Джон Конъли
Белият път (7)

Глава шеста

Войнстващото расистко движение никога не е било особено голямо от гледна точка стабилно или, да речем, монолитно членство. То си има едно постоянно ядро от твърди, фанатизирани последователи и те са някъде около 25 000. Около тях обаче се въртят не по-малко от 150 000 активни симпатизанти и може би още едно 400 000 прелетни птички еднодневки. Тези, последните, никога няма да пуснат пари, нито лично биха участвали в някое мероприятие, но пък винаги са готови да ви разправят каква гадост са това цветните и евреите, особено ако ги почерпите с алкохол.

От твърдите членове поне половината са клановци, останалите са скинхедс (бръснатите глави) и всякакви нацистчета от разни породи. Сътрудничеството между отделните групи е почти минимално, символично дори. Понякога то дори се превръща в ревностно единоборство и конкуренция за някаква изгода, тогава може да премине и в истинска агресия. При това членството не е като в някоя сериозна партия, то никога не е абсолютно твърда и постоянна величина: хора напускат дадена група, идват нови, някои се прехвърлят. Това зависи от изискванията на шефове, работодатели, противници, понякога и от съдилищата.

Начело на всяка група обаче има ръководен екип от дългогодишни твърди последователи — активисти. Те си остават, независимо дали групата ще си промени името, насочеността си в даден детайл, дали ще има вътрешни фракционни борби или ще се разцепи на по-малки единици. Тези активисти са фанатици, пламенни „мисионери“ с, разбира се, обратен знак, радетели за тъмна кауза, непрестанно и неуморно пропагандиращи евангелието на нетърпимостта. Това става по щатски панаири, митинги, събори, сборове и конференции, чрез местни вестничета и бюлетини, памфлети и късни радиопредавания.

Роджър Бауън е един от най-дългогодишните от постоянните членове, от най-опасните и безкомпромисни фанатици. Роден е в баптистко семейство в Гафни, Южна Каролина, някъде в подножието на Блу Ридж, членувал е в почти всички организации на крайната десница, включително в ползващите се с най-отвратителна слава неонацистки групи през последните 20 години. През 1983 г. го арестуваха заедно с двама други, за да ги разпитват относно участието им в Ордена, тайно общество, свързано с „Арийски нации“ и основано от расиста Робърт Матюз. Нищо не се получи, освободиха ги, без да предявят обвинения. А през 1983 и 1984 г. Орденът проведе поредица въоръжени нападения на банки и фирми, за да набере средства за операциите си. Всички тези акции бяха най-прецизно организирани и въоръжени — палежи, грабежи, бомбени атентати, измами и подправени документи. Разполагаха дори и с бронирани коли. Орденът носи отговорност за смъртта на денвърския телевизионен водещ Алън Бърг, още и на Уолтър Уест — внедрен в организацията федерален сътрудник, който изнесе някои от тайните й. Малко по малко полицията и ФБР заловиха всички негови членове, с изключение на самия Матюз. Той загина в престрелка с федерални агенти към края на 1984 г. Нямаше доказателства, които да свържат Бауън с Ордена, затова той си остана на свобода, а истината за неговото съучастие потъна в небитието заедно с Матюз. Интересен факт: въпреки сравнително малкия брой на членовете на Ордена операциите срещу него бяха ангажирали една четвърт от агентурата на ФБР. Всъщност именно малочислеността на тези хора работеше в тяхна полза. Бе изключително трудно федерални агенти да проникнат сред тях. Единственото изключение бе Уест — урок за Бауън, който той никога не забрави.

След онези събития Бауън се укри и дълго бе в неизвестност, докато по едно време намери ниша в Клана, макар че ККК бе вече до голяма степен отслабен от действията на Контраразузнавателната програма на ФБР. Повечето от местните кланови организации се разпадаха или биваха разтурени, престижът на организацията бе рухнал, съставът й обаче статистически се подмладяваше, защото старите членове напускаха или измираха. В резултат на това, традиционно лошите отношения на Клана с неонацистите започнаха да се подобряват или най-малкото да губят двусмислеността си. Главната причина ли? Младите хора не са така придирчиви относно религиозните и национални различия. Бауън изведнъж се появи в „Невидимата империя“ на Бил Уилкинсън, част от Рицарите на Ку-Клукс-Клан, но пък през 1993 г. „Империята“ бе разтурена и след съдебен процес, където попиля огромни суми, за да се измъкне, Бауън основа свой собствен Клан на име „Бял съюз“.

Само че Бауън съвсем не хукна да набира членове, както другите кланови организации, дори и названието бе просто трик на играта поради удобството да се скрие зад кланова терминология. „Белият съюз“, Белите съюзници или съзаклятници, както ги наричат някои източници, никога не са били повече от една шепа хора на брой, може би двадесетина. Независимо от това те имат огромно влияние, голяма власт, пък и въртят значителни финансови средства. На практика „Белият съюз“ значително допринесе за нацификацията на Клана през 80-те години, процес, който продължава и в наши дни. А традиционните противоречия между клановци и неонацисти съвсем избледняха.

Освен това Бауън никога не е отричал Холокоста: напротив, на него му харесва идеята за тотален погром над евреите. Нрави му се възможността да създаде сила, способна да извърши убийства в нечувани допреди мащаби, убийства планирани, зад които да стои Ред и Планирано мислене. Именно тези планове, а не някакви си морални задръжки, го отдалечиха от обикновените извращения и касапници, спорадичните изблици на крайно насилие, свойствени за расисткото движение в определени райони и най-вече в Американския юг. На традиционния му годишен събор в Стоун Маунтин в Джорджия той дори публично заклейми един инцидент — пребиването до смърт на чернокож на средна възраст на име Бил Пиърс в Северна Каролина от тълпа пияни клановци-отцепници. Естествено, освиркаха го, и то доста здраво. Бауън обаче си тръгна и повече не се появи на Стоун Маунтин. Онези не го разбират, той пък няма нужда от селяндури като тях. Само че продължи да работи задкулисно и зад кадър в поддръжка, да речем, на дадена акция на Клана в малките градчета по граничната ивица между Джорджия и Южна Каролина. В подобна акция обикновено участват малко хора, обаче заплахата от разрастването и превръщането й в „поход“ на Клана веднага разлайва местните вестничета, овчедушните либерали заблейват, създава се атмосфера на страх и недоверие — ето, именно това е Бауъновата цел. Подобна атмосфера му е нужна, за да му спори работата. „Белият съюз“ е предимно параван, добре режисирано и сякаш раздвижено изпод жезъла на магьосник театро. Илюзионистки изпълнения: „хоп!“, магът завърти жезъла и се появи гълъбче, „хоп!“ — нещо друго и така. Камуфлаж, достоен за същинската дейност на Бауън. Истинският трик не го виждате, движението на жезъла не само не е свързано с търсената илюзия, то до голяма степен няма нищо общо с нея.

Защото именно Бауън се опитва да премахне старите различия; Бауън строи мостове и запълва бездните между Християнските патриоти и Арийците, бръснатите глави и клановците; Бауън флиртува дискретно с по-гласовитите и крайни членове на християнската десница. Бауън е онзи, който разбира смисъла на единството, на двустранното и многостранно сътрудничество — най-вече за разширяване базата на финансовите постъпления. Бауън вярва, че вземайки под крилото си човек като Фокнър, той ще убеди вярващите във Фокнъровата кауза източници да пренасочат парите си към него. Неотдавна бе станало известно, че само през годината преди ареста на Фокнър Братството е привлякло дарения за повече от 500 000 долара. Може би дребна сума в сравнение с парите, които отиват по джобовете на модерните и известни от телевизията с „чудесата“ си евангелисти (тях ги наричат телевангелисти), но иначе стабилен годишен доход за Бауън и подобните му. В наблюдавания от Бауън „фонд на защитата“ бяха влезли немалко пари — поне десетина на сто от една базова седемцифрена сума — и още продължаваха да влизат. Ама пък кой поръчител ще е достатъчно шантав да приеме да плати гаранцията на Фокнър, в случай че решат да го освободят? Сигурен бях, че в резерва Бауън има и други планове, алтернативни варианти, различни дяволии. Ако нещата се разиграят добре от негова гледна точка, Фокнър ще е на свобода и изчезнал още преди края на месеца. Сетне ще тръгнат слухове, че Бауън му е помогнал и го е скрил на сигурно място и тази тактика само ще му донесе полза. После вече няма да има никакво значение дали Преподобният е жив или мъртъв. Достатъчно ще е той да остане в неизвестност — иначе какво му пука на Бауън дали ще е жив и здрав или вече заровен някъде?

Убеден съм обаче, че Бауън се възхищава от делата на Фокнър и неговото Братство в минало време. Имаше защо. За няколко десетилетия и без да прибягва до банкови обири и силови игри, които бяха съсипали Ордена, Фокнър бе съумял да води кампания на смърт, терор и сплашване, и то с наличен екип от трима-четирима души. И винаги перфектно да заличава следите си. От друга страна, вярно е пък, че неговите мишени не бяха особено трудни, напротив — меки и лесни. Но дори ФБР и другите федерални агенции все още не можеха да свържат Фокнъровите убийци със съответните жертви — хомосексуалисти, извършвали аборти лекари, еврейски лидери и други „противници“ на крайната десница, чието унищожение се смяташе за тяхно дело.

Странно бе и друго. Фактът, че Бауън не бе и помислил да се присъединява към Фокнъровата кауза преди завръщането на Китим. Китим е легенда сред десницата, нещо като фолклорен герой. Появил се бе изневиделица от Бог знае къде точно след задържането на Фокнър и бе отишъл при Бауън. Веднага след това Бауън се бе задействал в защита на Фокнър, сякаш това бе нещо съвсем естествено. В края на краищата какво значение има за него кой е Китим? Помнеше ли делата му, откъде идва и прочие? Е, това не бе чак толкова важно, нали? Такива са си народните герои, легенди. Отчасти истински, отчасти измислени, но пък с Китим на негова страна Бауън вече имаше нова целенасоченост, май че и усещане за непобедимост.

Последното било толкова силно, че той вече дори и не забелязвал страха, възникващ в самия него в присъствието на Китим.

Откритата адмирация на Бауън към Фокнъровата кауза, демонстрирана веднага след появата на Китим, очевидно бе погъделичкала Фокнъровото его. Защото Преподобният незабавно бе обявил посредством адвокатите си, че се присъединява към Бауъновата платформа. Дори бе предложил и финансова помощ от скритите си сметки в случай, че Бауън се съгласи да го скрие. Знаехме, че такива сметки съществуват, но специалните усилия на следствието и на федералните институции засега не даваха никакъв резултат в това отношение. А старият проповедник се стараеше да избегне затвора повече от всичко, би предпочел да бяга и да го преследват цял живот, отколкото да гние зад решетките и да изчаква процеса. Оказа се, че Фокнър поискал още една услуга от Бауън. Последният се разядосал — вече бил обещал немалко неща — но сетне се успокоил, след като чул за какво точно става дума. Ставало дума за нещо дребно, което така или иначе би доставило удоволствие и на самия Бауън. Толкова, колкото и на Фокнър.

Бауън смятал, че в лицето на Китим е намерил именно човека за такава работа. Но се излъгал.

То било точно обратното: въпросният човек намерил него — още преди това…

 

 

Автомобилът на Бауън спря на малката поляна пред хижата в Източен Тенеси, току отвъд щатската граница с Южна Каролина. Сградата бе стабилна, строена от яко, масивно дърво, отпред с веранда, към която водеха четири грубо издялани стъпала, с два симетрични прозореца отляво и отдясно. Прозорци високи, много тесни, като амбразури. Хижа, строена като укрепление, това се виждаше от пръв поглед.

На стол-люлка отдясно на вратата небрежно се бе изтегнал мъж с цигара в устата. Това бе Карлайл, човек с къса къдрава коса, започнала да оплешивява още през двайсет и първата му година, сетне като по чудо този процес бе спрял. Въпреки това днес Карлайловата коса е като перука на клоун — един русокос пръстен над ушите опасва блестящото отгоре голо кубе. Физически Карлайл е мъж здрав, в отлична форма — като повечето хора, които Бауън държи близо до себе си. Карлайл не е пушач, Бауън днес го видя за пръв път с цигара, не налиташе и на алкохол. В момента обаче изглеждаше уморен и скапан. Бауън веднага усети вонята: смърдеше на повръщано.

— Добре ли си? — повдигна вежди той.

Карлайл избърса устни с опакото на ръката и внимателно я изгледа за евентуални следи.

— Защо? Мръсотии ли има по мен?

— Не виждам такива, но вониш.

Карлайл дръпна за последно от фаса, сетне внимателно го загаси върху подметката на обувката си. Това упражнение се оказа дълго, той грижливо провери да няма случайно останало огънче, сетне разкъса хартията и пусна тютюневите влакна да ги разнесе подухващият ветрец.

— Откъде се взе онзи тип? — попита той, след като свърши с фаса.

— Кой? Китим ли?

— Да, същият. Китим.

— Той е легенда — рече Бауън, сякаш произнасяше мантра.

Карлайл прокара пръсти по голото си теме.

— Това съм го чувал вече… — рече той и по лицето му се изписа несигурност, която постепенно и видимо се превърна в отвращение. — Във всеки случай да ти кажа: откъдето и да идва, този е абсолютен ненормалник. Нередовен, искам да кажа.

— Имаме нужда от него.

— А досега как се оправяхме? И както сам знаеш, много добре.

— Това си е съвсем друго. Ти научи ли нещо от онзи?

Карлайл поклати глава в знак на отрицание.

— Нищо не знае. Просто наемник.

— Сигурен ли си?

— Повярвай ми, ако знаеше нещо, досега хиляда пъти да ми го е изпял. Обаче онзи ненормалният продължава да го работи.

Бауън не вярваше особено много в приказките за голямата еврейска конспирация. Разсъждаваше по следния начин: вярно — богати и пребогати чифутски банкери и бизнесмени има, ама те едва ли са се обединили в заговори, завери и тям подобни. Огледаш ли внимателно голямата картина, това незабавно ще ти стане ясно. И все пак в думите на Фокнър истина имаше. Защото онези дърти чифути в Ню Йорк наистина му бяха поръчали смъртната присъда, бяха си платили и изпратили човек да го довърши. Този същият си бе получил заслуженото, но Фокнър настояваше да се провери кой точно го е наел. За да може, дойде ли му времето, да си отмъсти. В този контекст Бауън бе на мнение, че нищо няма да загуби, ако наистина проучи с какви хора е възможно да си има работа. Затова бяха отвлекли онзи младок — направо от улиците на Грийнвил. Той сам им бе привлякъл вниманието — задаваше едни особени въпроси, дето не са му работа, пък и какво търсеше точно там?

— Къде е той?

— Ей там — отзад.

Бауън тръгна да заобиколи къщата, но Карлайл вдигна ръка.

— Хранил ли си се?

— Похапнах малко.

— Хм, рискуваш…

Без да коментира, Бауън продължи по пътя си. Зад хижата имаше оградено място, същински свинарник. Навремето в нея наистина държали прасета. То и вонята все още не е успяла да се разсее, помисли Бауън на път към него. Наистина смърдеше, но още щом влезе и видя гледката на голата земя в центъра на ограденото, разбра, че причината е друга. Смръднята бе от човек, а не от животно. Загря и намека на Карлайл за храната, защото незабавно му се повдигна.

Младежът бе съблечен, проснат на голата пръст под жарките слънчеви лъчи. Имаше късо подстригана брада, черната му коса бе полепнала по черепа, оваляна в кал и пот. С притегнат около главата кожен колан и запушена уста, човекът стенеше и скърцаше със зъби, а надвесеният над него бърникаше във вече нанесените рани и разкъсваше плътта още повече.

Китим бе облечен в работен гащеризон, носеше ръкавици. Пръстите му пълзяха по тялото на жертвата и опипваха кървящите ръбове на направените с ножа му разрези. От време на време почиваше, а другият се извиваше и гърчеше, мускулите се свиваха безпомощно, а изпод напъхания в устата му парцал излизаха подобни на жалостиво мяукане звуци. Сетне мъчителят невъзмутимо подновяваше касапската си работа. Бауън се удиви: как ли младежът е все още жив? Или най-малкото в съзнание? Ама пък отговорът не бе труден: Китим бе човек с множество таланти. Когато усети Бауън зад себе си, той се изправи в цял ръст и в това си движение заприлича на бавно разгъващо се членестоного. Сетне се извърна с лице към новодошлия.

Висок бе този Китим — поне метър и деветдесет и нещо. Винаги носеше шапка и очила — да му прикриват чертите на лицето. Налагаше се — имаше някакъв проблем с кожата. Бауън не знаеше точно какъв е той, така нямаше и да събере смелост да го запита, но Китимовото лице бе розово-виолетово на цвят, а по люспестия му, с напукана кожа череп тук-таме стърчаха мънички туфи коса. Приличаше на онези големи щъркели, наречени марабу, които се хранят с леш, а в лакомията си нападат и тежко ранени, и умиращи животни, че и хора. Покажеше ли очите си, което ставаше извънредно рядко, те святкаха в тъмнозелено, като котешки. Под дрехите тялото му бе мършаво, почти изпито, но яко, жилаво и много здраво. Редовно се бръснеше, подрязваше ноктите си и въобще се държеше чист. Миришеше съвсем слабо на месо и на одеколон „Поло“.

А понякога и на бавно изпечена плът.

Бауън се огледа, хвърли бърз поглед към проснатия младеж, сетне отново насочи очи към Китим. Разбира се, че Карлайл е прав, помисли той, Китим си е направо нередовен. От малката му група само Ландрън Мобли, самият той откачалка, жесток и див като бясно куче, има някакви симпатии към Китим. Отново погледна жертвата на земята. Не го тревожеше, че мъчат евреин, при това може би абсолютно ненужно, но го отблъскваше крайният садизъм, удоволствието от самото мъчение, явната похот и чувствеността, проявявани от Китим. Ето го и сега — той е полово възбуден — Бауън забелязваше явната издутина на панталоните му отпред. За миг в него пламна гняв, надви погнусата, желанието да повърне и обичайния му страх от този човек.

— Кеф си правиш, а? — осмели се да каже.

Китим сви рамене.

— Нали поиска да разберем какво знае. — Гласът бе леко дрезгав, досущ метла по неравен и прашен каменен под.

— Според Карлайл нищо не знае.

— Да, ама нали тук не командва Карлайл?

— Добре де. Командвам аз и те питам: разбра ли нещо, което да ни е от полза?

Китим го измери продължително иззад тъмните си очила, сетне му обърна гръб.

— Остави ме на мира — рече и приклекна край младежа с намерение да продължи прекъснатата работа. — Не съм свършил…

Но вместо да си тръгне, Бауън извади пистолета от кобура. Мислите му се въртяха съвсем хаотично около този странен, обезобразен човек, като че нарочно белязан и подобен на същество от друг свят. Неземен, някак си нематериален, сякаш са го призовали от нейде с помощта на магия и заклинания. Ами миналото му? Тъмно и незнайно: олицетворение на омразата и страха, облечена в плът абстракция. Появил се бе сам, предложил си бе услугите, а онова, което се говореше за него, славата и страховитите му дела го съпровождаха навсякъде. Бауън не бе намерил сила и смелост в себе си да го отпрати. Легенда бил, така се говореше. Но защо? Какво всъщност бе извършил?

При това Китим не правеше впечатление на посветен на каузата човек. Не го движеше ненавист към чернилките, обратните и чифутите, не те му подклаждаха вътрешния огън. В това отношение той не се палеше лесно, стоеше встрани от пламенните рицари на Клана. Бе някак си абстрактно заинтересован от работата, която му възлагаха, дори и сега, когато мъчеше голата си жертва. А на всичкото отгоре се опитва да му каже — на него, на Бауън — да си гледа работата, така ли? И му нарежда да се разкара, сякаш е някакъв си черньо с поднос в ръката, а?! Крайно време е той като шеф да вземе нещата в собствените си ръце и да покаже категорично кой поръчва яденето и пиенето! Пристъпи, заобиколи Китим и насочи оръжието в легналия младеж.

— Недей — тихо предупреди клекналият мъчител.

Бауън го изгледа и…

А тялото на Китим мътно заблестя.

От него сякаш се излъчи мощна топлинна вълна, огнен дъх премина към Бауън, всичко наоколо затрептя като в най-тежка мараня, а Китимовата плът се раздвижи, набръчка се и запулсира. За миг той бе и Китим, и нещо друго, злокобно и страшно, черно и крилато, с очите на мъртва птица, отразили един безжизнен свят. Кожата му увисна и се разтвори, набръчкана и люспеста, костите се бялнаха отдолу й, краката леко се разкривиха, стъпалата се удължиха и закривиха отпред. Миризмата на нещо пламтящо стана нетърпима и за десетки от секундата Бауън получи просветление. Чрез недоверието и съмненията си, позволявайки на гнева си да го надвие, той бе някак си освободил и собствения си разум. Бе позволил на вътрешното си аз да излезе от него и да види непознатата страна на Китим, да разбере истината за него. Истина, скрита за обикновените смъртни очи.

 

 

Отколешен е, помисли Бауън и в съзнанието му нахлуха непривични за него думи и мисли, древен като света и може би още по-вехт. Изисква се огромна концентрация на вътрешна енергия, за да се задържа в тази конфигурация. Затова и кожата му има такъв цвят и вид, затова винаги крачи бавно, затова страни от другите. Огромни и постоянни усилия са му нужни, за да поддържа тази си форма. Той не е човек. Той е…

 

 

Бауън отстъпи крачка назад и в същия миг клекналата фигура възстанови стария си вид. Над голото тяло бе надвесен същият мъж с гащеризона и намацаните с кръв ръкавици.

— Какво има? — попита го Китим и в объркаността и страха си Бауън знаеше, че не бива да казва истината.

В никакъв случай не бива да отговаря какво е видял. Всъщност той едва ли можеше да го направи. Човешкият мозък е построен така, че с оглед да запази психическото здраве на индивида съзнанието изключва или потиска съответните центрове. Обикновено човек забравя извънредно страшни и непоносими за нормалната психика гледки и случки. Така стана и с Бауън — в един миг бе съзрял нещо непознато и ужасяващо, в следващия не бе сигурен какво е видял. Не може да е било така, онова е някакъв трик на зрението му, илюзия дяволска! Привиждат ми се някакви си дивотии, уплашено си повтаряше той. Какво беше онова: нещо черно, крилато, грозна като смъртта мутирала птица? Не може да бъде!

— Нищо няма — побърза да каже на глас, погледна тъпо пистолета в ръката си и веднага го прибра.

— Тогава остави ме на мира да си гледам работата — рече Китим.

Последното нещо, което Бауън видя, преди да си тръгне, бе умиращата надежда в очите на младежа, сетне наведената фигура се премести и закри главата му.

Бауън притича покрай Карлайл на път за колата, без да му обърне внимание.

— Хей! — извика подире му Карлайл и понечи да го хване за лакътя, но щом видя лицето на шефа и ръката му сама увисна.

— Какво ти се е случило? — попита той озадачено. — Очите ти… очите ти са…

Бауън не отговори. По-късно щеше да му каже какво е видял или какво си е помислил, че вижда, а в по-други дни и в по-нова фаза на нашия разказ самият Карлайл пък щеше да даде показания и пред следователите по случая. Обаче сега Бауън мълчеше и лицето му бе станало непроницаемо; наложи си да се овладее и контролира чувствата си — дори и когато се погледна в огледалото и разбра, че капилярите в очните му ябълки са се пръснали. А зениците му като черни дупчици сред алени петна кръв.

 

 

Далеч на север Сайръс Неърн се отдръпна от решетката и отстъпи в тъмната част на килията. Тук му бе по-добре, отколкото в коридорите и общите помещения, заедно с другите затворници. Те не го разбираха, не можеха и да го разберат. Задръстен, ни приема, ни предава — така бяха говорили за него повечето хора през по-голямата част от живота му. Глух. Ням. Тъпанар. Шантав. Хахо. Всъщност на Сайръс отдавна вече не му пукаше как го наричат. Вярваше си, че е интелигентен, хитър. Иначе дълбоко вътре в себе си подозираше, че може и да не е с всичкия си.

Майката го бе изоставила на деветгодишна възраст, вторият му баща го бе тормозил и експлоатирал, докато за пръв път попадна в затвора, тогава бе вече на 17 години. Все още помнеше някои подробности за майка си — не толкова любов или нежност, никога не бе демонстрирала подобни чувства спрямо него, а по-скоро съмнението и недоверието в очите й. Трудно го бе родила, с усложнения, които безсъмнено бяха оставили трайни следи у него, поне външно. Роди се гърбав, не можеше да се изправя изцяло, коленете му поддаваха, сякаш на гръб постоянно носеше тежко бреме. Бе високочел, дори прекалено, тъмноок, а ирисите катраненочерни. Носът плосък, с издължени ноздри и малка, закръглена брадичка, пълни устни, горната надвиснала над долната и постоянно леко отворени, сякаш Сайръс се кани да ухапе някого.

А пък бе силен физически. По ръцете, раменете и гърба играеха здрави, плътни мускули; кръстът му бе тесен, бутовете и ханшът здрави, стегнати. То именно в тази сила му бе и спасението. Беше ли по-слаб, затворът отдавна да го е смачкал.

Първата му присъда бе за въоръжен взлом при усложнени обстоятелства. Сайръс влезе в къщата на една жена от Хултън, въоръжен със собственоръчно направен нож. Жената се заключи в стаята си и се обади на ченгетата. Те пристигнаха за нула време, още докато Сайръс се опитваше да избяга през прозореца в банята. Обясни им със знаци, че единствено търсел пари да си купи бира. Повярваха му. И все пак го осъдиха на три години, ама от тях излежа само 18 месеца.

В затвора го подложиха на обстойни прегледи и изследвания. Психиатърът диагностицира шизофрения; откри класическите „положителни“ симптоми, както сам се изрази: халюцинации, видения, общуване с въображаеми гласове, странни начини на мислене и изява. Сайръс кимаше, докато търпеливо му разясняваха тези неща със знаци, разбира се, макар че можеше да чува прекрасно. Просто бе решил да крие този факт, както и другия, за който взе решение една тъмна нощ преди много, много време: да не говори повече на глас.

А може би този избор не е бил направен лично от него, а от някой друг? Сайръс така и никога не разбра това със сигурност.

Предписаха му лекарства, антипсихотични медикаменти първо поколение и някои други, но той веднага намрази ефекта, който имаха върху него. Те го отслабваха, правеха го немощен и умствено, и физически, затова просто престана да ги пие. В същото време бързо се научи най-умело да прикрива този факт. Всъщност от страничните ефекти на лекарствата най-много бе намразил самотата, която те му носеха. Много мразеше тишината, а когато гласовете отново се върнаха, той ги посрещна с радост, като стари приятели, които се връщат от далечни места и носят оттам интересни разкази и приказки. Освободиха го по-рано, а той едвам чуваше думите на обработващия документите му тъмничар. Гласовете ги заглушаваха, надвикваха всичко останало, възбудени от перспективата на свободата и подновяването на така грижливо подготвените и преговаряни планове.

Защото за Сайръс онази история в Хултън бе пълен провал по два пункта: първо, бяха го хванали, второ — не бе влязъл в къщата заради пари, а заради жената.

Неърн живееше в неголяма колиба, строена на притежаван от майчиното му семейство парцел земя. Бе недалеч от реката Андроскогин, на около десетина мили южно от Уилтън. В далечното минало местните жители складирали плодове и зеленчуци в ями и кухини по бреговете й, там те по естествен път дълго се задържали пресни и в отлично състояние. Още като момче Сайръс бе открил старите дупки-хладилници и си ги бе харесал за скривалища. Беше им укрепил стените и таваните, замаскирал входовете с храсти и хитроумно приспособени врати. Понякога дори си мислеше, че те са истинският му дом, че са правени специално за него, по негов размер и воля. Самото му тяло с превития гръбнак и гърбицата, късите, здрави врат и крака отлично пасваха в тези издълбани под речния бряг укрития. Сега естествените охладители криеха под пясъчните подове и други неща — и зиме, и лете. Искаше ли да открие някое от тях, Сайръс лазеше по тях на колене и длани и дълго миришеше пясъка, за да го намери.

След престоя си в затвора Сайръс се бе научил да се пази. Само по веднъж употребяваше всеки пореден нож, собствена изработка, сетне изгаряше дръжката, а острието заравяше нейде по-надалеч от дома си. В началото можеше да мине и година, без да му се прище да излезе на лов; достатъчно бе да клечи скрит в приятния хлад на някоя от онези дупки, докато гласовете станат прекалено високи, тогава тръгваше да изпълни поръчаното. Обаче поостаря ли малко, те станаха съвсем настоятелни и не го оставяха на мира, все по-често и по-често го караха да върши разни работи и така дойде една вечер, когато той се опита да вземе онази жена от Декстър. Тя се разпищя, дойдоха разни мъже и го пребиха, а сетне отново го затвориха за цели пет години този път. Е, сега бе тук, но пък краят му вече се виждаше.

На затворническата комисия, която разглежда молбите за помилване, бяха представени резултатите от специален тест на име „Hare PCL-R“, разработен от професор по психология в Университета на Британска Колумбия. С него му бяха изследвали поведението вече няколко пъти. Методиката се основаваше на стандартни поведенчески характеристики и реакции, свързани с рецидивизма, насилието и отклика на индивида спрямо външна терапевтична намеса. Сайръс знаеше, че в комисията гледат на него със снизхождение. Няма да стои тук още много; ще мине някой и друг ден още, сетне ще го освободят и той ще се върне при реката и любимите си дупки. Затова сега му бе симпатична дори и килията, особено тъмният й заден край, където лежеше и си представяше как ще бъде отново свободен и на воля ще си избира от жените и момичетата, особено онези с хубавите парфюми и дългите коси.

Предстоящото освобождаване дължеше на природната си интелигентност, която си беше просто факт. И ако затворническите психиатри си бяха направили труда да го обследват и подложат на малко по-сериозни тестове, отдавна да бяха стигнали до заключението, че довелите го до сегашното му психическо заболяване генетични фактори го бяха надарили и с брилянтна изобретателност. Така или иначе през последните седмици Сайръс бе получил помощ от най-неочаквано място.

Онзи, доста възрастният мъж, когото доведоха за психиатрично наблюдение по-късно, го бе наблюдавал извънредно внимателно. Известно време го срещаше в отделението. Сетне го поставиха в килия, недалеч от неговата. Тогава един ден пръстите му се подадоха иззад решетките и започнаха да се движат. И да говорят.

Здравей.

Много време бе минало, откакто за последен път Сайръс бе общувал с някого посредством езика на знаците и жестовете. С изключение, разбира се, на онзи главен лекар и при прегледите, но то винаги бе само за кратко време. Струваше му се, че е започнал да го забравя, но ето на — определените значения бързо се възстановяваха, съчетанията придобиваха все по-ясен и многозначителен за него смисъл.

Здравей. Името ми е…

Сайръс. Аз го зная твоето име.

Откъде го знаеш?

Всичко зная за теб, Сайръс. За теб и за онези твои тайни складове. Скривалищата.

Тогава Сайръс се бе сепнал и уплашен се бе отдръпнал назад. Сгушен в дъното на килията, дълго време бе мислил, а в главата му гласовете се караха, надвикваха и спореха най-ожесточено. Но на другия ден, когато застана плътно до решетките, старецът вече го чакаше. Той знаеше всичко — този старец. Дори и това, че Сайръс ще се обърне отново към него. И наистина — подал пръсти, гърбавият заговори:

Какво искаш?

Да ти дам нещо, Сайръс.

Какво?

Тук старецът изчака, сетне направи онзи същия знак, който Сайръс сам си бе правил в мрака стотици пъти — когато му бе особено тежко и имаше нужда от малко надежда, от нещо, за което да се залови, нещо, за което да копнее…

Жена, Сайръс. Ще ти дам жена.

 

 

Недалеч от Сайръсовата килия Фокнър клечеше в своята собствена и се молеше Богу да му помогне да успее. Бе сигурен още от началото: попадне ли тук, непременно ще намери човек, когото ще съумее да използва. Онези изверги в другия затвор не му вършеха работа — закоравели, дългогодишни престъпници и затворници, в тях бъдеще нямаше. Затова се бе наранил — за да предизвика преместването му именно тук, тук — където има възможности за психиатрично наблюдение в малкото самостоятелно отделение и достъп до съответните пациенти. Бе очаквал задачата да се окаже по-трудна, но веднъж попаднал на Сайръс Неърн, тя неочаквано се улесни. Веднага бе усетил вътрешната му болка.

Наведеният Фокнър притисна пръсти едни в други още по-силно и горещата му молитва към Всевишния стана още по-пламенна.

Ансън бе приближил килията безшумно. Сега стоеше пред решетките и втренчено гледаше коленичилата фигура. Сетне протегна ръка и с опитно и добре оттренирано движение подхвърли нещо към нея. Примката изсвистя, улови Фокнъровата глава и едновременно се стегна. Ансън дръпна рязко веднъж и още веднъж, и още, и полузадушеният, размахващ безпомощно ръце и повръщащ проповедник бе довлечен до решетките, където тъмничарят го сграби за челюстта и стисна здраво.

— Мръсно шибано копеле! — изсъска надзирателят.

Внимаваше да не повишава глас. Бе виждал онези мъже в килията, преди да доведат Фокнър. Досещаше се какво са правили в нея: тук имаше подслушвателни устройства и само един господ знаеше колко чувствителни са те. Вече бе говорил с Мари и я бе предупредил: да отрича всичко, свързано с тяхната връзка, в случай, че подозренията му се оправдаят.

— Още веднъж да си отвориш плювалника по мой адрес и ще те унищожа! — прошепна злобно Ансън и пръстите му потънаха в белезникавата суха и гореща Фокнърова кожа.

Усети костта отдолу, крехка, чуплива — още малко натиск и ще я раздроби. Направи известно усилие на волята и отпусна пръсти, сетне охлаби хитроумно изобретената гумена примка-ласо и ловко я прибра, но не и преди здраво да хлопне проповедническата глава в стоманените пръти.

— И да внимаваш кво ядеш, дърта хлебарко, защото вече аз ще ти приготвям папането, чуваш ли? — изсъска още веднъж шепнешком и тласна стареца назад.

Фокнър се свлече на пода, сетне бавно и с усилие се надигна и залитайки, се отправи към нара. Дишаше трудно, със свистене, опипваше оставения от ласото червен белег на шията. Заслуша се в отдалечаващите се стъпки на тъмничаря, сетне отново събра молитвено пръсти и тежко се отпусна на тесния нар.

В следващия миг нещо на пода привлече вниманието му и той наведе глава, за да проследи движенията му. Изминаха няколко секунди и проповедникът внезапно вдигна крак и рязко го стовари върху движещата се долу тъмна твар. Разтри останките на паяка и гневно прошепна:

— Момченце, предупредих те! Предупредих те да си държиш любимците под око!

Някъде наблизо някой силно изсъска; звукът би могъл да бъде израз на мъчно въздържана ярост, но и съсък на изпусната от съседна тръба пара.

Тогава в недалечната си килия, полузаспал и потънал в спомена за влажната пясъчна земя, Сайръс Неърн се размърда, а в хора на гласовете в съзнанието му се прибави нов. Този същият глас напоследък се обаждаше все по-често и по-често, особено през последните седмици, откакто той и новодошлият бяха влезли във връзка и споделяха неща за живота си. Сайръс се бе зарадвал на пристигането на проповедника, макар и да усещаше как невидими пипала се пресягат откъм неговата килия и ровят ли, ровят в съзнанието му. Утвърждават присъствието си там, набират сила и имат свой глас, който постепенно се налага над другите.

Здравей, рече Сайръс и в главата му прозвуча собственият му глас, онзи същият, който не бе чувал вече толкова години, и по навик направи с пръсти съответния знак.

Здравей Сайръс, отвърна посетителят.

Гърбавият се усмихна. Не знаеше със сигурност как да се обръща към него. Защото той имаше много имена, стари имена, които Сайръс не бе чувал от ничия уста. А сред тях изпъкваха две, които употребяваше по-често от останалите.

Понякога се наричаше Ленърд.

Но най-често — Пъд.