Джон Конъли
Белият път (21)

Глава двайсета

Тази новина научих от самия Адамс, който ми се обади от хотелското фоайе. Слязох при него. Очите му бяха кървясали още повече в сравнение с миналия път, вероятно от безсъние. По лицето му бе избила гъста сиво-черна четина, която очевидно го сърбеше. Чешеше се постоянно, получаваше се странен звук, както при пържене на бекон в тиган. Освен това понамирисваше — на пот и вкиснало, на разляно кафе, на трева, ръжда и кръв. По панталоните и обувките му имаше зеленясали петна — с видимо тревен произход. По китките му пък забелязах кръговите отпечатъци от ластика на ръкавиците, които бе използвал при огледа на местопроизшествието. Били са прекалено малки за едрите му ръчища.

— Съжалявам — рече ми той. — Нищо хубаво не мога да ти съобщя, само кофти неща. Това момче… то е умряло в мъки.

Кончината на Атис ми легна като тежест на гърдите. Сякаш заедно бяхме понесли смъртта, а неговото тяло бе паднало върху моето. Странно усещане, но пък аз изцяло се бях провалил в защитата, която му дължах. Всички ние вкупом се бяхме издънили относно полагащата му се в навечерието на процеса протекция и сега той бе мъртъв заради престъпление, което не бе извършил. Сигурен бях в последното.

— Кога точно е настъпила смъртта? Знаеш ли? — попитах го, когато седнахме в ресторанта.

Той натопи парченце печена филийка в разтопено масло и помисли малко.

— Съдебният лекар е на мнение, че когато са го намерили, вече поне два-три часа е бил мъртъв. Няма изгледи да е бил убит пред затвора обаче. В онзи фургон нямаше достатъчно кръв за това, нямаше и наоколо, включително и по земята, макар че използвахме и ултравиолетова техника. Пребили са го систематично и жестоко: започнали са от пръстите на краката и ръцете, сетне са преминали към всички жизненоважни органи. Преди да умре, са го кастрирали, вероятно не много преди това. Никой нищо не е видял, никой нищо не знае. Предполагам, че са го хванали, след като е избягал от къщата, но не много далеч от нея. Сетне са го отвели на скришно място и са го започнали…

Досетих се за Ландрън Мобли и за обезобразеното му тяло. За малко да си отворя устата и да му разкажа. Спрях се навреме. Кажа ли на Адамс повече от това, което знае в момента, значи трябва да му изпея всичко, а още не бях съвсем готов да постъпя така. Имаше прекалено много неща, които не разбирах.

— Ще съобщите ли фактите на семейство Ларус?

Адамс дояде филийката и подхвърли:

— Предполагам, че вече знаят… щом аз зная.

— Може би дори и преди тебе, а?

Адамс размаха пръст пред носа ми. Предупреждение.

— Такива приказки и намеци могат да ти докарат сериозна беля.

Даде знак с ръка на келнерката да донесе още кафе, сетне ме изгледа и изтърси:

— Щом пък стана дума за Ларусови, я ти ми кажи за какво им е да пребиват Джоунс?

Премълчах си.

— Имам предвид друго — продължи той, като ме гледаше, — имам предвид факта, че начинът на мъчение при него е целял да изтръгнат някаква информация. Ти да не мислиш, че са го били, за да си признае убийството?

Почти се изплюх от омерзение.

— Че защо? Заради спасението на душата му ли? Не вярвам. Щом са си направили труда да пречукат домакините му и сетне са го преследвали, значи изобщо не са имали никакво колебание относно какво ще го правят.

Но като се замислих, хрумна ми пък, че има някаква вероятност и Адамс да е прав. Защо пък мотивът да не е признаване на вината? Има и хора, които виждат нещата именно по този начин. Да предположим, че отвлеклите Атис лица са били почти сигурни във вината му. Да, ама почти не е достатъчно. И са искали да го чуят от собствените му уста. Да чуят признание, че той е отговорен за смъртта, той е убиецът. Защото, ако не е той, тогава последствията са много по-сериозни, и то не затова, че истинският убиец може им избяга. Съвсем не. Действията на незнайните извършители през последните 24 часа говореха, че дадени лица са истински загрижени относно вероятността някой да е нарочил Мариан Ларус за жертва по особени причини. И сега вече ми се стори, че е крайно време на Ърл Ларус-син да му бъдат зададени редица неудобни въпроси. И то ребром. Само че тази работа нямаше да я върша сам. На следващия ден се падаше големият благотворителен прием, а аз се надявах да се срещна с един човек в Чарлстън. Ларусови пък щяха да имат неканени гости.

Същия ден се отбих в Чарлстънската обществена библиотека и направих някои справки. Прочетох вестникарските информации във връзка със смъртта на Грейди Трует, само че едва ли научих много повече от онова, което вече знаех от Адел Фостър. Непознати нахлули в дома му, вързали го за стол, прерязали му гърлото. Отпечатъци не били намерени. Такова нещо в полицейската практика просто няма, все нещо трябва да е намерил дежурният екип. Никое местопрестъпление не е абсолютно чисто от гледна точка улики. Колебаех се дали да звънна на Адамс, но пак реших, че рискувам да издъня онова, което бях намислил, онова, което знаех. За сметка на това пък намерих нещичко за онзи неведом „Плейтай“. В една книга на име „Южняшки корени“ пишеше, че това същество е постоянен обитател на света на духовете, или подземния свят, или преизподнята, ако искате, а на всичкото отгоре имало силата да се връща в света на смъртните, да въздава възмездие. Можело още да мени формата си и да приема най-различни образи. Както ми бе съобщил и Адамс. Изобщо хамелеонов урод някакъв.

Излязох от библиотеката, хванах по „Мийтинг“. Оказа се, че Терес изобщо не се е завръщал в квартирата, а от два дни не е ходил и на работа. Никой не можеше да ми даде информация за това къде се намира в момента, нямаше я и онази стриптийзьорка, дето бе взела парите, а сетне ме бе продала на Анди Сръчния.

Накрая се обадих в отдела на служебните защитници, казаха ми, че днес Леърд Райн представлявал клиент в щатския съд. Върнах се в хотела да оставя колата, сетне се разходих до съда. Намерих Райн в зала номер три, защитаваше жена на име Джоана Бел, обвинена в нанасяне на телесна повреда на съпруга си по време на битов скандал. Двамата били разделени от три месеца, обаче той се върнал у дома и се скарали кой да вземе старото семейно видео, а тя взела, та го намушкала с нож. Сетне скандалът приключил, понеже нейните аргументи излезли по-силни. Сега пострадалият бивш съпруг седеше два реда по-назад от нея и, изглежда, здраво се самосъжаляваше.

Райн ми се стори вещ в съдебните хватки, познаваше номерата и настоя да пуснат клиентката му под безплатна гаранция. Не беше на повече от трийсетина години, обаче пипето му сечеше и умееше да гради аргументацията си отлично. Изтъкна, че г-жа Бел има абсолютно чисто минало, че през последните месеци на загиващия й брак тя на няколко пъти се е налагало да вика за помощ полицията — когато съпругът й буйствал вкъщи, заплашвал я и налитал да я бие. Освен това била с ниски доходи и нямала пари за гаранцията, пък и каква полза би имало обществото тя да седи в затвора, а то да поема грижата за невръстното й дете? Описа съпруга като изрод, който направо извадил късмет да се отърве само с перфориран бял дроб, и съдията накрая се съгласи да я освободи под своя опека. Видях, че жената прегърна Райн, сетне се запъти към дъното на залата, където пое синчето си от ръцете на една възрастна жена.

Спрях Райн на стъпалата пред главния вход на съда.

— Г-н Райн, нали?

Той се спря, а по лицето му се мярна нещо като притеснение или уплаха. В ролята на служебен защитник стопроцентово често се е срещал с най-различни престъпници и отрепки, още по-често му се е налагало да защитава неспасяеми каузи. Никак не се съмнявах, че понякога жертвите на клиентите му приемат нещата съвсем лично. А контрата все в него.

— Да?

Отблизо изглеждаше още по-млад, нямаше бели косми, над сините му очи падаха дълги, меки клепки. Показах му тапията. Погледна я, кимна.

— С какво мога да ви помогна, г-н Паркър? Ще възразите ли да говорим в движение? Обещал съм на съпругата да я изведа тази вечер, та бързам, знаете.

Закрачих до него, обясних.

— Работя с Елиът Нортън по случая Атис Джоунс, г-н Райн.

Той се сепна, за миг стъпката му стана несигурна, сякаш бе загубил ориентация, сетне леко забърза. Наложи се и аз да вляза в крак и да ускоря темпото.

— Г-н Паркър, аз вече нямам нищо общо с него.

— То и без това случай вече почти няма — сега след смъртта на Атис.

— Да, чух. Съжалявам, че е станало така.

— Вярвам ви. Само че имам няколко въпроса.

— Не съм убеден, че трябва да отговарям на каквито и да е въпроси. Може би трябва да говорите с г-н Нортън.

— Да, знаете, така е, само че Елиът го няма никакъв, а пък въпросите ми имат доста деликатен характер.

Ще не ще, спря на ъгъла на „Броуд“, защото насреща ни светна червено. Погледна светофара с омерзение, сякаш приемаше намесата му точно в този миг като лична обида.

— Както вече ви казах, не смятам, че съм в състояние да ви помогна с каквото и да е било.

— Бих искал да знам защо се отказахте от случая?

— Просто имам ужасно много други дела, въобще доста работа.

— Ама не и като тази, нали?

— Вижте, г-н Паркър, службата просто не ми позволява сам да си избирам нито делата, нито хората. Възложиха ми случая Джоунс. Той щеше да ми отнеме страшно много време. Едно елементарно изчисление показва, че за времето, което щеше да ми е нужно да прегледам само натрупаната документация, бих могъл да разчистя десетина други дела. И честно казано, съвсем не съжалявам, че ми се размина.

— Не ви вярвам.

— И защо не ми вярвате?

— Защото сте млад и амбициозен. А от онова, което чух и видях днес, заключих, че имате и приличен опит. Сензационно дело като убийството на Мариан Ларус не се появява всеки ден. Достатъчно би било само да покажете класата си, дори и да загубите самото дело, както вероятно би и станало, но пък затова пред вас биха се отворили множество врати и добра кариера. Не вярвам, че сте се отказали така лесно.

Зеленото светна, но не тръгнахме да пресичаме. Имаше бая блъсканица, хората излизаха от работа, бутаха ни отляво и отдясно, но Райн остана като закован на място.

— Вие на чия страна сте, г-н Паркър?

— Все още не съм решил. Но в края на краищата предполагам, че съм на страната на една мъртва жена и един мъртъв мъж, каквото и да означава това.

— Ами Елиът Нортън?

— Той просто ми е приятел. Помоли ме да дойда да помагам. Е, дойдох.

Райн се извърна и ме изгледа в очите.

— Накараха ме да му предам случая — рече той.

— Елиът ли си го поиска?

— Не, друг човек беше.

— Познавате ли го?

— Нарече себе си Китим. Имаше нещо доста странно в лицето му. Дойде в офиса и просто заяви, че трябвало да оставя Атис Джоунс да го защитава Елиът Нортън.

— А вие какво рекохте?

— Казах, че така не може. Просто не мога да постъпя по този начин. Няма никаква причина да го правя. Тогава той ми направи предложение.

Изчаках.

— Всички ние, хората, си имаме по някоя и друга срамна тайна в миналото. Разбирате ме, нали? Достатъчно е да ви кажа, че той просто ми напомни за моята. Имам съпруга и малка дъщеричка. Рано в брака си направих някои грешки, но не съм ги повтарял. И се надявах, че съм си изкупил вината. Защо ще ми отнемат любимите хора и ще ми разрушават семейството за вече изкупени грехове? Тогава рекох на Джоунс, че Елиът Нортън е много по-висококвалифициран от мен и ще го защитава по-добре. Той самият не възрази. А аз се спасих. Оттогава Китим не съм го виждал и се надявам никога повече да не го срещам.

— Кога стана тази работа?

— Преди три седмици.

Три седмици. Точно когато е бил убит Грейди Трует. По това време вече са били мъртви и Джеймс Фостър, и Мариан Ларус. Както бе изтъкнала Адел Фостър: нещо ставаше тук… Каквото и да бе то, началото така или иначе бе смъртта на Мариан Ларус.

— Това всичко ли е, г-н Паркър? — попита ме Райн. — Никак не ми харесва онова, което стана, но пък всъщност така и не желая повече да говоря за него.

— Може да се каже и така — рекох аз бавно. — Да, това е всичко.

— Наистина съжалявам за Атис — добави той.

— Убеден съм, че това за него е голямо успокоение — рекох инатчийски аз.

Върнах се в хотела, там заварих бележка от Луис. Потвърждаваше, че пристига на следващата сутрин със съвсем малко закъснение спрямо уговореното. Малко ми просветна, настроението ми се подобри.

Същата нощ стоях на хотелския прозорец, привлечен от продължителния звук на нечий клаксон. На улицата отсреща се чернееше познатият ми автомобил модел „Купей де Вил“ с пукнатото предно стъкло и намачканите ламарини. Стоеше на място, двигателят работеше на нулева. Гледах го и го гледах, по едно време вратата зад шофьорската се отвори и се появи онова същото момиче, почти дете. Застана до нея и ми махна с ръка, а устните й беззвучно шепнеха:

има едно място, дето можем да отидем…

Разлюля бедра, затанцува в ритъма на музика, която само тя си чуваше. Сетне повдигна пола, отдолу бе гола, но плътта й нямаше никакво сексуално излъчване, кожата бе гладка като на детска кукла. Извади език и облиза устни.

слез…

Придвижи ръка върху голото тяло.

има едно място…

Тазът й се разигра още веднъж, отново поднесе слабини към мен и се скри в колата, тя бавно потегли, а от полузатворената врата се посипаха същите паяци. Събудих се потен, с ръка отчаяно триех лице и коса. Станах и дълго се къпах, за да премахна усещането, че по мен лазят всякакви гадини.