегли неумолимо назад и надолу — невинни и виновни еднакво — надолу, в земната утроба, за да ги удави в злачна вода, да ги разкъса сред мрачните, прикрити от хорските очи недра на Конгарий.

А първата връзка се намираше в Томастън в очакване да бъде разкрита.

 

 

Томастънският затвор на Мейн е с максимални мерки за сигурност и специална охрана, но не и особено строг вътрешен режим. Отвън изглежда непристъпен, но не и толкова страшен. Само че Господ да не ви дава да попадате в него. Всеки пристигнал тук с изгледи за дълъг престой отчаяно ще сведе глава още щом зърне високите, внушителни стени — солидни и здрави. Така изглеждат само сгради, които са били опожарявани и разрушавани, за да бъдат престроени с нови виждания за по-голяма издръжливост. Тукашните са били опожарявани на два пъти през двайсетте години на XVIII век.

Мястото е удобно — на брега има лесен достъп откъм морето и оттам могат най-леко и бързо да бъдат превозвани затворници. Така или иначе затворът е на края на оперативния си живот, прекалено е старомоден от функционална гледна точка и недалеч от него през 1992 г. започнаха да строят нов, по който още вървят довършителни работи. Той приема най-тежките престъпници, обичайно доживотни, при специален строг тъмничен режим; както и осъдените със сериозни поведенчески проблеми. До пълното му влизане в действие обаче, Томастънският затвор бе дом на близо четиристотин затворници, а един от тях бе преподобният Арън Фокнър, прехвърлен тук след опита му за самоубийство.

Отлично помня реакцията на Рейчъл, след като чухме, че Фокнър опитал да се самоубие.

— Тази работа не звучи достоверно — рече тя. — Той не е такъв тип.

— Тогава защо го е направил? Едва ли по този начин е очаквал да получи нечие състрадание и помощ.

Тя се замисли, задъвка горната си устна и след малко рече:

— Според мен е гонел някаква друга цел. Във вестниците пишеше, че раните по ръцете му били дълбоки, но не толкова, че да създадат сериозна и непосредствена опасност за живота му. Разрязал е вени, но не и артерии. Така не постъпват хората, които наистина искат да умрат. Прилича на инсценировка. Мисля си, че е целял да го изведат от затвора с особено строг режим. Въпросът е защо?

Сега ми се струваше, че може би ще имам възможността да му задам този въпрос лично. Бях тръгнал натам, след като Луис и Ейнджъл си отидоха. Оставих колата в паркинга за посетители, влязох в приемната и се представих на дежурния сержант. Зад него и засичащите металдетекторни устройства, отвъд стена от армирано стъкло, е контролната зала с мониторна техника: видеокамери, аларми и друга електроника. Освен килиите, постоянно се следят и посетителите. Контролната зала е точно над помещението за свиждания, където при нормални обстоятелства ви въвеждат да се срещнете и разговаряте с търсения от вас затворник.

Само че сегашните не бяха нормални обстоятелства, нито пък преподобният Арън Фокнър бе обикновен затворник.

Почаках минутка, пристигна надзирателят, който щеше да ме съпровожда. Минах пред детекторите, закачиха ми пропуск и ме поведоха към асансьор, който ме отведе на третия етаж в административната сграда. В нея режимът е „мек“, затворниците нямат право да идват тук без придружител и охрана; дебели двойни врати с камера помежду им и хидравлично затваряне отделят администрацията от останалата част на затвора с „твърд“ режим. През двойната врата е невъзможно да минеш, едната да се изхитриш някак си да отвориш, другата ще остане затворена — такава е електронно контролираната система: изключва едновременното им отваряне.

В кабинета на директора ме очакваха самият той и шефът на надзирателите — полковник по чин. Томастънският затвор бе преживял най-различни етапи на управление, от най-строго и налагано със сурова дисциплина до зле разбрана либерална кампания, която отблъсквала старите надзиратели. Накрая се установил един среден режим на поведение спрямо питомците, който според запознатите имал забежки и в двете посоки, но повече към консервативната. Казано с прости думи, отучили затворниците да псуват и да плюят посетителите и сега бе възможно външен човек да мине безопасно през някое от общите помещения, което специално на мен ми вършеше добра работа.

Отвън прозвуча тръбен сигнал. Погледнах през прозореца — свършваше разходката в двора и облечените в сини дрехи затворници бавно се отправяха обратно към килиите си. Томастън се простира на обща площ от 8–9 акра земя, има и спортно игрище, наречено „Халър“, разположено е в заобиколена с високи скали миниатюрна котловина. Старото място за екзекуции се намира в крайна отдалечена част, в ъгъла току под стените, и не е маркирано със знаци или надписи.

Директорът ми предложи кафе. Изглеждаше неспокоен и ръката му нервно местеше собствената му чашка по масата — тикайки я от единия до другия й край и обратно. Полковникът, мъж едър и внушителен, както и самият затвор, остана прав и мълчеше. Ако е бил неспокоен, поне не му личеше. Името му е Джо Лонг, а лицето неподвижно и безизразно като на индианец от рекламите за пури.

— Сам разбирате, че това, което правим, е крайно необичайно, нали? — започна директорът. — Посещенията се провеждат в специално пригоденото за целта помещение, а не пред решетките на килията. Освен това не сме свикнали прокуратурата да ни се обажда с настоявания за уреждане на алтернативни по характер визити, нали ме разбирате, какво искам да кажа?

Изрече тези дълги слова и ме загледа очаквателно.

— Истината е, че самият аз съвсем не желая да бъда тук и сега — отвърнах. — Нямам никакво желание да се срещам лице в лице с Фокнър, поне не и преди процеса.

Двамата се спогледаха.

— Говори се, че процесът се очертавал като провал — подхвърли директорът.

Погледнах го в очите — изглеждаше ми уморен и някак си отегчен. Не казах нищо, нека той да си завърши мисълта, ако иска.

— Затова и предполагам, че главният обвинител настоява вие да говорите с Фокнър — довърши я той. — Мислите ли, че ще се изпусне да каже нещо?

Изражението на лицето му говореше, че той си има свой собствен отговор, но защо да не му подхвърля очакваното ехо? Подхвърлих му го:

— Прекалено е хитър за такова нещо — рекох.

— Тогава защо сте тук, г-н Паркър? — намеси се полковникът.

Сега бе мой ред да въздишам.

— Честно казано, и аз не зная, г-н полковник.

Той не отговори. След малко ме поведе заедно с един сержант по дълги коридори, минахме покрай спално помещение номер 7, покрай лазарета, където се мотаеха старци в колички. Тъпчат ги с лекарства, за да могат да изкарат доживотните си присъди. Ще се чудите защо споменах спално помещение в затвор, нали?

Тук има две такива — номера 5 и 7. Там спят най-старите и болни затворници — в големи стаи с повече легла, над които често ще видите написани на ръка надписи като „Вече свикнах!“ или „Тук спи Ед“. В миналото и възрастни хора като Фокнър биха могли да попаднат в такова помещение, но и в отделна килия с режим на ограничено движение — по силата на съответното административно решение. Изолираните тъмнични килии са в другия, централния щатски затвор с особено строг режим, където пък няма възможности за психиатрично наблюдение и лечение. А Фокнъровият опит да се нарани тежко, респективно до смърт, изискваше именно подобно наблюдение, а и разследване. Някой бе предложил Преподобният да бъде отведен в Психиатричния болничен институт в Огъста, но прокуратурата бе възразила най-категорично. Обвинителите се опасяваха журито да не бъде повлияно от присъствието му в такава институция и възможните заключения, че той е психически болен и може би неадекватен. Дори Фокнъровите адвокати се изплашиха и разпискаха — те пък от възможността в психиатрията техният клиент да бъде подложен на специализирани разпити с помощта на психотропни медикаменти. Така или иначе бе взето компромисното решение Фокнър да отиде в Томастън, което и стана.

Преди това се бе опитал да си пререже китките с тънък керамичен скалпел, скрит в личната му Библия преди отвеждането му в затвора. Не го бе изваждал поне три месеца и сетне бе направил опита за самоубийство. Дежурният нощен надзирател открил нараняването по време на рутинна обиколка и алармирал управата в момент, когато Преподобният бил вече полуприпаднал. Прекият резултат от всичко това било прехвърлянето му в пригодена за интензивно наблюдение стая в западното крило на Томастънския затвор, там, където бе и малкото психиатрично отделение. Взели му дрехите, облекли го в найлонова пижама, поставили над него камера за денонощно наблюдение, а отделно го следял надзирател, който отбелязвал всички негови движения и думи в специален дневник. При това всякакви разговори и общуване били записвани електронно. След пет дни в интензивното, Фокнър влязъл в режим на обикновено психиатрично наблюдение, но в килия, върнали му затворническите дрехи, снабдили го с всичко нужно за персоналната хигиена (без бръсначи и остри предмети), разрешили му топла храна, достъп до баня и телефон. По същото време започнали прегледи и разговори със затворнически психолог, а отвън идвал избран от адвокатите му психиатър. Обаче Фокнър бил неконтактен и не реагирал на опитите за установяване на евентуална психиатрична травма. Сетне един ден настоял да се обади на адвокатите си и поискал те да му уредят свиждане с мен. Искането срещата да стане пред килията му, тоест ние двамата да разговаряме през решетките, получило положителен отговор. Е, то още тогава видимо събуди доста въпросителни. Когато пристигнах на място, тъмничарите тъкмо довършваха импровизирана закуска с останали от обеда на питомците им сандвичи. Полковникът и сержантът останаха при бюрото на дежурния в края на коридора. Минахме покрай поредицата килии, а затворниците преустановиха всякаква дейност и ме зяпнаха любопитно. Особено втренчено ме гледаше силно прегърбен здравеняк, нисък, но набит, с дълга черна коса, тъмноок. Срещнахме си погледите и онова, което зърнах в очите му, съвсем не ми хареса, затова извърнах глава. Към килията на Фокнър, последната в реда, ме поведе един от тъмничарите.

Бяхме на около три метра от нея, когато за пръв път усетих веещия оттам хлад. Отначало реших, че това е някаква психотермална реакция на собствения ми организъм, провокирана от нежеланието да се срещам с този изверг, но веднага забелязах, че надзирателят до мен също потрепери.

— Какво става с отоплението? — попитах го аз.

— Отоплението винаги работи на максимум — отвърна той. — Но тук топлината се губи, изтича като през сито… Само че чак такъв мраз като днес не сме имали.

Сетне се закова на място още преди да сме стигнали самите решетки, извън видимостта на затворника и прошепна:

— В него е причината… той го прави някак си — проповедникът. В килията му е като през зима. Слагахме вентилаторни отоплители отвън, но те веднага гърмят — късо съединение… — Човекът запристъпва с видимо притеснение. — Той, този Фокнър, го предизвиква някак си. Просто сваля температурата като магьосник някакъв… Адвокатите му пищят, че го държим при нечовешки условия, ама нищо не можем да направим…

Още не бе изрекъл последната дума, когато с периферното си зрение забелязах нещо бяло. Бе ръката на Фокнър, подадена навън, между решетките. От моята страна, където почти бях прилепил гръб към стената, се получаваше илюзията, че тя минава през солидна стоманена преграда. Дългите белезникави пръсти се гърчеха и виеха като змийски тела и сякаш опипваха въздуха, досущ като че имат очи и уши, като че са надарени със сетива — обоняние и усет. И като че говореха някому нещо.

Тогава дойде и гласът, като изпадащи върху хартия стоманени пломби, като шепот на пясък в пустинята.

— Паркър — рече той. — Ти вече си тук.

Бавно пристъпих напред и застанах в линията му на зрение, тогава и зърнах влагата по стените. Хиляди капчици конденз — блещукащи под изкуствената светлина, досущ хиляди сребристи магически очички. От тях се носеше мирис на стара влага. От тях и от мъжа, който стоеше отвъд железните пръти.

Беше се смалил или поне сега ми се стори по-дребен от онзи мъж, когото помнех от брега на Лубек. Бялата му коса подстригана съвсем късо, почти до черепа, а очите му горят с познатия ми странен блясък. Блясък интензивен, страшен. Все така ужасяващо слаб, не бе наддал дори и кило, както става с някои хора, когато минат на затворническа храна. Беше ми нужно малко време, за да разбера защо.

Въпреки нечовешкия студ в килията от Фокнър осезателно се излъчваше топлина, на вълни, на вълни, сякаш вътре в него искреше сериозен източник на енергия. Би трябвало лицето му да е червено и трескаво, целият да се тресе от гърчове, но по него нямаше и следа от пот, нито пък се четеше вътрешен или друг вид дискомфорт. Кожата му бе изсъхнала, опната като хартия; в един миг ми се стори, че всеки момент ще избухне и ще пламне като факла, за да изгори и се разпадне на пепел и дим.

— Ела по-наблизо — повика ме той.

Пазачът до мен поклати глава.

— Добре съм си тук — отвърнах аз.

— Страхуваш се от мен, а, грешнико?

— Не, освен ако можеш да минаваш през стоманата — рекох и преглътнах, а в съзнанието ми отново изникнаха извиващите се като змийски глави пръсти.

— Не е нужно — рече старецът. — Нямам нужда от евтини илюзионистки номера. Скоро, много скоро ще изляза оттук.

— Така ли смяташ?

Той се наведе напред и допря лице до ледените прътове на решетката.

— Зная го.

Сетне се усмихна, а белият му език се показа като плужек от устата, облиза засъхналите устни.

— Какво искаш от мен?

— Да говорим.

— За какво?

— За живота. За смъртта. За живота, що следва смъртта, или ако предпочиташ за смъртта, що следва живота. Още ли идват при теб, Паркър? Изгубените души, мъртвите, все така ли ги виждаш? Защото аз ги виждам. Те ми се явяват.

Отново се усмихна и шумно пое въздух — със свистене, сякаш на гърлото му имаше някаква преграда, сетне задиша тежко, както при сексуална възбуда.

— Много, много от тях идват. Питат за теб — онези, които ти си изпратил отвъд. Искат да научат кога и ти ще идеш при тях. Имали планове за теб. Казвам им: скоро ще дойде, чакайте го. Той ще бъде при вас съвсем скоро…

Не се хванах на тези евтини заплахи, а го запитах защо се е рязал с онзи скалпел. Той повдигна ръце нагоре, насочи ги и към мен — целите бяха в белези. Загледа се в тях, сякаш бе силно изненадан.

— Може би съм искал да им отнема отмъщението.

— Не си свършил успешно работата.

— Това е въпрос на виждане, грешнико. Аз вече не съм тук, на това място, в този модерен ад. Сега съм във връзка с други — рече Фокнър и в очите му блесна още по-ярък пламък. — Дори вероятно ще успея да спася някои изгубени души.

— Сигурно имаш някого предвид по-специално, така ли?

Фокнър се засмя тихо.

— Не и теб, грешнико, това поне е сигурно, да знаеш. Ти си извън категорията. Не подлежиш нито на спасение, нито на изкупление.

— И все пак си искал да ме видиш.

Усмивката му угасна, сетне съвсем се изгуби.

— Имам за теб предложение.

— Вятър имаш, с какво ще се пазариш?

— Имам твоята жена — дойде неочакваният му отговор, сух и леден като тих зимен вятър. — Тя ще ми е залогът.

Аз дори и не помръднах, не направих никакво движение към него, но той внезапно отстъпи от решетките, сякаш го отхвърли силата на моя взор. Удари го по неведом начин, като лопата в гърдите, защото леко залитна.

— Какво каза, я повтори?

— Предлагам ти спасение за жена ти и за нероденото ти дете. Предлагам ти живот, над който няма да висне сянката на възмездието.

— Старче, сега твоят проблем е друг — ще отговаряш пред обвинението и прокурора. Запази си приказките и аргументите за пред съда. И ако още веднъж ми споменеш тези неща, ще…

— Какво ще…? — подметна той насмешливо. — А, кажи де? Ще ме убиеш ли? Ти я имаше тази възможност и да знаеш, втори път няма да ти се падне. И моят двубой не е само с прокурора. Не помниш, но ще ти напомня: ти уби моите деца, моето семейство, ти и онзи твой разпътен, разблуден приятел. А какво стори с онзи човек, който уби детето ти, Паркър? Преследва го докрай, нали? Уби го, както се убива бясно куче, не беше ли така? И защо от мен очакваш да постъпя по начин, по-различен от твоя? Относно моите деца? Или за теб има правила, различни от тези за останалото човечество? — Изрече тези думи с апломб, въздъхна театрално и добави: — Но аз не съм от тебеподобните. Аз убиец не съм.

— Какво искаш, старче?

— Искам да се откажеш от процеса, да не се явяваш на него.

Изчаках само колкото един удар на сърцето.

— Ами ако не го направя?

Той сви рамене и ме изгледа с присвити очи.

— Тогава вече няма да нося отговорност за онова, което може да ти се случи — на теб или на тях. То няма да дойде от моята ръка, разбира се — въпреки естествената ми ненавист към теб. Нямам намерение да ви навреждам — нито на теб, нито на близките ти. Никога не съм сторил зло някому и нямам намерение тепърва да започвам. Но сигурно ще има други, които ще поемат защитата на моята кауза и ще направят нужното, а то не би станало, само ако аз изрично им разясня, че не желая подобно нещо.

— Чувате ли тези думи? — обърнах се към надзирателя до мен.

Той кимна и преглътна, а Фокнър го удостои с тежък, продължителен поглед и следната кратка реч:

— Аз само предлагам помощта си под формата на това да пледирам в твоя полза, Паркър, но така или иначе този господин на име Ансън до теб едва ли ще ти е от някаква полза. Той, знаеш, ебе една курвичка зад гърба на жена си. И още по-лошо — зад гърба на собствените й родители. На колко годинки е тя, г-н Ансън, на петнайсет, нали? Лошо, много лошо. Та това е тежко престъпление. Законът сурово наказва изнасилваните и онези, които блудстват с малолетни, нали, Паркър?

— Мамка ти, мръснико! — избухна Ансън и политна към решетката, но аз успях да го удържа.

Тъмничарят се извъртя и за миг помислих, че ще ме удари, но се овладя и само отблъсна ръката ми. Чух шум и се обърнах вдясно — приближаваха колегите му, привлечени от раздвижването пред килията. Той вдигна ръка в знак на това, че всичко е наред, и те се върнаха.

— Нали рече, че не си падаш по евтините номера — подметнах аз.

— Кой знае какви зли помисли витаят из хорските сърца? — внезапно рече Фокнър. — Сянката знае! Да! — Сетне се засмя със зъл, насечен, ситен смях. — Освободи ме, грешнико! Върви си и ти, та да мога и аз да си отдъхна. Невинен съм, невинен спрямо всички отправени срещу ми обвинения!

— Повече няма да говорим — отсякох аз. — Край на този разговор.

— Не е вярно! Той сега започва — пламенно възкликна той. — Запомнил ли си какво рече общият ни приятел, преди да си отиде от този свят, а, грешнико? Помниш ли думите на Пътника?

Замълчах объркан. Много неща ми бяха противни във връзка с Фокнър, доста от тях не разбирах, но сега истински ме изплаши осведомеността му за събития и факти, за които просто не бе възможно или логично да знае каквото и да е. По някакъв неведом и неразбираем за мен начин той бе мотивирал човека, който уби Сюзън и Дженифър; той го бе насочил по пътя на човеконенавистта и унищожението, отвел го накрая и до нашата врата.

— Не ти ли каза за Ада? Че Адът е тук и всички ние сме в него? Той бе безпътен в известен смисъл на думата, човек с доста грешки и нещастен, но напълно прав относно Ада. Когато разбунтувалите се ангели падат, те са наказани и затворени тук — на Земята, за вечни времена. Прокълнати, с отнета красота, заклети да бродят тук немили-недраги. Ти не се ли боиш от Черните ангели, Паркър? Не? А би трябвало! Те те познават и скоро ще те притиснат. Това, което си изстрадал досега, е нищо в сравнение с онова, което те очаква. Пред тях аз съм просто един нищожен воин, обикновен пешак, изпратен в авангарда, за да подготви пътя, доколкото може. А онези, които ще дойдат за теб, не са дори и човеци!

— Ти си луд, старче, невменяем.

— О, не — прошепна Фокнър. — Аз бях прокълнат заради това, че се провалих, но и теб ще те постигне същата участ, бъди сигурен. Заради вината ти в моя провал. И ти ще бъдеш осъден. Само почакай, те са вече на път!

Поклатих глава. Струваше ми се, че около мен няма никой друг: Ансън, останалите надзиратели, стените на затвора сякаш се стопиха, изчезнаха. Бяхме само ние двамата: този старик и аз — лице в лице. По лицето ми течеше пот — усещах го в очите, в устните, причината бе в онази пламтяща топлина, която се излъчваше от него. Като че бях прихванал ужасната му треска.

— Не искаш ли да чуеш какво ми каза той, когато ме посети? Не те ли интересуват разговорите ни, онова, което доведе до смъртта на съпругата и дъщеря ти? Дълбоко в себе си не желаеш ли да чуеш какво обсъдихме?

Прочистих гърло. Заговорих хрипкаво, с мъка.

— Та ти дори не си ги и познавал.

Той ми се изсмя.

— Че защо ми е било да ги зная? Но теб… О, най-вече за теб говорихме. И чрез него те опознах отвсякъде, така дълбоко и интимно, както ти сам себе си не си познавал. И в известен смисъл се радвам, че сетне се срещнахме… — Сетне лицето му потъмня. — И двамата платихме мило и драго за това, че житейските ни пътища се кръстосаха. Откажи се сега от всичко, което си намислил, и помежду ни повече вражда няма да има. Но продължиш ли по пътя, по който си поел, дори и аз няма да успея да спра онова, което ще те сполети.

— Сбогом, старче.

Рекох го и си тръгнах, но поради кратката борба с Ансън бях съвсем близо до решетките, току до подаващите се вече ръце на Фокнър. И преди да усетя какво става, той ме хвана за реверите на сакото и ме придърпа към себе си. Не съм слаб физически, но просто загубих равновесие от внезапния тласък и политнах към него. Опрях се на решетъчните прътове и инстинктивно отворих уста да го предупредя.

А в същия този миг той плю в нея.

Няколко секунди минаха, докато осъзная случилото се. После замахнах през решетките, но Ансън незабавно ме хвана отзад и силом ме отдръпна. Към нас се затичаха други надзиратели и силом ме повлякоха встрани, а аз само яростно плюех и се опитвах да отстраня от себе си всякаква следа от този скверен старец.

Гласът му ехтеше подире ми, същински вой:

— Това да ти е дар от мен, Паркър! Мой собствен дар, за да виждаш онова, което и аз виждам!

Накрая отблъснах тъмничарите и извадих носна кърпичка. Дълго трих и бърсах уста и език, сетне по коридора с килиите, където бяха не рисковите затворници с по-добро поведение, минах с наведена глава. Ако не бях с раздвоено внимание и мисли, насочени единствено към току-що случилото се при Преподобния, може би щях да забележа особеното изражение на гърбавия чернокос мъж и прикованите му към мен очи.

След като съм излязъл, този човек на име Сайръс Неърн се усмихнал, разперил ръце странично и пръстите му заиграли в странни съчетания от думи. А когато дежурният тъмничар наблизо спрял поглед върху му, внезапно престанал и навел глава.

Надзирателят знаел какво означават тези жестове, но не обърнал особено внимание. В края на краищата Сайръс бил глухоням, а хората с този недъг това и правят — разговарят със знаци вместо думи.

 

 

Почти бях стигнал до колата на паркинга, когато чух стъпки по чакъла отзад. Обърнах се — беше Ансън, видимо неспокоен, притеснен.

— Добре ли сте? — попита той.

Кимнах. В помещението на дежурните надзиратели бях мил уста, продължително се бях жабуркал с нечия течност за устна дезинфекция, но непрекъснато имах усещането, че гнусната Фокнърова слюнка вероломно прониква навсякъде по тялото ми и го заразява с нещо нечестиво, тъмно, безбожно.

— Онова, което чухте там… — започна той с наведена глава.

— Частният ви живот си е ваше лично дело — прекъснах го аз. — Нямам навика да се меся в подобни неща.

— Но знайте — онова, което той каза, съвсем не е така.

— Разбира се. Обвинените винаги така твърдят.

По шията му плъзна мътна червенина, видимо го засегнах и разядосах. Пустата ми уста.

— Не си ли позволявате много?

— Вече казах — тези неща са си ваши, лични — ядосах се и аз. — Но пък имам един въпрос. Ако искате, проверете ме за всеки случай — да не нося магнетофон.

Той се замисли за миг, сетне махна с ръка.

И аз попитах:

— Вярно ли е казаното от Преподобния? Вижте, не ме интересуват нито евентуалните законови усложнения, нито защо го правите. Обаче ми е интересно прав ли е относно фактологията? И откъде и как ги научава тези неща?

Ансън премълча, наведе глава и само кимна.

— Може би някой от колегите ви се е изпуснал?

— Не. Никой от тях не знае.

— Тогава някой затворник? Някой местен човек, който е подушил нещо и е в състояние да разпространява клюки в затвора?

— Не, не вярвам.

Отворих вратата на автомобила и се наканих да вляза. Ансън внезапно реши, че трябва да ме сплаши, за да си трая по въпроса. Очевидно, както и в други неща, не бе човек, който смята за разумно да въздържа подтиците си.

— Но ако някой разбере за казаното, ти ще нагазиш в лайната незабавно — предупреди ме той грубо.

Не зная как му звучаха тези думи. Съдейки по наведената глава, вероятно и на самия него му се струваха празни и театрални. То си личеше и по почервенелия врат, и по начина, по който свиваше рамене и се опитваше да го скрие в яката на ризата. Позволих му да запази каквото достойнство можеше да се спаси от създадената ситуация и не отвърнах. Седнах в колата и го загледах в гърба, докато бавно се отдалечаваше към главния вход. Май че хич не му се връщаше в затвора — някъде в близост с Фокнър.

И тогава върху му падна сянка. Във формата на закръжила над него огромна ширококрила птица, долетяла незнайно отгде. А над стените на затвора се залюляха още много нейни подобия. Същинско множество, големи и черни, надвиснали в лениви, примкоподобни кръжила, а движенията им неземни, чудати. Високо, високо горе в небесата, а сенките огромни, лишени от птича красота и грация, с тънки издължени тела, несъразмерни и неестествени за исполинските крила, в постоянна и трудна борба с гравитацията. Широки, разперени, те мощно бият въздуха, за да задържат на нужната височина наклонените надолу тела и глави.

Сетне една се отдели от ятото и започна да се спуска в спирални кръгове; растеше все повече и повече, докато слезе достатъчно ниско и кацна на върха на високата стара кула. И тогава видях, че не е птица, макар и вече да се досещах какво трябва да очаквам.

Тялото на Черния ангел бе изпито и слабо, изсушено, досущ живи мощи — черна мумифицирана кожа върху крехки кости, лицето издължено и хищно, очите черни, лукави, изпълнени с вехта прокоба. Опря ноктеста ръка на остъкленото кубе, а големите, покрити с черни пера ципести криле бавно забиха в особен ритъм. След малко наоколо му накацаха и още събратя — по стените, по ниските кули и кубета, докато затворът сякаш почерня. Не даваха знак, че искат да ме нападнат, но враждебността им витаеше във въздуха, струеше от тях и ме обливаше в отровни, невидими лъчи. Усещах още едно странно, непознато ми чувство: от тях се излъчваше неприязънта на предадени стари другари: все едно съм бил някога си един от тях, сетне съм ги изоставил.

— Гарвани — рече нечий глас току до мен.

Стреснат, извърнах глава — край колата минаваше възрастна жена, понесла в ръка кафява книжна торба. Вещи, възможно и храна за някой затворник, вероятно син, а може би и съпруг, някой от немощните старци в отделение 7.

— Не бях виждала толкова много накуп.

Обърнах се отново към черните сенки и се ужасих! Сега там наистина имаше гарвани, едри, черни, злокобни, поне половин метър високи, ясно различавах извитите нокти на края на крилете им. Разхождаха се по високите части на затвора и разменяха мрачен грак.

— Не знаех, че се събират на толкова многобройни ята, че и такива едни наедрели… — подхвърлих й аз.

— Обикновено не се събират, не са и така големи — отвърна тя. — Не е нормално, ама пък то и днешните времена нормални ли са?

Рече тези думи и тръгна към входа. Затворих вратата и потеглих. Погледнах в огледалото за задно виждане и отново се ужасих. Чернокрилите съвсем не намаляваха на ръст. Автомобилът се отдалечаваше, затворът се смаляваше в перспектива, а онези твари растяха и като че приемаха нови и все нови форми.

Усещах очите им като да ме опипват, струваше ми се, че слюнката на преподобния бавно пълзи в организма ми, превзема го и го трови като ракови клетки.

Моят подарък за теб, за да виждаш онова, което аз виждам…

 

 

Като изключим затвора и неговия магазин за сувенири, зареждан от ръчно направени от самите затворници предмети, в Томастън едва ли има нещо, което да привлече който и да е случаен турист. Но пък се оказа, че в северния си квартал градчето има ресторантче с чудесна кухня. Сервират домашно готвени пити, баници и пудинг. Дават ви ги врели, пръстите ще си оближете. В съседната дрогерия си купих течност за дезинфекция на устата, наричат я освежител за уста, и преди да вляза в ресторанта, дълго се жабурках с нея на паркинга, скрит зад колата.

Когато влязох, клиенти почти нямаше — само двама старци, седнали един до друг, хранеха се мълчаливо и мятаха по някой поглед към минаващия трафик. Обзавеждането бе скромно, не еднотипно. В дървено сепаре край вратата седеше млад мъж в скъп, изглежда правен по поръчка марков костюм. На съседното място бе сложено връхното му палто, грижливо сгънато, за да не се мачка. Пред мъжа стоеше празна чиния, върху й вилица с остатъци от крем и трохи. Встрани лежеше новият брой на „Ю Ес Ей Тудей“. Поръчах си кафе и се настаних срещу него.

— Нещо не ми изглеждаш много добре — рече той.

Неволно погледнах през прозореца, но оттук затворът не се виждаше. Поклатих глава, опитах да прогоня от съзнанието си онзи гнусен образ на черните твари по стените му, накацали в очакване на нещо, нещо да се случи. Те не са истински, повтарях си непрекъснато, те са просто гадни гарвани. Аз самият не съм наред, привиждат ми се разни неща, боледувам от гадната Фокнърова слюнка, въобразявам си.

Не, просто не са истински.

— Готин костюм носиш, Стан — рекох с надежда да пропъдя мъчителните мисли.

Той се усмихна и разтвори сакото, показа ми етикета.

— „Армани“! Купих го евтино на разпродажба. Пазя си касовата бележка — в случай, че някой запита откъде имам толкова много пари. Корупция, нали знаеш — засмя се той.

Кафето пристигна, келнерката ми се усмихна, сетне се оттегли зад тезгяха и се зачете в списание. Някъде в далечината засвири радио.

Стан Орнстед е заместник-прокурор, помощник на окръжния, един от екипа, който подготвя обвинението срещу Фокнър. Именно Орнстед ме бе навил да ида на срещата с Преподобния. Разбира се, това стана със знанието на друг от заместниците на окръжния прокурор на име Андрюс, който пък бе говорил с директора на затвора и уредил разговорът да бъде именно пред килията, за да видя с очите си истинските условия там. Стан бе с няколко години по-млад от мен и вече му предричаха голямо бъдеще. Че растеше в службата, то се виждаше и с невъоръжено око, само че на него му се искаше този процес да е още по-динамичен. Амбиция, знаете. В тази връзка се надяваше, че процесът Фокнър може да му помогне. Само че, както бе намекнал и директорът, делото не се развиваше в правилната посока, а ставаше все по-трудно и объркано. Така че имаше и реална опасност, вместо да даде тласък на нечия кариера, да вземе и да я съсипе.

— Изглеждаш ми направо разнебитен — повтори Стан, след като бях отпил няколко укрепителни глътки от кафето.

— Онзи тип има такъв ефект върху нормалните хора — отвърнах.

— Е, нищо чак толкова особено не ти каза.

За миг замръзнах, а той се усмихна и невинно разпери ръце към мен, сякаш искаше да каже: „И какво толкова?“.

— И в килиите ли вече слагат микрофони?

— Тц, ако имаш предвид затворническите власти.

— Е, значи някой друг си е позволил волността.

— Специална операция. Официално не знаем нищо за нея.

Под специална разбираше, че нямат съдебна санкция монтиране на подслушвателни устройства, както си му е редът. Може би пък бе работа на ФБР?

— Феберейците ли се намесиха?

— Шлиферите ни нямат голямо доверие — каза Стан, без да ми отговори пряко, но под „шлиферите“ се разбираше именно ФБР. — Безпокоят се, че ако остане на нас, Фокнър ще си излезе на свобода по живо, по здраво. Затова гледат да съберат колкото се може повече материал против него — в случай, че и те отправят федерални обвинения или следствието стане съвместно. Че то още от началото се записват всички разговори с адвокатите, лекарите, психолога, дори и с неговата Немезида — за теб говоря, Паркър, ако не се досещаш. Ти не знаеше ли? Надяват се, че все някъде ще изпусне нещо, което може да ги наведе на информация относно тайни връзки, съучастници, подобни на него изверги. Също да изпусне нещо и за престъпление, за което дори и не знаем. Официално погледнато, недопустимо, но пък върши доста работа, както сам знаеш.

— Не знаех за килията — отвърнах. — А ти как мислиш — ще отърве ли кожата?

Орнстед сви рамене.

— Знаеш му основния номер: че десетилетия наред е бил буквално пленник на децата си. Не знаел нищо за каквито и да е извършени от Братството или от когото и да е друг престъпления. Не разполагаме с нищо съществено, което да го свърже по пряк начин с което и да е от убийствата. При това забележи, нали си бил там — всички онези подземни и други стаи, където е живял, имаха тежки резета от външната страна на вратите.

— Той лично беше у нас — в моята къща — когато се опитаха да ме убият.

— Самият ти твърдиш, че повечето време си бил в полусъзнание, зашеметен. На мен лично ми каза, че не си виждал добре.

— Рейчъл го видя.

— Да, вярно е, но и тя е била ударена по главата и в очите й е имало кръв. При това самата тя признава, че повечето от казаното там не помни, а пък през втората част на действието Фокнър наистина вече не е бил в къщата.

— Слушай — рекох ядно. — Там при езерото на Ийгъл Лейк има една голяма яма, откъдето извадиха останките на 17 души — собственото му паство.

— Той пък твърди, че между самите вярващи избухнал остър конфликт, стигнало се до изстрели, до истинска битка, в която те нападнали и собственото му семейство. Убили съпругата му. Тогава и неговите деца започнали да стрелят — в самоотбрана. А самият той не бил там същия ден.

— Добре, но той е нанесъл тежка физическа травма на Ейнджъл.

— Фокнър отрича този факт, твърди, че и това било работа на децата му, които пък го насилили да присъства. Но както и да е: твоят приятел отказа да се яви като свидетел. Забележи, дори и да се яви пред съда, всеки що-годе кадърен адвокат ще го разпердушини на пух и прах. Защото не е свидетел с тежест. С онова негово минало. Слушай и на тебе да ти кажа: без да се обиждаш, и от твоя милост идеален свидетел също не става.

— Че защо?

— Много си освободен — с онова твоето пушкало, искам да кажа. Само помисли колко много си гърмял и ти. И фактът, че някои инстанции си затвориха очите за евентуална отговорност, не значи, че пък разни други хора не могат да разровят тази работа. Бъди сигурен, че юридическият екип на Фокнър те е проучил от игла до конец. Не се ли досещаш на какво ще наблегнат на процеса? Ще спекулират здраво около факта, че си нахлул там с изваден пистолет и си прогърмял орталъка, а старецът просто е извадил късмет, като е отървал кожата.

Тласнах чашата с кафето встрани.

— Ти затова ли ме хвана да играя? И за какво съм тук — да ми разнищиш собствените показания, които са си чистата божа истина, а?

— Дали тук или в съда, няма значение. Загазили сме. Освен това май си имаме и други грижи.

Ставаше интересно. Изчаках.

— Неговите адвокати потвърдиха, че до десетина дни ще обжалват отказа на пускането му под гаранция. Ще обжалват това решение пред Върховния съд. Научихме, че главният съдия там ще е Уилтън Купър и това направо е лоша новина.

Купър ли? Олеле. Уилтън Купър е пред пенсия. Остават му може би няколко месеца, но той си е такъв — инат, непредсказуем и храни лична неприязън към окръжната прокуратура. Просто е бил трън в задника й още от време оно. А по каква причина, никой не помни. Във всеки случай отдавна защищава тезата, че съдът няма право да отказва освобождаване под гаранция, аргументирайки се с превантивни мерки. По тази причина е напълно в състояние да защити обвинения, като се скрие зад приказки за най-общите права на американското общество.

— Ако на Купър възложат проверката, можем да очакваме всичко — продължи Орнстед. — Твърденията на Фокнър са лъжливи. Знаем това, но ни трябва сериозна обосновка, трябва ни време да натрупаме твърди факти, за да ги противопоставим на неговите неистини. Но междувременно могат да минат и години. Нали с очите си видя килията му: можем да го пуснем и в някой вулкан и той пак ще си изстуди околното пространство. Този човек има някакви особени психоспособности. Адвокатите му наеха независими експерти, които ще докажат, че продължителният престой в онази килия сериозно застрашава здравето му. И че ако бъде оставен там, може и да умре. Ако пък го преместим в Огъста, можем да си навредим сами и да им позволим да пледират невменяемост. И пак ще излезе. В онзи затвор с особено строг режим нямаме условия да го държим. Къде ще го сложим, ако го изведем от Томастън? Някъде из малките провинциални затвори ли? Тц, не върши работа. Ето ти и равносметката: процесът вече хлопа на вратата, а ние не разполагаме с достойни за доверие свидетели, на които да можем сигурно да разчитаме. Не разполагаме с достатъчно доказателствен материал, за да си направим делото желязно, а обвиняемият може да вземе да хвърли топа, току преди да сме го изправили пред съда. На всичкото отгоре насреща ни е и Купър — просто като десерт.

Усетих, че съм стиснал кафената чашка с все сила. Отпуснах пръсти и видях побелелия вдлъбнат белег на дланта. Разтрих кожата, кръвта постепенно тръгна по обичайните си пътища.

— Ако го пуснат под гаранция, ще избяга — рекох глухо. — Изобщо няма и да чака да насрочвате процеса.

— Това не го знаем със сигурност.

— Хайде бе! — отново кипнах аз.

И двамата се бяхме навели един срещу друг над масата като две озлобени кучета и сигурно сме повишили глас. Осъзнахме се почти едновременно, когато забелязахме как ни гледат двамата други клиенти в заведението. Възрастните мъже бяха извърнали към нас глави, привлечени от явната конфронтация и напрежение помежду ни. Облегнах се на стола и ги изгледах намръщено. Те веднага извърнаха лица и отново загледаха минаващия трафик.

— Във всеки случай дори и Купър няма да определи по-малка от седемцифрена сума за гаранция — рече успокоително Орнстед. — А Фокнър няма достъп до такива пари.

Факт е, че авоарите на Братството бяха замразени, а прокуратурата усилено работеше по проследяването на други, евентуално скрити сметки. В същото време пък някой плащаше на скъпите Фокнърови адвокати, а беше обявен и „фонд на защитата“, в който непрекъснато наливаха пари разни откачалки, религиозни фанатици и крайнодесни елементи. Изобщо екстремисти колкото щеш.

— Не знаем ли кой организира този фонд? — попитах го аз.

Официално зад фонда стоеше адвокатска кантора на име „Мърен & Съдружници“ от Савана, Джорджия. Това обаче бе очевиден номер, тъй като „Мърен“ бяха евтинджии, южняшки лихварчета и тям подобни тарикатчета на дребно, чийто офис бе обзаведен с неугледна пластмасова мебелировка. Изобщо не се получаваше. Зад кулисите очевидно стояха хора или организация с дебели пачки. Начело на действащите Фокнърови адвокати пък бе Джеймс Граймс, голямо име в професията, един от най-добрите в Нова Англия, по прякор Мрачния Джим. Той очевидно нямаше нищо общо с „Мърен“. В съда го биваше за всичко, можеше да ви убеди например, че не сте човек, а мечка, като за целта вземаше добри хонорари.

Орнстед въздъхна дълбоко. Замириса ми на кафе и никотин.

— Ето, това е още една лоша новина. Може би последната, но все пак лоша. При Мърен преди няколко дни дошъл един тип на име Едуард Карлайл. Специализираната информация сочи, че те двамата са поддържали връзка по телефона непрекъснато и всеки ден — още откогато започна цялата работа. Подписът на този същия Карлайл е до този на Мърен в съдебната регистрация на фонда.

— Във всеки случай името не ми говори нищо — свих рамене аз.

Орнстед ме изгледа и пръстите му нервно и ситно затупаха по масата.

— Едуард Карлайл е дясната ръка на Роджър Бауън. А Бауън пък е…

— Ненормалник, боклук и расист — довърших вместо него.

— Още и неонацист — поправи ме Орнстед. — За него часовникът на времето е спрял още някъде около 1939 г. Страшен изрод ти казвам. Сто на сто има дялове и акции при производителите на газови пещи — в надеждата, че Хитлеровото „Крайно решение“ все още може и да задейства. Според досега набраната информация той стои зад защитния фонд. През последните години се крие и избягва прояви на обществения фронт, но сега, изглежда, нещо го е привлякло и си е подал змийската главичка с раздвоеното езиче изпод усойния камък. Започна да държи речи, появява се на митинги, призовава за дарения и помощи. Струва ми се, че основната цел е да измъкне Фокнър и отново да го пусне по улиците.

— И защо?

— Е, нали точно това се опитваме да установим.

— Бауън се подвизава основно в Южна Каролина, нали?

— По-скоро се движи между Каролина и Джорджия, обаче най-много време прекарва някъде по течението на река Чатуга. Там, изглежда, му е главната квартира. Защо питаш, да не искаш да го посетиш?

— Може, защо не?

— И мога ли да попитам защо?

— Приятел в нужда…

— Слушай, онзи е от най-мръсните типове, за които можем да се досетим. Но какво толкова — щом ти се ходи, пък попитай го защо Фокнър му е толкова мил. Макар че не бих ти го препоръчал, ако говорим сериозно. Някак си не мога да си те представя в неговия списък с поканени на гости.

— Мен в този род списъци никога не ме е имало.

Орнстед се усмихна и стана, сетне ме потупа по рамото.

— Сърцето ще ме заболи, недей така, приятелю.

Изпратих го до вратата. Колата му бе паркирана точно отпред.

— Значи всичко си чул, така ли? — подметнах на раздяла.

Предполагах, че е слушал разговора ми с Фокнър на живо.

— Ами да. Ама ти да не ме питаш за онзи, тъмничаря? Как му беше името?

— Ансън.

— Не ме засяга този тип. Защо се интересуваш?

— Защото онова момиче е малолетно. И защото едва ли Ансън ще бъде светлина в бъдещия й живот, ако мога така да се изразя.

— Не, в никакъв случай. Може да намеря някой да проучи как стоят нещата, да направи нещо.

— Бих ти бил благодарен.

— Добре, дадено. Сега и аз имам въпрос към теб. Какво стана там накрая? Май нещо се посритахте, ама иначе не можах да си го изясня.

Въпреки изпитото кафе в устата ми все още се въртеше вкусът на освежителя за уста.

— Фокнър ми плю в устата.

— Хайде стига бе! Не може да бъде! Да вземем да направим някои изследвания, ако искаш, а?

— Съмнявам се, ама ми се иска да пийна малко акумулаторна течност, та да си прочистя и устата, и вътрешностите.

— Я кажи защо му е било да го прави? За да те ядоса ли?

Поклатих глава.

— Не, рече, че било дар от него. Щял съм да виждам нещата по-ясно.

— Какво по-точно да виждаш?

Не отговорих, но се досещах.

Искаше да видя що го очаква. Същото, което сетне ще дойде и мен да вземе.

Искаше да видя как изглежда неговата порода.