Джон Конъли
Белият път (3)

Глава втора

Там имаше общо дванайсет змии, все обикновени, неотровни, видът им е Thamnophis. Обичат водата, въдят се все в съседство с водни басейни, блата, тресавища. Бяха се устроили в изоставен навес, по-скоро полуразрушена къщурка — току на края на моя парцел, заврени под гниещите дъски и падналите греди. Случайно забелязах една от тях да се шмугва в дупка под полуразрушените стъпала; вероятно се прибираше от сутрешен лов. Поразкъртих подните дъски с тежък лост и открих гнездото. Най-малките бяха не по-дълги от трийсетина сантиметра, най-големите — около метър. Огря ги слънчев лъч, те веднага се навиха на кълбо, а жълтеникавите ивици на люспестата кожа грейнаха като неон в полумрака. Сетне по-едрите се изхлузиха от кълбото и се изпънаха в пълна дължина: така змиите най-добре демонстрират цветовете си и предупреждават неканените гости да не ги закачат. Побутнах най-близката с върха на лоста и ясно чух заплашителния й съсък. От гнездото плъзна сладникава воня, това става, когато подопашните жлези започнат да отделят типичния мускусен секрет.

Уолтър, моят осеммесечен лабрадор, същински златист симпатяга, неспокойно отстъпи, а носът му се сгърчи. Излая объркано, сетне ме изгледа въпросително. Погалих го, почесах го зад ухото. Първа среща със змии и той — горкият — не знае какво може да се очаква от тези създания.

— Най̀ гот е да си държиш носленцето по-надалеч, Уолт — обясних му аз, — иначе току-виж някое змийче се закачило за него.

В Мейн има много от тези гадинки. Те са доста издръжливи влечуги, оцеляват при минусови температури по цял месец или пък се потапят във водата и хибернират, така са си устроени. А дойде ли средата на март и слънцето позатопли околните скали, те излизат от летаргията и тръгват да се чифтосват. През юни-юли вече идва и потомството: в гнездо обичайно са по десетина-дванайсет малки. В редки случаи съм виждал и по три. А рекордът е 85, което значи бая змийско семе по нашите земи, от каквато и гледна точка да го погледнете. Смятам, че са се приютили в тази къщурка, защото наоколо има сравнително малко иглолистни растения, които пък правят почвата по-киселинна. Такава почва не понася на нощните твари, а те на свой ред пък са любимата храна на Thamnophis.

Зарязах ги да си живуркат на мира и тръгнах назад — към слънчевата част на градината, с Уолтър по петите ми. Този вид змии са непредвидими: някои са кротки, можеш дори да им предложиш храна и ще я вземат от дланта ви, други хапят и хапят, налитат яростно, докато не ги убиете. Тази постройка е доста отдалечена от къщата и тук те са сравнително безопасни, още повече че вероятно местните диви котки, лисици, скунксове и ракуни скоро ще ги подушат и няма да им простят. Реших да не се намесвам, освен ако обстоятелствата не ме принудят да го направя, а пък Уолт ще трябва да се научи да си гледа работата, иначе…

Отвъд дърветата — в по-ниското — искреше огрятото от утринното слънце солено тресавище, най-различни блатни птички прелитаха отгоре му; виждах им сенките сред люлеещите се треви и тръстикови стебла. Коренните жители са нарекли това място Оуаскоуг — преведено, то означава Земя на многото треви, но индианците отдавна ги няма, а местните си го наричат просто Тресавището. В него се вливат две реки на път към морето — Дънстан и Нонсъч — то е нещо и като речен филтър. Някои от дивите патици (Anas platyrhynchos) са целогодишно тук, а през лятото се явяват и роднините им — шилоопашатите патици (Anas acuta), водните им братовчеди (Anas crecca), побратимите примкари, черноперести и други разни, но наближи ли зимата, повечето бягат от суровите мейнски мразове. Вятърът носи крясъците и подсвиркването им надалеч; смесва ги с по-тихото жужене и бръм на насекоми, всякакви други твари и гадини, заети с размножаване или прехрана, лов или бягство. Погледнах нагоре, тъкмо навреме да се насладя на майсторския пилотаж на ластовица, която пикира, заби човка в калта и извади виещ се глист, кацна на гниещ пън и го нагълта. Сезонът бе от по-сухите и ластовиците най-вече намират обилна храна. Крайблатните местни жители винаги са им благодарни, защото унищожават комарите и далеч по-гадните зеленоглави мухи, които хапят много болезнено, защото имат остри зъбоподобни щипки, които режат човешката кожа като хартия.

Скарбъро е стара общност, от първите колонии по тези места — северното крайбрежие на Нова Англия. Навремето привлекателен пункт за риболовци, то постепенно се бе превърнало в техен постоянен дом. Повечето от най-старите заселници са англичани, та и предците ми по майчина линия; други се преселили от Масачузетс и Ню Хампшър, привлечени от добрата почва и перспективата да се заловят с фермерство. В Скарбъро е роден и първият губернатор на Мейн Уилям Кинг, макар че напуснал района още на 19-годишна възраст, когато му станало ясно, че там едва ли ще съумее да натрупа богатство и да направи кариера. По нашите места са се водили тежки боеве, между впрочем както и във всички крайбрежни градове или околностите им. Скарбъро е бил потапян в кръв много повече от веднъж, в по-късни години пък населението му бе огорчено от грозотата на една от първите трансщатски магистрали — шосе 1, и почти се разбунтува. И все пак Скарбъровското тресавище е оцеляло с богатите му флора и фауна, водите му искрят като разтопена лава под лъчите на вездесъщото слънце. Този район е под защитата на специален закон за резерватите и влажните територии, макар че постоянното развитие на Скарбъро донесе много ново строителство, част от него доволно грозно, пък и строежите непрекъснато приближават линията на прилива — хората ги привлича тукашната красота и традициите на старите жители. Голямата къща с черния островръх покрив, където сега живеем, е строена през 30-те години на XX век; плътни групи дървета я крият от пътя и заслоняват от самото тресавище. То е влажна зона, в която влизат огромни количества прясна вода и тук отрови и зарази няма, а балансът флора-фауна е същински филтър. Застанал на верандата й, мога да се наслаждавам на водното пространство и понякога в това намирам толкова спокойствие и душевен мир, каквито не съм изпитвал отдавна-отдавна.

От друга страна, този мир е нещо мимолетно, той прилича на бягство от реалността, защото откъснеш ли очи от прекрасната гледка, вниманието ти тозчас се завръща към действителността и текущите проблеми: грижите и задълженията, любимите хора, които разчитат на теб и помощта ти; към други, които очакват нещо от теб, но ти не изпитваш нищо към тях; към трети, които са готови да навредят и на теб, и на близките ти, стига само да им се отдаде такава възможност. Аз пък точно сега си имам достатъчно главоболия и с трите споменати категории.

С Рейчъл се бяхме нанесли в къщата само преди осем седмици — веднага след като продадох на държавните пощенски служби стария дядов дом и прилежащата му земя по продължение на „Мъси роуд“. Пощенците строят огромно ново депо на хвърлей място от дядовия имот; платиха ми доста прилична сума пари в замяна на това да освободя земята, за да я използват както им е необходимо. Мисля, че възнамеряват да изградят инсталации за специализирана поддръжка на многочислените им нова техника и съоръжения.

Тъга ме налегна, нещо ме бодна в сърцето, когато сключихме сделката и подписахме документите. Все пак имотът е майчиният ми дом, старото дядово семейно огнище; бяхме се преместили тук от Ню Йорк, след като татко почина. В него изкарах юношеството, в него се прибрах напълно разсипан след смъртта на съпругата и дъщеря ми. Оттогава са изминали две години и половина и се опитвам да построя нов живот. Отскоро бременността на Рейчъл личи и все ми се струва, че като ново семейство е редно да започнем в нов дом. Къща, която сме избирали двамата, заедно сме подреждали и обзавеждали; дом, в който ще си дочакаме и дай Боже доживеем старините. Поне така ми се иска: надеждата си е надежда. Помня последния разговор с бившия съсед Сам Ивънс, който също продаде мястото и реши да замине на юг, на нова работа, в нова къща. Та той все повтаряше, че само безумец ще се навие да живее в непосредствена близост с хиляди пощенски работници. Според Сам те били като човешки бомби със закъснител, заредени с породено от професионалните проблеми и деформация разочарование и недоволство, винаги готови да експлодират. Сравняваше ги с тълпа въоръжени люде, по всяко време готови да се превърнат в смъртоносни оръжия.

— Не съм сигурен, че са чак толкова опасни — смеех се аз на думите му.

Той обаче си е скептик по душа. Първи продаде собствеността си; мисля, че и последният камион с покъщнината още тогава замина за Вирджиния — в новата къща. Помагах му да товари кашони и друг багаж и ръцете ми бяха целите в мръсотия, а той не спираше да дърдори.

— Ти гледа ли онзи филм „Пощальонът“? — попита ме тогава.

— Не. Казаха ми, че бил кофти.

— Кофти е слаба дума! Кевин Костнър трябва да го съблекат гол, да го намажат с мед и да го завържат до някой мравуняк. Ама не това е проблемът. Знаеш ли за какво е филмът?

— За някой пощальон сигурно.

— За въоръжен пощальон, брат ми — поправи ме Сам. — Всъщност за цял куп въоръжени пощаджии. Знаеш ли какво ще открием, ако влезем в компютърните архиви на шибаните видеоклубове? В който и да е американски град? Искаш ли да се хванем на бас на 50 кинта?

— Че какво ще намерим? — почесах се аз по главата. — Порно сигурно.

— За порно не знам — излъга ме той. — Аз ти казвам друго: в архивите ще намерим, че този филм е вземан за второ гледане само от пощальони! Кълна ти се, на — честен кръст! Ще видиш! „Пощальонът“ е за тях като боен зов. Онова, което ти казвам, е следното: значи Америка е представена като държава, в която пощальоните са герои, готови да пречукат всеки, който ги бъзика. Това е! Все едно порно за пощенци. Сигурно се събират на групи и бият чекии на онези места, които най-много ги вдъхновяват.

При тези му думи аз дискретно се поотдръпнах назад. Той размаха пръст към лицето ми. Интересни идеи имаше този мой съсед.

— Помни ми думите! Онова, което представлява Мерилин Мансън^[1] за откачените гимназисти, същото е „Пощальонът“ за пощенските бачкатори. Ти само почакай да видиш, че ще се стигне и до големи кръвопролития. Тогава си спомни за мен и пак си кажи, че добрият стар Сам не е бил прав!

Като си помисля пак отново, все ми се струва, че добрият стар Сам си беше малко нещо откачен. И все пак, да ви кажа честно, не съм сигурен доколко беше сериозен. Но понякога си го представям заврян в подземието на някоя ферма във Вирджиния да изчаква пощенския апокалипсис.

Тогава си стиснахме ръцете и се сбогувахме. Съпругата и децата му бяха потеглили преди него, пък и той бързаше да ги догони. Преди да се качи в камиона, се обърна и ми намигна.

— Хей, Паркър, и не се оставяй онези хахави копелета да те отнесат, чуваш ли ме!

— Досега никой не е успял — отвърнах аз.

Усмивката изчезна от лицето му и добродушието му се загуби.

— Това не означава, че ще спрат да се опитват, Паркър — рече той и почувствах двусмислието в думите.

— Зная — рекох сдържано.

— Е, ако някога прескочиш до Вирджиния…

— Няма да спирам, ще настъпя газта и ще си продължа по пътя — усмихнах се аз.

Той махна за довиждане и потегли, а ръката му се подаде от кабината и показа среден пръст към бъдещия дом на американските пощи.

На бялата веранда е застанала Рейчъл и ми маха с ръка, в която държи телефон. Излизам от спомените и й махам в ответ, сетне бързо закрачвам към нея, а Уолт подскача и хуква да ме предвари. Червената й коса грее на слънчевата светлина, загледал съм се в нея и в стомаха усещам познатото свиване. Боже, как обичам тази жена! А в сърцето ми се въртят много по-сложни чувства, всъщност истински емоционален комплекс: любов — да, разбира се, но и благодарност, копнеж и страх. Страх за нас, страх, че мога някак си да я подведа, да се издъня и да я прогоня от себе си; страх за нероденото ни дете — защото вече бях загубвал дъщеря. В неспокойния си, разрушен и налудничав сън хиляди пъти съм виждал как детето се отдръпва от мен, измъква се някак си встрани и постепенно изчезва в мрака, а до нея и майка й. Топят се и се смаляват, чезнат ли, чезнат… Събуждам се облян в пот, тресат ме гняв и ужас, болка, чувство за вина и ето сега и този страх за Рейчъл, истински ужас в съзнанието ми, че може би няма да съумея да я съхраня, ще се проваля като неин защитник, че някой ще й направи нещо в мига, когато съм с обърнат гръб, когато вниманието ми е в други неща. Ще ми я отнемат и нея…

Тогава безсъмнено ще умра, защото едва ли ще бъда в състояние да понеса същата болка отново.

— Търси те Елиът Нортън — казва тя в мига, когато стигам пред верандата и протягам ръка, слагам я върху нейната. — Казва, че ти бил стар приятел.

Кимам, галя я по корема и вземам слушалката. За да ми го върне, тя игриво ми дърпа ухото, пустосва ме с ръка или на мен така ми се струва. Влиза си вкъщи, за да продължи наченатата работа. Все още пътува до Бостън два пъти седмично, за да си изнася лекциите по психология, а вкъщи си върши изследователска и писмена работа. За целта сме превърнали едната от спалните в неин кабинет. Гледам я неотклонно: върви навътре, поставила ръка върху издутия корем. Така работи и в кабинета си. Тъкмо влиза в кухнята и провокативно ми се плези.

— Безсрамница — усмихвам се аз.

— Моля? — обажда се гласът на Елиът от слушалката с по-силен от всякога преди южняшки акцент.

— Казах „безсрамница“, ама не се отнасяше за теб. За адвокати обичайно използвам думи като „парантия“ или „пиявица“ в случай, че искам да изляза от сексуалния контекст — смея се аз.

— Брей! Изключения не правиш ли?

— Обикновено не правя. Между другото преди малко открих гнездо на тебеподобни в новата ми градина.

— Дори няма и да попитам за какво става дума, иначе се досещам. Е, как си, Чарли?

— Мисля, че добре. Отдавна не сме се чували, а?

По времето, когато бях детектив, Елиът Нортън бе заместник-прокурор в отдела за убийства към Бруклинската прокуратура. Тогава се погаждахме и работехме добре: и в професионално отношение, и на лична почва. Сетне той се ожени и се премести в Южна Каролина, където се зае с частна адвокатска практика. Оттогава редовно ми изпраща коледни картички. През първите месеци на брака ми със Сюзън минахме веднъж през Каролина и му гостувахме няколко дни. През септември миналата година пък се видяхме случайно в Бостън и обядвахме, той продаваше нечие имущество в Уайт Маунтинс. Сега е на около четирийсет години, вече почти побелял и разведен. Съпругата му се казваше Алиша, помня я добре, беше красива жена, мъжете здраво се заглеждаха по нея. Не зная причините за развода, но Елиът ми е ясен — той е от онези хора, които при удобен случай биха кръшнали от семейното огнище. Когато обядвахме в „Сонси“ на „Нюбъри“ миналия септември, той непрекъснато се заглеждаше в минаващите около нас момичета и очичките му буквално изскачаха навън, като на героите в типичните карикатури на Текс Ейвъри.

— Ние, южняците, си падаме малко нещо изолационисти — изтърсва той. — Нали сме постоянно заети да наглеждаме цветнокожите да си гледат работата, да се държат прилично и прочие.

— Добре е човек да си има хоби.

— Точно така. Ти още ли се занимаваш със старата работа?

— По малко — отвръщам внимателно.

— Търсиш ли работа в момента?

— Зависи каква е.

— Имам клиент, комуто предстои съд и процес. Нужна ми е малко помощ.

— Хей, Елиът, Мейн е доста далечко от Каролина, знаеш.

— Именно затова ти се обаждам. Тукашните хрътки не си падат по въпросния случай.

— Така ли? Че защо?

— Вижда им се кофти.

— Колко кофти?

— Деветнайсетгодишен младеж — обвинен в изнасилване на гаджето си. Сетне го пребил до смърт с камък, според обвинението. Казва се Атис Джоунс, чернокож, приятелката е бяла, богата. Е?

— Олеле. Наистина кофти работа. Много кофти.

— Той твърди, че не го е направил.

— А ти му вярваш.

— А аз му вярвам.

— С цялото си уважение към опита ти, Елиът, ще ти кажа, че затворите са пълни с хора, които твърдят, че не са виновни.

— Зная. И аз съм помагал да вкарат там част от тях. И зная, че именно те са виновните. Но този случай е различен. Този човек е невинен. Залагам си домашното огнище! Да, да, буквално казано: заложил съм си къщата като гаранция да го пуснат.

— А от мен какво искаш?

— Нужна ми е помощ да го откарам някъде на безопасно място, скривалище, ако искаш го наречи, сетне ще трябва да се огледаш и ослушаш — да провериш свидетелските показания. За това ми е нужен външен човек, безпристрастен, опитен, професионалист, който няма да се плаши от всяка закана или злобен поглед. Бачкане ще има седмица, може би две, вероятно и малко повече. Виж, Чарли, това хлапе е априори осъдено на смърт, разбираш ли? Още преди да сме влезли в съда, присъдата му е вече подписана. А както стоят нещата сега тук, може и да не доживее до процеса.

— Къде е в момента?

— В ареста на окръга Ричланд, ама не бива да го оставям нито час повече там, защото… Поех случая от служебния защитник. Сега са пръкнали едни слухове, не ти е работа. Някакви си боклуци от „Скинхед Ривиера“ се били заканили: жив щели да го дерат в случай, че го отърва от въжето. Така ще си създадат име в щата. Затова издействах освобождаване под гаранция. В Ричланд Атис Джоунс е готова и неподвижна мишена — за който си поиска.

Облягам се на парапета на верандата. Уолтър излиза от къщата, в зъби носи гумен кокал, опитва се да ми го пробута. Играе му се на момчето. Отлично зная какво чувства, денят е ясен, светъл, топла есен е. Знам се и аз какво ми е. Приятелката ми просто грее от щастие, че първото ни дете бавно расте в утробата й, финансово сме доста добре в момента. Такава ситуация обичайно настройва човека да си кротува и да си се кефи, докато има тази възможност. Погледнато напълно обективно, клиентът на Елиът ми е толкова необходим, колкото и тайно намъкнали се в обувките ми скорпиони.

— Не зная, Елиът. Всеки път щом си отвориш устата, ушите ми се оплакват, че не те чуват добре.

— Добре де, тогава поне чуй най-лошото: името на убитото момиче е Мариан Ларус. Дъщеря на Ърл Ларус.

Чувам името и потръпвам. Сега си спомням някои подробности, разказвани ми навремето от самия Елиът. Ърл Ларус е най-едрият индустриалец, като погледнете от двете Каролини, та чак до Мисисипи, освен това е собственик на тютюневи плантации, на петролни кладенци, на минни предприятия, на заводи и фабрики. Че той практически притежава и града Грейс Фолс — където е израсъл Елиът. Само че този Ърл е човек специален, няма да срещнете името му в светските рубрики, нито в бизнес новините, няма да го видите да се кипри покрай поредния кандидат-президент или тъпанарите от Конгреса. Той си е наел най-скъпарските експерти и компании да му пазят името извън общественото пространство и далеч от медиите, да го вардят от упоритите журналисти, папараци разни и всеки друг, който се опитва да си вре носа в частните му дела. Ърл Ларус високо цени приватността, така да се каже, и е готов да плати доста сухо, за да си я опази. Сега смъртта на дъщерята навира семейното име баш в светлината на прожекторите и сензациите. Това е нежелателно, неприемливо за него. Съпругата му е покойница от преди няколко години, има син — Ърл младши, или син, по-възрастен от убитото момиче с една-две години. Във всеки случай лично аз до този миг не бях чувал някой от Ларусови да бе правил официални изявления във връзка с Марианината смърт или предстоящия процес.

А моят стар познайник Елиът Нортън се хванал да защитава лицето, обвинено в убийство и изнасилване на дъщерята на въпросния човек. Тази му смелост вече го е поставила в позицията на втория най-непопулярен човек в Южна Каролина — след клиента му. И всеки друг, който се осмели да нагази в бурните води около случая, ще се набута задължително и сам на шамарите. По този въпрос не може дори и да има някакво съмнение. Даже и самият Ърл Ларус да не реши да поема закона в собствените си ръце, пак ще се намерят множество други хора, които ще го сторят. По най-различни причини: било защото са от една кръв и порода, било защото той им плаща заплатите, било защото сто на сто ще се усмихне с благодарност на човека, който му направи услугата да затрие убиеца на собствената му дъщеричка. Така стоят нещата.

— Съжалявам, Елиът — обаждам се след известно мълчание. — Май не бих искал да се заема с подобна работа именно сега.

И той мълчи отсреща, линията леко пука.

— Виж, Чарли — проговорва Елиът след минута, — в момента съм направо отчаян…

Чувам въздишката, усещам умората в гласа му, опасенията, разочарованието.

— Дори и секретарката ме напуска в края на седмицата, не одобрявала избора ми на клиенти, милата тя, а съвсем скоро ще трябва да ходя до Джорджия да си купувам и храна, защото тук вече никой не ще да ми продаде и кучешко лайно… — изпъшква той и внезапно гласът му укрепва и се извисява: — Затова не ми пробутвай тъпотии от рода на, че не би искал да се заемеш с нещо подобно точно сега, сякаш се каниш да правиш кариера в шибания Конгрес или нещо подобно, защото и къщата, и животът ми са на карта заложени и…

Така и не завършва изречението — какво повече може да каже? След малко чувам още една дълбока въздишка.

— Съжалявам — шепне сега отсреща. — Съжалявам… сам не зная защо ти ги надрънках тези неща.

— Няма нищо — отвръщам, но зная, че не съм прав — нито за него, нито за себе си.

— Чух, че се каниш да ставаш баща — сега говори с ведър глас. — Това е много хубаво, след всичко онова, което преживя. И ако съм на твое място, точно така бих постъпил и аз — няма да мърдам от Мейн и ще забравя, че някакъв си дрисльо ми се е обаждал да ме кани да участвам в псевдорицарските му подвизи. Така е, брат ми, така си е — точно така бих постъпил самият аз на твое място. Добре тогава… е, бъди здрав, Чарли Паркър, и се грижи и за себе си, и за милата бъдеща майка.

— Ще се грижа — обещавам аз.

— Точно така и чао.

Сетне затваря, а аз захвърлям слушалката на съседен стол и се хващам за главата. Притискам лице между длани, кучето се е свило на кравай в краката ми, притиснало е кокала с предните лапи и съсредоточено го гризе с остри зъбки. Слънцето все така си грее върху тресавището, птичките прелитат от едно място на друго, чирикат си весело и кълват дребните твари, само че цялото това безгрижие, преходно и крехко, вече не ме радва, а някак си все повече натежава върху ми. Откривам, че се заглеждам към полуразрушената къщурка, където са змиите, прикрити в очакване наблизо да мине я мишчица, я някое гризаче или птичка. Мога да се направя, че не ме интересуват, да им обърна гръб и да ги оставя да си живуркат: какво толкова са ми направили? Каква причина имам да ги преследвам? Я ми се случи отново да се занимавам с тях, я не. Нали така? А може би някой друг, по-голям и по-силен от мен, ще ми направи услуга и ще се занимае с тях?

Защо ли ми се въртят такива недоносени и наивни мисли в главата? А може би не са толкова наивни? Хрумва ми и друго: ще мине време, ще се върна в онази къщурка и под същите дъски — където имаше 12 змии — сега ще има стотици и никакви стени, изгнил и стар гредоред, няма да са в състояние да ги задържат на онова място. Защото нищо не изчезва от този свят, ако просто го загърбиш или се престориш, че си го забравил.

А във въпросния случай дори и напротив — просто ще ги улесня да се размножават и множат.

 

 

Същия следобед оставих Рейчъл да си работи у дома и потеглих към Портланд. Спортен екип, различни други принадлежности — всичко това бе в сака в багажника. Смятах да отскоча до гимнастическия салон на фитнес клуба в „Уан Сити Сентър“ и да се пораздвижа малко. Ама не се получи, вместо това се залутах по улиците без цел, отбих се в една книжарница на „Конгрес“, казва се „Карлсън и Търнър“, продава и стари книги, отбих се и в музикалния при старото пристанище, той пък е „Бълмуз Мюзик“. Купих си новия албум на „Пайнтоп Севън“ на име „Последният удар попада в целта“, пък извадих късмет и намерих ранно копие на сантименталните хитове на Раян Адамс. Реших да взема и „Свободно време и други песни“ на една група на име „Спокейн“, най-вече защото фронтмен им е Рик Алвърсън. Той е голяма работа, помня го, когато водеше „Дрънк“. Неговата музика е нещо, което ви се слуша, например, когато сте се разделили със стар приятел. Или на улицата срещнете стара любов, хванала за ръката ново гадже, което гледа така, както навремето е гледала вас.

По улиците имаше тълпи туристи, може би последните за летния сезон. Скоро листата ще започнат да капят, но пък тогава ще пристигне следваща вълна гости. Прекрасно зрелище са тихите гори с есенните листа чак до канадската граница, боядисани в жълто-червено — като стар огън са.

Яд ме беше на Елиът, ама на мене си още повече. Случаят видимо е особено труден, ама пък нали именно трудните дела са интересни, иначе за какво да работиш? Има и друго: ако си седя на задника и чакам да ме търсят само за лесни дела, ще гладуваме или ще взема да откачам по малко. Ще гладуваме! Ето на — пак глупости ми се въртят из главата. Поне пари сега имаме. Преди две години щях да хвана първия транспорт за Юга и незабавно да отпраша да помагам на Елиът. Изобщо нямаше и да се замисля даже, но сега си имам Рейчъл и скоро ще ставам баща отново. Господ ми даде още един шанс и не бива да си го съсипвам сам. Нали така?

По едно време тръгнах да се прибирам и се върнах при колата. Тогава реших: я да направя малко гимнастика. Взех си сака и играх силово близо час в салона, докато мускулите ми пламнаха и главата ми бръмна. Наложи се да поседя на пейката с наведена глава да ми попремине малко замайването и гаденето. И въпреки всичко на връщане в Скарбъро пак се чувствах чоглаво, а потта, която избиваше по челото ми, не беше от упражненията, нито от умората.

С Рейчъл не говорих за обаждането на Елиът веднага. Така се случи, че отворих дума за него чак преди вечеря. Вече 19 месеца бяхме заедно, а в къщата — само от два. Някои хора ме гледаха по особен начин — вероятно се чудят как, след като съм загубил съпруга и дъщеря по толкова ужасяващ начин преди по-малко от три години, сега имам смелостта да започвам отново? Че да създавам друго дете и да се опитвам да се устройвам в свят, където се пръкват подобни убийци, способни да разкъсат и одерат и майка, и дъщеря заедно.

Мисля си, че ако не бях се опитал да постъпя именно така — да се привържа към друг човек в надеждата един ден да свържа съдбата си с неговата — то в крайна сметка би спечелил убиецът на най-милите ми същества — едно изчадие адово, което бяхме нарекли Пътника. Не бе възможно да променя факта, че всички бяхме жестоко пострадали от собствената му ръка, но отказвах да бъда негова жертва до края на живота си.

Жената, която Бог ми изпрати, е изключителен човек, по свой си собствен, тих и непридирчив начин. Изглежда е намерила нещо, достойно за уважение и обич в мен, може би и за спасение, и се бе заела да го извади на бял свят. Защото по онова време се бях отдръпнал и затворил в себе си, готов да унищожавам всеки и всичко, което се опита да ме нарани още. Но тя не бе толкова наивна и не вярваше, че може да ме спаси сама, по-скоро желаеше да ме мотивира и накара сам да спася себе си.

Беше истински шокирана, когато разбра, че е бременна, макар че помня лицето й — радваше се. Отначало и двамата се чувствахме някак си неудобно, сетне решихме, че всичко си е на мястото, имаме право на това и защо не? Какво неприлично може да има в желанието ни да потърсим ново бъдеще, при това с вяра и упование? Понякога ни се струва, че решението да имаме дете е взето не от нас самите, а от някоя по-висша сила. Значи тогава ние просто можем да бъдем щастливи и да направим останалото, нали? Е, Рейчъл може би не би използвала думата „щастие“, защото тя носи цялата тежест на плода още след положителния резултат на направения тест. И се вглежда в бъдещето с известна тревога още от мига, когато усети, че пълнее и натежава. Една късна доба през август я заварих в кухнята да плаче, поставила ръка на издутия корем: налегнали я бяха различни тегоби — умора, тъга и опасения. Оплака ми се: всяка сутрин повръщала, още на изгрев-слънце. Сетне седна и се заслуша в туптенето на новия живот в утробата й; рече, че изпитвала и страх, и някакво особено удивление, усещайки как малкото същество постоянно расте. Първото тримесечие се оказа доста тежко. Сега — през второто — бе намерила в себе си нови резерви енергия и вяра, може би защото вече разпознаваше първите движения на бебето, чувстваше как рита. Потвърдило се бе онова особено усещане, познато само на жените, които са раждали: онова вътре в нея вече не е само потенциал, а действителност с най-различни прояви.

Бяхме на масата, гледах как Рейчъл нарязва говеждото и започва да сервира. Беше толкова крехко, че просто се топеше в устата, около него изпускаха ароматна пара малки купчинки картофи, моркови и тиквички. Но за разлика от бременната Рейчъл аз апетит изобщо нямах.

— Защо не ядеш? — попита ме тя и посегна към блюдото.

Закрих чинията си с ръце и се опитах да се пошегувам:

— Искаш и моето, а? Лошо куче такова!

Отляво ми Уолт надигна глава и в очите му пламна несигурност.

— Не ти, бе — засмях се и той веднага размаха опашка.

Рейчъл спря да дъвче и насочи вилицата към мен.

— Притеснява те днешният разговор, познах ли?

Кимнах и се опитах да глътна една хапка, сетне започнах да й разправям фактите.

— Много е загазил горкият — рекох накрая. — И всеки, който тръгне да му помага за каквото и да е срещу Ърл Ларус, също ще си намери майстора.

— Ти познаваш ли го Ларус?

— Не лично, не. Най-вече съм чувал за него от самия Елиът, и то в минали разговори. Чел съм и на разни места, но по-малко.

— И какво си чувал? Лоши работи ли?

— Нищо по-лошо от онова, което може да се очаква от свръхбогаташ с повече пари от поне 99,99 на сто от американците в неговия щат. Обичайните неща: заплахи, подкупи, незаконни поземлени сделки, сблъсъци с Агенцията за защита на околната среда (АЗОС) във връзка със замърсени реки и отровени ниви. Иди в Конгреса по време на заседание и хвърли камък, без да се целиш в някого — неизбежно ще удари защитник на стотици като него. От друга страна, загубата на дъщеря едва ли е по-малко болезнена в сравнение с други хора.

В съзнанието ми тутакси се появи друг образ: изпитото лице на Ърв Блайд. Опитах се да го прогоня като досадна муха.

— Значи Нортън е убеден, че клиентът му не е убиецът?

— Така изглежда. В края на краищата той е поел случая от служебния защитник, платил е гаранция, а Елиът не е човек, който ще си рискува парите или репутацията заради загубена кауза. При това то си е очевидно, че един чернокож, обвинен в убийство на богата бяла девойка, е поставен в ужасно рискова ситуация, що се отнася до тамошните хора. Представи си само, че някой си е решил да си създава репутация или желае да се подмаже на богатото семейство. Според Елиът дилемата била или да плати гаранция и да го скрие някъде, или да му урежда погребението. Такива са опциите.

— Процесът кога ще е?

— Скоро.

В книжарницата бях надникнал в Интернет, за да се запозная с вестникарските отзиви и първото ми впечатление бе, че на процеса е обърнато прекалено голямо внимание. При това бе задвижен по най-бързите възможни процедури, Мариан Ларус е била убита преди няколко месеца, делото бе насрочено веднага след Нова година. Законът не се осмелява да кара хора като Ърл Ларус да чакат.

Гледахме се в очите с Рейчъл над масата.

— Ние финансови нужди нямаме — рече тя. — Чак толкова не сме закъсали.

— Ние от пари изобщо нужда нямаме — отвърнах й. — Зная го това.

— И на теб не ти се ходи там, нали?

— Не, изобщо не ми се ходи.

— Е, добре тогава.

— Така си е.

— Яж си вечерята, че само аз ям.

Изпълних нареждането. Дори успях да усетя и вкуса.

Храната бе великолепна, на мен обаче ми горчеше в устата.

По-късно изведох Рейчъл на разходка. Отскочихме до „Лен Либис“ на шосе 1, поседнахме отвън, ядохме сладолед. Преди време заведението бе на „Спъруинк роуд“ по пътя за плажа Хигинс. На открито тогава маси нямаше, хората седяха вътре, споделяха местните клюки, а мястото беше доста уютно. Преди две години се бе преместило на новата магистрала и макар че сладоледът си беше все така първокласен, гледката оттук бе само една: четири платна с трафик. Съвсем не бе същото, макар че пък вътре край сладоледения щанд бе поставен шоколадов елен в истински ръст. Може би го смятаха за някакъв вид напредък.

Седяхме с Рейчъл и мълчахме. Слънцето залязваше, огряваше ни откъм гърбовете, а отпред сенките ни се издължаваха, досущ като надеждите и опасенията за бъдещето.

— Чел ли си днешен вестник? — попита ме тя.

— Не, нямах време.

Тя бръкна в чантата си, зарови се в нея, накрая извади сгъната страница от „Прес Хералд“, сетне ми я подаде.

— Сама се чудя защо я откъснах — рече тя. — Но така или иначе трябва да ги знаеш тези неща, макар и никак да не ми се искаше отново да четеш за онзи изрод. Само като му видя името и ми става зле.

Разгърнах страницата.

„Томастън. Преподобният Арън Фокнър ще остане в томастънския затвор до насрочването на процеса, заяви вчера говорител на поправителната институция. По-рано тази година на Фокнър бяха предявени обвинения за престъпно сговаряне и убийство и след опит за самоубийство преди месец бе прехвърлен тук от централния щатски затвор с особено строг режим. Фокнър бе арестуван в Лубек през май т.г. след престрелка с частния детектив Чарли Паркър от Скарбъро, в която бяха убити двама — мъж, наречен Илая Пъд и жена с неизвестно име. ДНК-тестове обаче доказаха, че убитият е всъщност синът на Фокнър на име Ленърд, а жената се оказа неговата дъщеря Мюриъл Фокнър. През май съдебно жури официално привлече под отговорност Фокнър като виновен за убийството на религиозна общност, наречена Баптистите от Арустук и изчезнала от селището си в Ийгъл Лейк през януари 1964 г. Самият Фокнър е бил неин пастор. Освен това той бе привлечен под отговорност и за престъпно сговаряне за убийството на четири други лица, сред които и известният индустриалец и бивш мейнски сенатор Джак Мерсие.

Тленните останки на баптистите бяха разкрити недалеч от Ийгъл Лейк през април. Информирани източници заявиха, че компетентните власти от щатите Минесота, Ню Йорк и Масачузетс се канят да преразгледат неразрешени убийства, в които може да е участвал Фокнър и неговото семейство. Досега обаче извън щата Мейн не са били отправяни обвинения в подобна връзка. Според източници в Мейн случаят «Фокнър» попада в компетентността на главната щатска прокуратура, ФБР и Бюрото за контрол на алкохола, тютюневите продукти и огнестрелните оръжия. Тези институции извършват собствени разследвания и се очаква Фокнър да бъде привлечен да отговаря и по федерални престъпления. Фокнъровият адвокат Джеймс Граймс заяви пред журналисти вчера, че е сериозно загрижен за здравето на своя клиент и възнамерява да обжалва пред Върховния щатски съд на Мейн, като се позове на отказа на Върховния съд на Вашингтонски окръг да разреши освобождаването му под гаранция. Самият Фокнър твърди, че е невинен по всяко едно от обвиненията и че практически е бил държан под ключ пленник на своето семейство в продължение на почти 40 години.“

 

„Изявления — консултант (Фил Мойър от «Прес Хералд»): Почти завършил работата си е привлеченият към следствието ентомолог-консултант, чиято задача бе да опише и анализира различните насекоми и паяци, намерени в комплекса на семейство Фокнър в Лубек. Според полицейски говорител те са били събирани в течение на много години от Ленърд Фокнър, познат като Илая Пъд. Вчера консултантът Мартин Лий Хауард, доктор по ентомологическите науки, заяви за нашия вестник: «До сегашния момент сме разпознали над 200 различни вида паяци, както и около 50 вида други насекоми. Сбирката обхваща някои извънредно редки видове, има и няколко, които нашият екип досега не е успял да идентифицира като познати на науката. Специално един от непознатите ни видове прилича на извънредно опасен пещерен род, агресивен и силно отровен. На този етап за него мога да кажа със сигурност само, че не е обитател на САЩ», каза още Хауард.

На въпроса дали анализите на екипа водят към определени заключения, доктор Хауард отговори, че единствената обща характеристика за изследваните насекоми е тяхната «агресивна и неприятна природа». «Трябва да ви кажа, че цял живот съм изучавал насекомите, както и паяците, познавам ги добре и разбира се, че не се боя от тях, но, честно казано, не бих искал някои от тези, върху които сега работим, да попаднат в леглото ми нощем. Най-многобройният род в колекцията „Фокнър“, е този на паяците отшелници. Който ги е събирал, е имал очевидна слабост към тях, а това не е качество, нормално срещано сред хората. Бих добавил дори, че средният американец едва ли би желал да си има работа с този род», каза в заключение консултантът.“

Отново сгънах страницата и я запокитих в съседното кошче за боклук. Възможността за освобождаването на Фокнър под гаранция направо ме плашеше. След залавянето му прокуратурата бе настояла с него да се занимае направо голямо жури; това е обичайна практика, когато става дума за отдавнашни престъпления, особено пък когато до този миг никой не ги е разследвал. Затова и бе съставено 23-членно жури в Кале, Вашингтонски окръг, още 24 часа след задържането му, когато излезе и заповед в този смисъл на базата на обвинения за убийство, сговор за убийство и съучастие в убийства. Щатският обвинител настоя за специално заседание с цел изслушване на свидетели, за да може съдът да се произнесе по въпроса за парична гаранция. В миналото, когато в щата Мейн съществуваше смъртното наказание, обвинените в углавни престъпления нямаха право на освобождаване под гаранция.

След като смъртното наказание бе отменено, конституцията бе допълнена и изменена в смисъл да не разрешава гаранция за извършени минали углавни престъпления, но само при наличието на „явни и сигурни доказателства“ относно вината на обвиняемия. За да се улесни представянето на подобни доказателства и изслушването на съответни показания, обвинителят изисква по конституцията специално съдебно заседание в присъствието на съдия, където и двете страни имат право да изложат аргументите си.

Именно на подобно заседание бяхме дали показания и аз, и Рейчъл, както и детективът — оглавил съответния екип от щатската полиция за разследване на кончината на Фокнъровото паство и предполагаемото убийство на други четири лица от Скарбъро по нареждане на Фокнър. Тогавашният заместник-прокурор Боби Андрюс бе заявил, че има опасност Фокнър да се укрие, има такава и за живота на официални свидетели на обвинението. Джим Граймс се бе опитвал да намери пропуски в аргументацията на обвинението, но така и не бе успял, макар че размотава съда цяла седмица. Във всеки случай съдията се хвана за малкото аргументи и отказа да разреши освобождаването на обвинения под гаранция. В същото време малко бяха и сериозните доказателства за участието на Фокнър в престъпленията, в които бе обвинен, и на заседанието стана ясно, че обвинението не е особено силно в тази област.

Сегашният факт, че Граймс надига публично глас за обжалване, говореше за надеждите му да намери съдия във върховния съд на щата, който да се ангажира с друго решение относно освобождаването под гаранция на неговия клиент. Изобщо не ми се искаше да мисля какво може да се случи, ако Фокнър излезе от затвора.

— Е, можем да погледнем на приказките на Граймс и като опит за безплатна реклама — опитах се да се пошегувам, но сам не си повярвах. — Каквото и да става, няма как да избягаме от това положение. Поне не и докато не го затворят за постоянно, пък може би и тогава пак да не се получи.

— Май не си много убеден и ти самият — въздъхна Рейчъл.

— Не съм, защото ми липсва вдъхновение — рекох и я хванах за ръката, опитвайки се да направя най-романтичната възможна физиономия. — А пък ти си ми изворът на такова!

Тя сви рамене, но се засмя и сянката на Фокнър някак си се отмести от нас, поне за известно време. Пресегнах се и отново я хванах за ръката, а тя вдигна пръстите ми към устата си и облиза остатъците от сладоледа по тях.

— Хайде, ставай! — рече Рейчъл и очите й светнаха с друг вид глад. — Време е да си ходим у дома!

Прибрахме се, но на алеята пред къщата ни очакваше чужда кола. Разпознах я още преди да сме спрели — беше линкълнът на Ървинг Блайд. Щом спрях зад него, той отвори вратата и отвътре прозвуча класическата музика, която слушаше на автомобилното стерео — тържествена и доста тъжна. Рейчъл го поздрави и си влезе у дома, проследих я с поглед, докато видях, че лампите в спалнята светнаха и тя спусна пердетата. Само пък как бе избрал момента този Блайд! Все едно се опитва да застане между мен и активния полов живот.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попитах го най-учтиво, но усетих, че тонът ми говори съвсем друго: в този миг евентуалната ми помощ за него бе доста ниско в списъка на семейните приоритети.

Заврял ръце дълбоко в джобовете, ризата с късите ръкави прибрана в панталона, който бе пристегнат с колан високо над кръста и останалото в миналото шкембе, Ърв Блайд ми изглеждаше още по-слаб отпреди, краката му някак си неестествено дълги за тялото. Не бяхме разговаряли много с него, откакто се навих да преразгледам фактите около изчезването на дъщерята. Всъщност предпочитах да говоря със съпругата му. Бях се заел да разгледам полицейските архиви по случая. Поразпитах този-онзи — предимно хора, виждали Каси в последните дни, и донякъде успях да възстановя движенията й. Но пък прекалено много време бе изминало оттогава и спомените на въпросните лица не бяха особено пресни. Някои дори ме гледаха с недоумение и не си спомняха почти нищо. До този момент не бях открил кой знае що, но пък и бях отклонил предложението на Слайдови да ми заплащат, както на Сандкуист. Рекох им, че не желая такива пари, ще им дам сметка на края, когато изчисля какво време в часове и разноски съм вложил в техния случай. Досега Блайд никога не се бе държал враждебно, но все оставах с впечатлението, че би предпочел да си няма работа с мен. Не бях сигурен как ще се отразят на сегашните ни отношения събитията от предния ден. Оказа се, че той именно с тях започна.

— Вчера, у дома… — рече той и току замлъкна.

Изчаках.

— Жена ми смята, че ви дължа извинение — изплю той камъчето и силно почервеня.

— А вие какво мислите?

Той поне бе откровен до болка.

— Струва ми се, че ужасно ми се искаше да повярвам в думите на Сандкуист и другия човек, когото той доведе. И сигурно затова ми бяхте неприятен — защото отнехте онази надежда, която те носеха със себе си.

— Това е надежда измамна, г-н Блайд.

— Вижте, г-н Паркър, до този момент дори и такава не ни беше попадала…

Извади ръце от джобовете и се взря в кожата на дланите, сякаш очакваше да намери източника на болката си там и да я премахне, както се постъпва със забито трънче. По ръцете му забелязах следи от полузарасли наранявания, по скалпа му пък имаше места, откъдето видимо в отчаянието и агонията си бе скубал коса. Това по ръцете бе явно драно с нокти.

Време бе да поговорим открито и честно, а пък ако е възможно — да оправим отношенията.

— Имам чувството, че не ме харесвате особено — рекох направо.

Ръцете му застинаха неподвижни, сетне махна и с двете, сякаш иска да отхвърли лошите мисли и да ги забрави, вместо да се опитва да ги облича в думи.

— То не е точно така… — започна той и помълча известно време, после продължи: — Уверен съм, че сте много добър в работата си. Може би има нещо… вижте, става дума за онова, което съм слушал за вас. Чел съм и вестникарски истории. Зная добре, че сте се справяли с много трудни случаи, че сте откривали истината за хора, изчезнали преди много повече години, отколкото нашата Каси например. Белята, г-н Паркър, е в това, че когато ги намерите, те са вече мъртви…

Въздъхна дълбоко и следващите думи изскочиха от устата му много бързо, в скоропоговорка, пък и гласът му потрепваше:

— … а аз много искам дъщеря ми да се окаже жива…

— Но на практика се оказва, че като сте ми наели услугите, все едно сте приели, че тя е мъртва, така ли?

— Нещо подобно.

Думите на Ърв Блайд сякаш отвориха рани в мен — нещо подобно на полузараслите му одрани травми по ръцете. Наистина имаше същества, които аз не успях да опазя, но имаше и мнозина други, които са били покойници дълго преди дори да съм започнал да разбирам как са се развили техните мъки и кончина.

Но аз пък бях наясно с миналото, бях намерил дълго търсения modus vivendi: макар и да се бях провалил като защитник на най-близките си, не аз бях изцяло виновният за онова, което ги бе сполетяло. Сюзън и Дженифър ми ги отне друг, но дори и да бях седял при тях по 24 часа на ден в продължение, да речем, на 99 дни, той щеше да изчака до стотния ден, когато аз ще затворя очи за минутка и пак щеше да свърши пъкленото си дело.

Сега обаче съм допирна връзка помежду два свята, този на живите и другия — на мъртвите, и в двата се опитвам да внеса частица мир и справедливост. Толкова ми позволяват силите, толкова са ми възможностите в рамките на изкуплението и разкаянието. Но не бих се съгласил да ме съди Ървинг Блайд, той да сочи провалите и греховете ми, не и в този момент.

Пресегнах се и му отворих шофьорската врата.

— Късно е вече, г-н Блайд. Съжалявам, че не мога да ви вдъхна онова упование, което бихте желали да получите. Всичко, което мога да кажа, е, че ще продължа да работя, да търся, да задавам въпроси. Ще се опитам да направя всичко по силите си.

Той кимна, хвърли бърз поглед към тресавището, но не пристъпи към колата. Високо горе луната мътно грееше, под лъчите й сияеха кръстосващите широкото водно пространство канали, очертани от островчета земя, треви и тръстика. Тази полумистична обстановка, изглежда, го настрои към някаква крайна форма на самоанализ.

— Зная, че е мъртва, г-н Паркър — заговори тихо. — Разбирам, че няма да се върне жива при нас. Но много ми се искаше да бях я погребал както подобава — на място, прекрасно и спокойно, да почива в мир вовеки веков. Не вярвам в тривиалното приключване на житейските дела. И знайте, този случай никога не ще бъде закрит за нас. Но просто искам да зная къде е гробът й, къде ще можем със съпругата си да носим цветя и да прекланяме глави. Разбирате ме, нали?

Съжалих го, за малко да протегна ръка и да го докосна, но Блайд не бе човек, който би приел подобен жест между мъже. Затова му заговорих тихо и успокоително, доколкото го умея.

— Отлично ви разбирам, г-н Блайд. Ще направя каквото мога. Карайте внимателно на връщане. Ще ви се обадя скоро.

Той седна в колата и без да ме погледне, направи маневра, за да я обърне. Тогава видях очите му в огледалото за задно виждане и разпознах омразата в тях. Ненавиждаше мен и себе си заради думите, които бе принуден да каже, заради признанието, което някак си бях успял да изтръгна нейде дълбоко от душата му.

Не отидох веднага при Рейчъл. Поседях известно време на верандата, съзерцавах лунната нощ. По недалечния път минаваха самотни автомобили, накрая агресивността на нощните насекоми ме принуди да се прибера. Когато се наместих в леглото, Рейчъл вече спеше, но и в съня си ми се усмихна, щом ме усети до себе си.

До себе си и съществото в себе си.

 

 

Същата нощ в съня си Елиът Нортън чул шума на автомобилен мотор. Към къщата му в далечните предградия на Грейс Фолс се приближавала кола. Разбуден окончателно, дочул отварянето на врата и стъпки по тревата в двора. Вече посягал към пистолета на нощното шкафче, когато се чул гръм, прозорецът се взривил, парчета стъкло, дърво и пръски пламтяща течност полетели към него. Бензинът залял ръцете и гърдите му, подпалил и косата. Все още горял, когато успял да се свлече по стълбите и през предната врата да се хвърли във влажната трева, където се затъркалял, докато успял да угаси пламъците.

Лежал по гръб под лунната светлина и гледал горящия си дом.

А докато Елиътовата къща пламтяла там — далеч на юг, аз се пробудих от звука на работещ автомобилен двигател на „Олд Кънтри роуд“. Рейчъл кротко дишаше до мен, въздухът напускаше гръдта й, отново влизаше с кротко и ритмично шипене, същински метроном. Тихичко се изхлузих изпод завивките и тръгнах към прозореца.

На моста, който пресича тресавището, тъмнееше силуетът на стар чер кадилак, модел „Купей де Вил“^[2]. С помощта на лунната светлина успявах да различа надрасканите врати и вдлъбнатините по калниците, огънатата предна броня, напуканото като фина паяжина откъм моята страна предно стъкло. Чувах пърпоренето на мотора, но от ауспуха пушек не излизаше. Луната просветна за миг още по-силно, но поради опушените стъкла не успях да различа пътниците в колата.

Разбира се, че съм виждал подобна кола и преди. Караше я изрод на име Стрич, създание низко, бледо, уродливо. Но Стрич бе отдавнашен покойник, с очите си бях зърнал голямата смъртоносна рана в гърдите му, а колата бе унищожена.

И тогава задната врата на кадилака се отвори. Помислих си, че някой ще излезе, но това не стана. Колата си остана така, задната й врата — широко отворена в продължение на минута-две. Сетне невидима ръка я дръпна навътре, а звукът от затварянето прелетя над цялото това пространство и стигна до ушите ми: тъпо захлопване на затварящ се ковчежен капак. Автомобилът потегли, направи обратен завой и се отправи на северозапад към „Оук Хил“ и шосе 1.

 

 

Зад гърба си чух шум. Рейчъл се бе размърдала в леглото.

— Какво има? — попита ме тя.

Извърнах се и ясно видях сенките, които пресичаха спалнята досущ преследвани от луната облаци; те надвиснаха над нея и яростно започнаха да разкъсват бледия й лик.

— Какво има? — попита ме Рейчъл.

Аз си бях в леглото, само че сега бях седнал в него, а завивката ми беше набрана в нозете — бях я изритал, без да се усетя. Тя постави топла ръка на гърдите ми, подейства като успокоителен балсам.

— Имаше кола — замаяно рекох аз.

— Къде?

— Навън. Имаше кола.

Станах и както си бях гол, тръгнах към прозореца, разтворих пердетата, но навън нямаше нищо. И пътят, и мостът бяха потънали в тишина, по водната повърхност на тресавището кротко играеха сребристи жилки.

— Имаше кола — упорито потретих аз.

И тогава видях отпечатъците от пръстите си на стъклата и се пресегнах като да си ги взема; отразени в прозореца, те също политнаха към мен.

— Ела да си легнеш — обади се жена ми.

Върнах се при нея и я прегърнах силно, обгърнах я с цялото си същество, в опит да я запазя завинаги, а тя потъна в сън. Лежах така и я пазих чак докато дойде утрото.