Джон Конъли
Белият път (23)

Глава двайсет и втора

В хотела на телефонния секретар заварих съобщение. Беше от Фил Поведа. Молеше да му се обадя, в кратките думи не долових страх или паника. Дори ми се стори, че се е поуспокоил. Но първо завъртях на Рейчъл. Оказа се, че в момента при нея е Брус Тейлър, ченге от патрулните в Скарбъро. Отбил се да я нагледа, тя го поканила на едно кафенце с курабийки. До голяма степен се успокоих — Макартър стриктно си изпълняваше обещанието. Рейчъл рече също, че и Луисовият човек се навъртал из къщата, та ми стана още по-приятно.

— Той и Уолъс е идвал поне пет пъти вече — добави тя.

— О, а как се чувства сега като разбивач на женски сърца?

— Засили се да си купува нови дрехи. Ходи на пазар във Фрийпорт, купил си две маркови сака, нови ризи, вратовръзки. Все още има върху какво да поработи, но пък потенциалът е налице. А Мери май наистина го харесва.

— Хм, така ли? Ама много ли му е навита?

— Не ставай нахален и хайде къш! На гости ми е красив млад мъж и ме ухажва.

Затворих, завъртях на Фил Поведа.

— Тук е Паркър — рекох, когато вдигна слушалката.

— Здравейте — зарадва се той. — Благодаря ви, че се обадихте.

Звучеше приветливо, кротко, дори малко отнесено. Нищо общо с онзи Фил, които ми размаха патлак преди два дена.

— Тръгнал съм да си подреждам нещата — рече той. — Нали се досещате — завещания и тям подобни. Оказа се, че съм бил малко нещо богаташ, та има цял куп документи за писане. Просто не знаех, ама пък то парите щели да дойдат след смъртта ми. И това ако не е майтап, а?

— Добре ли сте, г-н Поведа? — рекох, задавайки най-клиширания въпрос.

Направо бе излишен, то си личеше, че Поведа се е преборил със страха и май е във фазата на крайния непукизъм. Което пък означава, че избива чивия в ненормалната посока.

— Аха — рече той весело, само че сега вече долових известни съмнения. — Оказахте се прав: Елиът е мъртъв. Намерили му колата. Съобщиха го в новините.

Премълчах.

— Както казахте, сега оставаме само двамата с Ърл, а пък за разлика от него аз си нямам татенце и нацистки приятелчета, та да ме пазят и охраняват.

— Имате предвид Бауън, нали?

— Аха, Бауън имам предвид, кой друг? Бауън и онзи арийски изрод с него. Ама дори и те едва ли ще могат да го опазят завинаги. Един ден ще отиде някъде сам и тогава… — Изречението увисна, помълчахме, сетне той продължи: — … честно да си кажа, иска ми се просто всичко да се свърши веднъж и завинаги и край…

— Кое е това всичко?

— Всичко: убийствата, вината, угризенията. Дявол да го вземе, най-страшно тежи чувството за вина. Ако ви се намира време, нека да поговорим, а? Аз време имам колкото си искам. Само че май не съм прав: то времето ми изтича. На всички ни изтича…

Обещах, че веднага тръгвам към дома му. Понечих да го предупредя да не бара в шкафчето с лекарствата и да стои далеч от остри предмети, но временната нормалност в приказките му бе на път съвсем да изтънее, видимо го избиваше на лудост. Длъжен бях да побързам, а не да му пускам опасни мухи. В съзнанието му вече се бяха набрали достатъчно черни облаци — може би предпоследната стъпка към невменяемостта. В същия миг той рече:

— Голям майтап ви казвам! — и щрак! — затвори.

Набързо си събрах багажа и си платих сметката. Каквото и да става от сега нататък, за известно време щях да бъда извън Чарлстън.

Фил Поведа ми отвори вратата по шорти, спортни обувки и бяла тениска с лика на Христос. Хубава рисунка, богата на символика: Исус тъкмо си разтваря робата, за да видим обгърнатото му в трънен венец кървящо сърце.

— Исус е моят Спасител — обясни ми Фил. — Погледна ли се в огледалото и Той ми казва, че е готов да ми даде прошка.

Зениците му се бяха свили, същински глави на топлийки. Здраво се бе надрусал човекът, най-силен стъф бе си ударил или смръкнал, кой да го знае? Подходящ за хора като удавниците от „Титаник“ — да си ударят по една доза и вместо да реват и хленчат, ще си потъват с блажени усмивки по лицата. Подкара ме пред себе си най-гостоприемно и влязохме в кухнята, където се залови да прави кафе. Говори цял час, кафето остана непобутнато пред него. След две-три минути и аз оставих моята чаша, хич, ама хич ви казвам, не ми бе до кафе.

А като стигна до края на историята, ми се стори, че завинаги загубвам желание изобщо да ям и да пия.

 

 

Барът „Обий“ вече го няма. Бил крайпътно заведение в отбивка на Блъф Роуд, където срещу пет парета на бели богаташки синчета и колежанчета им правели свирки. Кой ли? Бедни чернокожи и по-бедни бели момичета. Скривали се между дърветата по стръмния склон с гъсталаците, който опира на брега на Конгарий, сетне героите се връщали при компаниите си с грейнали зачервени лица и високо самочувствие, а девойките си плакнели устите на чешмата зад бара. Всъщност близо до същото място сега е построен „Блатният плъх“, където, преди да намери смъртта си Мариан Ларус се бе срещала с Атис Джоунс.

Двете сестри — Ади и Мелия — често се отбивали в „Обий“, макар че първата била само на 17 години, пък втората, макар и по-възрастна, изглеждала почти дете — такъв й бил генът. По онова време Ади била вече родила сина си Атис — плод на злощастната й връзка с някой от временните майчини гаджета — вероятно с известния ни покойник Дейвис Смут-Ботуша. Връзка, която в полицията и съда биха нарекли изнасилване, ако чернокожата девойка е имала възможност да се оплаче. Така или иначе родила Атис и го отглеждала с помощта на баба си, защото майка й не искала дори и да я види. Но пък така станало, че горе-долу по същото време двете сестри изчезнали. Просто един ден повече не се появили, търсили ги, но никой не ги бил виждал, сякаш някаква всемогъща сила веднъж завинаги ги изтрила от лицето на земята.

Било вечерно време, двете били пийнали малко повечко и излезли от бара, леко залитайки, по петите им се носели подсвирквания и подмятания. Ади се спънала и паднала по задник, а сестра й се превила от смях. Сетне й помогнала да се изправи, а роклята се запретнала и се видели голите й крака и ханш. Двете се смеели и люлеели и тогава зърнали натъпканите в колата младежи, които задъхано се бутали един друг, за да видят оголената женска плът през прозорците. Момичетата разпознали стръвната похот в очите на белите и се засрамили, може би и уплашили, затова навели глави и си тръгнали по пътя, а смехът им веднага секнал.

Но не минали и десетина метра, когато чули зад себе си шума на двигател, а запалените дълги светлини ги откроили на фона на дърветата. Обърнали се, а фаровете им се видели като огнени змейови очи, те ги държали на фокус със страшна хипнотична сила. Тогава моторът изревал, колата се покачила по наклона и спряла току до тях, задната врата се отворила и мъжка ръка сграбчила Ади. Скъсала роклята и оставила червени кървящи резки по едната й ръка.

Момичетата хукнали към гъсталаците, съвсем изтрезнели, насочвала ги силната миризма на вода и гнила растителност. Зад тях се чували викове, припрени гласове и смях. Колата се извъртяла и скрила зад едни дървета, фаровете загаснали. Гонитбата започнала…

— Викахме им курвичките — рече Поведа, а очите му светеха с неестествена сила. — Те такива си и бяха. Или поне… то… Ландрън ги познаваше отблизо. Ние затова го водехме с нас — той знаеше всички парантии в околността, всички момичета, които ще ти бутнат за шестбирена опаковка, всички мадами, които никога няма да си отворят устата и да идат да те топят дори и малко да ги насилиш. Именно той — Ландрън — ни каза за сестрите Джоунс. Едната имаше дете, родила го бе най-много на шестнайсетина години. А другата — тя просто плачела някой да й го завре, поемала го където си поискаш. По дяволите, нали с очите си видяхме, те дори и гащи не носеха. Ландрън казваше, че го правели нарочно — за да можеш по-бързо и по-лесно да им го начукаш. Че какво може да си помисли човек — виж им само поведението… къркат сами по баровете, разхождат се по гол гъз под роклите? Сами си го търсят, нали? Така де… Защо да не го направим? Сигурно щеше да им хареса, само да ни бяха изслушали… пък щяхме и да си платим. Пари имахме колкото си искаш. Не сме искали за без нищо и аванта…

Сега се бе увлякъл, бе се върнал в младостта и вече не бе същият Фил Поведа, когото срещнах в началото — софтуерен специалист инженер на около 35 годинки, с леко шкембенце, положение и пари. Отново бе момче, с неговите мисли и речник, изпълнено с похот и желания, отново в тумбата, хукнали по петите на онези момичета през високата трева, задъхани и настървени, възбудени и готови да…

— Хей, чакайте бе! — викал той. — Пари ще ви дадем!

Другите около него се заливали в смях, макар и задъхани. Той, Фил, бил най-големият веселяк сред тях. Фил винаги знаел как да си изкара най̀ гот, как да се изкефи сто на сто.

И така търчали след девойките, докато се озовали в Конгарий и Седър Крийк. Трует се подхлъзнал и се стоварил във водата, Джеймс Фостър му помогнал да излезе. Накрая ги сгащили в по-дълбокото, близо до най-предните кедрови дървета. Мелия се спънала в открит корен и паднала; преди сестра й да успее да й помогне, преследвачите им се нахвърлили. Ади успяла да удари първия — уцелила го точно над окото, обаче Ландрън Мобли й забил юмрук в лицето. Толкова силен бил неговият удар, че й счупил челюстта и тя се свлякла на земята съвсем в несвяст.

— Шибана кучка — викнал той, — шибана, мръсна, шибана кучка!

В гласа му имало нещо: ръмжаща, омерзена заплаха и другите се сепнали, дори и Фил, който вече дърпал роклята на Мелия. Тогава младежите се усетили, че потъват, ще извършат нещо мерзко, от което връщане няма… Но това било само мимолетен размисъл и съмнения. Сетне Ърл Ларус и Грейди Трует сграбчили Ади здраво за ръцете, а Ландрън я възседнал. В това време останалите разсъблекли сестра й. Елиът Нортън, Фил и Джеймс Фостър се спогледали, сетне Фил свалил Мелия на земята и й се нахвърлил. Почти един до друг, двамата с Ландрън се движели в единен ритъм като на спортна езда, а нощните насекоми жужали наоколо, привлечени от сладникавата плътска миризма — женска и мъжка, а по-късно и от потеклата по почвата тъмна кръв. Иначе било тихо, като изключим тежкото дишане и стонове.

В края на краищата оказало се, че грешката била на Фил. Тъкмо ставал от момичето, дишал тежко, с извърнати от нея очи, загледан в сестрата и окървавеното й размазано лице. Бил напълно изразходван и постепенно мислите му си идвали на място, вече бавно започвал да разбира същността на стореното. Тогава усетил удара в слабините и се свлякъл от болка на земята, а Мелия скочила и хукнала в обратна на блатото посока. Всъщност бягала към Ларусовата земя и главния път отвъд нея.

Мобли, естествено, тичал най-бързо от всички, веднага след него бил Фостър. Разкъсван от желанието да легне върху другото момиче на земята, Елиът се поколебал за няколко секунди, сетне хукнал след приятелите си. В това време пък Грейди и Ърл вече се блъскали кой пръв да възседне Ади.

По онова време вече било ясно, че покупката на карстовия терен била скъпоструваща грешка на Ларусови. Земята там е надупчена от подземни потоци и пещери, има много дупки — сифони, някои от тях коварно прикрити, и веднъж в такава попаднал тежък товарен камион, едвам го извадили. Впоследствие се разбрало, че варовиковите залежи не са чак толкова големи и създаването на открита кариера съвсем не се оправдава от финансова гледна точка. Междувременно били открити други кариери, които задействали много успешно; едната била в Кейс — на двайсетина мили северно и недалеч от реката, в Уинсбъро, по шосе 77 недалеч от Шарлът, а имало и протести относно потенциалната заплаха за тресавището като екологична влажна зона, пък то е и национален резерват. Тогава Ларусови вдигнали ръце от парцела и го оставили да си стои така, напомняйки им за неудачното капиталовложение, а те се захванали с други дейности.

Мелия бягала от насилниците именно по този терен. Тичала, колкото я държали краката, прескочила повалена, ръждива телена ограда и пробит от куршумите на гуляйджии надпис „Не влизай! Частна собственост!“. Петите й били вече нарязани от различни остри предмети, но тя стискала зъби и търпяла, напрягала всички сили да се спаси от онези зверове подире й. И изведнъж земята под краката й изчезнала… опитала да спре, но вече летяла надолу в тъмната паст на дупката, усещала вонята на застоялата вода. Паднала с плясък в нея, потънала, сетне изплавала, като кихала и се давела. Отровната киселинна вода парела кожата, очите, деликатните й части. Погледнала нагоре и там зърнала три откроени на лунната светлина мъжки силуета. Доплавала до стената на ямата, опитала се да се изкачи по нея, но пръстите й се хлъзгали по лугавата повърхност. Чула гласовете им, те обсъждали какво да я правят, сетне единият изчезнал. Успявала да се държи на повърхността, като леко раздвижвала крака и ръце, цялото й тяло вече парело от изгарянията — киселинното съдържание на водата в кладенеца било много високо, едвам държала очите си отворени — те болели най-много. Сетне отгоре нещо блеснало; вдигнала глава, за да види запаления парцал, а сетне и падащото към нея тенеке с бензина…

В течение на много години тези естествени кладенци в Каролина, а и на други места, били използвани като помийни ями; но за съжаление в тях хвърляли не само всякакви отпадъци, а и отрови, и всякакви химикали — за земеделски нужди, остарели или развалени химически торове. Отпадъчните продукти постепенно заразявали подземните води, а посредством тях и околната земя, минавало време, малко по малко отровата проникнала и в Конгарий, защото подземните потоци са неизменно свързани с голямата река. А както казахме вече, някои от изхвърляните в кладенците и ямите продукти били много опасни — корозивни, реактиви за борба със земеделски вредители. Но защо повтарям тези неща — защото те имат един общ знаменател.

Те са силно възпламеняеми, леснозапалими, значи и избухливи. Тримата горе рязко отстъпили, когато от дупката изригнал ревящ огнен стълб, огрял и осветил околните дървета, неравния терен, изоставените машинарии и най-вече лицата им… Шокирани, но и перверзно зарадвани от постигнатия ефект.

Един избърсал ръце в остатъка на стар парцал, намерен при машините и използван като фитил.

— Е… й майката — рекъл Елиът Нортън. — Хайде да се чупиме!

Сетне завил в парцала тежък камък и го хвърлил в огнената паст. Да няма следи…

 

 

Поведа завърши разказа. Аз останах вцепенен в мълчание известно време, докато той чертаеше с пръст въображаеми фигури на кухненската маса. Елиът Нортън, Елиът Нортън… Човекът, когото смятах за истински приятел, бе участвал в групово изнасилване и изгаряне на живо човешко същество. Гледах Поведа в очите, той обаче бе в някакъв друг свят, погълнат от драсканиците по масата. Нещо в него се бе пречупило завинаги — сигурно същото, което го бе поддържало жив всичките тези години след стореното нечовешко злодеяние. А сега си бе отишло и Поведа бавно загиваше сам — давеше се в стихията на собствения си спомен.

Пред очите ми той ежесекундно се променяше. Досега не бях виждал човек да полудява.

— Продължавайте — сепнах го аз. — Разкажете всичко до края.

 

 

— Довърши я — казал Мобли.

Той стоял прав зад Ърл Ларус, който клечал до простряното разчекнато момиче и си закопчавал панталона.

— Какво?

— Казах довърши я — повторил Мобли. — Убий я!

— Това не мога да направя — рекъл Ърл, а гласът му затреперил като на момченце.

— А иначе много бързо я оправи — наставнически казал Мобли. — Искаш да я оставим тук така и някой да я намери, така ли? Сетне ще отвори ей такава голяма уста… Не разбираш ли? Ако я пуснем, ще се раздрънка. Ето, дръж!

И взел от земята голям камък, та го подхвърлил на Ърл. Последният го изпуснал и камъкът го ударил по коляното, заболяло го и свил очи, разтъркал удареното място.

— И защо аз? — замънкал Ърл.

— Нали все някой от нас трябва да е — настоял Мобли.

— Ама не аз… — хленчел Ърл.

Тогава Мобли измъкнал нож изпод ризата и го размахал пред лицето на младия Ларус.

— Ако не я свършиш тази работа, теб ще убия — заканил се той.

В този миг в съзнанието на застаналите наоколо младежи проблеснала още една истина, наред с тази за стореното голямо зло. Разбрали, че през цялото време истинският им лидер е бил Мобли: той ги е водил, той ги снабдявал с ЛСД, той ги насочвал към същите тези момичета, той ги е и осъдил на смърт фактически. Той е двигателят на престъплението. Но този факт не може да снеме от раменете им огромното бреме на сторения грях…

Може би такова е било намерението му още в началото, така помислил по-късно Фил. Да обрече на проклятие група богаташки бели момчета, които иначе се държали с него покровителствено и снизходително, будалкали го, обиждали го, а сетне го приели в групата си, само за да ги снабдява с непозволени неща. Хора, които лесно биха се отрекли от него в случай, че им стане неудобен или ненужен. А от всички тях най-глезен, най-лигав, най-слаб и недостоен за доверие бил и най-богатият — Ърл Ларус. Значи именно затова на него му било възложено да убие чернокожата девойка.

Тогава Ларус се разплакал с истински сълзи.

— Моля ти се — ридаел той. — Моля ти се, не ме карай да правя това…

Мобли зловещо мълчал и въртял острието на ножа, а то искряло под лунните лъчи. Тогава бавно, с треперещи ръце, Ърл взел камъка.

— Моля ти се — изплакал за последен път, а вляво от него Фил извърнал глава, но в същия миг усетил ръката на Мобли върху рамото си.

— Тц, ще гледаш! И ти си част от групата, сега накрая няма да се делиш. Хайде, давай бе, слабак такъв! — извикал Мобли остро на Ърл. — Довърши я бе, шубелия такъв, шибано мамино синче! Хубавецът на мама и тате, а? Няма смелост да свърши най-простата работа! После ще тича при тате и ще му плаче на рамото като пикливо хлапенце: моля ти се, тате, моля, помогни ми! Да ти кажа ли какъв си, а? Ти си истинско ревливо педерастче, това си ти — педалче! Хайде, довърши я! Довършвай я, ти казах!

Цялото тяло на Ърл Ларус се тресяло от плач и страх. Огледал се за последно, сетне вдигнал камъка и замахнал… Само че нямал голяма сила, чул се злокобен звук, нещо изхрущяло, девойката изревала жално и запъшкала. Самият Ларус вече ревял по-силно от нея, лицето му било разкривено от страх и от нещо друго, сълзи течали по мръсните му бузи. Вдигнал камъка за втори път и сега замахнал по-силно. И още веднъж, и още веднъж… Сега от устните му излизало някакво нечовешко мучене, което постепенно преминало във вой. Удрял и удрял, а изражението на лицето му се изменило и озлобило. Наложило се насила да го издърпат, целият в кървави пръски. Стискал камъка яростно в пръсти, а очите му блестели животински, големи и някак си бели в напръсканото с алена кръв лице.

Момичето умряло много преди това.

— Добре се справи — поощрително рекъл Мобли и прибрал ножа. — Ти си истински убиец, Ърл.

Потупал го по рамото и повторил:

— Същински звяр. Убиец и половина!

 

 

— Мобли я отнесе — продължи Поведа. — Така или иначе хора вече бяха тръгнали в посока на огъня в онзи сифон. Трябваше да се спасяваме. По онова време бащата на Ландрън бе гробар в Чарлстън. Предния ден бил изкопал нечий гроб, а Ландрън и Елиът го използвали и я пуснали в него, сетне нахвърляли отгоре й пръст. Не много, колкото да покрият трупа. На другия ден закопали мъртвеца, а тя останала под него. Покойникът бил последен в рода си, та сметнахме, че едва ли ще разкопават този гроб някога отново.

— А Мелия? — попитах го аз.

— Тя изгоря жива. Нямаше начин да оцелее в онзи огън.

— И стореното остана в тайна, така ли? Не сте казвали на никого?

Той поклати глава в знак на отрицание.

— Не, знаехме само ние. После търсиха момичетата, ама не ги намериха. Сетне заваляха проливни дъждове и унищожиха евентуално оставените следи. Така и не се разбра какво е станало — те двете все едно изчезнаха от лицето на земята.

— И все пак и някой друг е знаел — добави той след малко. — Как е научил — не знам… някак си е разбрал. И започна да ни избива — искал е да си платим за греха… Мариан бе убита. Джеймс се самоуби. На Грейди му прерязаха гърлото. Мобли също го убиха, сетне замина и Елиът. Някой ни преследва и бавно ни унищожава. Следващият съм аз. Ето защо тръгнах да си привеждам нещата в ред.

И се усмихна.

— Всичко, що имам, оставям за благотворителни цели. Как мислите — правилно е, нали? Смятам, че постъпвам добре.

— Можете да отидете в полицията и да им разкажете всичко.

— Не, не вярвам, че това е начинът… трябва да изчакам още малко.

— Тогава аз мога да отида в полицията.

Сви рамене.

— Можете, обаче аз ще отрека. Ще кажа, че сте си го измислили. Адвокатите ми ще ме освободят за броено време, ако, разбира се, изобщо се стигне до арест. И сетне пак ще дойда тук. И ще чакам…

Изправих се.

— Христос ще ми прости — рече Поведа. — Той е Всеопрощаващ, нали? Истина е, кажете ми, нали?

Нещо блещукаше в очите му, последното зрънце вменяемост бавно умираше, потъваше някъде завинаги.

— Не зная — отвърнах аз. — Не зная дали във Вселената може да има такова опрощение…

Сетне го оставих.

Конгарий. Поредицата неотдавнашни убийства. Връзката между Елиът и Атис Джоунс. Онова Т-образно острие в гърдите на Ландрън Мобли и по-малката му разновидност на шията на онзи човек с увредените очи.

Терес. Трябваше да намеря Терес.

 

 

Онзи старец пак си бе на старото място на стъпалата пред дома. Пушеше с лула и зяпаше в минаващите коли. Попитах за номера на Тересовата стая.

— Осем му е номерът, ама него го няма — рече старият.

— Знаете, струва ми се, че кутсузът идва от вас. Носите ми лош късмет — подхвърлих аз. — Дойда ли тук, Терес все го няма, а вие подпирате стълбата.

— Все си е по-друго да видиш познато лице — усмихна се той.

— Да, ама на мене Тересовото ми е нужно — рекох и тръгнах нагоре по стълбата, а той се загледа след мен.

Качих се, стигнах до номер осми и почуках, но никой не се обади. От двете съседни стаи долиташе музика, в едната свиреше радио, в коридора смърдеше на стара мазнина, дето попива в настилката и стените и с нищо не можеш я разкара. Внезапно ми хрумна да проверя дали е заключено. Завъртях топката, вратата веднага се отвори, влязох в помещение с едно-единствено и разхвърляно легло, вехто канапе и газова печка в ъгъла. Между нея и леглото едвам имаше място колкото да мине възслаб човек и евентуално да надникне през малкия прозорец с мръсното стъкло. Отляво имаше ограден тоалет и душ, и двете сравнително чисти. Огледах се по-внимателно: стаята бе разхвърляна, опърпана, но в основата си чиста. Терес се бе помъчил да придаде на жилището си по-приветлив вид, като изключим самия прозорец, макар че на него бе окачил завеска — на пластмасов корниз. На стената висеше евтина рисунка на роза във ваза. Нямаше телевизор, радио, не видях и книги.

Така или иначе тук бе идвал някой, с цел да търси нещо. Дрехите бяха разхвърляни навсякъде, матракът бе свален от леглото и пуснат на пода. Останах обаче с впечатление, че онзи, който е тършувал, не е намерил онова, което е търсил. Хрумна ми също, че ценните за него неща Терес вероятно държи в истинския си дом.

Вече се канех да си тръгвам, а вратата неочаквано се отвори. Обърнах се, на прага стоеше едър, затлъстял чернокож мъж в светла риза. Бе застанал там и направо бе задръстил входа. В едната ръка държеше цигара, в другата бейзболна бухалка. Зад него надничаше познатото ми вече старче.

— Да ти помогна с нещо, а, авер? — рече дебелият.

— Вие сте домоуправителят, нали?

— Аз съм собственикът, господинчо, а ти си тук без разрешение.

— Търся един човек.

— Е, само че него го няма тук, а ти нямаш право да се намъкваш и ровиш в стаята му.

— Частен детектив съм. Казвам се…

— Хич и не ми пука как се казваш. Изчезвай оттук, преди да съм започнал да се защитавам срещу с нищо непредизвикано нападение.

Дядката с лулата отзад се захили.

— С нищо непредизвикано нападение, ха-ха-ха! Защита значи, самоотбрана! Браво бе, супер приказка, ама супер… — повтаряше той и подръпваше от лулата.

Тръгнах към вратата, шишкото се отмести, за да мина. И все пак мястото не беше достатъчно, трябваше да се отъркам в него, за да изляза. Така че добре го помирисах — дъхаше на „Олд Спайс“ и на течност за чистене на канали. Минах, спрях се на стълбището.

— Може ли да ви запитам нещо?

— Казвай!

— Откога му е отключена вратата?

Пълното и без това лице се сбърчи в гримаса на недоумение.

— Ама не си ли отвори ти сам?

— Не, беше си отключено и не аз съм тършувал тук. Някой бе влизал преди мен и ровил из вещите му.

Собственикът се обърна към дъртия с лулата.

— Значи и друг е идвал да търси Терес, така ли?

— Не, сър, само този мъж — отвърна онзи.

— Вижте, аз изобщо не се опитвам да бъда интересен, нито да ви създавам неприятности — продължих аз. — Много ми е належащо да говоря с Терес. Кога за последен път сте го виждали тук?

— Преди няколко дни — омекна дебелият. — Беше около осем часа — когато привършва работа в бара. Носеше раничка, каза, че няма да го има ден-два.

— А тогава вратата е била заключена, така ли?

— Ами да, видях го, че я заключва.

Отговорът му означаваше, че някой е идвал тук след смъртта на Атис Джоунс, влизал е в стаята, търсил е Терес или нещо негово.

— Благодаря ви — рекох аз.

— Няма защо.

— … хи-хи-хи… с нищо непредизвикано нападение — захихика отново старчето.

Бе ранен следобед и в „Лапланд“ отново се бяха събрали най-разнообразни боклуци и несретници. На видно място бе надхвърлил средната възраст мъж, който показателно движеше нагоре-надолу свитите си около бирената бутилка пръсти и това подсказваше само едно: че прекалено дълго време прекарва сам в мисли за жени. До него на бара бе бая по-млад мъж в бизнесменски костюм, празен поглед и няколко празни чашки пред себе си. В краката му се мъдреше куфарче; то се бе килнало и отворило, а вътре нямаше нищо. Хрумна ми, че вероятно събира кураж, за да може, като се прибере у дома, да признае на съпругата си: загубил си е службата, напоследък виси из баровете, гледа голите танцьорки или ходи по евтините кина, сетне се налива да удави мъката. Няма да е нужно повече сутрин да му глади ризите, защото няма да носи такива, няма да става рано, защото няма да се налага… Какво ли ще каже жена му? Дали ще го изгони от дома?

Огледах се и зърнах Лорелай — бе седнала на края на бара, този път облечена в малко повече дрешки, чакаше си реда да танцува. Не се зарадва много-много, като ме видя, но аз пък отдавна съм свикнал на такова отношение. Барманът понечи да тръгне към мен, но аз само вдигнах ръка и казах:

— Казвам се Паркър. Ако имаш проблем, обади се на Уили. Ако не — чупката!

Предпочете да се разкара.

— Тих ден — рекох на Лорелай.

— Те винаги са тихи — отвърна и извърна глава.

Демек демонстрация, че не желае да говори с мен. Вероятно миналия път шефът й е чел конско, че има голяма уста и много дрънка с когото не бива. Разумна жена, защо да си повтаря грешките? Само че не издържа и добави:

— Тези мухльовци тук имат само дребни стотинки.

— Е, ти пък ще танцуваш заради самото изкуство — ухилих се аз.

Тя ме измери през рамо и погледът й се втвърди още повече.

— Мислиш си, че си много умен и забавен? Шармантен, а? Е, добре, ще ти кажа: не си! Такива като теб ги виждам всяка вечер, пускат долар и гледат да ме хванат отзад. Мислят си, че са по-свестни, по-умни от мен; въобразяват си дори, че ще им се навия на сериозно, та дори и пари няма да им поискам. Ще ги водя у дома да ги чукам, защото са ми интересни и готини. Пфу! Тъпаци! Е, да знаеш от мен: тая няма да стане и това важи и за теб също! Така че искаш ли нещо от мен, първо дай зеленото.

Логиката си я биваше. Поставих петдесетарка на плота на бара, само че я затиснах с пръсти.

— Смятай, че този път съм по-предпазлив — обясних й жеста. — Защото миналия път ти ме прекара с уговорката, нали?

— Искаш да видиш Терес, нали?

— Да, само че за да го направя, пак трябва да минавам през твоя шеф. Затова я ми кажи: къде е той?

— Ама ти май имаш нещо против него, така ли? Не ти ли омръзва да притискаш простите хорица, а? — този път бе стиснала устни, та чак бяха побелели.

— Слушай ме внимателно — възразих тихо. — Ако зависи от мен, изобщо няма да съм тук. Бих предпочел да разговаряме с теб на друго място, по друг начин. Не се смятам нито за по-умен, нито за по-свестен от теб, не се смятам обаче и за по-лош или по-глупав. Не ми искаш парите? Добре тогава.

В този миг музиката секна, а зрителите изръкопляскаха несигурно, танцьорката си събра дрехите и тръгна към съблекалнята.

— Твой ред е — кимнах с глава и понечих да прибера парите, само че тя побърза да сложи ръка върху моята.

— Не дойде на работа тази сутрин — бързо каза тя. — Не е идвал и вчера, и онзи ден.

— Така разбрах и аз. Къде е?

— Има си квартира в града.

— Там също не е бил от няколко дни. Трябва ми повече информация.

Точно сега барманът високо обяви името й и тя направи гримаса. Слезе от високото столче, само че аз натиснах банкнотата още по-силно.

— Има къща някъде из Конгарий. В резервата има и частна земя. Там ще да е.

— Къде точно?

— Ти сега пък карта ли искаш да ти начертая? Не зная къде е точно, но там много частни парцели няма. Това е.

Пуснах петдесетарката, а тя присви очи и се закани:

— Следващия път изобщо няма да говоря с теб, да знаеш, няма значение колко кинта ще размахаш. По-добре да вземам дребни пари от редовните пикльовци тук, отколкото хилядарка, а в замяна да продавам свестните на такива като теб.

Тръгна, а след секунда се извърна и подхвърли:

— Ето ти безплатен бонус: не само ти душиш по петите на Терес. Вчера двамина минаха оттук, само че Уили им би дузпата. Викаше подире им „нацистки копелдаци“, неговите момчета ги изритаха.

Благодарих най-искрено.

— И въпреки това пак ми се видяха по-свестни от теб — спусна ми диагноза тази жена и закрачи към сцената.

Излезе на нея и започна да разкопчава блузата, а барманът пусна компактдиск със стария хит „Дете на любовта“.

Отнесе петдесетте кинта и как не? Сигурно е решила да става порядъчна жена. От следващия ден.

 

 

Същата вечер Фил Поведа все още седял приведен над кухненската маса с онези двете чаши недопито кафе. По едно време чул, че вратата зад гърба му се отваря, чул и приближаващите се стъпки. Вирнал глава, в очите му заблестели отблясъци. Тогава се обърнал, както си бил на стола.

— Съжалявам и се разкайвам — рекъл тихо.

Над главата му надвиснала кука и в онези последни в живота му мигове си припомнил Христовите думи, казани на Петра и на Андрея на брега на Галилейското море:

И ще бъдете рибари на люде…

— Няма да боли, нали? — помолил се той, а устните му силно треперели.

Тогава куката го подела…