Джон Конъли
Белият път (25)

Глава двайсет и четвърта

Бях си нагласил сигнал за събуждане в 04,00 преди разсъмване и със зачервени от недоспиване очи вече вървях през фоайето към задния вход. На рецепцията беше същият младеж — изгледа ме над същата дебела книга, видя, че не си изнасям чантите, и отново се зачете.

Ако продължават да ме следят, онези двамата трябваше да са се разделили: единият — пред хотела, другият — отзад. Задният вход/изход водеше към паркинга, който пък имаше излаз и на „Грийн“, и на „Дивайн“, и доста се съмнявах дали ще мога да мина незабелязан. Сега извадих носна кърпичка и развих крушката в коридора пред задната врата. За онази точно отвън се бях погрижил още снощи — преди да се прибера, я бях разбил с подметката на обувката. Открехнах вратата почти на косъм, ослушах се и се измъкнах безшумно. Сетне прибягах зад паркираните коли и приведен и крадешком затичах към „Дивайн“. Промъкнах се като сянка до недалечната бензиностанция и от обществения телефон там извиках такси. Само пет минути по-късно бях на път за международното летище на Колумбия. Там взех кола под наем от „Хърц“ и незабавно потеглих за Конгарий.

Тресавището е сравнително отдалечено от шосетата или по-точно казано, с кола не можеш да стигнеш точно до него. Главният път минава покрай Олд Блъф и Каролайна Симс, оттам отива направо до лесничейството. Искате ли да разгледате флората и фауната, имате възможността да се придвижвате към и покрай мочурите по цяла мрежа застлани с дъски пътеки, каквито сигурно сте виждали по плажовете. Ако желаете да навлезете по-навътре в Конгарий, ще ви е нужен съд, затова предварително си бях поръчал неголяма триметрова лодка с извънбордов двигател. Старецът, който даваше лодки под наем, вече ме чакаше на шосе 601, над нас точно се падаше мостът Бейтс. Платих си, ама той поиска ключовете на колата ми вместо гаранция. Дадох му ги и се качих на лодката. Тръгнах по реката, а ранното утринно слънце вече огряваше кафеникавата вода, големите кипариси и водните дъбове по бреговете.

Когато вали, Конгарий приижда и наводнява тресавището, изхвърля наноси и тиня и връз съседните низини. Огромните дървета по околните брегове са част от общия резултат на наносите, които съдържат хранителни за растителния свят вещества. Техните корони са избуяли и големи, на места дори покриват реката отгоре като свод и осигуряват сянка, а отдолу е прохладно и сумрачно. Последният минал оттук ураган на име Хуго отнесъл някои от тези гиганти, фучал и трещял в могъщ гняв, но пак са останали предостатъчно от тях. Човек застива и немее в преклонение пред силата и мощта на Майката Природа, чието чадо е исполинската гора, през която минаваше пътят ми.

Конгарий маркира още и границите на окръзите Ричланд и Калхун, криволичещата му топография определя, ограничава и разделя властта на местните политически играчи, полицейските райони и юрисдикция, щатските разпоредби и още десетки други по-дребни фактори, които регулират живота на околното население.

Слънцето се издигна по-високо, вече бях минал поне десетина мили, когато насреща ми се зададе свлякъл се във водата кипарис — огромно, могъщо дърво, препречило половината река. То маркирало края на щатската територия и оттук започвала частна собственост — така ми бе обяснил възрастният лодкар. Тя пък обхващала земята около реката в продължение на около две мили, а някъде по нея, най-вероятно съвсем близо до брега, бе и Тересовият дом. Помолих се мълком дано да не се наложи да го търся дълго.

Завързах лодката за падналия кипарис и понечих да сляза от нея. Посрещна ме чирикащ хор щурци, но допрях ли крак до земята, незабавно настъпи пълна тишина. Тръгнах по брега навътре в частния парцел и щурчетата крякнаха отново. Вървях само покрай реката, внимателно се оглеждах за някаква пътека или поне следи, но нямаше нищо. Явно Терес държеше присъствието му тук да си остане максимално дискретно. Възможно бе пътеки да е имало преди влизането му в затвора, а те отдавна да са обрасли с трева и станали незабележими за окото на външен човек. Може би сетне той просто не е пожелал да ги възстановява в предишния им вид, за да не го издават. Спрях и затърсих ориентири, които да ми дадат представа къде точно се намирам. Запомних някои дървета и топографията, контура на брега, сетне тръгнах перпендикулярно на реката и навътре в тресавището.

Миришех въздуха в надежда да доловя дим от огън или готвене, но усещах само дъх на влага и растителност. Навлязох в горичка евкалиптови дървета и водни дъбове; сред тях се ширеха гъсталаци блатни вечнозелени растения — предимно видът Nyssa, натежали от тъмновиолетови плодове. По-навътре растяха джел, папая и елша така нагъсто, че виждах само зелено и кафяво, почвата отдолу — предателски хлъзгава и мокра, покрита със стари листа и загниваща растителност — почти не се виждаше. По едно време за малко да налетя в гъсто оплетените мрежи на паяк с издуто лъскаво коремче, увиснал като черна звездица в средата на малката си галактика. Едва ли бе опасен, но тук сто на сто имаше и достатъчно много други подобни твари, а през последните месеци се бях нагледал на паяци, втръснали ми бяха до смърт тези гадове. Затова си откъснах клон с дължина метър и нещо и го използвах като подръчен инструмент: да разчиствам пътя, да разтварям по-гъстите клони, да оглеждам земята, да не попадна в някоя клопка.

Вече вървях двайсетина минути и изведнъж зърнах постройката. Стара къщурка, строена на полянка по най-прост план — малко преддверие, две стаи зад него и встрани. Само че впоследствие са я достроявали, добавили са и веранда отпред и дълго, тясно помещение отзад. Отвън по дървената конструкция явно е имало поправки, централният комин също е бил ремонтиран, личеше си. Все пак в основни линии отпред изглеждаше както вероятно си е била и в началото, сигурно строена през миналия век, когато натоварените с издигането на дигите роби са предпочитали да живеят в Конгарий.

Сега не забелязвах признаци на живот, на опънатото встрани въже за пране дрехи нямаше, не се чуваха никакви звуци. Заобиколих, огледах малкия сайвант, където трябваше да има генератор.

Върнах се отпред, изкачих няколкото грубо издялани стъпала към верандата, почуках. Никой не се обади. Приближих се до прозореца, надникнах, успях да различа маса и четири стола, стара кушетка и кресло. През отворена врата забелязах и спалнята, друга врата имаше отзад, вероятно водеше към достроеното помещение. Тя обаче бе затворена. Още веднъж почуках, сетне отново заобиколих дома. Тогава чух изстрелите — стреляше се някъде из тресавището, звукът бе доста размазан и приглушен от влажния въздух. Там някъде се движеха хора, предположих, че са ловци.

Прозорците на пристройката бяха замазани с черна боя. Отвътре. Затова отначало ми се стори, че виждам завески от тъмен плат, но доближих ли се достатъчно, забелязах ивиците от космите на четката. На края на стената обаче имаше врата. Пак почуках, сетне реших да проверя дали е заключено. Завъртях топката, оказа се отключено.

Влязох в дълго, тясно помещение и веднага усетих миризмата. Силна, като на медикаменти, макар и да усетих нещо, което по-скоро напомняше на билки и трева, отколкото стерилния дъх на фармацевтичен продукт. Изпълваше цялата стая, в която имаше кушетка, телевизор, няколко евтини етажерки, на които обаче книги не забелязах. Затова пък бяха подредени евтини списания тип сапунена опера и вехти, омачкани и видимо многократно четени броеве на „Пийпъл“ и „Селебрити“.

По стените почти навсякъде бяха налепени изрязани от списанията снимки. Манекени, актриси, знаменитости, единият ъгъл бе подреден едва ли не като олтарче на Опра Уинфри. Пък и повечето други жени бяха чернокожи: Хал Бери, Анджела Басет, групата ритъм енд блус Ти Ел Си, Джейда Пинкет Смит, че дори и Тина Търнър бе там. Над телевизора видях още снимки — от светските хроники на местните вестници: до една на Мариан Ларус. По тях се бе наслоил прах, на тънък слой, явно отдавна небърсан. В същото време затъмнените прозорци не допускаха слънцето и снимките не бяха избелели. На едната от тях Мариан бе в средата на група млади, красиви момичета, вероятно в деня, когато са завършили средно образование. Друга я представяше на благотворително мероприятие, трета на прием на Ларусови в чест на Републиканската партия и вероятно с цел набиране на финанси. На всяка една се натрапваше красотата на девойката, видимо изпъкваща сред всички останали жени.

Пристъпих към кушетката. Тук миризмата се засили, а чаршафите бяха напръскани с кафяви петна, като от разляно кафе. Имаше и други — по-светли, по-пресни, а по тях май и малко кръв… Внимателно докоснах горния чаршаф, петната ми се сториха влажни. Огледах се, забелязах малка баня тоалетна, миризмата идваше именно оттам. В поставен на пода леген видях гъста кафява, плътна маса, която полепна по пръстите ми и се проточи като лепило. Тук имаше душ, до него завинтена в стената поставка за кърпи, в подножието му нещо подобно на нея. Тоалетната беше изрядно чиста, а подът — покрит с евтини, но майсторски поставени плочки.

Огледало обаче нямаше.

Върнах се в пристройката и отворих единствения шкаф. По пода му и по лавиците бяха натрупани бели чаршафи с множество кафеникави петна по тях, огледало пак не забелязах.

Сега отвън отново стреляха, този път значително по-близо. Набързо огледах останалата част на къщата, не пропуснах мъжките дрехи в спалнята, нито прибраните в стар моряшки сандък женски — евтини и доста остарели. В кухнята намерих предимно консервирана храна, тиганите и тенджерите бяха подредени, светеха и изобщо изглеждаха редовно и изрядно почиствани. В един ъгъл забелязах сгънато походно легло, доста прашно, видимо отдавна неизползвано. Всичко останало бе чисто, просто блестеше. Телефон не намерих, запалих осветлението, на тавана в оранжево меко грейнаха слаби лампи. Изгасих, отворих предната врата, излязох на верандата.

Веднага забелязах и тримата — все още крачеха сред дърветата. Първите двама разпознах незабавно — вчерашните герои от бара. Бръснатата глава и другият си бяха в същите дрехи, може би не си бяха и лягали. Третият бе доста пълен, единият от двамата, които ме чакаха на летището, в деня на пристигането ми в Чарлстън. Носеше кафява риза, а пушката му висеше на ремък на дясното рамо. Видя ме пръв и веднага вдигна ръка. И тримата спряха там, където свършваха дърветата и започваше полянката. Настъпи тишина. Реших да я наруша пръв.

— Май ловувате в забранено време, извън сезона, а? — подхвърлих.

Отвърна ми по-възрастният, онзи от бара. Усмихна се тъжно и рече:

— Онова, дето го отстрелваме, то си е винаги в сезон.

Само поклатих глава.

— Така си и мислех, че ще кажете, та дори и сезонът да е открит — добави онзи. — Само че трябва повече да внимавате, г-н Паркър — от кого например наемате лодки и прочие. Или пък да им плащате малко повечко, че да си държат устите затворени. Тук хората са си беднички поначало…

Държеше пушката небрежно, полунаведена и пред гърди, но забелязах, че показалецът му лази към спусъка.

— Я по-добре елате тук — покани ме той. — Имаме с вас работа да вършим.

Вече отстъпвах назад, когато първият куршум удари дограмата над мен. Пробягах дължината на къщата и излязох отзад край сайванта с генератора, а вторият куршум отчупи кора от съседното дърво.

Успях да вляза в гората, бягах сред стволовете, а дървесните корони ми се виждаха ужасно високи — някъде на двайсетина метра над мен. Тичах и блъсках с рамене кипариси, дъбове, евкалипти, държах се приведен, колкото бе възможно при такъв бяг. Изведнъж се подхлъзнах на мокрите листа и тежко паднах на една страна, затаих дъх за миг, но не чух шум от преследване. Надигнах глава, огледах се по-внимателно — забелязах дебелия с кафявата риза на не повече от петдесетина метра, пристъпваше доста бавно и внимателно. При това го бях забелязал само защото се промъкваше сред гъстите зелени храсталаци, където изпъкваше най-много. Ясно, че и другите не са много по-далеч. Вероятно са се притаили и се ослушват — сам да си издам местоположението. Сто на сто бяха намислили да ме обградят от три страни и сетне да ме довършат. Дълбоко поех въздух, прицелих се в дебелия и бавно натиснах спусъка.

От гърдите му изригна червено фонтанче, тялото му потрепна, изви се и тежко се срути в храстите отзад, клоните им пращяха и неохотно се превиваха под немалката тежест. Отляво и отдясно незабавно прозвучаха изстрели — гърмежи като близнаци, отново и отново, и внезапно пространството над мен се изпълни с падащи листа и трески.

Отново побягнах.

Теренът тук се оказа наклонен, насочвах се към по-високото, с многото кленове и онези дървета с твърдата сърцевина, къде да си спомня името им в тази гонитба. Избягвах да излизам на открито, подбирах най-гъстите места. В движение закопчах якето, за да не ме издава бялата тениска. Спирах от време на време и се ослушвах за преследвачите. Нищо не чувах, където и да са били, спотайваха се проклетниците. По едно време надуших урина — трябва да е била на някоя сърна или пък на рис, наоколо имаше животински следи и пътечка. Не знаех накъде се движа, къде отивам. Намеря ли някоя от по-широките дъсчени пътеки, може би тя ще ме отведе към лесничейството? Но пък на нея ще бъда много по-уязвим — ясна мишена за онези, които ме гонят като диво животно. Ама това за пътеката си бе направо в областта на догадките. Докато отивах към къщата, вятърът духаше в североизточна посока, напряко на Конгарий, сега беше точно в гърба ми. Реших да се движа по животинската пътечка с надежда тя да ме отведе към реката. Защото загубя ли се в тресавището, незабавно ще се превърна в лесна плячка за онези убийци.

Опитвах се да си маскирам следите, но почвата бе мека и ровка, неволно оставях дълбоки отпечатъци в нея, тук-таме пречупвах клонче, мачках ниската растителност. Просто нямаше как. След около петнайсет минути стигнах място с паднал кипарис; старо величествено дърво, почти разцепено на две от светкавица, а под щръкналите във всички страни корени зееше голяма яма. Бреговете й бяха вече обрасли с храсти, те образуваха естествено прикритие; благодарение на тях и огромното коренище се бе създала малка пещера, нещо като скривалище. Опрях се на ствола да си поема дъх, свалих якето и съблякох тениската. Наведох се над ямата и я захвърлих сред корените. Сетне облякох якето на голо и се върнах в околните храсти. Там легнах на земята и се притаих.

Пръв се появи бръснатата глава. Голото му теме лъсна иззад едно борово дърво като прясно снесено яйце, сетне светкавично се скри. Беше забелязал тениската. Колко ли може да бъде тъпо това момче?

Оказа се тъпо, но не достатъчно. Подсвирна тихо, а един храст леко помръдна, макар и да не долових нищо от евентуално скрития зад него преследвач. Избърсах потта от челото, като внимавах да не движа нищо повече от пръстите, стичаше ми се право в очите. И ето — зад онзи бор отново движение! Прицелих се, примигах бързо няколко пъти да предваря стичането на капките и в същия миг бръснатата глава изскочи от прикритието, сетне внезапно се закова на място като вцепенен, сякаш нещо го бе изненадало силно.

Също така внезапно подскочи и падна възнак в храстите като съсечен. Толкова бързо стана, че не бях сигурен дали съм видял добре. Рекох си, че трябва да се е подхлъзнал и всеки миг ще се изправи, ама не — не стана. От същия храст долетя тихо подсвиркване — обаждаше се партньорът му. Отговор нямаше, онзи се обади още веднъж, после всичко притихна. Тогава реших да се изтеглям. Полазих назад по корем, без да вдигам глава, максимално тихо. Отчаяно се стремях да се измъкна оттук колкото се може по-бързо — да загърбя последния от ловците и онова — другото, неизвестно нещо — което, изглежда, сега се бе настървило и срещу него, но вероятно и срещу мен. Слънцето се опитваше да пробие плътната дървесна зеленина над мен, а аз отстъпвах и се молех да успея.

Така лазих по корем поне трийсетина метра и чак тогава се осмелих да се изправя. Някъде пред себе си долавях шум на вода. Тогава отзад затрещяха изстрели, но не бяха в моята посока. Затичах и не спрях дори и когато остро клонче ми одраска ръката, оставяйки дълбока червена резка. Бягах изправен, силно задъхан и неочаквано зърнах бяло петно — мярна се някъде вдясно. Помъчих се да си внуша, че е случайна птица — яребица или млада чапла и защо пък не? Но движението бе съвсем нетипично за птичия свят, онова нещо се спираше несигурно, напредваше бавно, получаваше се впечатление, че се опитва да се прикрие, плюс това има някакъв физически дефект. Отново го затърсих с поглед сред храстите, не го намерих, но вътрешният ми глас непрекъснато повтаряше: там е, то е там, внимавай! При това вече физически усещах нечий поглед. Гледаше ме, наблюдаваше ме, изчакваше…

Продължих напред.

Вече виждах блясъка на водата през дърветата, чувах плясъка й. На около стотина метра от мен забелязах лодка. Не бе моята. От тримата преследвачи може би двама бяха мъртви, третият бе нейде отзад, в гората. Възможно бе и той като мен вече да бяга, да се спасява както може. Излязох на откритото, пред току-що поникнали кипариси, странни, подаващи се от почвата твърди конични връхчета, те далечно наподобяваха чуждоземен пейзаж. Пробягах сред тях и вече стигах лодката, когато изневиделица ми налетя тъмнокосият. Някъде си бе загубил пушката си, но пък имаше нож и ми се нахвърли. Стрелях в движение, без да се целя, улучих го някъде в хълбока; куршумът го задържа за миг, но не можа да го закове. И преди да успея да стрелям пак, той бе вече отгоре ми. С лявата ръка удари моята дясна и отклони пистолета встрани, в същото време парирах атаката с ножа. Опитах да го ритна в хълбока, но предусети хода и на свой ред го парира, като използва собствената ми сила, за да ме завърти и да ме срита в крака. Залитнах и паднах, ботушът му се стовари върху ръката с пистолета. Изпуснах го, как не, заболя ме ужасно. В следващия миг бе отгоре ми отново, но успях да вкарам коляно в раната му. Слюнка му изхвръкна от устата — добре го бях уцелил — очите му се отвориха широко, широко, изстена силно, но успя да ме затисне с коляно. И отново започна борба за ножа. Виждах, че очите му се изцъклят, раната му кървеше силно, изглеждаше зашеметен. Затова изведнъж се отпуснах и спрях натиска срещу него. Стар трик — той мигом се простря върху ми — прости физически закони. Само че в същия миг забих глава в носа му, високо изрева от болка, тогава го отхвърлих от себе си. Извъртях се и на свой ред му се нахвърлих: сграбчих го с все сила и го затръшках в земята, блъсках, колкото можех.

Вдигах и стоварях тялото му с последни усилия, докато се чу онзи хрущящ звук и нещо му изхвръкна от гърдите; сякаш му счупих ребро, а то се показа през кожата. Но не беше ребро. Изправих се, а той се тръшкаше и гърчеше в напразни опити да се освободи от подаващия се от гръдния му кош остър коничен връх. Опипа с пръсти върха, те се обагриха в червено. Повдигна ги към мен, сякаш да ми покаже какво съм му сторил, сетне главата му падна и той предаде богу дух.

Избърсах лице с ръкава на якето, зацапах го с кръв, пот и кал. Извърнах се, затърсих с поглед пистолета по земята и тогава зърнах закачулената фигура сред дърветата. Стоеше недалеч и ме гледаше.

Беше жена, гърдите й издуваха тънкия материал отпред, но лицето й бе забулено. Назовах я по име.

— Мелия — казах достатъчно силно, — не се страхувай от мен.

Пристъпих към нея и тогава сянката падна върху ми. Извърнах глава, но бе късно. В лявата ръка Терес държеше метална кука. За краткото мигновение само успях да забележа, че в другата стиска нещо като палка. Сетне потънах в дълбока, дълбока тъма. И в мрака беше съвсем тихо.