Джон Конъли
Белият път (19)

Глава осемнайсета

Сбогувах се с Адел Фостър и тръгнах обратно. Значи съпругът й е посещавал „Лапланд“ преди смъртта си. Там работеше не друг, а Терес. Нали именно Терес ми подхвърли, че Елиът знаел много повече за смъртта на Атисовата майка и леля, отколкото ми бе казал. От думите на Адел Фостър пък бях научил, че Елиът и група бивши съвипускници или другари от детинство били заплашени от тъмна и неизвестна външна сила. Във въпросната група влизаха Ърл Ларус-син и трима други, вече покойници: Ландрън Мобли, Грейди Трует и Джеймс Фостър.

За кой ли пореден път опитах телефоните на Елиът у дома и в кантората, сетне потеглих към офиса недалеч от „Мийтинг“ и „Броуд“. Местните наричат това място „Четирите кьошета на закона“, защото на пресечката им са църква на името на св. Михаил, федералният съд, щатската съдебна зала и кметството. Кантората на Елиът бе в една и съща сграда с две други адвокатски фирми с общ вход на нивото на улицата. Запътих се направо за третия етаж, но още на остъклената врата усетих, че в помещенията зад нея няма никой. Свалих сакото, вмъкнах пистолета в ръкава и счупих стъклото близо до бравата. Сетне пъхнах ръка през дупката, отворих и влязох.

Отпред бе преддверието — малка стаичка със секретарско бюро и лавици с папки и досиета. Вратата към кабинета на Елиът не бе заключена. Веднага забелязах, че шкафовете му са разбити, чекмеджетата издърпани, по бюрото и съседните столове бяха разпръснати хартии, папки и папчици.

Някой здравата бе ровил тук, а, изглежда, е и знаел кое къде да търси. На бюрото нямаше нито указател, нито тефтерче с адреси. Опитах се да пусна компютъра — не успях, поиска ми парола. Тръгнах да преглеждам досиетата в папките по азбучен ред. Търсех нещо за Мобли и за Атис Джоунс, но както можеше и да се очаква, нищо не намерих.

Загасих лампите, затворих вратата и се разкарах.

Адел Фостър ми бе дала адреса на Фил Поведа в Хамптън, единият от останалите живи другари. Пристигнах на мястото тъкмо навреме да заваря висок мъж с дълга посивяла коса и прошарена брада да заключва гаража отвътре. Приближих, той видимо се стресна, бе изнервен, неспокоен.

— Вие ли сте г-н Поведа?

Не отговори.

Извадих документите.

— Казвам се Чарли Паркър, частен детектив съм. Може ли да ви отнема няколко минути?

Продължи да мълчи, но поне не ми блъсна вратата под носа. Приех го като положителен знак, ама се излъгах. Фил Поведа, който приличаше на интелигентен компютърен специалист, внезапно измъкна патлак. Беше 38-и калибър и трепереше като желе в ръката му, ама все пак си бе оръжие, което плюе куршуми.

— Разкарай се от тук — рече той и ръката му се разлюля още повече, макар че пък гласът му бе твърд като скала.

И въпреки това Поведа бе на път да се разпадне духом. Личеше в очите му, по безнадеждно свитите устни, от извивките на лицето, от ситните и, изглежда, пресни ранички по врата и лицето. По пътя за насам си бях задавал въпроса дали пък той няма някакво отношение към случилото се досега. Сега обаче, застанал тук, виждах и съвсем осезаемо усещах направо излъчващия се от него страх и готовността му буквално да се срине. И вече бях уверен в себе си: този човек е потенциална жертва, а не и възможен убиец.

— Г-н Поведа, в състояние съм да ви помогна. Разбирам, че има някакъв сериозен проблем: умират хора, с които сте били близки: Грейди Трует, Джеймс Фостър, Ландрън Мобли. Смятам, че е напълно възможно тяхната кончина да има отношение и към убийството на Мариан Ларус. Елиът Нортън пък е изчезнал, търся го, но не мога да го намеря.

— И Елиът ли? — възкликна той и ми се стори, че виждам в лицето му да гасне и последната искрица надежда.

— Мисля, че трябва да проговорите. По някое време в миналото сте извършили нещо — вие и вашите приятели — неговите последици сега ви преследват по някакъв начин. Затова казвам, че ще си помогнете, ако ми обясните някои неща, а този пистолет в треперещата ви ръка съвсем не е в състояние да ви спаси.

Направих къса стъпка напред, а вратата на гаража се затръшна в лицето ми, преди да успея да сторя нещо. Ударих силно с юмрук по нея.

— Г-н Поведа, обяснете ми какво става! — изревах с все сила.

Отговор не последва, но го усещах — стоеше там, зад металната врата, свит в мрака — буквално и в преносния смисъл — на загадъчните събития. Извадих визитка от портфейла, на нея с химикалка бях написал хотелския си номер. Пъхнах я под вратата и го зарязах да разсъждава сам за греховете си.

Тръгнах, след малко се извърнах — картичката не се виждаше. Беше я взел.

Прескочих до „Лапланд“, но се оказа, че Терес го няма. Анди Сръчния бе там, изгледа ме мръсно и не пожела да разговаря. Поощряваше го присъствието на въоръжения барман и на две горили в черни сака. Отбих се до жилището на Терес, нямаше го, същият старик на предното стълбище рече, че сутринта тръгнал за работа, но оттогава не се е връщал. Навсякъде удрях на камък. Странно нещо, знаете, не мога да намеря никой от хората, с които на всяка цена трябва да разговарям.

Пресякох „Кинг“ пеша, влязох в „При Джанет“ — това е заведенийце с типична южняшка кухня, реликва от минали години. На самообслужване е, вземате си поднос и се нареждате на опашката, а на тезгяха можете да си подберете каквото обичате: пържено пиле, ориз, свински котлети. Бях единственият бял в помещението, но пък никой не ми обръщаше особено внимание. Опитах пилето, обаче апетитът ми хич го нямаше. Купих си лимонада, сетне пих още една и още една чаша, напразно се опитвах да утоля жаждата. Чувствах се като пресъхнал от жегата, май че имах и температура. Повтарях си, че Луис трябва да се появи тук скоро. Тогава, дай боже, нещата да станат малко по-ясни. Опитах пак да ям, но се отказах. Бутнах чинията встрани и станах, запътих се към хотела.

 

 

Притъмняваше, седях на масата, отново разположил на нея снимките на мъртвата Мариан Ларус и самото местопрестъпление. Имах още снимки, но покрай тези бях разположил и взетите от Адел Фостър рисунки, та мястото се бе изчерпало. Разглеждах ги и очаквах да ми дойде някакво вдъхновение. На една рисунка жената бе извърнала глава през рамо, а лицето на закачулената й глава бе потънало в мрак и сиви тонове. Загледах се внимателно, разсъждавайки: особено детайлно виждам костите на пръстите под тънкия плат на плаща върху тялото, а върху им фино и релефно се очертават вени и нещо като люспи на кожата. Така поне си ги обяснявам. Усещам сексуален подтекст в тази работа, обяснявам си го двояко — в артистичното изпълнение едновременно се долавят отвращение, но и привличане, респективно желание. Особено грижливо са изрисувани ханшът и дългите бедра, те изпъкват съвсем ясно, сякаш през плата прозира слънце, а зърната на гръдта й са набъбнали, стърчат изправени. Прилича ми на ламята от древните митове — от кръста нагоре красива и желана жена, надолу — змей. Изкусен прелъстител, това чудовище привлича странници по нощните друмове с мелодичния си и звучен глас, за да ги разкъса, щом се подлъжат да се приближат достатъчно. Само че в нашия случай люспите са по цялото тяло: митологичните корени, заченали идеята за мъжкия страх от агресивната женска сексуалност, са намерили извънредно плодотворна почва във въображението на нашия художник — Джеймс Фостър.

Гледам едното, гледам и другото — втората тема с ямата, около която стърчат назъбени камъни и гола земя, тънките силуети на голи дървета на малко по-заден фон, изправени досущ оплаквачи край пресен гроб. На първата рисунка ямата е само черна дупка, далечно напомняща на забулено женско лице, а контурите на околния терен са като гънките на плата около главата. На втората обаче от ямата изригва стихиен огнен стълб, нейде дълбоко от земната утроба, сякаш към нея води отворен канал. Към земните недра или самия Ад… Жената в стълба е погълната от стихията, тялото й се вие в червено-оранжеви и подобни на костеливи пръсти спирали, тя е разкрачена, главата й — килната назад като в екстаз. В даден миг ми заприличва на евтина психологична студия, нескопосен анализ, от онзи род, дето ги продават в прости книжки в магазините за по десет цента. Но не, не това е истината тук… истината е, че художникът Фостър е дълбоко разстроен човек. И сюжетът, и самата идея съвсем не са евтини, та макар пак да става дума за психика. Но и за друго…

Усетих се, че съм го задълбал бая надълбоко като истински психолог. Платете си хонорара, моля. Сто долара, ако обичате — на излизане, на секретарката отвън.

Адел Фостър ми бе позволила да отнеса със себе си и една снимка: шест млади мъже пред бар, неоновата му реклама се вижда зад мъжката фигура в крайната лява част на фотографията. Елиът Нортън се усмихва, вдигнал високо дясната ръка, а в нея държи бутилка „Будвайзер“, лявата е около кръста на Ърл младши. До тях е Фил Поведа, той е най-високият, облегнал се е на кола, краката му са кръстосани на глезените, бялата му риза е разкопчана чак до кръста, ръцете му — кръстосани на гърдите, с тях притиска бирено шише. Следващият е най-дребният в компанията — къдрав младеж с почти детско, месесто лице с набола брадичка и крака, които изглеждат възкъси за и без това късото му туловище. Позата му е пародия на танцова: левият крак и лявата ръка са издадени напред, дясната е зад главата, държи бутилка текила, светкавицата е успяла да запечати изхвръкналите от гърлото й алкохолни пръски. Този трябва да е покойният Грейди Трует. До него юношеско лице, игриво наведено към фотоапарата, вперило усмихнати очи в обектива — това е Джеймс Фостър.

Последният от шестимата не се усмихва както другите. По лицето му е изписана гримаса — непохватно подобие на усмивка, а дрехите му са видимо евтини, поне не така скъпи както тези на останалите. Той е в джинси и риза на карета, застанал е вдървено на чакъла, с който е застлан паркингът. Веднага прилича на човек, непривикнал да бъде сниман. Ландрън Мобли, непрокопсаник, маргинален тип, прекалено беден за скъпи колежи, не постигнал нищо особено в живота, единственият, който никога не е напускал Южна Каролина било за да учи другаде, било за да се издигне по някакъв начин. Ландрън обаче е полезен в много отношения: може да намери дрога, евтини, навити на всичко, дори и за една бира, жени. Едрите му юмруци влизат в употреба прекалено лесно, закачи ли се някой с групичката богаташки момчета, особено ако са на чужда територия. Или ако задяват чужди момичета, ако поркат в барчета, където не им е мястото. Ландрън им е като пропуск за влизане в един чужд за тях свят — където на петимата много им се ходи за закачки и забави, но не и за да останат завинаги. Ландрън е като вратар. Пък и знае разни неща.

Сега Ландрън е мъртъв.

Според Адел Фостър твърденията за непристойното му поведение като затворнически надзирател съвсем не били изненадващи. Тя си го познавала още от училищните години, още тогава систематично бягал от часовете и гонел, че и нападал момичетата. И макар и съпругът й да твърдял, че е скъсал всякакви връзки с Мобли, тя ги виждала да разговарят на няколко пъти, седмици преди смъртта му. Виждала как Ландрън потупвал Джеймс по рамото или ръката, приведен над прозореца на колата му. Зърнала и друго: че Джеймс вадел от джоба и подавал на Мобли пачки пари. Една вечер му го казала в очите, но Джеймс отговорил дежурно: Мобли бил закъсал финансово, загубил си работата, редно било старите другари да си помагат в беда, по-добре било да му даде някой и друг долар, че да го остави на мира. Не че Адел вярвала, но какво да му каже? Освен това Джеймс посещавал „Лапланд“, това било доказано с наблюдения, тогава започнало и отчуждаването между съпруг и съпруга. Тя се оплакала на Елиът, споделила с него опасенията си, така и станали любовници. И докато лежали голи в малката стаичка над Елиътовата кантора, тя му разказала и за Мобли, и за страховете си. Срещали се в онова помещение, което по-рано Нортън използвал, когато окъснявал след работа по спешни дела, а в по-късни години приспособил за по-дискретни цели като срещи с жени. Тя ми ги разказа тези неща.

— От теб искал ли е? — попитала тя Елиът.

— Той, Ландрън, винаги има нужда от пари — отвърнал Елиът, само че извърнал очи.

— Това не е отговор — настояла тя.

— Виж сега, познавам го този човек от много, много години и да, помагал съм му финансово от време на време.

— Защо?

— Какво искаш да кажеш пък сега? Какво защо?

— Просто не ви разбирам, това е всичко. Той не е като останалите от компанията ви. Мога да разбера, че на млади години ви е бил полезен с разни неща, когато сте били по-буйни, по-луди…

Тогава Елиът посегнал към нея:

— Аз и сега съм луд по теб — рекъл й той, но тя се отдръпнала.

— Остави това, а ми кажи каква роля може да играе човек като Ландрън Мобли във вашия живот? Отдавна би трябвало да сте го зарязали. Той принадлежи към миналото ви.

Елиът станал от леглото, както си бил гол, изправил се пред прозореца, оттам прониквала лунната светлина. Бил с гръб към нея, а раменете му изведнъж увиснали, както става, когато човек е ужасно изморен или смазан от нещо, което му тежи. Тежи и го мъчи.

Именно тогава й казал нещо достатъчно странно:

— Има неща, които човек не може да остави в миналото. Такива, дето ще те преследват цял живот.

Само това й казал. Няколко секунди по-късно чула шума от душа в малката баня. Било време да си ходи. Тогава се любили за последен път.

Обаче лоялността на Елиът спрямо Мобли многократно надвишаваше простия факт да му дава пари от време на време. Това го бях установил собственоръчно. Елиът бе готов да защитава стария си другар в труден и тежък процес, където наяве щяха да излязат достатъчно нелицеприятни неща, като например изнасилване на беззащитна затворничка или затворнички. При това многократно. Разбира се, сега Ландръновата смърт слагаше край на тези неща, но фактите не могат да бъдат променени, нали? Освен това Елиът, изглежда, бе готов да разруши многогодишното си приятелство с младия Ларус, за да поеме защитата в съда на чернокож младеж, с когото очевидно нямаше никакви връзки. Извадих си водените до този момент бележки и започнах да ги препрочитам. Все се надявах да намеря нещо полезно, което някак си съм изпуснал в разсъжденията си. Четох, гледах, по едно време ми светна: попаднах на интересен факт: Дейвис Смут-Ботуша е бил убит в Алабама само броени дни преди изчезването на сестрите Джоунс в Южна Каролина. Върнах се към бележките от разговора с Ранди Бърис относно подробностите около кончината на Смут и последвалия арест на Терес. Според думите на самия Терес той е ходил в Алабама, за да моли Смут за помощ. Ботуша пък напуснал Южна Каролина през февруари 1980 г., няколко дни след предполагаемото изнасилване на Ади Джоунс, и се крил най-малкото до юли 1981, когато се спречкали с Терес и последният го убил. Пред следствието Терес упорито бе отказвал твърденията, че сблъсъкът със Смут имал отношение към слуховете за изнасилването на Ади. Самата тя родила Атис в началото на август 1980 г.

Тук нещата не се получаваха: или имаше грешка, или…

От мислите ме откъсна писукането на клетъчния телефон. Бе остро, незабавно разпознах номера — бе на скривалището. Включих го още на втория сигнал, обаче отсреща не ми се обади никой, чувах само почукване, сякаш някой ритмично тупа апаратчето в земята.

— Ало?

Тап-тап-тап-тап-тап…

В движение изхлузих сакото от облегалката на стола и хукнах към гаража. Интервалът между почукванията ставаше по-дълъг; усещах, че се бе случило нещо лошо, че човекът отсреща е в беда. Струваше ми се, че силите постепенно го напускат и че едвам е намерил начин да се свърже с мен. Който и да е — той или тя…

— Идвам! — викнах в слушалката. — Дръж се! Само се дръж!

 

 

Отвън пред къщата стояха трима млади чернокожи, пристъпваха несигурно от крак на крак. Единият държеше нож и щом спрях, хукна към мен. Видя пистолета в ръката ми и вдигна ръце над главата.

— Какво става тук?

Не отговори, обади се единият от другите двама, малко по-възрастен:

— Чухме, че се чупи стъкло. Нищо не сме направили…

— Добре. Стойте тук. И по-назад — остро предупредих аз.

— Я си го начукай — изпсува ме третият, но и тримата си останаха на място.

Предната врата бе заключена, затичах се към задната. Тя бе широко разтворена, но не и разбита, доколкото успях да видя в движение. В кухнята нямаше никой, познатата ми вече кана за лимонада бе на пода, счупена. По локвичката със сладникава течност върху евтиния линолеум бяха накацали мухи.

Намерих възрастния домакин в ежедневната. Лежеше възнак, същински потънал в собствената си кръв черен ангел, сякаш притиснал под гърба двете големи почервенели криле. От дупката в гърдите му свистеше въздух, в лявата ръка стискаше телефона, а ноктите на дясната дълбаеха дървените дъски. Беше успял да изрони боята и да отчупи клечица или две, в същото време бе разкъсал кожата и от пръстите му течеше кръв. Постоянно се бе опитвал да се добере до съпругата си. Виждах само крака й — с изут чехъл и кръв по вътрешната страна. Бе просната на прага на съседната стая.

Отпуснах се на колене до мъжа и му повдигнах главата, огледах се трескаво — няма ли нещо, което да сложа на гръдната рана? Тъкмо свалях сакото, когато протегна ръка и силно стисна ризата ми в юмрук.

— Ни бил ний — прошепна с голямо усилие. — Жен… жена къде…

Не му казах, но не можех и да мълча. Време нямаше.

— Зная, Албърт, зная — рекох и за малко щях да се разплача. — Зная, че не си го направил ти, Албърт. Кой беше? Кажи ми!

— Плейтай — изсъска. — Плейтай!

Сетне ми пусна ризата и отново задраска по пода към съпругата си.

— Джжжжини…! — опита се да извика, но само шепнеше. Гласът му гаснеше, гаснеше и той самият. — Джин… — повтори и предаде богу дух.

Грижливо положих главата му на пода, изправих се, прекрачих към съседната стая. Съпругата лежеше по корем, в гърба й имаше две дупки от куршуми — едната ниско и отляво на гръбначния стълб, другата на нивото на сърцето. Опипах китката и врата. Пулс нямаше.

Зад гърба си чух шум, обърнах се рязко. Беше един от младежите, които бях заварил отвън. Стоеше на кухненския праг и гледаше уплашено.

— Излез! — наредих отривисто. — И се обади на 911!

Изгледа ме, очите му се преместиха върху покойния домакин, сетне бързо излезе.

Къщата бе потънала в тишина. Гробовно немееше и горният етаж. Бавно и внимателно се изкачих по стълбите. Синът на Албърт и Джини — Самюъл — бе захвърлен гол и мъртъв във ваната. Бяха го застреляли с два куршума в гърдите, падайки, се бе хванал за найлоновата банска завеска и я бе съдрал, а пуснатата слабо вода от душа нежно галеше лицето му. Претърсих четирите стаи, не намерих никаква следа от Атис. Но в неговата стая прозорецът бе разбит, а от перваза на полегатия покрив липсваха керемиди. Можеше да се предположи, че е скочил оттук. Следователно възможно бе да е жив.

Слязох долу и останах в двора, докато пристигна полицията. Пистолетът ми бе прибран в кобура, в ръка държах разрешителното и шофьорската книжка. Естествено, ченгетата ми взеха и оръжието, и телефона и ме откараха в тяхната кола, където изчаках да дойдат дежурните детективи. По това време вече се бе събрала и бая голяма тълпа и униформените отчаяно се опитваха да задържат хората на нужното разстояние. Притъмняваше, бурканите на полицейските автомобили се въртяха и хвърляха алени отсенки по околните домове и лицата на смълчаните чернокожи съкварталци. Доста коли се бяха насъбрали, защото чарлстънският регламент разрешава в патрулна кола да дежури само по един полицай; изключение са тези, които отговарят за уличните престъпления и безопасността на гражданите нощем. Затова още при първия сигнал бяха пристигнали няколко полицаи, всеки със своята кола. Дойде и експертната група с мобилна лаборатория, приспособена от старо бусче, по същото време ми казаха, че двамата детективи от отдела за особено опасни престъпления ме очакват за разпит.

Вече бях съобщил за отсъствието на Атис Джоунс и най-старшият униформен бе докладвал; дадено бе и разпореждане да го търсят, но не като потенциална жертва, а като възможен убиец и заподозрян за още две тежки престъпления. Грешаха тези хора, но… Разбира се, че грешаха. Сигурен бях.

 

 

На бензиностанция в Южен Портланд един гърбушко стоеше до нисана и сипваше бензин за 20 кинта. При помпите имаше само още една кола — шеви, модел „С-10“ от 1986 г., със смачкан калник, собственикът й също зареждаше. За шевито бе платил 1100 долара, половината на ръка, останалите пари на вноски до края на годината. Това бе първата кола, която Мечо притежаваше след поне пет години затвор и други съдбовни истории, и с пълно право се гордееше с нея. Сега, вместо да става рано и да гони редките рейсове или да чака на автостоп, Мечо бе пръв на работа, още преди да са отворили магазията, застанал отвън, гордо подпрян на колата, издул до дупка мъничкото стереокасетофонче.

Сега зареждаше с взети от сестра си назаем пари и изобщо не заглеждаше другия човек. В пандиза бе виждал какви ли не странни птици, особени, опасни и всякакви и се бе научил да си гледа работата. Най-добрата политика: гледай се себе си и не се зазяпвай в другите, че можеш да си докараш беля. Провери и налягането в гумите, сетне потегли.

Сайръс бе платил на бензинджията предварително и докато наливаше бензина, усещаше погледа му върху себе си. Младо момче, неопитно, пък тук е и скучно — цял ден сам на бензиностанцията, а сега бе забелязало този странен човек с разкривено, грозно тяло и го гледаше направо като хипнотизирано. Неърн отдавна бе свикнал да го заглеждат с отвращение, но все пак намираше прекаленото зяпане за признак на лошо възпитание. Младежът не знае, че вади голям късмет — първо е на сигурно място зад бронираното стъкло, а пък и Сайръс има други неща на ума си. Ама това не значи, че по-късно, остане ли му малко време, няма да се върне да му предаде някой и друг урок по добри маниери.

Помисли тези неща, спря помпата, закачи маркуча и си влезе в колата. Извади бележника изпод седалката и си записа някои неща. Вече редовно го правеше — води си бележки за всичко видяно и чуто, важно е да не забравя нищичко и то винаги да му е подръка. Не знае кога може да му дойде времето.

И така: младият бензинджия бе записан в тефтера, заедно с други Сайръсови наблюдения същата вечер — движенията на червенокосата в онази къща и онзи едър чернокож, с който тя я дели. Бе го зърнал просто за миг и това бе неприятна изненада, тя остави лош привкус в устата му.

Сайръс не обичаше по ръцете му да има мъжка кръв.