Джон Конъли
Белият път (15)

Глава четиринайсета

Погледнах се в огледалото.

Очите ми кървясали, по врата ми обриви, кожата доста зачервена. Сякаш съм пиянствал предната вечер: движенията ми некоординирани, залитам и се блъскам в разни мебели. На всичкото отгоре имам температура, кожата ми влажна и лепкава на допир. Прииска ми се отново да се мушна в постелята и да се завия презглава, ама къде ти? Нямам време за подобни луксове. Направих си нескафе сам, пуснах телевизора, седнах да погледам новините. Чух информацията за убийствата в Каина и забравих за кафето, така си и изстина. Дълго време мина преди съвсем да се сапикасам, че да започна да въртя телефоните.

Според служител на име Ранди Бърис от Щатската служба за превъзпитателните институции в Ричландския затвор, както и в някои други в Южна Каролина, вървяла програма на име ПИО. В нейните рамки бивши затворници проповядвали евангелието на настоящи. Съкращението означавало „Прошка и обновление“, самата програма била част от друга, по-голяма, с център Чарлстън и наречена „Истинско изцеление с Божията помощ“ (ИИСБП). Идеята била бивши и превъзпитани престъпници да помагат за приобщаването на излежаващи присъдите си затворници към обществото, внушавайки им правия път с помощта на проповедническа методика. Щатските статистики изнасяха тъжната равносметка, че около 30 на сто от над 10 000 освобождавани всяка година затворници отново попадат зад решетките в срок по-малък от три години. Затова компетентните органи намираха смисъл и полза в това да дават пари за подобни цели. Човекът на име отец Терес (единственото, с което се бе представил и записал в програмата) се оказа отскоро в нея и според една от администраторките — дама на име Ирен Джакейтис — първият и последният, който се съгласил да проповядва в така затънтено като Ричланд място. Главният надзирател в Ричланд пък ми съобщи, че Терес се занимавал най-вече и почти само с Атис Джоунс. В момента имал постоянен адрес, наел си стая под наем на пресечка на „Кинг стрийт“, недалеч от евангелисткия магазин „Какво ви харесва?“. Преди това — докато си търсел работа — живеел в безплатно общежитие. Оказа се, че стаята му е на пет минути път с кола от моя хотел.

„Кинг“ бе задръстена с туристически автобуси, едвам успях да мина, като през цялото време слушах гласовете на гидовете, които се опитваха да надвикат тътнежа на трафика. Улицата е повече или по-малко Чърлстънският търговски център и по нея има множество приятни магазинчета, продаващи стоки за посетители и изобщо външни хора; местен не би влязъл в тях. Всъщност, колкото повече отиваме на север, толкова по-практични стават те от гледна точка предлаганите артикули, ресторантчетата са по-прости и може би по-уютни. Тук вече чернокожите лица са доста повече, ще усетите миризмата на дрогата, ще видите наредените по тротоара — пушат главно трева. Зърнах евангелисткия магазин, недалеч от него има друг на име „Честния Джон“ — там поправят телевизори и записваща техника. Задминаха ме трима бели кадети в сиви униформи, възпитаници на „Цидателата“ — военно училище, което дължи възникването си на потушеното въстание на Денмарк Веси и приятелите му роби, както и на убеждението на гражданите, че имат нужда от добре укрепен арсенал, който да респектира потенциалните бъдещи бунтовници. Свих вляво по „Морис“ и паркирах колкото можах точно срещу баптистката църква.

Къщата със стаята на Терес бе точно пред мен. На страничните стъпала към верандата седеше възрастен чернокож и вадеше фъстъци от книжна торбичка. Приближих, а той любезно ми я поднесе да си взема.

— Губерче, а?

Губери викат на варени заедно с обвивките фъстъци, поднесени горещи. Обичайно се смучат известно време, сетне ги разчупвате и вадите самия фъстък, който е съвсем омекнал и леко подсладен. Отказах му.

— Не, благодаря.

— Да нямаш алергия нещо?

— Не.

— Може би те е страх да не нашишкавееш?

— Не.

— Ами тогава вземи си поне едно шибано губерче, а?

Взех си да не го обидя, макар и да не ги обичам. Бяха още врели, та трябваше да ги изплюя в шепа и да всмукна въздух, дано си охладя опарената уста. Сетне пак ги налапах.

— Ох, пари — рекох.

— Че кво друго да очаква човек? Нали ти казах, че са губери.

Изгледа ме като че съм нередовен, а може да е бил и прав.

— Търся човек на име Терес.

— Не е в къщи.

— Кога мога да го открия?

— Защо го търсиш?

Показах си тапията.

— Ехе, ти май си дошъл доста отдалече, а? — заклати глава той. — Бая отдалечко…

Клатеше глава и просто отбягваше да ми каже каквото и да е за Терес.

— Нямам намерение да му създавам неприятности, не желая да му навреждам. Просто се налага да говорим за един младеж, мой клиент, на когото той е помагал. Много е важно, защото от това може да зависи съдбата на клиента — въпрос на живот или смърт дори бих казал.

Старецът ме загледа, като че ми изучаваше лицето. Мина минута, видях, че в устата му зъби почти няма, а с устните премляскваше и през цялото време се мъчеше да смачка фъстъците с венците.

— Хм, на живот и смърт казваш, а? Значи е бая важно… — зафъфли накрая той и в тона му долових лека ирония.

Предполагам, че имаше пълно право да се опита да ме будалка. Стоях там пред него като някаква насила измислена хрътка от сапунените детективски сериали.

— Вероятно звуча несериозно, като от мелодрама, а? — хрумна ми да му кажа.

— Хм, ами да… — поклати той глава, — звучиш ми…

— Виж, напълно съм сериозен. Работата е важна, трябва да говоря с Терес за онова хлапе.

В същия миг, изглежда, успя да смекчи достатъчно фъстъците, преглътна и изплю в шепа някакви шлюпки.

— Терес бачка в едно от барчетата по „Митинг“ — дето се събличат онези цицорестите, само че не той си сваля гащите, нали… — уведоми ме ухилен.

— Благодаря — рекох аз. — Добре че е така, успокояваш ме.

— Той само чисти — продължи дядката. — Вълшебник е с парцала, знаеш.

Изкикоти се и се плесна по краката, кефеше се на чувството си за хумор човекът, сетне ми каза името на бара: „Лапланд“. Благодарих му.

— Гледам, гледам, ама ти губерите все така си ги джвакаш, а? — рече тъкмо като се канех да потеглям.

— Честно казано, не си падам много по губерите — признах си аз.

— Веднага се усетих, че е така, ама рекох да пробвам дали ще се правиш на баровец или ще приемеш по човешки — заяви той и отново се закикоти.

Дискретно изплюх фъстъците в шепа и ги хвърлих в близката кофа за смет. Когато потеглях, онзи още се смееше.

Чарлстънските футболни запалянковци празнуваха, откакто бях пристигнал в града. През уикенда местният „Геймкокс“ бе успял да спечели 31:0 срещу екипа на Ню Мексико след 21 поредни сърцераздирателни загуби. На мача бяха присъствали близо 80 хиляди фенове, жадни за победа, настървени като диваци — цели две години не бяха имали възможност да реват победно от радост и сега с всичка сила избиваха чивия. Беше се отличил дори и куотърбекът Фил Пети, той, горкият, напоследък на терена изглеждаше неспособен да поведе дори и старци на танц, камо ли да направи точки. По този повод напоследък всички стриптийзьорски заведения и клубове по „Питсбърг авеню“ стопроцентово бяха завъртели добър бизнес и прибрали добри парици от множеството празнуващи.

Един от нощните клубове предлагаше автомобилна мивка с голи миячки, бяха закачили голям надпис „Хем практично, хем приятно!“, в друг пък, изглежда, се бяха накярили с мангизи, защото предупреждаваха, че не допускат хора по джинси или с маратонки. За мой късмет в „Лапланд“ нямаха такива скрупули, та влязох безпроблемно. За беля целият им паркинг бе осеян с дълбоки и пълни с дъждовна вода дупки, та паркирах с голяма мъка. Цяло чудо бе как са успели да го сторят и дошлите преди мен, без да счупят я полуоска, я нещо друго. Самият клуб бе едноетажна бетонна постройка — същински бункер, само че боядисан във весели разноцветни мотиви и голотии — порно синьо, тъжно стриптийзьорско бледосиньо, кожно мразовито синьо и прочие. В центъра имаше здрава метална врата в черно, иззад нея долиташе яка шумотевица и някой и друг вопъл от песента „Нищо още не сте видели!“. Евтина музика, евтин вкус, а и всички налични симптоми, че тук нещата не са много наред.

Вътре мрак, не ти е работа — все едно се мъчиш да проумееш мотивите на дарители на републиканската кауза. Само пред бара едно играещо петно розова светлина, встрани мигащи крушки, очертаващи малката сцена. А на нея момиче с врабчови кълки с цвят на портокалова кора люлее немощна гръд пред зяпнали го в ням унес пияници. Един от тях се протегна и завря в жартиера доларова банкнота, побързвайки да му обара чатала. Девойката се отдръпна, но никой не хвана за врата нарушителя, нито го изведе навън да му отупа задника едно хубаво, както си му е редът: стриптийзьорките не се опипват. Тук очевидно правилата много-много не се съблюдаваха, напротив, поощряваше се взаимодействието между артисти и публика, ако мога така да се изразя.

На самия бар бяха кацнали две жени с дантелени сутиени и тънки прашки, пиеха безалкохолно през сламки. Придвижих се напред и за малко щях да се пребия, защото се спънах в скрита в тъмата масичка. Едната от двете — чернокожа с дълги крака и знойни гърди, тръгна към мен и мило попита:

— Аз съм Лорелай. С какво да ти помогна, миличък?

— Ще взема безалкохолно. Пожелай си нещо и ти.

Подадох й десетарка, а тя разлюля бедра, завъртя задник и рече:

— Ей сега се връщам.

Вярна на думата си, цъфна при мен след минутка с топла газирана напитка, питие за нея и без ресто. Подпряхме се на края на тезгяха.

— Скъпичко при вас, а? — подметнах. — Отвън човек не би се досетил…

Лорелай протегна ръка и ме поглади по бедрото, придвижи я по-високо между краката, раздвижи пръсти и ме погали.

— Плащаш си, ама и получаваш — рече тя. — И качествено.

— Търся един човек — отвърнах аз.

— Захарче, ами ти направо на този човек си налетял, нали така! — рече тя и въздъхна, което сигурно трябваше да възприемам като зов за любов, особено ако плащаш на час.

Тук, изглежда, проституцията си бе напълно в реда на нещата. Тя се приближи още по-близо и ми предложи гърдите си — да ги гледам ли, какво ли? Аз обаче се направих на възпитан и извъртях глава, заглеждайки се в бутилките с евтин, разводнен алкохол зад бара.

— Изпускаш шоуто, момче — рече ми тя.

— Момчето има високо кръвно — отвърнах. — Чичо доктор казва да не се превъзбуждам.

Тя се засмя и ме погали с дългия си нокът по ръката. Погали, казвам, ама по кожата остана бяла резка. Извърнах очи към сцената и се оказа, че гледам момичето откъм ъгъл, от който вероятно и гинекологът й не я е виждал. За малко да се засрамя.

— Май ти харесва, а? — рече Лорелай и махна към танцьорката.

— Приятно момиче — отвърнах неутрално.

— Аз съм още по-приятно момиче. Малко кеф, а, захарче?

Сега ръката й отново полази между бедрата ми. Покашлях се и дискретно й махнах пръстите оттам.

— Тц, аз съм добре възпитано момче — изтърсих аз с още по-глупав глас.

— Аз пък съм една лоооша, много лоша — рече тя и се наведе. — Обаче какви неща пък само знам…

Играта започваше да става прекалено еднообразна. Тази Лорелай беше неукротима като машина.

— Виж, аз не съм такъв тип човек — рекох по-настоятелно. — Ако разбираш какво искам да кажа.

Погледнах я в очите и ми се стори, че над тях са се спуснали фини прозрачни пердета, а отзад грее истинска интелигентност. Да, говоря за ум, а не обичайната елементарна лукавина на компаньонките от този вид заведения, които играят обичайните си номера за пари. В очите й святкаха чисти и умни искрици и неволно си зададох въпроса как ли обединява едното с другото, без тукашната атмосфера да трови свястното в нея.

— Май че разбирам. А ти какъв си? Да си ченге, не си. Може да си от онези, дето разнасят призовките или събират дългове, а? Такъв вид имаш. Аз съм печена, такива съм ги виждала, ехе, знаеш ли колко?

— Какъв вид точно имаш предвид?

— Какво имам предвид ли? Че си от онези, дето винаги носят лоши новини за несретниците, такъв ти е видът — рече тя и пак ме огледа, сетне добави: — Ама сега като те оглеждам повторно, май си кофти на всеобщо основание.

— Вече казах, просто търся един човек.

— Я си го начукай.

— Виж, частен детектив съм.

— Оооо, от тези ли си бил, а? Аз съм била лошата! Не мога да ти помогна с нищо, захарче.

Извърна се и понечи да се махне, но аз я хванах за ръката. Нежно, изобщо не се опитах да правя силови изпълнения, а в същото време на тезгяха сложих още две десетарки. Тя се закова и махна с ръка на бармана. Като всеки професионалист той бе подушил, че тук има нещо нередно и бе тръгнал да дава знак на изхвъргача на вратата. Но с този си жест тя го спря. Той отново захвана да бърше чашите, но постоянно ни наглеждаше изпод око.

— Уауууу — възкликна тя. — Цели две десетачета. Какво ли ще си купя? Може би нова дрешка?

— Две ще си купиш — усмихнах й се. — Ако са като тези, дето сега ги носиш…

Казах го без сарказъм, защото друго имах предвид, но тя го прие както трябва и по лицето й се появи нещо като зора на усмивка. Тогава й показах документите, тя взе портфейла и ги разгледа внимателно, сетне ми го върна.

— От Мейн, а? Изглеждаш истински. Е, благодаря.

И посегна към банкнотите, но аз бях по-бърз и ги похлупих с длан.

— Твои са си. Но първо приказките, сетне сухото.

Изгледа ме, горящите й очи отново се върнаха на ръката ми с двете десетарки отдолу. Имах чувството, че напряга воля с поглед да ми пробие дупки в нея.

— Нямам никакво намерение да създавам проблеми на когото и да е. Само искам да науча някои неща. Търся мъж на име Терес. Знаеш ли дали е тук сега?

— За какво го търсиш?

— Помогна на мой клиент. Искам да му благодаря.

Тя се засмя подигравателно.

— Да бе, точно така. Ако имаш за него пари или подарък, дай ми ги на мен. Аз ще му ги предам. И не се подпичквай с мен, господинчо. Може да съм тук по голи цици пред теб, но това не значи, че съм глупачка.

Въздъхнах, отдръпнах се леко.

— За глупачка изобщо не те смятам, а Терес наистина е помогнал на моя клиент. Говорил е с него в затвора, искам да зная защо.

— Защото е намерил своя Бог и се е обърнал към него, затова! Той и тук се опита да вкара боклуците в правата вяра, ама Анди се закани, че му спука черепа.

— Кой е този Анди?

— Анди Далиц, викат му Сръчния, той върти това заведение — и тя замахна с ръката, сякаш удря някого по темето. — Нали загряваш каква е играта?

— Напълно — рекох.

— Ти сега май нови бели искаш да му докараш, нали? А той си има достатъчно неприятности и без теб. Няма нужда от повече.

— Няма такава опасност. Само ще говорим.

— Дай тогава двете десетачки. Излез навън и изчакай отзад. Може и да излезе…

Задържах очите й с моите и се опитах да преценя дали ще ме извози. Нямаше гаранция за нищо, ама отместих длан и тя взе парите. Какво друго да направя? Затъкна ги в прашката и тръгна към бармана. Видях, че размениха няколко приказки, сетне се запъти към врата с надпис „Само за танцьорки с клиенти“. Отлично знаех какво има зад нея. Мръсна съблекалня, баня-клозет с разбита ключалка и две-три голи стаи с някоя и друга кушетка, столове, презервативи и хартиени салфетки. Както ви харесва, господа. Който иска. Пък може би не беше толкова интелигентна, за колкото я бях взел? Бог знае.

Танцьорката на сцената завърши изпълнението, събра си съблечените дрешки и тръгна към бара. Барманът обяви следващия номер и на нейно място застана дребничка чернокоса девойка с бледа, залиняла кожа. Едва ли имаше повече от 16 години. Един от пияниците се оригна шумно и избърса уста, а очите му похотливо се вторачиха в новото момиче.

Навън започваше да вали, ситни капчици попадаха върху прашните коли и сякаш им изменяха формите, небето тъмнееше, отразено в локвите и пълните с вода дупки. Тръгнах по стената, завих на ъгъла и се насочих към поставения встрани и отзад голям контейнер за боклук. Край него бяха нахвърляни и щайги с празни бутилки от бира и кола. Чух стъпки отзад и се извърнах, но съвсем не беше Терес. Този тип бе над метър и осемдесет, с масивно атлетично тяло, бръсната глава, която святкаше като кубе, и мънички зли очички. Огледах го — млад беше, някъде над двайсетте, на лявото ухо висеше златна обеца, на един от дебелите като кренвирши пръсти святкаше халка, май беше годежна. Дебелите му крака бяха скрити под торбест сив анцуг, отгоре бе навлякъл синьо горнище.

— Който и да си, давам ти десет секунди да се разкараш от собствеността ми — рече без предисловия.

Въздъхнах. Вече валеше, чадър нямах, нямах даже и палто. Намирах се в разбития паркинг на третокласно стриптийзьорско заведение и ми се заканваше някакъв си як дебелак и побойник на жени. Голям избор видимо нямах.

— Анди! — викнах радостно. — Не ме ли помниш?

Челото му се смръщи, напъна се да си спомни откъде пък ще ме познава. Пристъпих напред с разтворени ръце, сякаш очарован от срещата, и рязко, с все сила го сритах между краката. Мутричката не издаде и звук, освен дето изпусна въздуха от гърдите, а с него изплю малко слюнка и рухна като ранен колос на земята. Нискочелата глава се отпусна на чакъла, устата му зейна и Анди започна да драйфа.

— Ето — рекох, — сега вече ме помниш, нали?

На кръста отзад анцугът му бе издут, наведох се и бръкнах. Пистолетът бе берета, неръждаема, блестяща. Изглеждаше чисто нов, неизползван. Захвърлих го в контейнера за боклук, сетне му помогнах да стане и го подпрях на стената. По главата му се стичаха капки, по коленете и задника имаше големи мокри петна. Изчаках го да се посъвземе, а той се наведе напред и опря длани на коленете. Поседя малко в тази поза, сетне изръмжа:

— Пак ли ще се пробваш?

— Тц — отвърнах. — Този номер минава само веднъж.

— Е, какво правиш в такива случаи?

Извадих от кобура големия „Смит и Уесън“ и му го поднесох, да го види хубаво.

— С това си служа. Бис, завесата пада, театъра го затварят.

— Така ли? Голям мъж, пък с пистолет… — изръмжа и се опита да се изправи, само че му дойде нанагоре и главата му си остана все така увиснала напред.

— Виж сега — подхвърлих кротко, — наистина няма нужда да ми правиш живота сложен. Аз само исках да поговоря с човека, сетне си отивам. И край. А?

Анди се замисли.

— С Терес ли? — рече, а думите му излязоха със затруднение.

Да не би пък да го бях ритнал прекалено силно?

— Да, с Терес.

— И това е всичко?

— Да, всичко.

— Сетне се разкарваш и повече няма да се вясваш?

— Вероятно да.

Той залитна и направи стъпка встрани, сетне бавно и с усилие тръгна към задната врата. Отвори я и отвътре долетяха звуците на музиката, сетне влезе, но преди да затвори, го повиках по име. Извърна се, аз подхвърлих патлака в дланта си.

— Виж какво, просто му кажи да излезе, а ти вземи и се разходи — и махнах с ръка към края на улицата, където се виждаха складове, зелени храсти и трева. — Ей натам.

— Ама вали…

— Нищо, ще спре.

Анди Сръчния поклати глава, но се подчини. Извърна глава към вътрешността и високо изрева:

— Ей, Терес! Я си изкарай задника тук!

Задържа вратата, докато през входа мина изпит мъж с черна, типично негроидна коса и тъмномаслинена кожа. Трудно бе да му познае човек расата точно: би могъл да бъде всякаква смесица от най-различни националности и кръв, една от онези странни етнически групи, каквито дал бог в Американския юг. Някои експерти ги наричат „хора на свободния цвят“, в тях тече кръв на чернокожи, индианци, американци от Апалачите, британци, че дори и португалци и турци, колкото съвсем да се обърка мярата. Под бялата му тениска изпъкваха мускулести гърди и ръце. Беше на около петдесет години, малко по-висок от мен, но не бе приведен, нито изглеждаше слабоват. Напротив, правеше впечатление на самоуверен и открит, може би като изключим цветните очила, които носеше. Джинсите му бяха навити, на краката имаше джапанки, в ръка държеше парцал. Бая смрадлив, защото го подуших чак от мястото, където стоях. Дори и Сръчния отстъпи от вонята и изсумтя:

— Човекът иска да говори с теб. Само че не се бави много.

Сетне тръгна по пътеката, аз отстъпих, за да мине. Насочи се по улицата и към складовете, накъдето му бях посочил, извади цигари и запали, като криеше огънчето от дъжда в шепа.

Терес се приближи до мен. Изглеждаше напълно спокоен, уверен.

— Казвам се Чарли Паркър — започнах аз. — И съм частен детектив.

Протегнах му ръка, той не я пое, оправда се с мръсния парцал.

— Не искам да ви цапам ръцете, сър — рече учтиво, но с независим тон.

Погледнах му краката, около глезените имаше специфични кръгови белези, кожата бе деформирана, изтрита и наръбена, сякаш дълго време се бе трила в нещо. Никога вече нямаше да бъде както тази встрани от белезите. Само едно нещо оставя такива следи, знаех го отлично. Букаи с вериги, някои им викат пранги.

— Къде сте лежали?

— В Лаймстоун — отвърна тихо.

— Алабама, а? Лошо за затворници място.

Шефът на поправителните институции в Алабама Род Джоунс, наричат го комисар, ама не зная защо, възвърна старите робовладелчески традиции в затворите през 1996 година. Навързани на вериги, затворниците работят по десет часа на ден, разчупват варовикови скали с тежки чукове при четирийсетградусови температури по Целзий, пет пъти седмично. Такъв бе Лаймстоунският затвор. А нощем спят в помещение номер 16, което е стар обор за говеда, с място, колкото да побере максимум 200 налягали един до друг мъже, но там насила се събират най-малко 400. Първото нещо, което научава всеки новодошъл, е да си запази връзките от обувките и незабавно да ги увие около металните гривни на букаите, за да може да пази кожата си поне толкова, колкото е възможно. Но като гледах Тересовите крака, то веднага се виждаше, че на него това не му се бе отдало — щом имаше толкова силни деформации.

— Защо не са ви оставили връзките? — попитах.

— Отказах да работя в групите с веригите — рече той и наведе глава към краката си. — Заявих, че се подчинявам на затворническия ред както всеки друг затворник, ще работя като такъв, но роб няма да бъда. Първо ме завързаха на дирек под слънцето от пет на разсъмване до залез-слънце, сетне трябваше да ме влачат до помещението. Издържах пет дни, повече не успях. Тогава нашият надзирател ми отне връзките — да помня какво съм направил. Случи се през 1996 г., а аз бях в затвора вече много години… Помилваха ме преди няколко седмици. Трийсет и няколко месеца изкарах с гривните на голо. Ето го и резултата.

Говореше сухо, безизразно и делово, но през цялото време пръстите на свободната му ръка опипваха кръстчето на шията. На вид същото, каквото бе дал на Атис Джоунс. Предполагах, че и в това също има острие.

— Нает съм от адвокат на име Елиът Нортън. Той защитава младеж, който се казва Атис Джоунс. Разбрах, че сте го посещавали в Ричланд.

Споменах ли Атисовото име и поведението му се промени доста. Също както и на жената в клуба, когато казах, че не търся сексуални услуги, няма и да плащам за такива.

— Познавате ли го Нортън? — попитах.

— Зная кой е. Но вие самият не сте от тези краища, нали?

— Не, идвам чак от Мейн.

— Дълъг път сте изминали. Как стана така, че намерихте работа толкова далеч от дома?

— Елиът ми е стар приятел, а пък и никой друг не е искал да му помага.

— Знаете ли къде е сега момчето?

— На сигурно място.

— Ами, на сигурно място, такова няма.

Премълчах, но контрирах.

— Дали сте му кръст, като този, дето е сега у вас.

— Човек трябва да се уповава в Бога. Само Господ Бог може да го защити.

— Разгледах неговия кръст по-отблизо. Видях, че сте се решили да помагате на Бога с каквото можете, а?

— Затворът е място, опасно за млади хора.

— Именно затова го изведохме оттам.

— По-добре да го бяхте оставили.

— Там не можем да го опазим.

— Никъде не можете да го опазите.

— Е, а вие какво по-добро можете да предложите?

— Предайте го на мен.

Сритах камъче на пътеката и се загледах как цопна в локвата до мен. Повърхността й бе нашарена от падащите дъждовни капки, камъчето само добави малко допълнително напрежение и създаде концентрични кръгове, разбърка и собственото ми отражение във водата. Чудна работа, сякаш отнесе там и нещо от мен.

— Мисля, разбирате, че това няма да стане, но исках да ви запитам защо ходихте в Ричланд. Изрично заради Атис Джоунс ли го направихте?

— Познавах майка му, познавах и сестра й. Живеех близо до тях, недалеч от Конгарий.

— Двете жени, които са изчезнали безследно, а?

— Същите.

— Досещате ли се какво може да им се е случило? — Не отговори, но пристъпи напред към мен. Забелязах, че пусна кръстчето. Така или иначе не отстъпих. Не ме бе страх от този човек, не очаквах зло от него.

— Вие с въпроси си изкарвате прехраната, нали, сър?

— Мисля, че да.

— А какви въпроси зададохте на г-н Нортън? — Премълчах, замислих се. Тук ставаше нещо, което не разбирах. Изглежда, в цялата история имаше важни неща, които не ми бяха казани, и сега той опипваше терена или пък се опитваше да запълни празнотите.

— И какви въпроси трябваше да му задам?

— Например какво се е случило с майката и лелята на момчето.

— От него зная, че са изчезнали. Сетне четох вестникарски изрезки.

— Нищо работа.

— Мислите, че са били убити ли?

— Погрешно пристъпвате към цялата работа, сър. Може би са мъртви, но не и изчезнали.

— Не ви разбирам.

— Може би са мъртви — повтори той, — но не са си отишли от Конгарий.

Поклатих глава. Не бяха минали и 24 часа, откакто друг човек ми бе говорил за духове в онова място. Само че духовете не чупят човешки черепи с камъни…

Дъждът бе почти спрял, захладя. С периферията на очите си усетих, че Анди Сръчния се връща по улицата, върви към нас. Приближи ни, изгледа ме и примирено сви рамене. Кимнах му с глава да се връща обратно, още не съм свършил. Запали нова цигара и потегли, къде ще ходи.

— Чували ли сте за Белия път, сър?

Стреснах се. Извърнат към Анди, за миг се бях разсеял, а Терес междувременно бе застанал на сантиметри от мен, толкова близо, че подуших дъха му — миришеше на канела. Инстинктивно отстъпих крачка назад.

— Не… какъв е пък той?

Не отговори веднага, загледа се в краката си и в белезите около глезените.

— На петия ден се случи — отвърна бавно и напевно. — Аз лично го видях на петия ден от завързването ми за онзи дирек — бавно рече той. — Слънцето жарко припича, жегата — непоносима, нагрятата до стопяване пътна настилка около мен блести и трепти в маранята. Нали знаете как заиграва силно напечен асфалт? И все едно някой обърна света наопаки — тъмното стана светло, светлото — потъмня. И тогава ми се яви Пътят, а затворниците работят ли работят, разбиват скалите, тъмничарите дъвчат тютюн и плюят по земята…

Сега вече говореше отнесено, същински старозаветен проповедник, в очите му блясък, отново обладан от онази визия, застанал лице в лице със Смъртта под палещото слънце, тялото му увиснало на пилона, държат го само въжетата, а те се впили в плътта му, ще я разкъсат.

— И другите ми се явиха. Сред тях различни фигури — жени, деца — млади, стари, на шиите им примки, по телата им огнестрелни рани, кървят. Видях и войниците, и нощните бродници, а жените в прекрасни рокли, красота ви казвам. Да, сър, те всички ми се явиха — живите и мъртвите, рамо до рамо — по Белия път. Ние можем да мислим, че са си отишли, но не — те са там, чакат. Винаги ще са край нас, те чакат, ожидат деня на Страшний съд… и няма да намерят покой, докато той не започне. Това е Белият път, сър, онова място, където ще бъде воздадена правдата, където живи и мъртви вървят в едно.

Изрече тези странни думи и си свали очилата. Тогава видях, че очите му са необичайни, а може би и променени от онзи престой под слънцето — светлосиньото на зениците потъмняло, а ирисите покрити с фина бяла мрежа, сякаш паяк е изплел паяжината си върху им.

— Още не го знаете, сър, но и вие сте вече на Белия път — прошепна Терес. — Стъпил сте на него и по-добре да не го напускате, защото излезете ли от него… в горите дебнат същества, по-страшни от всичко, което можете да си представите, невъобразими и жадни за плячка…

Тези приказки не вършеха работа и не ме водеха никъде. Нужна ми бе информация за близките на Джоунс, за причините, отвели Терес в затвора при Атис. И все пак полза имаше — Терес говореше.

— А вие виждали ли сте онези страшните… в горите?

Погледна ме, сякаш обмисляше дали заслужавам да ми каже. Или може би се питаше дали не го иронизирам? И все пак ми отговори.

— Да, сър, виждал съм ги — те са като Черни ангели…

Повече не ми съобщи, поне не каза нищо съществено. Познавал семейството отдавна, помнел децата, детство и юношество, помнел как Ади забременяла от някакъв си скитник, който спял и с майка й. Тогава била на 16 години, девет месеца по-късно родила Атис. Скитникът се казвал Дейвис Смут, но приятелите му викали Ботуша — заради кожените каубойски ботушки, с които много обичал да се издокарва и перчи. Тези неща обаче аз вече ги знаех от Ранди Бърис; бе ми разказал за Терес, двайсетгодишната му присъда в Лаймстоун, за убийството на Смут в един бар в Гадсден.

Чух стъпките на Анди — връщаше се отново и изражението на лицето му бе категорично — повече нямаше да ходи на разходка. Усмихнах се вътрешно: е, какво пък? А Терес пристъпи на място, премести парцала от едната в другата ръка и се върна да вземе оставената на прага кофа.

— Терес, кажете ми, моля, защо убихте Смут?

В същия миг се запитах дали ще изрази съжаление или ще ми разправя, че вече не е същият човек, отнел живота на ближния? Но въобще не се опита да обяснява извършеното престъпление като грешка на младостта.

— Аз го търсех да ми помогне за едно нещо. Отказа ми, спорихме, скарахме се и той ме нападна с нож. Тогава го убих.

— За каква помощ сте го търсели?

Терес понечи да каже нещо, сетне размаха ръка пред мен в жест на категоричен отказ.

— Това е само между мен, него и добрия Господ Бог. Пък вие разпитайте г-н Нортън, може би той ще е в състояние да ви каже защо тогава съм търсил стария Смут.

— А казахте ли на Атис, че фактически сте убиец на баща му?

Поклати глава и ме измери с очи.

— Сега, бива ли… че от къде на къде ще извърша подобна дивотия, а?

Сетне постави очилата отново, прикривайки зад тях увредените си очи, и ме заряза сам под затихващия дъжд.