Джон Конъли
Белият път (10)

Глава девета

Полицейските доклади и другият материал около убийството на Мариан Ларус, включително и свидетелските показания, бяха в синя папка. В зелената бе историческата документация. До нея лежеше и една в бяло. Отворих я, там имаше снимки, разгледах ги внимателно, затворих я. Все още не бях напълно готов да размишлявам по състоянието, в което е бил намерен трупът.

В миналото ми бе попадал сходен случай в Мейн, подобен поне що се касае на това, че помагах на защитата. Та горе-долу бях наясно какво ме очаква. Най-важният елемент ще бъде, разбира се, Атис Джоунс, поне в началото. На работещия в тяхна полза следовател обвинените обикновено разказват подробности, които не са споделили дори и с адвоката си. Това става поради стреса при ареста, поради липса на съсредоточаване или чисто и просто уплашените задържани забравят важни неща; нерядко и поради това, че на следователя вярват повече, отколкото на адвоката си. Особено когато той е служебно назначен защитник или претрупан и с други дела професионалист. Основно наше професионално правило е незабавно да предадеш на адвоката защитник всеки научен в процеса на допълнителното разследване нов факт, независимо дали е изгоден за самата защита или не. Елиът бе вече събрал немалко показания и информация от хора, които познаваха Атис Джоунс: бивши негови учители, работодатели, познати, съграждани. Бе направил опит да създаде положителна представа за своя клиент, която щеше да стане достояние и на журито. Така че част от хамалската работа бе вече свършена.

Задължително бе заедно с Джоунс да обсъдим полицейските доклади, тъй като те бяха в основата на обвинението срещу него. В същото време той би могъл да ми обърне внимание върху някои несъответствия, грешки, невярно представени факти, за да мога аз допълнително да потърся съответните източници. Докладите ми бяха полезни и по друга причина — те съдържаха телефоните и адресите на всички, които полицаите бяха разпитвали. След това щеше да започне и моята хамалогия: ще трябва да разговарям със същите хора, защото предварителното следствие никога не е достатъчно задълбочено. Дошлите първи на местопрестъплението служители предпочитат да оставят обстойните разпити за следователите на обвинението или на детектива, който ще оглави разследването. Затова ще трябва да събера подписани показания и макар че повечето няма да откажат, все ще има неколцина, които ще се съпротивляват срещу тази процедура. Освен това имаше вероятност да е започнало и следствието на обвинението, а понякога следователите от прокуратурата намекват на свидетелите, че е по-добре да не говорят със следователя на защитата. Това е познат прийом и той можеше да се окаже допълнителна бариера пред моята работа. Както и да се стекат обстоятелствата, мен все едно си ме чакаше здраво бъхтене. Практически погледнато, налице бе и вероятността почти нищо да не мога да свърша до времето, когато ще трябва да се върна в Мейн.

Придърпах зелената папка и я разтворих. Някои от материалите в нея се отнасяха чак за XVII век и основаването на Чарлстън. Най-новата във времето вестникарска изрезка бе от 1981 г.

— Някъде из тези материали може да намерим поне част от причината за смъртта на Мариан Ларус и за това защо Атис Джоунс ще бъде съден за убийството й — обади се Елиът. — Те са носили известна обремененост в себе си, независимо от факта дали са го знаели или не. И тя е унищожила живота им.

Говореше ми през рамо и бъркаше из кухненските чекмеджета. След малко се приближи до масата, в юмрук стискаше нещо.

— Обаче до известна степен ние сме тук днес ето и заради това — неочаквано рече той и разтвори пръсти, а от тях по масата потече струйка жълтеникав ориз.

Зачетох се в изрезката.

„Ейми Джоунс

Интервюирана от Хенри Колдър в Ред Банкс, Южна Каролина, на 98-годишна възраст. От «Век на робството: интервюта с освободени роби от Северна и Южна Каролина», издание на Джуди и Нанси Бъкингам («Нова Ера», 1989 г.)

Робиня аз роди в окръг Колтън. На тате му име Ендрю, на мами — Вайълит. Беха собствени на семейство Ларус. Сподарят Адгар добър сподар беше. Него има 60 семейства роби, преди да додат янки и да им съсипат живот.

Стара сподарка каже на цветни хора да бегат, да бегат къде им очи види. Доди и носи много сребърен сервиз в одеяло зашит. Щот янки да вземе сичко споценно. Тя каже също дето повеч не може да пази черен роб. Сетне влиза в оризов хамбар и дели ориз, но ориз не стига за сички цветен човек. Лошо негър ходи след армия, но нас остава и гледа как друго деца умира.

Нас не готов за квот доди. Нас образувание нема, земя нема, крава нема, овца нема. Янки доди и сичко зема, сетне кажи нас свободен. Кажи дето сега нас равен като сподар. Не можи писа, затуй нас каже кво име иска и янки списва в голям тефтер. Война свърши сподар Адгар дава едно трета от квот работи. Тате първо умре, мами после. Те остава на плантация и мъртъв кога бъде свободен.

Но те ми кажи. Те ми кажи сичко за Стар Сподар. За тате на Сподар Адгар. Те ми кажи квот той прави…“

За да разберем тукашната история, би трябвало да знаем и всичко за основно отглежданата култура. Защото историята, това е „Каролайна Голд“.

Тук отглеждането на ориз започва през 1680 г., когато оризовите семена били пренесени от Мадагаскар в Каролина. Нарекли ги „Каролайна Голд“ заради доброто качество и цвета на самото семе, но до голяма степен и поради натрупаните несметни богатства от занимаващите се с култивирането на ориз семейства. Сред тях има много англичани: Хейуърдови, Дрейтънови, Мидълтънови, Алстънови, има хугеноти: Равенелови, Манигови, Ларусови.

Кланът Ларус са потомци на чарлстънските първенци, едно от малкото семейства, които въртели буквално всички аспекти на живота в града — от членството в обществото на името на Света Сесилия, до организирането на светските прояви, които започвали от ноември, за да завършат някъде през май. Над всичко друго стояли името и репутацията на семейството; бранели ги и с парите си, и с влиянието, което купували с тях. Ларусови обаче дори и не подозирали, че действията на един-единствен роб биха могли да подкопаят огромното им богатство и сигурност.

Робите се бъхтели от ранно утро до късна вечер, шест дена от седмицата, в неделя обаче почивали. На работа ги призовавал звукът на направена от раковина тръба. Той оповестявал и края на работния ден: заливал околните нивя с мощните си трели, когато последните лъчи на залязващото слънце боядисвали полята в червено, а черните сенки на тружениците се кандилкали в знойна умора като сламени чучела на фона на гигантски пожар. И все пак, свършела ли работата, цветнокожите горди изправяли гърбове, вирвали глави и бавно тръгвали с товара си към хамбарите, а сетне и към колибите. Хранели ги с меласа, грах, царевичен хляб, понякога им давали и месо от домашно отгледани животни. На края на дългия ден робите посядали пред колибите, облечени в бели дрехи от домашнотъкан памук и сламени шапки, хранели се и разговаряли.

Обували ги в направени от груба кожа обувки с дървени подметки. Когато пристигала поредната пратка, жените киснели грубите обуща в гореща вода, а сетне ги мажели с животинска мазнина, за да омекнат колкото могат и по-лесно да прилепват по краката. Нощем, когато си лягали при мъжете и се любели, вонята на мъртви животни се смесвала с потта от любовните ласки.

Мъжете не можели да четат, нито да пишат. По този пункт старият ’сподар бил много строг и напълно безкомпромисен. Хванели ли ги в кражба, наказвали ги с жесток бой с камшици или бичове, за лъжа наказанието било същото, както и за опит някой да надникне в книга. Робите често боледували от едра шарка; болните отвеждали в пръстена колиба, построена далеч от плантацията, но в близост с тресавището. Повечето от отнесените там никога вече не се връщали. Наказанията били публични, провинилите се — мъж или жена — били завързвани с кожени ремъци за дървено магаре, наречено пони, с разперени встрани ръце и крака, и бити с тежък и дълъг камшик или бич. Държали понито в хамбара, там провеждали и наказанията. Когато янките изгорили хамбара, на земята, където обичайно стояло магарето, останало голямо изсъхнало тъмночервеникаво петно от кръвта, сякаш почвата там е ръждясала.

Някои от източноафриканските роби донесли със себе си и племенните умения за отглеждане на ориза. Така собствениците на плантации с роби били значително по-улеснени в култивирането на посевите, отколкото старите английски колонисти, които поради липса на опит и незнание срещали редица затруднения. Постепенно по-предприемчивите собственици въвели избирателни принципи и системи на работа. Квалифицираните роби работели отделно, ползвали се с по-големи привилегии, имали стимули и мотивация да работят максимално добре — сами да си създадат свободно време за лов, за отглеждане на зеленчуци в собствена градина, за подобряване на битовите условия на своето семейство. Системата заработила, защото била гъвкава, тя дори разрешила да бъде въведен и принципът на бартера между роб и господар.

В същото време създала и йерархия сред робите. Междувременно възникнала и категорията надзирател, с други думи, посредник между плантатора и работната сила. На надзирателя пряко били подчинени опитните занаятчии — ковачите, дърводелците, зидарите. Именно тези професионално подготвени занаятчии израствали като естествени лидери на робската общност. Затова и се налагало те да бъдат следени по-внимателно, да не създават брожения или пък да организират бягства.

В новата система имало още една извънредно важна длъжност: отговорникът за напоителната система. Всъщност съдбата на посевите била почти изцяло в негови ръце. Оризищата се напояват, когато това е необходимо, с прясна (сладка) вода, събирана в специални резервоари на терени, по-високи от оризовите поля. Приливите систематично изпращат морска солена вода в крайбрежните реки, а тя изтласква сладката нагоре. Именно тогава трябва да се отворят съответните шлюзи, на определената височина и да се пусне водата за напояване. За тази цел на плантациите се строели спомагателни напоителни системи от канали и шлюзи. Тази техника изисква определени знания и умения и била разработена с помощта на умеещи роби. При всяка грешка в оризищата може да влезе и солена вода, която пък незабавно ще унищожи реколтата. Затова съответният отговорник имал задачата да отваря и затваря главните шлюзи, да поддържа в същото време в добро работно състояние цялата напоителна система със спомагателните канали, по-малките шлюзи и канавки.

В Ларусовата плантация такъв отговорник бил Хенри, съпругът на Ани. Дядо му, вече покойник, бил заловен от роботърговци през 1764 г. и отведен в Бара Кунда в Горна Гвинея, оттам пък през октомври 1764 бил прехвърлен във форта Джеймс на река Гамбия. По онова време фортът бил главният разпределителен център за транспортиране на роби към Новия свят. Така дядото пристигнал в Чарлстън през 1765 и бил купен от Ларусови. В мига на смъртта си имал шест деца и 16 внуци. Хенри бил най-големият внук, женен от шест години за младата Ани. Те пък имали три малки деца. От тях щял да остане жив само Андрю, който на свой ред ще има свои деца с продължаващо потомство, докато стигнем в началото на XXI век и завършим с Атис Джоунс.

Един ден през 1833 г. съпругата на Хенри, Ани, била завързана за понито и бита жестоко, докато самият бич се скъсал, а кожата на гърба й била разкъсана и почти свалена. Затова я обърнали с лицето нагоре и започнали да я бият наново, с нов бич. Целта била наказание, а не убийство — Ани била достатъчно ценно движимо имущество. Как започнало това? Преди боя тя избягала, а група мъже начело с Уилям Ръдж я подгонили, хванали и върнали. Ани побягнала, когато бял мъж на име Кулидж я повалил на един дънер и се опитал да я изнасили изотзад, защото я намерил да реже месо от крава, убита на предния ден по нареждане на стария ’сподар. Ани се опитала да се освободи, не успяла, тогава грабнала един клон и го забила в окото на Кулидж. За малко да го ослепи съвсем. След това напълно естествено побягнала, защото едва ли някой щял да повярва на думите й, че е защитавала честта си. Кулидж така или иначе казал, че я заварил скрита в едни гъсталаци — да пие краден, домашно приготвен алкохол. Преследвачите начело с Ръдж я заловили и я предали на господаря й. Това бил онзи същият Ръдж, чийто потомък по-късно ще обеси и запали жив мъж на име Ерол Рич на дърво в една нива в Североизточна Джорджия пред тълпа полупияни зяпачи и сеирджии. На свой ред пък потомъкът ще загине от ръката на чернокож мъж в собствената му кръчма. Но да се върнем на разказа. На Ръдж това му била професията — да гони избягали роби и да ги връща на собствениците срещу заплащане. Обаче той често го правел и за лично удоволствие. Е, завързали Ани за понито и я пребили, а съпругът и трите й деца били доведени и задължени да гледат — за назидание. Но горката Ани така и не издържала на продължителното издевателство, по едно време се загърчила и предала Богу дух.

Три дни по-късно Хенри, съпруг на Ани и доверен главен отговорник за напояването, пуснал солена вода в оризищата и унищожил реколтата.

След това, разбира се, избягал. Пет дни го гонила многобройна потеря тежковъоръжени мъже, защото се оказало, че Хенри откраднал аркебуза, шестцевна „Марстън“, с патрони. Застанеш ли срещу такова оръжие, когато едновременно се изпразват и шестте цеви, бъди сигурен, че същия ден ще срещнеш и Създателя си. Затова преследвачите се страхували, и то не на шега; изпратили пред себе си неколцина роби от племето ибо да търсят следите на Хенри с обещание за награда: ако някой от тях се осмели да го нападне пръв или залови, ще получи жълтица.

Накрая притиснали Хенри — спипали го край тресавището Конгарий, недалеч от мястото, където днес се намира бар на име „Блатният плъх“ — същото заведение, където години по-късно Мариан Ларус ще се отбие през последната вечер от живота си. Защото гласът на настоящето винаги съдържа ехо от миналото. На земята мъртъв лежал робът, който пръв зърнал Хенри. От разкъсаните му гърди шуртяла кръв, цели шест патрона наведнъж изстрелва онази смъртоносна „Марстън“.

Разпнали Хенри на близко дърво. Към клоните и ствола го приковали с острите краища на метални съдове, същите, дето служат за вземане на проби от оризищата. Висял на кипарис с отрязаните си тестикули в устата, а преди да умре пристигнал старият господар в кабриолет. Зад него седели и трите дечица на Хенри и Ани. Последното нещо, което разпнатият успял да види, било как господарят отвежда в храстите най-малкото от трите на име Андрю. Умрял, слушайки писъците на детето.

Ето как започва онази история на черна ненавист и вражда между семействата Ларус и Джоунс — господари и роби. В нейния контекст оризищата са богатство, източник на сериозни доходи. Пари и история. А богатството се пази, варди се с каквото и както може. Простъпката на Хенри била дълго помнена от клана Ларус и все пак само до време. Дошли по-нови времена, а с тях други събития и онази случка била забравена. Но не и от семейство Джоунс — греховете на Ларусови били предавани, разказвани от поколение на поколение и запомнени вовеки веков. Така миналото преминавало във всяко следващо настояще и се разнасяло чрез поколенията като същински вирус…

Светлината гаснеше. Работниците от Джорджия си тръгнаха. От големия дъб през прозореца се спусна прилеп и подгони комарите. Доста от тях се спасиха в къщата и вече жужаха около главата ми, настървени да хапят. Гонех ги с ръка, махах с все сила, ама работа така не се върши. Елиът се усмихна и ми подаде стик репелент, размазах го по лицето и ръцете.

— Дори и след това е имало членове на семейство Джоунс, които са работили за Ларус, така ли? — попитах го с любопитство.

— Аха — рече той и седна. — Виж, едва ли те са били първите жертви. Роби постоянно измирали — по един или друг повод. И много други били загубили родители, че и деца, но не го вземали толкова навътре, а и да го вземат, какво биха могли да направят? Някои от Джоунсови разсъждавали така: каквото станало — станало, нека да си остане в миналото. Но имало и други — които не разсъждавали по същия начин…

Гражданската война разрушила благоденствието на чарлстънските първенци и богаташи, които минавали за местна аристокрация. Разпаднала се и старата градска структура, всъщност за икономиката говорим. Ларусови били защитени до голяма степен (поради своята предвидливост или може би предателство — защото голямата част от богатството им била вече превърната в злато, а само малка част от нея била в налични конфедеративни пари и бонове). Но и те, както и всички победени южняци, били заставяни да излизат на улицата и да наблюдават церемониалните маршове на оцелелите войници от 44-ти Масачузетски полк или т.нар. Черньовци на Шоу, както тайно ги наричали. В същия полк бил и Мартин Джоунс — прапрадядо на Атис Джоунс.

Задавал се нов, жесток сблъсък на двете семейства… Нощни бродници яздели в мрака, бели фигури на фона на черния път. Тепърва много години ще минат преди един мъж с маслинена кожа и с клеймото на роб на краката да се осмели да заяви, че ги е разпознал в истинската им боя, а можем да кажем и светлина. Такива, каквито ще останат в спомените на идните поколения — хора с отрицателен знак, вапцани с черно върху бяло, конете им покрити с дълги одеяла, по седлата закачени карабини, ножове и дълги бичове, докоснат ли съседните метални части, те приглушено подрънкват. Ездачите не знаели за оногова, иначе щели да вземат нужните мерки…

Защото се намираме в Южна Каролина през 1870 г., а не в началото на новия век, а нощните бродници или ездачи били споменавани с ужас и трепет в онези далечни времена. Те бродели нощем и въздавали правосъдие, по-точно онова, което те разбирали под тази дума. „Въздавали“ го на чернокожи и републиканци — техните защитници, отказвайки да се подчинят на изискванията на Четиринайсетата и Петнайсетата поправка в Конституцията, които защитават фундаментални човешки права. Олицетворявали страха на белите от черните, а по-голямата част от бялото население стояло зад гърба им. По същото време възникнали и т.нар. Черни кодекси, измислени като противовес на реформите: чернокож човек няма право да носи оръжие; няма право да заема пост или позиция, по-висша от тази на фермер или негов слуга; няма право да напуска мястото, където живее; няма право да приема дори гости без специално разрешение.

Ще мине време и американският Конгрес ще се пребори с тези издевателства с помощта на разни закони и поправки, които влизат в сила веднага след края на войната и изтеглянето на федералните сили от южните щати, като Закона за принудителните мерки от 1870 г., Закона за Ку-Клукс-Клан от 1871 г. и други. Губернаторът Скот ще създаде чернокожо опълчение или милиция, която ще охранява гласуващите чернокожи през изборите 1870 г. и още повече ще озлоби белите южняци. Ще дойде и времето на специалните призовки, стотици кланови членове ще бъдат арестувани и разпитвани.

Но сега… сега законът язди нощем на закачулен кон и носи меча на мъстта, а федералното правителство и закони закъсняват в спасяването поне на 38 човешки същества, които ще загубят живота си. Ще закъснеят и в спирането на насилия и побоища, изнасилвания, палежи, разрушение и унищожение на ферми, посеви и домашни животни.

Няма да спасят и Миси Джоунс.

Съпругът й Мартин бе дръзнал да се противопостави на заплахи и насилие, за да проповядва и пропагандира правото на черните да гласуват. Бе отказал да заклейми Републиканската партия и да се откаже от нея, затова получи сто камшика. След това даде пари за създаването и лично участва в чернокожата милиция, че и оглави нейно подразделение, с което тържествено прекоси града един слънчев неделен следобед. В този отряд едва ли бе въоръжен повече от един на десетина човека, но самото му съществувание говореше за нечувана смелост и дързост, граничещи с арогантност спрямо онези, които се опитваха да спрат хода на времето и промените към по-добро.

Онази нощ самата Миси усетила приближаването на бродниците. И казала на мъжа си да бяга и да се спасява. Незабавно! Защото този път нямало да му простят — очаквала го смърт. До онзи миг нощните бродници не били посягали на жена в окръга Йорк и Миси нямала причина да очаква друго, но пак се страхувала.

Имало е защо…

Именно с нея започнали посегателствата и върху жени. Изнасилили я четирима. Щом като не могат да навредят на съпруга й, ще го уязвят посредством нея. Самото изнасилване не носело по-голямо издевателство от самия факт; поне тя останала с впечатлението, че то било извършено като акт на отмъщение, а не в търсене на удоволствие от страна на извършителите. Било функционално както дамгосването на добитък или извиването на врата на пиле за обяд. Последният мъж дори й помогнал да се прикрие и я отвел до кухненски стол.

— Ще му кажеш да се държи както подобава, чуваш ли? — рекъл същият човек.

Бил млад, дори красив, нещо в него й напомняло за баща му, че и за дядо му. Защото имал типичната брадичка на един Ларус, пък и типичната за семейството светлоруса коса. Уилям се казвал. Уилям Ларус.

— Не ни се иска пак да се връщаме тук — рекъл й, когато си тръгвали.

Два дни по-късно Уилям и двамина други попаднали на засада извън Делфия. Нападнала ги група маскирани хора, въоръжени със сопи. Спътниците на Ларус побягнали, но той останал — свит на кълбо на земята, прикрил глава с ръцете. Здрави удари се посипали върху му, а побоят го оставил парализиран за цял живот. Можел да мърда само дясната ръка и да яде само добре намачкана и превърната в каша храна.

Миси Джоунс така и не разбрала за възмездието в нейно име. От онази нощ тя почти не проговорила на съпруга си. Напуснала и леглото му и всъщност повече не говорила с никого. Спяла при животните в малкия хамбар, до тяхното ниво я свел онзи насилнически акт в собственото й съзнание. Това й сторили бродниците насилници. И не само това — след онази случка тя бавно, но сигурно намерила убежище в мрака на лудостта.

Елиът се изправи и изсипа останалото кафе в умивалника.

— Както ти казах, имало едни, които искали да посипят пепел върху миналото и да забравят, но имало и други — такива, които запомнили всичко. И до ден-днешен…

Последните думи сякаш увиснаха във въздуха.

— Мислиш, че Атис Джоунс е един от тях ли?

Той сви рамене.

— Знаеш ли, мисля си, че нещо в него е намирало огромно удовлетворение в това да чука дъщерята на Ърл Ларус, все едно по този начин го завира и на баща й. Дистанционно. В същото време не съм сигурен дали Мариан е знаела за сблъсъка между двете семейства. Предполагам, че при всички случаи враждата е вълнувала много повече Джоунсови, отколкото Ларусови, ако се сещаш какво искам да кажа.

— Ама цялата история е известна на хората, нали?

— Е, имало е писани във вестниците неща относно историята на двете семейства, ама са ги чели само онези, които не ги е мързяло да се ровят в стари течения. Пък и не толкова много като фактология. И все пак бих се изненадал, ако в бъдеще се окаже, че някои членове на журито не са запознати поне с основния факт. Ларусови имат име и история, тачат ги като нещо религиозно. И ако в миналото им има неудобни неща, те ги обясняват със социално обвързани причини и следствия. В днешно време участват в благотворителната дейност, особено в свързаната с чернокожи кауза. В училищата са противници на сегрегацията. Над къщите и домовете им няма да видиш да се вее старото конфедеративно знаме на Юга. Опитали са се да компенсират отколешните грехове и простъпките на старите поколения. Но твърде е възможно обвинението да се захване с тезата, че Атис Джоунс е търсил възмездие и отмъщение. Че се е ровил в миналото, призовавал и заклинал стари духове, искал да накаже семейството, отнемайки им Мариан. Такива неща. — Изправи се и се протегна. — Освен ако ние дотогава не намерим истинския убиец на Мариан Ларус. Тогава и топката ще смени играча по най-радикален начин.

Внимателно разгледах снимката на Миси Джоунс, починала на около четирийсет години и погребана в евтин шперплатов ковчег. Прерових останалите в папката документи, така и стигнах до последния най-отдолу. Бе вестникарска изрезка с дата 12 юли 1981 г. и в нея се описваше безследното изчезване на две чернокожи жени някъде около блатото Конгарий. Ади и Мелия Джоунс. Същата вечер били в местен бар, впоследствие никой повече и не чул за тях, нито са ги виждали живи.

Ади Джоунс била майката на Атис.

Потупах изрезката с пръст, попитах Елиът.

— Нещо повече в тази връзка?

Той взе листа, погледна го и рече:

— Това тук е последната загадка. Значи преди 19 години изчезват майката и лелята на нашия клиент. Нито той, нито който и да е друг ги е виждал оттогава.

Същата вечер се върнах с колата в Чарлстън. Радиото работеше, предаваха някакво късно шоу от Колумбия, само че по едно време сигналът се изгуби, остана само съсък и неясни ръмжащи звуци. Но пък преди това научих, че провалилият се на изборите кандидат за губернатор Морис Бесинджър, собственик на верига ресторанти бира-скара на име „Пиги Парк“, решил да развее конфедеративното знаме над заведенията си. Твърдял, че то е символ на южняшкото наследство. Пък то може би наистина си е точно така, знамето имам предвид, само че в миналата история на Бесинджър имаше редица интересни факти: беше участвал в президентската кампания на Джордж Уолъс, бе ръководил група на име „Национална асоциация за защита на белите хора“ и бе изправян пред федерални съдилища на няколко пъти по обвинения за нарушаване на Закона за гражданските права от 1964 г. — след като отказвал да допуска чернокожи в своите заведения. Дори успял да спечели едно дело, ама то било върнато за по-висша инстанция. Сетне май си бе сменил „религията“ и се бе върнал в Демократическата партия. Ама стари навици лесно не умират, нали така?

Шофирах в мрака и си мислех за знамето, за семействата Джоунс и Ларус, за тежестта на историята. Увиснала като воденичен камък на телата им, винаги ще ги тегли към дъното, нали? Някъде в същата тази история, във все още живото минало бе и отговорът на въпроса за кончината на Мариан Ларус.

Но тук, в това напълно чуждо за мен място, миналото приемаше най-причудливи форми. Или роли. Като например тази на обвит в стария червено-син флаг дъртак, който реве закани, застанал под табели със свински мутри — ресторантите на Бесинджър. Миналото бе и като ръка на смъртник, който зашлевява живите. Миналото бе като призрак, на чиято шия виси гирлянд от покаяния.

Миналото — и аз бях именно на път да разбера това — бе жена в бяло с люспи, вместо кожа.