Джон Конъли
Белият път (5)

Глава четвърта

Мъжът на име Ландрън Мобли се спря и се ослуша, пръстът му полази към спусъка на ловната пушка. От листата на голямата топола току над него се отрониха едри дъждовни капки. По масивния ствол се стичаха мътни струйки и сякаш цапаха дървесната кора. Отдясно в храстите дълбоко и звучно закрякаха големи горски жаби, в краката му полази кафяво-червеникава стоножка, тръгнала на лов за паяци и насекоми; в съседство няколко овални бръмбарчета така и не усещаха задаващата се беля. Незнайно защо заинтригуван от природните игри на дребно, Мобли се загледа в приближаващия се хищник: стоножката внезапно се стрелна напред, антенките и крачетата й заиграха като в ускорен филмов кадър, бръмбарчетата се разпиляха досущ като нападнат от ястреб дребен дивеч и сякаш се сринаха под листата, по-бавните се свиха на топчици, прибрали краченца в черупките в опит да спасят кожата. Стоножката се метна върху една такава топчица и стръвно затърси уязвимото място, за да инжектира отровата си там, където главата се съединява с металическото на цвят и покрито с твърда черупка тяло. Усилието й се оказа кратко и фатално за бръмбарчето; Мобли загуби интерес и отново насочи вниманието към основната си задача.

Повдигна приклада на пушката, намести го удобно на рамо и примига няколко пъти, за да прогони потта от очите. Сетне замижа, залепил дясното око към окуляра на телескопичния мерник и започна да търси. Синкавата оксидация на цевта мътно проблесна под късната следобедна светлина. Отдясно отново прозвуча кряк и шумолене на мокри листа. Завъртя пушката леко, докато в мерника улови определен сектор от сплетените клони на група дървета — брястове, евкалипти, явори — голямо кълбо дебели лиани с провиснали като окачени кожи на мъртви змии краища. Там трябваше да е.

Мобли дълбоко пое дъх и бавно изпусна въздуха — отдавна изпипан рефлективен навик. Инстинктът не го излъга — в същия миг едрата каня излетя от скривалището, а дългата й черна опашка се разпиля грациозно зад нея. Белият корем на Milvus ictinus призрачно проблесна на фона на широко разперените черни и мощни криле; в предвестие на идещата смърт сякаш тъмна сянка падна над хищната птица.

В следващата десетка от секундата гърдите й се пръснаха в бяло-червени фонтани от кръв и перца. Спряна от големокалибрения куршум, канята като че замря в средата на полета, сетне тежко рухна на земята сред ниските елши. Мобли свали карабината от рамо и извади вече празната петпатронна пачка. Патроните бяха попаднали в целта до един: ракун, вирджински опосум, едра ластовица и костенурка, обезглавил я бе с първия изстрел, докато се печеше на недалечен дънер.

Мобли пристъпи към елшите и затърси помежду жилавите клони, скоро извади птицата с увиснала надолу глава и отворена човка, в дъното й се виждаше червеникава плът. Огледа я със задоволство и изпита странно удовлетворение, граничещо със сексуална възбуда, каквато не бе почувствал при по-ранната си плячка. Тя може би произтичаше от естеството на извършения акт — простъпка, да не я наричаме грях, свързана не толкова с отнемането на живота на забранен дивеч, а по-скоро с унищожаването на нещо грациозно и красиво, с премахването му от света, който бе обитавало. Мобли притисна все още топлото тяло с дулото на пушката — беше скъпа, модел „Voere“ — и то се поддаде на натиска, металът потъна в меките пера и сякаш затвори раната. Като че бе възможно този жест да има обратимо въздействие, да регенерира разкъсаната тъкан, кръвта отново да потече по тялото, грозно разчекнатата човка да се затвори, хлътналите гърди да се издуят и канята отново да се устреми високо, високо в небесата, оставила зад себе си жестокия миг на смъртта, превърнала разрушението в съзидание.

Мобли приклекна и внимателно презареди пачката, сетне се настани на съседния дънер и от раницата извади шише. Свали тапата и опъна дълга, вкусна глътка. Сетне се оригна и със съмнение се загледа в птицата, сякаш наистина допускаше възможността тя да възкръсне и да литне нагоре окървавена. И в някакво тайно кътче на тъмната си душица си пожела тя да не е мъртва, а само ранена. Затвори очи и му се привидя как разгръща листа и клони и я намира да се тръшка и гърчи върху меката горска почва: крилете й отчаяно бият върху й, а от раната блика кръв. Какво би направил в такъв случай ли? Би се навел и заврял пръст в самата рана, би го въртял и усуквал с перверзно удоволствие, докато животинката се бори със смъртта, би усещал приятната топлина на тялото й, би разкъсвал входния отвор на раната още повече и още по-надълбоко, докато накрая птицата потръпне силно за последно и предаде Богу дух. И в това си псевдовидение зърна себе си като куршум, като метално острие, което потъва в плътта и я изследва, същински инструмент на смъртта и разрушението. Сетне отвори очи.

По пръстите му имаше кръв. Погледна към канята отново и видя, че птичето тяло е разкъсано, наоколо се търкалят множество разпилени пера, широко отворените безжизнени очи мълком отразяват небесата отгоре. Неволно поднесе пръсти към устата и ги облиза, сетне потръпна и побърза да ги избърше в панталона, едновременно възбуден и отблъснат от внезапната проява на желание и вкуса на кръвта. В подобни състояния изпадаше неочаквано и бързо, сякаш са го издебвали отдавна и са изчаквали подходящ миг. Тези червени мигове настъпваха светкавично, преди да е успял да ги предусети и също така мълниеносно си отиваха — преди още да е съумял да им се наслади.

От известно време насам отдушник на виденията и срамните копнежи бе намирал в работата си. Налегнат ли го, ще изведе някоя от жените от килията и ще започне да я опипва, пръстите му ще лазят по тялото й навсякъде, по най-интимните части, по най-тайните гънчици. Ще й затисне устата с ръка и ще й разтвори краката. Но тези дни бяха вече минало. Защото Ландрън Мобли се оказа един от общо някъде 50-те тъмничари и други служители, уволнени тази година от поправителните институции на Южна Каролина заради „неподобаващо поведение“ спрямо затворниците. Неподобаващо поведение — тинтири-минтири, вятър работа, ухили се Мобли при тази мисъл. Шибан евфемизъм, употребяван от съответните шефове и чиновници за пред медиите. За да скрият онова, което в действителност става. Не е ли вярно, че има затворници и затворнички, които участват по свое собствено желание, било от пустата самота или съответни желания, или срещу заплащане под формата на цигари, алкохол, че понякога и още по-силнички нещица като дрога и прочие, а? То си е чиста проба курварство, нищо повече, няма значение, че някои разправят други неща. Че Ландрън Мобли да не е балама или ненормалник, а? Не е човек, който ще се откаже от едното чукане под формата на благодарност за извършена услуга или добро дело, нали така? Фактически той не е като някои галфони, които биха отблъснали една дама! Не е и точка. А в женското крило на поправителната институция на „Броуд Ривър роуд“ се намират доста затворнички, които имат причини да гледат на него с много повече от уважение, нали? Е, и със страх, особено след като им бе демонстрирал какво може да се очаква от готиния стар Ландрън, ако някой го разядоса.

Ландрън с мрачните си, празни очи, търсещи нещо да ги запълни. И какво? Какво друго, освен нечии отразени в тях емоции — устни, разкривени в болка или желание. Няма значение кое от двете, не го интересуват чуждите чувства. Интересни са му само собственото желание и предпочитание, а пък да си кажем правичката, винаги е предпочитал жените да му отказват, да се борят и съпротивляват, за да може накрая да ги победи и насили. Ландрън, известен с постоянните си обиколки от килия на килия. Ходи, наднича и търси. Търси слабостта на свитата на нара фигурка. Ландрън, винаги изпълнен с отрова, дори и сега наведен над птичето тяло, разчекнал човката му, а в мръсното му съзнание разголени женски гърди, превито назад тяло — побеждава го със собствената си тежест, обладава го насила. Ландрън сред ронещите тежки капки листа, сред елшовите храсти и крякащите в гъсталаците жаби, кръвта на канята все още топла по пръстите му, получил ерекция само при мисълта за смъртта.

То всичко си вървеше добре, докато един от местните вестничета не бе поместил материал за някоя си Мирна Чити, осъдена на шестмесечен затвор за кражба на дамска чанта и излежаваща присъдата. Отпечатаха значи тази история и започна следствие. Така или иначе оная курва Мирна бе разказала на комисията от следователи за честите посещения на Ландрън в килията, за редовните изнасилвания на нара, но и за още нещо. Кое ли? Описала им най-страшния за нея звук: острия съсък на измъкващ се от гайките дебел кожен колан. И болка, и болка, и болка. Боже мой, каква болка!

Още на следващата сутрин Ландрън не бе в списъка за дежурствата, след още един ден го предизвестиха, че го съкращават. Ама нещата не спряха дотук, мамка му! Комисията по извращенията в поправителните институции е насрочила заседание за 3 септември и се говори, че щели да му искат най-сурово наказание за систематични изнасилвания. На него и на още двамина от надзирателите, които много обичат да налитат и да бъркат под полите на затворничките. Неприятностите тепърва се задават: затворническата администрация е изпаднала в извънредно деликатно положение, натискът отвън е силен и Мобли си знае какво го чака. Всичко зависи от началниците, а те просто ще си измият ръцете, ще ги избършат с него и ще го захвърлят да съхне на нечия тараба. Кофти работа.

Ама пък едно нещо си е сигурно: Мирна Чити няма да свидетелства на никакъв процес за изнасилване. Ландрън отлично знае какво се случва с надзиратели, които отиват в затвора да излежават присъда по подобни простъпки. Знае, че онова, което е сторил на затворничките като надзирател, ще му се върне стократно. Няма намерение всеки ден да си пресява храната и да цеди чая с марля, за да отстранява начупените в тях стъкла. А пък ако Мирна се яви пред съда и разкаже какво й се е случвало, то неговата смъртна присъда ще бъде фактически подписана. Ама не в съда, не. Ще му видят сметката веднага щом влезе на топло: с импровизиран от парче стъкло нож на края на дръжка от метла или с взета от затворническата работилница счупена ножовка.

Значи при всички случаи трябва да си поговори с Мирна. По разписание ще я освободят на 5 септември, предсрочно — заради сътрудничеството й със следствието за извращенията. А пък Ландрън ще я чака в лайняната й къщурка, където тя безсъмнено ще завлече скапания си бял задник. Че къде другаде ще иде? Значи той ще я изненада там, ще си поговорят и може би ще й напомни колко много е загубила сега: когато вече го няма добрия стар Ландрън да я посещава в килийката или да я отвежда в умивалнята, за да я претърсва за скрито внесени забранени вещи. Не, стопроцентово е сигурно, че Мирна Чити няма да полага ръка на Библията, да се кълне и да го нарича насилник. Не, Мирна ще се научи да си държи устичката затворена, иначе просто няма да я има повече на този свят.

Отпи още една дълга глътка и срита земята в краката си. Той така и така много приятели няма. Пие, а пък като се напие, става отвратителен, че и повече. Гадно му е пиянството, ама пък в негова полза може да се каже, че и като трезвен също е гаден. Значи никой не може да твърди, че е бил заблуждаван и подлъгван с лицемерни усмивки, фалшиви обещания и любезничене. Такъв си е той и си се харесва. Може да е несретник, човек извън обществото, защото няма подходящо образование, но си се обича такъв, какъвто си е. То затова го и презират някои леваци, заради обичта му към насилието, а пък и заради вкуса му към долнопробни сексуални удоволствия, които му придават вид на заразен човек. И все пак има качества, които са привличали други хора: онзи тип хора, които желаят да опитат забранения плод на покварата, без да се натопят до шията в нея. Затова го използват него — като посредник. Като човек, така и така развален, той урежда порнографията, те си задоволяват нуждите, без да страдат от последиците. Той да му мисли.

Но последици винаги има.

Защото Мобли е като хищното насекомоядно растение, което привлича жертвите си, подмамвайки ги със сладките си сокове, а сетне дебелее, цъфти и расте, погълнало упоените лековерници. Покварата на Мобли се предава с дума, с жест, с обещание; тя заразява, възползвайки се от човешката слабост, както водата прониква през пукнатина в цимента, загнездва се, разширява я и започва бавния си разрушителен процес, който завършва с необратимо унищожение.

Преди години Мобли имаше и съпруга, казваше се Линет. Не беше красива, не беше и особено умна, но си му беше жена, а той я износи и унищожи, бавно и настойчиво — като вещ, както бе затрил и много други с течение на времето. Не я уби, тя избяга. Един ден се върна от работа и просто не я завари у дома. Нищо особено не му беше взела — само стар куфар с овехтели дрешки и неголяма сума пари, които Ландрън държеше скрити в пукнат кафеник — за резерва. Все още помнеше как гневът го обля, пламна в него, почувства се измамен и изоставен, а гласът му дълго и гневно ехтя из празния дом — сипеше ругатни и псувни, докато се умори и млъкна.

Но историята не приключва тук. Той я намери. Беше я предупреждавал какво може да й се случи, ако му изиграе някой номер, а тя знаеше, че Ландрън държи на думата си, особено ако е за нещо лошо. Проследи я и я откри в западнал мотел в предградията на Мейкън, Джорджия. Сетне си прекараха добре, ако се досещате за какво става дума. Поне Ландрън се изкефи, ама здравата. Не и Линет, разбира се. Когато привърши с нея, тя дълго не можеше да говори, пък и известно време след това никой мъж не би я дори и погледнал — така я беше обезобразил. Лицето й приличаше на смляна каша, да повърнеш, като я видиш.

От известно време Ландрън се бе потопил в света на собствените си фантазии и болно въображение — там намираше убежище и удоволствия. Там Линет и подобните й стерви си знаят мястото, и дума да не става да хукнат да бягат още щом си обърнеш гърба. В този свят той все още бе в униформа и все още можеше да пребара по-слабите, да се гаври с тях и да си прави, каквото си знае или иска. В него Мирна Чити се опитваше да му избяга, а той я гонеше, гонеше и настигаше, а като я хванеше… Майко мила! Хваща я и я обръща към себе си, а в очите й грейва неистов страх, тя трепери от ужас, той я накланя назад, назад и…

Сега мочурището Конгарий наоколо бавно започна да чезне, контурите на дърветата и всичко останало затрепкаха и наченаха да бледнеят, да се превръщат в мъгливи отсенки в сиво, черно и зелено, остана само ехото на капещата вода и крясъците на птиците. След малко изчезнаха и тези последни тонове на истинския свят и Ландрън потъна в собствения си личен ритъм в своя си червен свят.

Но Мобли съвсем не бе напуснал Конгарий.

Ландрън Мобли никога вече нямаше да излезе от там.

Конгарий е мочурище блато, вехто, древно. То си е било такова още дори когато гигантските праисторически хищници бродели по тези места; старо е било и още през 1540 г., когато Ернандо де Сото^[1] е минавал оттук; старо е било и през 1698 г., когато местните индианци били пометени от едрата шарка. През 1740 г. и по-късно английски заселници използвали притоците му и него като естествени пътища за превоз, но чак през 1768 г. пионерът Айзък Хъгър започнал да строи съоръжения от фериботен тип, за да прехвърля товари и пътници през Конгарий. Телата на някои от строителите са все още там — зарити дълбоко под калта и наносите по северо и югозападните му брегове. Техни събратя са погребани по същите места и през XVIII в. по време пък на строежа на диги по инициатива на губернатора Джеймс Адамс.

В края на същия век започва и масов дърводобив по земите на притежаваната от Франсис Байдлър компания „Сайнтий Ривър Сайпръс Лъмбър“. Дейността й била спряна през 1915 г., но активизирана отново половин век по-късно. През 1969 г. компанията успяла да възстанови правата си и в 1974 г. брадвите отново заиграли. Тогава пък местните хора създали движение за опазване на района и природните му богатства. Така са запазени от изсичане големи райони по нашите места — там са и най-старите широколистни гори, възникнали направо на речното дъно, когато водите се оттеглили и тръгнали по нови русла. Някъде около 22 000 акра гори били обявени за национален резерват; половината от тях са стари широколистни, прострели са се от Майърс Крийк и стария Блъф Роуд на северозапад чак до границите на Ричланд и окръзите Калхун на югоизток, недалеч от жп линията. Така че частно останало само едно сравнително неголямо парче земя с размери около две на половин миля. Ландрън Мобли се намираше именно някъде там, всъщност почти на границите на въпросния парцел, седнал на пън, потънал в изпълнени с женски сълзи сексуални блянове. Конгарий винаги му е било любимо място. Никога не се е смущавал от нещата, които е вършил там в миналото — посред дърветата и в калта. Стореното винаги го е вдъхновявало, а спомените — обогатявали безличното му съществувание. Тук времето е без значение, то спира, а Ландрън се връща в отдавна изживени неща. Всъщност именно тук — в Конгарий — той винаги е бил най-близо до себе си.

Сега очите му внезапно се отвориха, но иначе тялото му остана съвсем неподвижно. Усещаше нещо, дълбоко вътре в себе си, интуитивно. Затова бавно и незабележимо изви глава вляво и веднага зърна меките кафяви очи на белоопашата сърна. Иначе червеникавокафява, на ръст не повече от метър и петдесет, с бели пръстени по козината около очите, врата и носа; опашката й леко шава, май нещо я е възбудило, мярка се бялата й долна част. Мобли отдавна бе усетил, че наоколо щъкат сърни. Още на идване бе забелязал оставените от сърцевидните им копита следи някъде на миля, миля и нещо от реката, бе проследил изпадалите барабонки и вървял по наранените и охлузени от рогата на мъжкарите дървесни клони; накрая бе изгубил следите им — потъваха нейде из прекалено плътни гъсталаци. Дори се бе отказал от надеждата същия ден да убие сърна или елен. А сега, я виж ти! Сама му дошла на краката тази сърничка, чака го да й види сметката, най-наивно застанала под онзи бор. Без да я изпуска от очи, Мобли посегна към пушката. Само че нея я нямаше там, където я бе оставил, а пръстите му уловиха само въздуха.

Силно озадачен, той извърна глава вдясно. Карабината бе изчезнала! Единствената следа и доказателство, че е била там, бе оставената в меката почва лека вдлъбнатина. Това го стресна, той рязко се изправи, тогава сърната нададе особен, подобен на изсвирване звук и незабавно потъна сред дърветата. Последното, което Мобли видя, бе изправената й опашка, сетне и тя се скри. Но той вече не се интересуваше от нея. „Voere“-то бе най-скъпото му притежание на света! Докато със затворени очи си бе представял поредната разкрачена жена с онази си работа в ръка, някой мръсник му бе отмъкнал оръжието! Яростно се изхрачи на земята и се огледа за следи. На метър и нещо от него и вдясно имаше отпечатъци от стъпки, но влизаха в гъсталак и там се губеха. Мамка му на крадеца! Подметките му са били дебели, нарязани отдолу на зигзаг, плътна изработка, видимо здрава.

— Да ти го начукам! — изсъска той, сетне изрева по-високо: — Да ти го начукам! Мамка ти да…

Огледа стъпките отново и гневът му бавно започна да затихва. На негово място се появи гаден, подличък страх. Намираше се в Конгарий невъоръжен. Къде ли бе крадецът? Може да е тръгнал да пресича блатото, може да се е спотаил някъде наблизо и да го наблюдава, да изчаква да види каква ще му е реакцията. Очите му пробягаха по съседните дървета и просеките между тях, но от друг човек нямаше и диря. Бързо и възможно най-тихо взе раницата от земята и потегли към реката.

Двайсетина минути му бяха необходими да се добере до нея и оставената там лодка. Би могъл да се върне и по-бързо, но внимаваше да не вдига излишен шум. Освен това често се спираше, оглеждаше и ослушваше не го ли следи някой. Веднъж или дваж му се стори, че съзира нечия фигура между дърветата, мяркаха му се сенки, но спреше ли, не виждаше нищо определено. Единствените звуци идваха от отронващите се от листа и клони водни капки. Но не тези шумове, нито привиждащите му се фигури и сенки го плашеха чак толкова.

Изведнъж разбра, че птичи глас не се чува. Хвъркатите бяха замлъкнали. Повсеместно и съвсем.

Когато приближи реката, ускори стъпки, вървеше максимално предпазливо, само че обувките му — потъващи и излизащи от калта — издаваха мек съскащ звук. Беше стигнал до нискостеблен район, тук имаше и млади кипариси, множество дънери от отдавна изсечени дървета и поломени загнили стволове, сега убежища на кълвачи и дребни бозайници. Част от околната разруха бе дело на урагана Хуго, минал като природна брадва оттук през 1989 г., вилнял, нанесъл купища поразии. Това, за щастие, бе предизвикало появата на нова растителност, защото Майката Природа празно не търпи, вечният кръговрат на живота тече безспир. Отвъд група млади фиданки вече се виждаше и река Конгарий, залюляла тъмни води, подхранвани от стичащите се от Пийдмон притоци. Не се удържа и се затича, пресече последните метри и по-редките вече храсти и застана на самия бряг, недалеч от мястото, където бе завързал лодката. Нещо влажно го лизна по врата и сърцето му отиде в петите: оказа се провиснал като парцали от клоните на кипарисово дърво испански мъх.

Нямаше я и лодката…

Но на нейно място го чакаше нещо друго.

Една жена стоеше там…

Обърната бе с гръб към него, затова и не виждаше лицето й. Покрита от глава до пети с подобен на роба с качулка бял чаршаф. Бе нагазила в плиткото, полите на робата потънали във водата. Замръзнал като статуя, Мобли не откъсваше очи от нея, а тя приклекна и потопи ръце в реката. Взе вода в шепи и я изля върху себе си. Сега Мобли забеляза, че под робата жената е гола. Тъмната цепка между бузите на ханша се очерта съвсем ясно, когато тя се наведе и материята се опъна по задника й, а кожата отдолу изпъкна мътношоколадова на цвят. Мобли почти получи ерекция, само че…

Само че не бе сигурен онова под плата кожа ли е или… Изглеждаше неравна, като люспеста или покрита с нещо друго. Дали по кожата нямаше някаква си субстанция или пък онази се бе нацапала с някакъв препарат? Вероятно затова на отделни места чаршафът изглеждаше залепен за нея. Общият ефект бе като при влечуго и й придаваше хищнически вид — това събуди страх в Мобли и той леко отстъпи назад.

Напъна очи да види ръцете й, но в същия миг те бяха потопени във водата. Бавно, бавно жената се наведе още напред, потапяйки ги до лактите, сетне още повече и още повече, докато се преви и сгърби съвсем. Тогава Мобли чу силно издишане, което оприличи на удоволствие. То беше и първият издаден от нея звук, цялата тази предишна тишина го потискаше, а сетне и ядоса. Бе вдигнал повече шум от уплашената сърна, когато приближи брега, а тази жена долу с нищо не се бе издала, че е усетила пристигането му. Или пък се правеше, че не е забелязала? Въпреки притеснението и гнева си Мобли реши да сложи край на съмненията.

— Хей! — извика високо.

Жената изобщо не реагира, но на него му се стори, че гърбът й се опъна в известно напрежение.

— Хей, на тебе говоря? — отново се обади Мобли.

Този път жената се изправи в пълен ръст, но не се извърна към него. Мобли направи полукрачка напред, сетне още една и застана почти на ръба на водата, съвсем близо до нея.

— Търся си лодката. Да си я виждала?

Сега жената бе неподвижна като статуя. Мобли помисли, че главата й е прекалено малка за тялото, сетне реши, че е напълно плешива. Качулката прозираше, виждаше се нещо като люспи по черепа. Протегна ръка, за да я докосне.

— Питам…

В същия миг усети силен натиск в левия крак, сетне той поддаде под тежестта на тялото му и чак тогава чу изстрела. Падна и цопна във водата — само че странично, а по-голямата част от тялото остана на брега. С удивление загледа ударения си крак. Куршумът бе отнесъл капачката, отдолу се виждаше червено месо, бели сухожилия, кръвта вече попиваше в земята на Конгарий. Изскърца със зъби, болката бе непоносима, изрева силно. Огледа се да види откъде бяха стреляли и тогава усети втория куршум — този път ниско в гърба, той проникна в тялото му и сериозно засегна основата на гръбначния стълб. Мобли се килна и остана да лежи като прикован за земята, загледан в бавнорастящата черна локва под кръста и краката. Разбра, че се схваща, настъпваше парализа, но пък усещаше болката и агонията, която разтърсваше всяка клетка в тялото му.

Тогава чу стъпките и извъртя само очи, отвори уста да каже нещо, но в гърлото му се заби нещо остро. Куката проби плътта под брадата, сетне езика и захвана горното небце. Сега агонията бе огнена, титанична и сякаш заглуши болката в долната част на тялото. Опита се да вика, но куката държеше устата му като в дяволско менгеме и той единствено успя да измучи — глухо и с хъркане. Натискът рязко се увеличи, главата му отхвръкна назад, разбра, че го теглят обратно към гората. Сега виждаше стоманения ствол на куката, тя бе току пред очите му, усещаше вкуса на метала с езиковите рецептори, с върховете на зъбите. Опита се да я хване с ръка, но силата вече го напускаше и пръстите му непохватно опипаха извития профил, сетне безволево увиснаха встрани. По земята зад него — върху листата и пръстта — оставаше бляскава кървава диря. Високо горе дървесният свод от клони и листа зачерняше небето, същински погребален саван. Гората сякаш го захлупи и той отправи последен, прощален поглед към реката, където жената свали от себе си робата и остана гола, вперила алено огнен поглед в него.

И тогава… тогава дълбоко нейде в него, в онова тъмно кътче в още по-тъмната му душа, там, където съществуваше истинският Ландрън Мобли, за да причинява болка и страдание на слабия пол, там върху му се нахвърли люта орда жени с люспести тела и страшни лица и го разкъса… а той крещеше неистово.