Джон Конъли
Белият път (1)

Пролог

Те идват.

Препускат като орда диви зверове — с камиони и леки автомобили, сподиря ги син пушек; стеле се в чистата нощ и мърси въздуха й, сякаш петни човешката душа. Идват на тумби и водят жени, деца, любовници; дърдорят за реколтата и за животните. Говорят за бъдещи пътувания, за черковни камбани и неделни училища; за сватбени рокли и имена на неродени деца, за онези, които казали едно или друго. Неща дребни или по-важни, малки и големи, такива, които вълнуват хиляди градчета, не много по-различни от тяхното.

Носят си ядене и пиене, от кошниците им мирише на пържени пилета, на прясно изпечени баници и пирози, а от уханието лигите им вече текат. Под ноктите им — неизмита кал, дъхът им — на застояла бира лъха. Ризите им като на празник — изпрани и изгладени, роклите им — нови; косите — сресани или пък не. В очите им искри радост, в душите им се таи мъст, а в търбусите им като черна змия се е свила възбудата, напряга ги, трепти в приятно ожидание.

Идват, жадуват да гледат как ще изгорят жив човек…

 

 

На бензиностанцията на Себърт Якън спират двамина. Тя е на пътя за Каина, недалеч от бреговете на река Огичий. Над нея се е извисила голяма табела с надпис: „Добре дошли в най-приятелската бензиностанцийка на Американския юг!“. Себърт сам си го е правил, сам си го е писал още през 1968 г. в яркожълти и червени тонове. Оттогава всяка година на първи април се качва на плоския покрив, за да поднови цветовете. Затова изглежда сякаш слънцето милее за думите и те никога не избледняват, жежките му лъчи като че просто не ги прогарят.

В най-топлите дни табелата хвърля мека сянка върху чисто подредената площадка, пази от изгаряне посадените в сандъчета цветя, засенчва лъскавите бензинови помпи и пълните с вода кофи, очакващи спиращите шофьори — да мият зацапаните с размазани насекоми предни стъкла на автомобилите.

Отвъд постройката са се ширнали необработени ниви. Нагрят под септемврийската мараня, пътят сякаш трепти, а лавровите дървета покрай него като че танцуват в заспалия въздух. Пеперудки мързеливо прехвръкват помежду вече капещите листа — жълти лимонки, тъмночервени дяволчета, бели и шарени полумесеци — потрепващи, разперили крилца, същински корабчета, опънали многоцветни платна, понесени от бурното море.

Седнал на стол до прозореца, Себърт зорко следи отбиващите се коли, най-вече онези с извънщатските номера; готов е мигом да предложи най-топло южняшко гостоприемство, може би да успее да продаде я някое и друго кафе, я понички. Още по-добре ще бъде, ако клиентите се заинтересуват от пътни карти, полезността им е на път да се изчерпи — слънцето безпощадно напича и тях, та кориците им вече жълтеят.

Себърт обича да се облича подобаващо: винаги е в син гащеризон с извезано отляво на гърдите име, на главата му китно се кипри жокейка с реклама на селскостопански продукти, нехайно и весело накривена, сякаш я е сложил на майтап. Силно е побелял, по горната му устна екзотично се вие дълъг мустак, двата му края почти се събират на брадата. Зад гърба му местните често подмятат, че мустакът мязал на канеща се да литне от носа му птичка, ама в това злост просто няма, будалкат се хорицата. Себърт е кореняк, поколения наред семейството му е живяло по тези места; той е баш от истинските Якънови, не от доведените. Винаги е готов да закачи на бензиностанцията нечие съобщение за местно начинание като продажби на зелник, понички или пък пикник; никога не е отказал да допринесе за добра кауза. Добър е този Себърт, да. И ако начинът, по който се облича или държи — като известния от телевизионните сериали герой дядо Уолтън, му помага да продаде някой и друг галон бензин или кутия бонбони в повече, то си е напълно заслужено и на добър час. Свестен е човекът, добре му дошли парите.

Себърт работи седем дни в седмицата, няма празник, няма почивка; редуват се със съпругата и сина. Над дървения тезгях отпред на постройката е поставено табло за обявления с надпис: „Я виж кой се е отбивал при нас!“.

На това място са забодени стотици визитни картички. Наоколо — по стените и черчеветата, по вратата, която води към малкия офис отзад, са закачени още. Може би хиляди имена — на господин Джак Джакс или на Джо Джонс, множество средностатистически американци, минали през Джорджия на път за някъде или с надежда да продадат стоката си — мастило, консумативи, козметика и прочие. Оставяли са на Себърт визитки — за спомен от посещението им в най-приятелската бензиностанцийка на Американския юг. Себърт просто не ги сваля, няма и да ги свали; те се натрупват една върху друга, вали ги дъжд, пече ги слънце, слепнали са се и циментирали, насложени едни върху други като наносни скали. Вярно е, че през годините някои са се изплъзнали или паднали, забутани зад охладителното тяло например, но повечето са там — на място. И ако един ден оттук отново минат поостарелите Д. Джакс или Д. Джонс, повели за ръка малкия Джак или Джо със себе си, почти е сигурно, че ще намерят своята визитка, та макар и заровена под стотици други. Същинска реликва на живота, който някога ги е вълнувал, далечно ехо от мъжете, които някога са били.

Отбилите се тук точно преди пет часа днес следобед мъже обаче съвсем не са хора, които си оставят визитките където и да било, още повече при Себърт. Те му плащат да напълни резервоара до горе и да налее вода в радиатора на прегрелия двигател на разнебитения таурус. Себърт усеща всичко това от първия кръстосан с тях поглед, а в стомаха му незабавно се набира твърда бучка. Тези двамата просто излъчват едвам потисната заплаха, от тях се носи смъртоносен полъх — така реални, както биха били зареден току под носа ви пистолет или обнажен нож. Себърт знае, че с тях е по-добре работа изобщо да си няма, затова само кимва възпитано и изобщо не отваря и дума за визитки. Къде, по дяволите, сам ще си търси белята? Тези хора видимо не обичат да ги заглеждат или да им запомнят физиономиите. И ако човек е умен както Себърт, той прави възможното максимално усилие да ги забрави още в мига, в който те плащат за обслужването (в налични пари, естествено) и преди още да се е разпръснал вдигнатият изпод задните им гуми облак прахоляк.

Защото, ако в някой по-късен ден изведнъж решите да си спомните за тях, може би когато дойдат ченгетата и започнат да задават въпроси или да подхвърлят описания, тези герои сигурно ще подочуят за разговора ви с тях и ще решат също да си спомнят за вас. И тогава… Тогава хората, които ще се отбият на бензиностанцията следващия път, сто на сто ще носят цветя. А старият Себърт няма да е там да им каже здрасти и да се помайтапи за туй или онуй, нито да им продаде по някое кафенце или избеляла туристическа карта. Няма да е там, естествено, защото ще бъде блаженопочившият Себърт, на който хич и няма повече да му пука за жълтеещи картички или падаща боя.

Затова Себърт им прибира парите и свежда очи, когато по-дребният бял мъж пристъпва към лавицата с евтини компактдискове и книжлета с меки корици, изложени току до вратата. Хич и не поглежда към другия — висок чернокож с черна риза и черни маркови джинси, който ужким незаинтересовано, но най-зорко оглежда козирката и первазите на покрива, че и тавана на помещението, както и отрупаните с цигарени кутии лавици зад тезгяха. Себърт знае какво търси онзи: гледа за камери, скрити или не, и е човек, който видимо разбира от тези неща. Когато се уверява, че такива няма, чернокожият изважда портфейл и с облечената си в мека кожена ръкавица ръка внимателно отделя две десетачки. Плаща за бензина, водата и две безалкохолни напитки. Сетне спокойно изчаква Себърт да маркира сумата на касовата машина и да върне рестото. Колата е в момента единствена на площадката. Носи нюйоркски номера, самите те, че и цялото купе отвън са доста замърсени и някак си анонимни. Себърт не вижда по автомобила нищо особено, освен марката и нюйоркската регистрация с емблемата.

— Да имате нужда от карта? — внимателно запитва той.

— Тц, благодаря — отвръща чернокожият.

Себърт бърка в чекмедженцето на касовия апарат и не може да извади необходимите за рестото монети. По някаква си причина ръцете му са се разтреперили здравата. При това изведнъж усеща, че е започнал разговор — ненужен и противопоказен, какъвто не бива да води и сам си го знае отлично. В същия миг му се струва, че самият той е напуснал тялото си и стои встрани, наблюдавайки как старият глупак Себърт с увисналите мустаци се издънва и сам се закопава в съвсем ненавременен гроб.

— Вие тук някъде ли сте отседнали? — чува гласа си отново и просто не вярва, че това е самият той, а му е неспокойно, неспокойно.

— Не.

— Предполагам, че тогава едва ли ще се видим пак.

— Може би няма да се видим.

Сега тонът на говорещия се променя, става особен и Себърт бързо вдига очи от апарата. Дланите му са влажни, почти мокри. С кутрето успява да изхвърли десет цента от отделението, отделя две банкноти и ги побутва с основата на дланта си към клиента, а с другата ръка тромаво успява да затвори чекмеджето с парите. Чернокожият стои спокойно отпуснат срещу него, от другата страна на тезгяха, обаче сега Себърт усеща силно стягане в гърлото — нещо, което не може да си обясни. Сякаш посетителят се е разделил на двама души: единият е отсреща му в черни дрехи и с мек южняшки акцент, а пък другият е прескочил преградата и стои зад него в невидимо присъствие, което някак си ограничава достъпа му на въздух.

— Или пък може да отскочим насам по някое друго време — добавя чернокожият. — Вие тук ли ще сте?

— Надявам се… — с мъка изграква Себърт.

— Как мислите, дали ще ни запомните?

Въпросът е зададен спокойно, с лековат тон и с нещо като загатната усмивка, обаче само пълен глупак може да обърка скрития смисъл.

— Господине — с мъка изрича Себърт и на два пъти преглъща, — аз вече напълно съм ви забравил.

Тогава чернокожият кимва и заедно с другия си тръгват, а Себърт не смее да си поеме дъх. Прави го чак когато колата вече не е на площадката и сянката на табелата отново ляга на познатите места.

А ченгетата наистина се появяват след ден-два и разпитват за същите двама мъже, но Себърт клати глава и отвръща, че не знае нищо за подобни хора, не може да си спомни такива да са се отбивали при него през седмицата. Че малко ли коли и хора минават ежедневно оттук на път за шосе 301 или междущатската магистрала? Как да ги запомни всичките? То понякога тук става като въртележките на Дисниленд. Пък и за него това чернокожите си приличат — като един човек са. Нали знаете как е? Черпи ченгетата с кафе и шоколадчета и си ги изпраща по живо, по здраво; сетне за втори път тази седмица въздъхва с огромно облекчение.

Пристъпва към множеството визитки и се заглежда в тях. Най-отгоре се кипри картичка с името Едуард Боутнър. Според информацията на нея въпросният Едуард продавал резервни части на една компания от Хатисбърг, Мисисипи. Е, Еди, ако някога пак минеш оттук, ще можеш да си видиш визитката. Тук е милинката. Стои си, защото Едуард желае хората да го запомнят.

Обаче пък Себърт не помни никой от онези, които не искат да ги запомнят.

Може да е приветлив и приятелски настроен, но тъп съвсем не е.

* * *

Огромен кестен се извисява на полегат склон край северния синор на раззеленена нива, клоните му досущ облени от лунната светлина бели кости. Дървото е старо, много старо, кората е дебела и сива, дълбоко набраздена от симетрични вертикални жили. Отдалеч прилича на вкаменена реликва, сякаш забравена от отдавна отминала грозна буря. Тук-таме досущ отворени рани се червенее оголена вътрешна дървесна маса, тя лепне и издава горчива, неприятна миризма. Дървото носи гъста грива от отровнозелени лъскави листа, те са грозни, продълговати и тесни, заострени досущ зъби по краищата.

Но не тази е истинската миризма на кестена на синора на Адината нива. Нощем, когато времето е топло и светът е затаил дъх, а лунната корона морно залива изсъхналата земя с бледите си лъчи, черният исполин вони по-различно и непривично за своя си вид; и все пак зловонието е някак си неотделима част от този злачен самотник, както са листата по клоните му и дълбоките корени в почвата. Тогава мирише на бензин и горяща човешка плът, на изпражнения и опърлена коса, на топяща се гума и запален памук. Това е вонята на мъчителна смърт, на ужас и отчаяние, на прощални мигове в нечий живот под острия креслив смях и насмешките на зяпачи и сеирджии.

Пристъпете по-наблизо и сами ще се уверите: по-ниските клони са почернели, овъглени. Ето, погледнете и ствола: на едно място кората я няма, а отдолу й има дълбока вдлъбнатина, неравна и продълговата. Човекът, който остави тази следа там — последното нещо, което направи приживе — бе роден с името Уил Ембрий, а той имаше и съпруга, и дете, и работа в една бакалница, където получаваше по долар на час. Жена му се казваше Лайла Ембрий или Лайла Ричардсън по баща. Така и не й предадоха трупа на мъжа й — след онази последна, отчаяна борба да се залови за живота, когато токовете на ботите му с все сила биеха дървесната кора — толкова отчаяно, че я изкъртиха и оставиха вдлъбнатина в сърцевината отдолу. Не й върнаха тялото, защото Уил беше изгорен, а озверялата тълпа се биеше да си вземе сувенири от почернените му кости, било от ръцете или краката. Вместо това й изпратиха снимка на мъртвия й съпруг, направена от Джак Мортън от Нашвил и сетне размножена в петстотин броя като пощенски картички. На тях се виждат разкривените и издути черти на Уил Ембрий, заснети в мига, когато пламъкът от бензиновата горелка е вече лижел краката на мъжа, когото Лайла обичаше толкова много. Обгорелите му останки бяха захвърлени в едно тресавище, където рибите изгризаха последните парченца овъглена плът, а скелетът постепенно се разпадна, сетне костите потънаха в тинята на дъното. А на мястото, където токовете на Уил издълбаха онзи белег, нова кора никога и не поникна. Така този неграмотен мъж остави нещо от себе си на единствения паметник, който свидетелства за неговата смърт, все едно че го бе изваял от камък.

На стария кестен има места, където листа не никнат, няма и да поникнат. На него пеперуди не кацат, птици по клоните му не гнездят. Кестените се ронят по земята, лъскави и мъхови, и така си остават там, докато изгният. Дори и враните отвръщат черни очи от разкапващия се дървесен плод.

Растение, подобно на дива лоза с китни широки листа, се вие около дървесния ствол, от всяко разклонение на филизите й са избили малки зеленикави цветя. Денем гъсто покрити с черни мушички, те смърдят като разлагаща се плът, като гноясала рана; именно тази воня привлича насекомите. Това е Smilax herbacea, цвете, което се храни с мърша и леш. В която и посока да поемете, на сто мили оттук няма да намерите нищо подобно. Както и черният кестен, и то е уникално по рода си. А в Адината нива съвместно съжителстват два подобни вида, паразитен и сапрофитен^[1]: единият смуче живителна сила от дървото, другият дължи съществуванието си на мъртви и изгубени души.

А в дървесните клони вятърът пее песен злощастна, песен на мъка и отчаяние, на болка и смърт. Тя се носи над необработените поля, над схлупените колиби с по една стая, ечи надалеч и по други места — хектари и хектари засети със зърно и памук ниви. Ечи и отеква — зове живи и мъртви еднакво и сякаш хвърля сянка, а в нея седят спотаени отколе забравени души.

И ето, на хоризонта отново присветват фарове, задава се дива орда коли. Датата е 17 юли, годината — 1964, и те идват…

Идват да видят пламтящото тяло човешко.

 

 

Върджил Госард пристъпва в паркинга край „При Том Дребния“, така й казват на кръчмата. Нощното небе е чисто, облаци няма, луната е мъртвешки жълта. Високо на северозапад се мъдри опашката на съзвездието Дракон, под него е Малката мечка, отгоре — Херкулес. Но Върджил не е човек, който ще си губи времето да брои звездите, когато в същото време в краката му може да се мотае изпуснато петаче. Така де. Затова хич и не поглежда към небесни форми и знаци. От храстите и около дърветата наоколо се обаждат последните полски щурци; тях човешки стъпки не ги плашат, още повече, че тук наистина си е място тихо и отдалечено. Малко са къщите, а и хората се броят на пръсти: повечето още преди години са напуснали тукашната пустош, за да си търсят късмета някъде другаде, където биха имали повече възможности.

Лятото вече си отива, с него повечето птички и насекоми, скоро ще се възцари зимата, а с нея ще настъпи и голямата тишина. Върджил харесва зимата, мрази всякакви буболечки и тям подобни. Днес по-рано например на ръката му кацна някаква си зеленикава твар — най-вероятно ловец на дървеници в мръсната Върджилова постеля — че и успя да го жилне, преди да успее да направи нещо. Две секунди по-късно тя беше вече мъртва и размазана, но ухапаното място все още го сърби и наболява. Сега често-често се чеше и като го прави, без да иска, поглежда светещия циферблат на ръчния си часовник. Затова и бе запомнил кога точно дойдоха онези мъже и по-късно го каза на полицаите: 21,15 часа.

В паркинга има четири коли. Другите са в бара пред телевизора на Литъл Том Ръдж: гледат повторение на хокеен мач. Апаратът си е стара бракма, но пък Върджил хич и не се интересува от хокей. Зрението му е отслабнало и не може да следи светкавичните движения на шайбата. Но пък като помисли човек, то за Върджил Госард почти всичко друго също се движи прекалено бързо. Такъв е животът, а пък той не е особено умен, макар че си го знае и това някак си му повишава цената, нали? Защото на този свят има прекалено много хора, които се мислят за айнщайновци или бобгейтовци. Но не и Върджил. Той съзнава, че си е възтъпичък, затова си трае и си държи очите широко отворени и само гледа някак си да преживее, пък каквото ще да става.

Сега чувства лека болка в пикочния мехур и въздиша. Трябваше да се облекчи още преди да излезе от бара, ама на! Нали нужникът на Литъл Том смърди, че дори повече и от него самия, а пък то не е никак малко, като се знае как вони самият той. Като че умира и се разлага отвътре навън, при това скоропостижно. То като си помисли човек, всички хора са на път да умрат и да се разложат отвътре навън или обратно, ама все пак от време на време се сещат да се изкъпят. Ако не за друго, поне да отпъждат мухите от себе си. Не и Том Ръдж, по прякор Дребния. Че то рече ли Том да вземе да се къпе, самата вода ще напусне банята в знак на протест.

Върджил се чеше под чатала и пристъпва от крак на крак, нещо не се чувства много комфортно. Не му се влиза обратно в бара, но пък ако Дребния го зърне да пикае на негов терен, ще го срита здравата в задника. А животът Върджилов си е достатъчно проблематичен и без два-три шута отзад, така че от къде на къде да си увеличава житейското бреме ненужно? Е, ще повърви надолу по пътя, ще се изпикае някъде по-нататък. Но колкото и да мисли, усеща, че отвътре го напира ячко, ще вземе да се изпусне. Просто го пари пустата нужда и ако изчаква повече…

Какво толкова, по дяволите, ще вземе да го пусне ей туканката и край. Сваля ципа, бърка в гащите и пристъпва зад страничната стена на кръчмата точно навреме. То времето е колкото да се подпише — толкова му е цялото образование на Върджил. Издишва дълбоко и започва да се облекчава, вътрешният натиск постепенно олеква и той примижава в кратък екстаз.

В същия миг нещо хладно допира главата му някъде зад лявото ухо, а очите му широко се разтварят. Не мърда, почти не диша. Цялото му внимание е съсредоточено върху студеното желязо върху кожицата му, върху ромона на струята в краката му, върху едрата фигура отзад, чието присъствие най-осезателно усеща. Тогава чува и гласа:

— Предупреждавам те, левако, само една капка от шибаната ти пикня да ми капне на патъците и ще ти мерят тиквата за нов череп.

Върджил хлъцва, преглъща.

— Не мога да се спра… — почти изплаква той.

— Не ти казвам да спираш, казвам ти: една капчица от гнидавата ти урина да ми лизне патъците и…

Върджил надава жален стон и се опитва да насочи струята вдясно. Той е пийнал само три бирета, ама сега му се струва, че изпикава цяла река. Моля ти се, спри! — повтаря си той наум и съвсем лекичко обръща глава наляво. Черен пистолет в чернокожа ръка, подаваща се от ръкава на черно сако, над него покрито в черно рамо, ревер, черна риза, ръба на чернокожо лице.

Пистолетът се забива в черепа му по-силно, предупреждавайки го да гледа където трябва, но Върджил все пак усеща внезапен прилив на възмущение. Този отзад е някакъв си черньо с патлак. И то не къде да е, а именно в паркинга на Дребния. На Том Дребния, моля ви се! Върджил Госард не е човек с кой знае колко определени принципи, но едно нещо знае желязно и то е, че на ваксите оръжие не бива да се дава. В никакъв случай! Тя една е голямата беля в тази държава: прекалено много свободно оръжие има и то е все в ръцете на неподходящи хора. А пък абсолютно и положително най-неподходящите сред тях са черньовците!

Върджил знае много добре още и следното: оръжието е нужно на белите човеци, за да се защитават от печките с оръжие, докато самите печки носят оръжие, за да гърмят по други печки, а когато им бръмнат мозъците — и по белите също. Какво е решението ли? Да се изземе оръжието от чернилките, тогава и броят на белите с оръжие ще намалее, защото няма да има от кого да се плашат. Когато пък черньовците останат без оръжие, значително ще се намали и престъпността. Не е ли така? Така си е. Проста сметка: черните са най-неподходящи, що се касае до боравене с оръжие. В момента, доколкото пък Върджил може да анализира ситуацията, един екземпляр от същата черна порода е насочил едно от въпросните оръжия точно в черепа му и това хич не му се нрави. И в същото време доказва тезата му. Печките не бива да носят оръжие и този черньо…

Въпросният патлак болезнено потупва Върджил по черепа и гласът отново се обажда:

— Хей, левак, ти чуваш ли се кво говориш на глас?

— Мамка му! — възкликва Върджил и този път наистина си чува гласа.

 

 

Първата от колите свива в нивата и спира, а фаровете обливат в светлина стария чер кестен. Сенките зад него растат и потъмняват, пълзят нагоре по склона като разлята по земята огромна локва черна кръв. Човекът зад волана излиза, заобикаля автомобила и отваря вратата на седящата до него жена. И двамата са около четиридесетте, с вкоравени от труда лица, евтини дрехи и обувки, толкова често поправяни, че сред множеството кръпки не можеш да разпознаеш оригиналната кожа. Мъжът изважда от багажника плетена върбова кошница, грижливо покрита с овехтяла кърпа на избледнели червени карета. Подава кошницата на жената, сам вади прибран зад резервната гума износен чаршаф и го разстила на земята. Жената сяда и прибира крака под себе си, сетне отмята кърпата. В кошницата има четири къса пържено пиле, четири маслени кифлички, купа със салата от зеле, моркови и майонеза и две бутилки домашно направена лимонада. До тях са поставени и две чинии с две вилици. Тя грижливо почиства чиниите с кърпата, сетне подрежда храната върху чаршафа. Мъжът бавно се отпуска до нея и сваля шапка. Вечерта е топла, комарите налитат да хапят. Той се пляска по ръката и с отвращение разглежда червеникавото петно.

— Мамка му, да… — ръмжи той.

— Мери си думите, Исаве! — благочестиво му се сопва жената.

Тя внимателно дели вечерята, като на съпруга си заделя пилешките гърди, защото той е човек трудолюбив, работещ от ранна утрин до късна вечер, въпреки солените си приказки, и трябва да се храни добре.

— Моля за извинение — бърза да каже Исав и като благосклонно клати глава, тя му подава чиния с пилешкото и салатата.

Около тях и по-надолу по нивата вече се разполагат и други хора, пристигат още коли, носи се глъч. Семействата са най-различни, има и по-възрастни двойки, има и много деца, петнайсет и шестнайсетгодишни младежи също. Някои семейства пристигат с камиони, возят приятели и съседи; те са насядали в каросериите и си веят с шапките за хлад. По-заможните карат големи буици, модел „Роудмастър“, доджове купета, фордове „Мейнлайн“, има дори и един кайзер модел „Манхатън“, но все пак „най-младите“ автомобили са поне седем-осемгодишни. Повечето споделят донесеното с близки и приятели, някои вече пият бира прави, облегнати на автомобилите, положили бутилките отгоре им. Трети обикалят и разменят поздрави, здрависват се, разменят приказки, тупат се по гърбовете едни други. Не след дълго на Адината нива вече са се събрали поне четирийсетина коли и камиони, може би и повече, фаровете им еднакво насочени към големия чер кестен. Най-малко стотина души са тук, постоянно пристигат още.

Възможностите да почетат такова събитие не са вече толкова чести. Минало е доброто старо време на „печения негър“, дето има една приказка, и вехтите закони бавно отстъпват под натиск отвън. Все още има хора, които помнят линча на Сам Хоуз в Нюман през 1899 г., когато бяха отпуснати специални екскурзионни влакове и една-две хиляди души от близо и далеч успяха да дойдат и с очите си да видят как добрите люде от Джорджия наказват черньовците изнасилвачи и убийци. Никой не дава и спукана пара за факта, че Сам Хоуз не бе изнасилил никой, а плантатора Кранфърд бе убил едва накрая, и то при самозащита. Смъртта му трябваше да послужи като урок за други, да даде пример: затова първо го кастрираха, сетне отрязаха пръстите на ръцете и ушите му, одраха лицето му и чак тогава го заляха с бензин и му удариха кибрита.

Множеството се нахвърли върху изгорените останки за сувенири, всеки докопа по костичка или нещо друго за спомен. А Сам Хоуз е само един-единствен от около пет хиляди линчувани от побеснели тълпи жертви в разстояние на по-малко от век. Някои били изнасилвачи, други убийци — така поне се казва в легендите. Пък има и други случаи: черньовци, които обичали да плещят големи приказки, да се заканват. Такова поведение винаги е водило до риска да разгневиш най-различни хора и да си навлечеш много голяма беля. При това белите знаят: най-добре е такива приказки да бъдат пресекнати още в зародиш. А има ли по-сигурен начин да запушиш нечия уста от това на въпросния бунтар да му метнеш примка на шията, да го залееш с бензин и да драснеш клечката.

Ех, славно време, горди години, чутовни дела!

Вече преваля двайсет и три часа, когато събраните дочуват шума на приближаващи се камиони. Тълпата се възбужда още повече и зашумява като разбунено кошерище. Фаровете трептят, лъчите им минават по хорските лица, които жадно ги следят с очи. Във всяко возило има по едно шест души. Средният камион е червен форд, в каросерията му возят приклекнал чернокож мъж с вързани на гърба ръце. Човекът е едър, някъде над метър и деветдесет, мускулите на ръцете и рамената му са изпъкнали, добре откроени и еластични — играят като пъпешчета в чувал. По главата и лицето му има кръв, едното око е подуто и затворено, посинено.

Той е тук.

Човекът факла е вече тук…

 

 

Върджил е почти сигурен, че му е дошъл краят. Ах, тази пуста негова уста, все от нея си пати. Ето и този път! Колко пъти си е казвал, че трябва да внимава, ама на ти сега, главо, главо! Имала тиквата му да пати… Изглежда, сетният час му е настъпил. Но пък май всемогъщият и добър Господ Бог и този път ще се смили над него, ще протегне милосърдна десница и ще го пощади с усмивка, а? Е, може би няма да е много, но поне достатъчно усмихнат, защото онзи ч… тоест, простете, да, човекът с пистолета, не е силно ядосан. И вместо да натисне спусъка, а Върджил да усети острото куршумено жило, той долавя лъх на скъп одеколон върху врата си. Онзи едрият се е навел и му говори съвсем отблизо:

— Още една такава дума и това ще ти е последното пикане, ясно ли е, левако?!

— Извинявайте — жално изтърсва Върджил и се опитва да изтрие обидните за човека отзад думи от съзнанието си, но това не се получава.

Напротив, гадните слова се връщат отново и отново и напират ли, напират на езика, търсят излаз проклетите. И той започва да се поти.

— Извинявайте — бърза да каже отново.

— Добре, приема се. Ти свърши ли там — на долния етаж?

Върджил преглъща и кима.

— Тогава прибирай инструмента, че някой бухал ще го вземе за червейче и ще ти го отнесе.

Върджил има усещането, че тези приказки носят грозна обида, но предпочита бързо да скрие мъжеството си обратно в гащите и яростно трие влажни длани в панталоните.

— Носиш ли патлак?

— Не.

— На бас, че ужасно ти се ще да носеше, а?

— Да — изтърсва Върджил, без да мисли, внезапно и най-неразумно обзет от подтик да говори истината.

В следващия миг две ръце внимателно го потупват и опипват навсякъде, но пък пистолетът си остава болезнено допрян на същото място. Значи не е само един, разумно заключава Върджил. Боже мой, тук да не се е домъкнал целият шибан Харлем, а? Сетне усеща натиск върху китките, някой издърпва ръцете му на гърба и ги закопчава с белезници.

— Я сега си завърти задника надясно.

Върджил изпълнява и застава с лице към откритите поля, зелени, ширнали се чак до реката.

— Отговаряш на въпросите и те пускам да си ходиш в онези ниви, ей там, ясно ли е?

Върджил най-тъпанарски бърза да кимне.

— Томас Ръдж, дето му викат Дребния, Уилард Хоуг, Клайд Бенсън — тези тримата вътре ли са?

Върджил е човек, който интуитивно и по навик лъже за всичко, дори и когато съзнава, че лъжата няма да му донесе полза. По-добре да излъже и да си прикрие задника за по-късно, отколкото да каже истината и веднага да нагази в лайната. И затова, верен на себе си, Върджил клати глава.

— Сигурен ли си?

Разбира се, че е сигурен, дори отваря уста да потвърди новата лъжа, само че раздвижването на говорния апарат съвпада с блъскане на челото му в стената — виновно за това е дулото на пистолета в тила му, още по-болезнено притиснато напред.

— Глей сега — продължава гласът, — ние така или иначе влизаме. Ако не са вътре, ти проблеми няма да имаш, освен ако не те потърсим отново да питаме къде са отишли. Но ако са си там — на бара, и лочат студена бира — да знаеш, утре си по-студен от всеки друг мъртвец. Чаткаш ли?

Върджил чатка, и то отлично.

— Там са — сменя песента той.

— Има ли други?

— Не, само тия тримата.

Чернокожият отмества пистолета от тила му и го потупва по рамото.

— Благодаря — казва мъжът. — Съжалявам, не ти чух името?

— Върджил — отвръща Върджил.

— Е, хайде благодарско, Върджил — допълва онзи и изведнъж здраво го перва по главата с дръжката на пистолета. — Страшен си.

 

 

Под черния кестен спира стар линкълн, червеният форд се изравнява с него и в каросерията му се прехвърлят трима закачулени мъжаги. Те безцеремонно избутват завързания чернокож пред себе, той пада от камиона и забива лице в земята. Няколко чифта здрави ръце го изправят рязко. Той впива широко отворени очи в тъмните дупки, грубо прогорени с цигара в трите стари калъфки от възглавници, които онези носят на главите си. И тримата лъхат на евтин алкохол.

По-точно на евтин алкохол и бензин.

Името му е Ерол Рич, макар че на лобното му място никога няма да има нито надгробен камък, нито пък кръст. Той вече не съществува — още от мига, когато са го измъкнали от къщата му, където остават разплаканите му майка и сестра. Сега всички следи от физическото му съществуване са на път да бъдат изтрити завинаги и безвъзвратно. У най-близките му хора ще остане само любящ спомен за него, докато присъстващите на Адината нива тази нощ ще запомнят кончината му.

А защо е тук? Ерол Рич ще бъде подпален и ще изгори жив, защото е отказал да се подчини, да превие гръб и да уважи по-високопоставените от него.

Рич е на път да умре, защото е счупил един прозорец.

Той управлявал стария си камион с пукнатото предно стъкло и лющещата се боя, когато чул онзи вик:

— Хей, черньо! Мамка ти!

Сетне стъклото се разпръснало в лицето му и нещо го ударило силно между очите. Трябвало рязко да удари спирачките, тогава и усетил острата миризма. По коленете и седалката имало разляна течност и счупени стъкла. Хвърлената по него бутилка била пълна с урина. Белите я напълнили със съвместни усилия, сетне я запокитили по предното стъкло. Ерол изтрил лице с ръкав, урината по него се смесила с кръвта му. Огледал се — край пътя стояли четирима и му се хилели в лицето. Било току до входа на бар.

— Кой хвърли това? — обърнал се той към тях.

Четиримата мълчали, а в душиците им вече гадничко пълзял страхът. Ерол Рич бил висок, силен мъж, цяла канара, като тръгне по улицата и току я задръсти. Онези смятали, че той просто ще си избърше лицето и ще си замине. Изобщо и не допускали, че може да им застане насреща и да се озъби.

— Ти беше, Литъл Том, нали? — запитал Ерол и се изправил пред Литъл Том Ръдж, собственик на бара.

Дребния не посмял да го погледне в очите.

— Ако си ти, направо си кажи веднага, иначе ще ти подпаля свинския бар — заканил се ядосаният Рич.

Ръдж мълчал, немеели и другите двама, а Ерол, който бил човек избухлив, сам си подписал смъртната присъда, като грабнал цепеница и пристъпил към тях. Те започнали да отстъпват, очаквали нападение, но Рич само захвърлил цепеницата, която разбила предния прозорец на бара, сетне се качил на камиона и си заминал.

Сега той е на път да умре заради едно парче евтино стъкло, а кажи-речи целият град е дошъл да гледа как ще го затрият. Рич се заглежда в тези хора, тези богобоязливи християни, синове и дъщери на същата земя, на която се е родил и той. Гледа ги и усеща излъчващата се от тях омраза, тя е като топла вълна, нещо като привкус от предстоящата клада.

„Но аз оправих счупеното“, мисли си той. „Взех разваленото, върнах го поправено.“

Тази мисъл идва сякаш от нищото. Спохожда го отново и отново, а той се мъчи да я отпъди, но не може.

„Аз имам дарба. Отръки ми идва, мога да поправям мотори, радиоапарати, дори и телевизори. Не съм чел помагала, не съм учил специално. Просто ми е дар Божи, умение, което скоро вече няма и да го има…“

Оглежда тълпата, изпълнените със зло нетърпение лица на хората. Очите му се спират върху едно момче, то цялото сияе, тресе се от възбуда. Познава го, както познава и застаналия зад него мъж, който е сложил ръка върху момчешкото рамо. Бяха му донесли радиото си — с молба и надежда да го поправи навреме за Света Анита, когато са конните състезания. И Ерол го поправи, замени пробития конус на високоговорителчето, момчето беше много щастливо, бащата — доволен, затова и му даде цял долар отгоре — в знак на благодарност.

Мъжът среща погледа на Ерол и бърза да отмести очи. Ерол знае, че от него помощ не може да очаква, нито пък милост — никой от присъстващите тук няма да се застъпи за него. Ще го умъртвят заради един счупен прозорец, сетне ще търсят някой друг да им поправя развалените мотори и радиоапарати. Какво от това, че едва ли ще има неговата сръчност и ще им взима по-скъпо.

Завързват краката му и го принуждават да подскача към камиона като спънат козел. Тримата с качулките го качват върху кабината на линкълна и там го принуждават да коленичи, сетне му нахлузват примката на врата. Отблизо забелязва татуировката по мускулестата ръка на единия от тях. На развяно от ангел знаме е изписано името „Катлийн“. Същата ръка затяга примката. Сетне изливат тенеке бензин върху му и той неволно се разтреперва, но не от страх.

Тогава Ерол поглежда към лицата им и изрича думи, каквито никога не би изрекъл.

— Не ме изгаряйте — казва той.

Вече е приел смъртта като факт, примирил се е с нейната неизбежност, не моли за пощада, нито го е страх, просто не желае да му изгарят тялото.

„Моля те, Боже Господи, не ги оставяй да ме изгорят.“

Татуираният лисва остатъка от бензина право в очите му и по този начин го заслепява, сетне слиза от камиона.

Ерол Рич започва да се моли.

 

 

По-ниският бял мъж влиза в бара пръв. Там мирише на застояло и стара бира. На пода на купчета са насъбрани угарки и други нечистотии; метено е, само че боклукът още не е изхвърлен. По дървото си личат черните петна, където петите на мъжете са разтърквали захвърлените фасове, оранжевата боя по стените е започнала да се лющи и пада; прилича на инфектирана, болна кожа. Картини няма, само реклами на екологично чиста бира, поставени на най-неугледните места.

Помещението не е от най-големите: кажи-речи петнайсетина на десетина метра. Тезгяхът пък е разположен отляво и има формата на плъзгача на кънка — със заоблената част към вратата. От другата му страна има малък офис и складово помещение. Тоалетната е зад бара, току до задната врата. Отдясно, покрай стената са разположени четири сепарета; отляво е останало малко място за две кръгли масички.

Отпред на бара седят двама, третият е зад тезгяха. И тримата са на по около шейсетина години. Двамата отпред носят бейзболни шапки, избелели памучни ризи и тенисфланелки под тях, евтини джинси. Единият има дълъг нож на колана. Другият — пистолет, скрит под ризата.

Мъжът зад тезгяха е едър, личи си, че някога е бил здрав и як, но това е било преди много, много години. Костите му също са едри, доста плът има по тях, някога стегната и мускулеста, сега увиснала, особено гърдите, които мязат на женски, по-скоро бабешки. Под мишките на бялата риза с къси ръкави са жлътнали големи петна, панталоните му висят по начин, който би изглеждал моден при някой шестнайсетгодишен хлапак, обаче на този почти одъртял мъж стоят смешно. Косата му е жълтеникавобяла и все още гъста, лицето му е покрито най-малко с едноседмична проскубана брада.

И тримата гледат хокеен мач на стария телевизор над бара, но главите им автоматично се извръщат към вратата още в мига, когато тя се отваря и по-дребният мъж влиза. Той също не е бръснат, носи мръсни маратонки, ярка многоцветна риза хавайски тип и намачкани, леки панталони. Не че носи етикет „Кристофър стрийт“^[2], нито пък местните знаят какво точно символизират тези две думи, но то и така си му личи на човека, че е обратен. Тримата просто го подушват още с влизането: няма значение дали е бръснат, богато или бедно облечен, това „момче“, като го наричат те в себе си, отдалеч си мирише на педалче.

— Може ли една бира? — пита човекът и пристъпва към бара.

Мъжът зад тезгяха изчаква да мине поне минута, през която не прави нищо, сетне вади будвайзер от охладителя и поставя кутийката на бара.

Дребният поема бирата и я разглежда, сякаш вижда тази марка за пръв път.

— Друга нямате ли?

— Имаме и светла.

— О, добре, и от двете по една.

Онзи го гледа с безразлично изражение, сетне казва:

— Два кинта и петдесет.

То си личи, че тук касова машина няма, че и защо ще му е на собственика?

Новодошлият вади дебела пачка, отделя три еднодоларови банкноти и добавя петдесет цента, за да докара бакшиша на цял долар. Очите на тримата остават вторачени в пачката, която тънката и деликатна ръка прибира обратно в джоба.

Тогава новодошлият се настанява в първото сепаре зад седналите на бара и те отново извръщат лица към телевизора, а и той се заглежда в екрана.

Минават около пет минути. Вратата отново се отваря, влиза нов посетител, от устата му стърчи незапалена пура марка „Коиба“. Върви с леки стъпки, съвсем тихо и го забелязват чак когато е просто на метър-два от бара, тогава единият от местните се обажда:

— Литъл Том, тук има един цветен.

Дребния и другият обръщат лица към новодошлия, който вече се настанява на най-отдалечения край на тезгяха.

— Уиски, моля — поръчва спокойно той.

Дребния не помръдва от мястото си, доста изненади му се струпват за една вечер. Първо обратен, сега някакъв си черньо. Ега ти вечерта! Очите му бавно лазят по чернокожия мъж, отбелязват скъпите му дрехи: маркова риза, гладени джинси, двуреден лоден. Кво става, мамка му?

— Ти май не си от тук, а, момче?

— Може и така да се каже — отвръща високият посетител и окото му не мига, макар че за по-малко от половин минута са го обидили поне два пъти.

— На километър и нещо, два от тук — малко по-надолу на пътя, има заведения за печки — натъртено казва Дребния. — Там ще те обслужат.

— Тук ми харесва.

— Глей сега, аз не те харесвам в моето заведение. Разкарай си задника оттук, момче, преди да съм започнал да го приемам лично и навътре.

— Значи няма да пия нищо? — без изненада в гласа пита високият чернокож мъж.

— Да, тоест не — няма да пиеш нищо. Сега ще се чупиш ли сам или трябва аз лично да те разкарвам?

Двамината на столчетата отпред се размърдват неспокойно в предчувствие на побоя, който се канят да нанесат на нахалния черньо. Вместо да се разтревожи, обектът на намеренията им бърка в джоба и вади завита в кафяв хартиен плик бутилка уиски. Развива капачката, а в същия миг ръката на Дребния се мушка под тезгяха и вади оттам дебела бейзболна бухалка.

— Тук няма да пиеш, момче — предупреждава той.

— Язък — обажда се чернокожият. — И не ми викай момче. Името ми е Луис.

Сетне бута бутилката ужким неволно, тя пада и забълбуква, постепенно изпразвайки съдържанието си върху тезгяха. Алкохолът потича към края на бара, но високият бордюр пречи на течността да протече към пода и я връща в обратна посока. Черно змиеподобно поточе лази към тримата изумени мъже. Те зяпват още повече, когато Луис вади красива медна зипо и си пали пурата.

Сетне чернокожият се изправя и с видимо удоволствие всмуква дълбоко.

— Я малко внимание, леваци — обажда се той и пуска все още запалената зипо в локвата уиски.

 

 

Татуираният потропва с ръка по ламаринения преден капак на камиона. Моторът изревава и задните гуми завъртат, спират и отново завъртват, изхвърляйки назад плътни пръски земя, облаци прах, листа и съчки. Подобно на вран кон машината подскача на място и изведнъж полита напред. За миг Ерол Рич остава сякаш неподвижно увиснал във въздуха, сетне тялото му се сгърчва, дългите крака поемат към земята, но не могат да я стигнат и започват безпомощно да ритат във въздуха. От устата му излиза задавен звук и силно съскане, после очите му сякаш изхвръкват от орбитите, въжето плътно и все по-плътно затяга мускулестия врат. Лицето му се пълни с кръв, а тялото му се вие в силни конвулсии, по брадата и гърдите му потичат червени струйки.

Татуираният взима клон с навит на върха му накиснат в бензин парцал, пали го с кибритена клечка и пристъпва към гърчещия се Ерол. Първо го приближава пред лицето му, за да го види добре, сетне го допира към краката.

Ерол пламва като факла, която свисти, а от стиснатото му в смъртоносната примка гърло незнайно как се изтръгва силен болезнен вик. Това е висок, необичаен звук, изпълнен с ужасяваща агония. Той продължава секунда и нещо, сетне пламъкът нахлува в устата на горящия и унищожава гласните струни. Той рита и се извива, а наоколо замирисва на печено месо. Изведнъж гърчовете секват…

Горящият е мъртъв.

 

 

Тезгяхът пламва изведнъж, към лицата на хората се стрелват огнени езици, пърлят кожа, бради, вежди, коси. Човекът с пистолета на кръста отскача назад, лявата му ръка отива на лицето да предпази очите, дясната посяга към кобура.

— Аха, тц — обажда се глас зад него.

В очите го гледа дулото на Глок 19, току до главата му. Държи го ръката на ниския с шарената риза и не трепва. Местният пуска дръжката на полуизвадения патлак и се начумерва. Мъжът с глока се казва Ейнджъл; той посяга и отнема оръжието на човека от бара, вече държи два пистолета. Луис пък е извадил зиг зауер и го е насочил към другия — с ножа. Зад тезгяха Литъл Том работи бързо и гаси пламъците с вода; зачервил се е здравата и диша тежко.

— За кво направи това, мамка му да…? — обръща се той към чернокожия и сега зиг зауерът се премества към неговите гърди.

В очите на Том припламват ситни пламъчета на страх, но вродената му враждебност и гневът бързо ги угасят.

— Е, какво толкоз е станало? — тънка усмивка минава по лицето на Луис.

— Как кво, бе… — отваря уста човекът с ножа, който неочаквано е станал много смел.

Неговите черти са особени, лицето му е отпуснато и някак си мекушаво, брадичката е като лишена от воля, вратът — слаб и жилест. Сините му очи са дълбоко хлътнали в лицето и безизразни, скулите изглеждат като залепени върху чупени и неправилно зараснали лицеви кости. Но мекушавостта май е лъжлива, защото ръката му виси заплашително във въздуха, не съвсем далеч от дръжката на ножа. Не е лошо да му вземем ножа — мисли Ейнджъл и кръстосва поглед с Луис, онзи кима. Този тип хора обикновено добре боравят с хладното оръжие, бързи са и в мятането, че и точни. Единият Ейнджълов пистолет описва къса дъга и се насочва в ножаря.

— Сваляй колана — нарежда Луис.

Човекът се колебае, но само за миг, сетне изпълнява. Коланът се изплъзва от гайките, задира на едно място, сетне се оправя, канията с ножа пада на пода.

— Добре — обажда се Луис.

— Проблемът си остава — не мирясва същият.

— Така ли? — цъка Луис. — Ти да не си Уилард Хоуг?

Безизразните сини очи не трепкат. Остават си впити в Луис, немигащи.

— Да не би да те зная отнякъде?

— Не, не ме познаваш.

Сега нещо заиграва в Уилардовите очи.

— Вие, ваксите, си приличате, все едно че на калъп са ви правили, как да ви разпознае човек.

— Браво, Уилард, така и очаквах да кажеш. Онзи до теб е Клайд Бенсън. А ти — тук пистолетът сочи мъжа зад тезгяха, — ти си Том Ръдж Дребния.

Червенината по лицето на Дребния не е само от пламъците. В него постепенно се набира и кипи горящ гняв, ха да избухне. Ако го познавахте достатъчно, бихте забелязали ситното потрепване на устните, движенията на ръцете му, свиващите се и разпускащи пръсти — сякаш стискат оръжие или нечий врат. Мускулите му играят, играе и татуировката на едната ръка, като че ангелът бавно развява знамето с написаното на него име — „Катлийн“.

Гневът ще се излее върху черния, който се осмелява да го заплашва в собственото му заведение.

— Длъжен си да обясниш какво правиш тук! — Дребния с мъка потиска яростта си и гласът му потреперва.

Луис се усмихва.

— Организирам изкупление — отвръща той.

 

 

Часът е девет и петнайсет, жената се изправя. Децата я наричат мама Луси, но тя им е баба, макар че няма и петдесетина години и е съвсем младолика, все още красива. Очите й са млади, по лицето почти няма бръчки. Другите са в кухнята, в стаята при нея е само едно седем или осемгодишно момче, вече доста високо и едро за възрастта си. Радиото свири музика на Беси Смит, песента е блус и се нарича „Плачещата върба“.

Мама Луси е боса, носи само нощница и шал на врата, но прекрачва прага, слиза по трите стъпала и поема през двора с внимателни, сякаш мерени стъпки. Подире й върви малкият, нейният внук.

— Мамо Луси, какво има? — пита той, но тя не му отговаря.

По-късно Луси ще му разкаже за съществуващите едни в други светове, за вселени във вселените, за места, където мъртвите и живите са разделени само от една тънка ципа и могат да общуват, да се докосват. Ще му разкаже и за разликата между създанията на светлината и мрака, за бродещите нощем отвъдни сенки, за зова на мъртвите, изискващи обет за възмездие от живите.

Ще му говори за онзи неведом път, по който вървим ние всички, път еднакво споделен от живи и мъртви.

Но сега тя се гуши в шала и върви все по-бързо към края на гората. Там спира и се ослушва, загледана в горския мрак под тъмната нощ. Луната се е скрила, но между дърветата изведнъж лумва огън. Сякаш небесата са се разтворили и изпуснали метеор; вече близо до земята, той пламти, но и тъмнее, гори, но топлина няма, а в същото време в сърцевината му нещо искри и изгаря.

И когато момчето поглежда в очите й, то вижда човека факла.

 

 

— Вие Ерол Рич помните ли го? — пита Луис.

Онези мълчат, а в лицето на Клайд Бенсън заиграва мускулче.

— Питах, помните ли Ерол?

— Не те разбираме за кво говориш, момче — обажда се Хоуг. — Явно ни бъркаш с некои други.

Пистолетът в ръката на Луис леко трепва, подскача. Кръв избликва от дупката отляво в гърдите на Хоуг. Той прави стъпка назад, залита, сетне пада тежко възнак, понесъл със себе си един от столовете пред бара. Лявата му ръка се опитва да вземе нещо незнайно от пода, сетне се отпуска, тялото замира.

Клайд Бенсън се разплаква и тогава настъпва голямата дандания.

Дребния изчезва зад тезгяха — клекнал е и ръцете му трескаво търсят скритата под мивката рязана пушка. Бенсън рита стола пред себе си, блъска Ейнджъл и хуква. Стигнал е тоалетната, когато ризата на лявото му рамо се подува леко и обагря в червено на две места, но той успява да мине през задната врата и потъва в мрака. Ейнджъл, който е стрелял, поема по следите му.

Навън щурчетата ненадейно са занемели и тишината като че знаменателно свидетелства за едно: и живата, и мъртвата природа еднакво са изчаквали събитията в бара като неизбежно, та макар и закъсняло развитие на нещата. Бенсън, невъоръжен и ранен, е успял да стигне до далечния край на паркинга, когато другият с пистолетите го настига и препъва. Клайд забива нос в земята и тя попива шуртящата от него кръв. Опитва се да лази към високата трева, но правият го рита в ребрата и принуждава да се обърне по гръб. Остра болка отнема дъха на Бенсън и той затваря очи. Когато ги отваря, право в лицето го гледа окото на циклоп. Ама не е око, а дулото на пистолет в ръката на онзи с шарената риза.

— Не стреляйте — хълца Бенсън. — Моля ви!

Лицето на по-младия и прав мъж остава непроницаемо.

— Моля ви — повтаря Бенсън, който лее едри сълзи. — Аз съм се разкаял за греховете си. И намерих Христа.

Пръстът на спусъка се свива и човекът на име Ейнджъл казва:

— Тогава значи няма за какво да се притесняваш.

 

 

Момчето вижда горящия мъж в зениците й, навсякъде от него сякаш извират и като змийски глави се вият по-малки пламъци: от главата и ръцете, очите и устата. Няма кожа, няма коса, няма дрехи. Огънят е във формата на човек, болката е във формата на огън.

— Бедният човечец, бедният човечец — шепне жената.

От очите й бликат сълзи, стичат се по заоблените й бузи. Пламъците мигат и някак си замират, устата на човека факла се отваря и лишена от устни, стене безмълвни думи, които само жената може да чуе. Малко по малко огънят затихва, от искрящо бял минава в жълт, накрая остава само силует, черна сянка на черен фон, сетне няма нищо, освен дърветата и сълзите и меката кожа на женската ръка на рамото на момчето.

— Хайде, Луис, ела, сине — прошепва тя и го води обратно у дома.

Човекът факла е намерил покой.

 

 

Насочил заредената двуцевка към врага, Дребния изскача иззад тезгяха като приказния дух от шишето, само за да намери помещението празно. Като не броим мъртвия на пода. Той преглъща веднъж, дваж, сетне тръгва наляво — към края на тезгяха. Не е направил и три крачки, когато нещо разпаря дървенията на нивото на бедрата му и той усеща остра болка: куршумите са разчупили лявата бедрена кост и десния пищял. Рухва тежко и запищява, агонията е направо непосилна. И все пак успява да натисне и двата спусъка — цевите едновременно изпразват смъртоносното си съдържание и отново раздират евтиното дърво на тезгяха. Разтрошеното пращи, вдига се облак прах, замирисва силно на кръв, барут и разляно уиски. Ушите му бучат, шумовете постепенно глъхнат, остава ехото на падащите капки и пукащите дъски.

И стъпките.

Оглежда се и след няколко секунди сянката на Луис пада върху му. Дулото на зиг зауера в ръката му гледа право в гърдите на Том Дребния. Падналият успява да събере малко слюнка в уста и да преглътне. Страшно му е. От разкъсаната артерия в бедрото му блика кръв, истински фонтан. Опитва се да я спре с длан, но е невъзможно.

— Кой си ти? — с мъка изрича Дребния.

Отвън отекват два последователни изстрела. Те бележат края на житейския път на неговия приятел — Клайд Бенсън.

— Ще те питам за последно: ти помниш ли човек на име Ерол Рич?

Дребния поклаща глава.

— Мамка му, не разбирам за…

— Вие сте го изгорили жив. Не може да не разбираш.

Луис насочва оръжието право в лицето на падналия. Дребния закрива лице с дясната ръка.

— Спомням си! Спомням си! Исусе Христе. Да, да, бях там. Видях как го изгориха.

— Ти си участвал лично.

Дребния енергично клати глава.

— Не съм! Не е вярно! Бях там, но с пръст не съм го пипнал, ето на — честен…

— Тц. Не ме лъжи в лицето, просто си кажи истината. Не знаеш ли приказката: признанието облекчава душата?

Луис отмества пистолета и стреля. Върхът на обувката на левия крак на кръчмаря мигом изчезва, летят пръски кръв, парченца кожа. Том реве с все сила, докато пистолетът описва дъга и се насочва към десния му крак. Бълва думите си, сякаш жлъчката му е избила в устата:

— Спри, моля те! Боже господи, как само боли! Прав си, ние го направихме. Съжалявам, дето участвах. Ние тогава бяхме млади, неопитни, откъде да знаем? То наистина сторихме ужасен грях! Сега ми е ясно…

Очите му молят, болката и ужасът в тях излъчват ням зов за милост.

— … и ден не е минал, без да съм мислил за онази нощ. Какво си мислиш? Че не съжалявам за стореното ли? Че всеки ден не живея с вина и угризения?

— Тц — казва Луис. — Не живееш. И не мисля.

— Недей така — почти се разплаква Том и вдига ръка към другия. — Не ме убивай! Ще намеря начин да компенсирам за стореното. Моля те!

— Аз знам един сигурен начин за компенсация — изрича Луис.

И Том Ръдж предава Богу дух.

В колата разглобяват пистолетите, внимателно избърсват частите с чисти парцали. Сетне потеглят и ги разхвърлят по поляни и оврази, потоци и рекички по пътя си. Но не проронват и дума, докато не са минали доста голямо разстояние. Барът остава на множество километри и доста време зад тях.

— Как си? — пита Луис.

— Някак си изтръпнал — отвръща Ейнджъл. — Не и в гърба. Гърбът направо ме боли.

— Какво ще кажеш за Бенсън?

— Той едва ли беше най-виновният, но така или иначе го убих.

— Напълно са си заслужили онова, което получиха.

Ейнджъл маха с ръка, едва ли е нужно да допълва нещо, което вече няма нито значение, нито смисъл. Но все пак казва:

— Не ме разбирай погрешно. Аз проблем никакъв нямам с онова, което направихме там. Убих го, ама ако искаш да знаеш, от това не ми е станало по-добре. Проблемът е друг: аз не него исках да пречукам. Когато дръпнах спусъка, все виждах едно друго лице. На онзи, проповедника. На Фокнър.

Сетне известно време мълчат. Колата лети, встрани бягат полята, нощта ги прави черни. На леко светлеещия хоризонт се мяркат силуетите на опустели къщи с кухи черупки.

Пръв проговорва Ейнджъл.

— Птицата^[3] трябваше да го убие още тогава — когато имаше тази възможност.

— Може би.

— Тук няма никакво може би. Трябваше да го отнесе и край.

— Той не е като нас. Той е прекалено чувствителен, прекалено много мисли.

Ейнджъл дълбоко въздъхва.

— Чувствата и мисленето не са все едно и също. Този стар шибаняк така и няма да изчезне сам. А си остава голяма заплаха за нас — докато е жив.

Луис мълчаливо кима с глава в мрака.

— Той здраво ми подряза кожата. Заклел съм се това повече да не ми се случва, знаеш ли? Никога. И от ничия ръка.

Минава малко време, Луис тихо казва:

— Трябва да изчакаме.

— За какво?

— За удобно време, подходяща възможност.

— И ако такива не дойдат?

— Ще дойдат, не бой се.

— Не ми говори такива неща — бъдеще неопределено и прочие — ядосва се Ейнджъл. — Може би, но надали. Ами ако не дойдат?

Луис протяга ръка и гальовно докосва лицето на приятеля си.

— Тогава сами ще си ги създадем.

Малко по-късно прекосяват междущатската граница и недалеч от Алъндейл влизат в Южна Каролина. Никой не прави опит да ги спре. Зад себе си са оставили три трупа: Том Ръдж, Клайд Бенсън и Уилард Хоуг, както и Върджил Госард, който е само в безсъзнание. Първите трима са хората, които преди години се изгаврили с Ерол Рич, сетне го изтръгнали от дома му, за да го обесят на едно дърво и да го запалят жив.

А там — на северния синор на Адината нива — където земята преминава в лек склон, пламти черният дъб. Листата се гърчат, чернеят, мъзгата съска и цвърчи, струи като кръв от чворестия ствол, а приличните на кости на пламтяща ръка клони в ням зов сочат към напръскания със звезден прах тъмнеещ нощен небосвод.