Джон Конъли
Белият път (24)

Глава двайсет и трета

Потеглих към Колумбия в пълна тишина: никаква музика в колата. Струваше ми се, че летя по И-26, носех се безмълвно в северозападна посока; оставих зад себе си окръзите Дорчестър, Оринджбърг, Калхун. В главата ми цареше странно спокойствие, сякаш бях оглушал, претръпнал за всичко: фаровете на насрещните коли просветват като носещи се в мрака светулки; те бляскат изведнъж, сетне се смаляват бавно, чезнат и гаснат в далечината, след поредния завой.

Навсякъде по пътя дървета, дървета, дървета, зад тъмните им силуети като черен воал се шири мастилена тъма и смълчаната земна шир. Замряла, гробовно вглъбена. И как не? Дамгосана от собствената си история, обогатена от тленните останки на заровените под скалите, тревата и листата мъртъвци: британци, колонисти и преселници, южняци и северняци, роби и свободни люде, нашественици и потиснати. А пък отидете ли по на север — към Йорк и Ланкастър — попадате на отколешните друмове, по тях са яздели нощните бродници, мощните им коне преодолявали земни и водни препятствия с еднаква лекота, закачулените в бяло ездачи мълком се носели, същински напръскани с кал ангели на смъртта, тероризирали, унищожавали, тъпчели първите кълнове на новото бъдеще, размазвали го под тежките конски копита.

А кръвта на убитите тихо попивала в земята и обагряла в алено реките. Тя захранвала корените на планински и равнинни тополи, кленове и дрянове, храсти, цветя и всякакви други растения, попадала в хрилете на големите речни рибни пасажи, така я поглъщали и хранещите се с риба зверчета, като например видрите, а и едрите хищници, като мечките. Тя хранела и еднодневки, комарчета, бръмбари и всякакви жужащи над Пиедмонтовите плитчини водни насекоми; съответно и черноперките, които обичат да ги ловят, а сетне бързат да се сгушат в някой подмол, както и лунните рибки — Molamola, които пък се крият под листата на водните лилии.

Тук, в тези мочурливи райони, слънчевите лъчи имат по-други измерения, те огряват местната природа по странни начини и под необичайни ъгли; отблясъците им не зависят от водното течение или прищевките на вятъра. Тук се въди един вид риба, наричат я среброперка, люспите й искрят във водата, сливат се с играещата в нея слънчева светлина и отпращат измамни отражения на прелитащите отгоре хищници. Последните се плашат, защото възприемат плитчината като огромно и опасно сребристо тяло. Така тези реки, поточета и басейнчета се превръщат в убежища за местната фауна, само че старата кръв е намерила начин да проникне дори и в тях.

Мисля и мисля, главата ми ще се пръсне…

Дали не това е причината, заради която се криеш някъде тук, Терес? Може би поради това в онази стаичка няма почти нищо, което истински да говори за теб?

Защото ти не съществуваш в онзи град, поне не и в истинската си същност. В големия град ти си просто бивш затворник, още един бедняк, който работи и почиства на по-богатите от него, наблюдавайки различните им земни дела: алчността, злините и лицемерните молитви за опрощение към нашия Бог.

Но то е само прикритие, параван, нали, Терес? Всъщност ти си съвсем друг. Истинският Терес е там, в блатата, в мочурите, там е неговият реален свят. Там съществуваш ти в собствения си непристорен образ. Заедно с онова, което криеш от другите през всичките тези години, нали? Ти си онзи носител на Възмездие, Терес, ти си, кой друг? Ти ги преследваш до дупка, за да ги накажеш за стореното от тях преди толкова много време, нали? Това е твоята мисия, Конгарий е твоят дом. Разкрил си греха им, решил си да им отмъстиш. Само че тогава си попаднал в затвора, макар че дори и по този начин пак си принудил някой да си плати за греховете. А сетне е трябвало да изчакаш, за да си продължиш работата. Не те виня за това. Не мога. Мисля, че няма истински човек, който да е в състояние да оцени стореното и да не желае да накаже виновниците някак си. И все пак това, твоето, Терес, не е истинска справедливост. Защото вършейки онова, което си вършил, именно по твоя си начин, ти не разрешаваш наяве да излезе истината за стореното от Мобли и Поведа, Ларус и Трует, Елиът и Фостър. Тази Истина няма да бъде научена от хората, а без нея истинската Справедливост никога няма да възтържествува. Правда няма да има.

Ами Мариан Ларус? Каква е пък нейната вина? Имала е нещастието да се роди в това семейство и да бъде белязана от братовото си престъпление, несъзнателно да поеме неговия грях и да бъде наказана за него. А не би трябвало тя да страда. Нейната смърт е грешна стъпка и отклонение в друга посока, тя води към друго място и свят, където справедливост и отмъщение съвсем не се различават едно от друго.

Ето, затова някой трябва да спре делата ти… И в края на краищата онази отдавнашна случка в Конгарий трябва да бъде разказана. Защото иначе онази жена с люспестата кожа ще продължи да блуждае и скита сред кипарисите и бодливите вечнозелени храсти… фигура незнайна, бездомна, несретна. Зърната в полусенките случайно и мимолетно от нечии очи, никога невиждана в светлината на истината, тя продължава да броди в надежда да дойде мигът, когато ще намери изгубената си обругана сестра и ще я прегърне, за да я почисти от кръв и нечистотии, да премахне страданието и унижението, срама и болката…

Тресавището с мочури, реки и потоци, дървета: сега минавам съвсем близо до тях. Усещам далечно присъствие, чувам и виждам различни неща. Мислите ми се реят далечни и смътни, за миг изпускам управлението, колата кривва и излиза от пътя, пресича естествения банкет и се покачва на неравната земя. След миг успявам да я овладея и я връщам на пътя. Мочурите са нещо като пречистващ филтър и аварийна клапа против бедствия: зададат ли се порои и наводнения, те поемат излишната вода, задържат дъжда и утайките — да не поразяват крайбрежните равнини. Обаче реките все така минават през голямото тресавище, все така носят в себе си частички от старата кръв. Те са в тях, когато водите им стигнат до крайбрежната земна шир, там са, когато течението става вече солено, когато се влива в голямата вода, там са, когато границата между тях вече пада. Сушата, океанът, те са, еднакво белязани от старата кръв. Един-единствен акт и все пак може би последиците му ще бъдат усетени навсякъде в природата, може би един цял свят ще бъде променен, неизмеримо, неописуемо променен… от една-единствена смърт.

Пламъци… виждам пламъците: пламтят огньове, пожарища, запалени от нощните бродници — пламтящи къщи, посеви. Копитата громолят, конете цвилят, задавя ги димът, усещат човешката паника, ездачите опъват поводите и задържат големите красиви животни да не опърлят очи в огъня… Но обърнат ли се, зад тях зейват тъмните очи на каверни и ями — сифоните на майката земя — в дъната им чернее вода, и още пламъци, от дълбоките и преплетени като лабиринти подземни пещери изригват нови огнени стълбове, устремени нагоре, нагоре в тъмните небеса, а писъците на онази млада жена се губят в неземния им рев.

Окръгът Ричланд… река Конгарий тече на север, аз пък сякаш летя над пътя, нещо ме носи напред, устремен нанякъде, тласка ме ту по-бързо, ту по-бавно, това зависи от околността…

Сега пътувам към Колумбия, на северозапад, очаква ме равносметка, може би иде Денят на разплатата? Но не мога да мисля за нищо друго, освен за разчекнатото на земята момиче, отворената му в няма болка уста, очите, в които съзнанието бавно гасне.

довърши я

Тя примигва в агония.

довърши я, ти казвам

Вече не е на себе си.

довърши я!

Очите й се бялват и съзират летящия към главата й камък.

довърши я

После вече я няма.

 

 

Наех си стая в „Клаусън Ин“ на „Грийн“, голяма бивша пекарна с надстройка, в по-късни години превърната в хотел или можете да го наречете и странноприемница, близо до място на име „Петте кьошета“, недалеч и от Университета на Южна Калифорния.

Изкъпах се, преоблякох се и веднага позвъних на Рейчъл. Просто имах нужда да й чуя гласа. Когато ми се обади, реших, че звучи като на леко пиян човек. Оказа се, че с една колежка и приятелка посръбвали биричка „Гинис“ — най-добрата приятелка на бременните жени.

— Направо в главата ми се качи — изкикоти се тя. — Ама това е от желязото, то сега е полезно за мен.

— Желязо в бирата, а? Какви ли не дивотии чува човек — рекох дълбокомислено. — Я е вярно, я не.

— Ти зарежи тези приказки, а кажи какво става при теб?

— Все едно и също — старото — отвърнах.

— Тревожа се за теб, да знаеш — изведнъж натърти тя и гласът й бе вече съвсем друг, променен.

Онзи весел тон на подпийнал човек, лекото фъфлене и други подобни признаци бяха изчезнали, все едно изтрити с един замах. Беше шегичка, малко театро с добре изработено прикритие, като бързо нарисуван от добър художник с някаква задна цел сюжет върху платно на стар майстор. А на Рейчъл подсъзнателно й се пиело, искала да бъде щастлива и весела, без проблеми и тежки мисли. Колко му е да пийне половин шише бира, а? Да, ама не — рече ми тя най-сериозно.

— Нали знаеш, че съм бременна или вече си забравил? — сопна ми се тя.

Съпругата бременна, пък бъдещият татко се мотае някъде из Юга, наоколо му хората, както винаги, един по един мрат. Междувременно пък един мразещ и двама ни човек върти игри, за да излезе от затвора, а предложенията му за сделки и примирия смътно се въртят из главата ми.

— Не съм забравил. Добре съм — излъгах за второто аз. — Вече привършвам случая, наясно съм с нещата. Изобщо смятам, че зная точно какво е станало.

— Е, добре, разкажи и на мен — настоя тя.

Затворих очи, опитах се да си представя, че с нея сме заедно, лежим един до друг в мрака. Дори далечно усетих любимия й парфюм, а тялото й сякаш се притисна към моето.

— Не мога сега.

— Моля те. Сподели каквото и да е то. Искам те да споделяш всичко важно, все едно протягаш към мен ръка през цялото това огромно разстояние…

Тогава взех, та й казах.

— Изнасилили две девойки, Рейчъл, били сестри. Едната от тях е майката на Атис Джоунс. Пребили я до смърт, смазали главата й с камък. Другата я изгорили жива.

Тя премълча, но чувах ускореното й дишане.

— Елиът е един от тях.

— Но нали той те помоли за помощ? Не те ли извика той да отидеш там?

— Да, вярно е.

— Значи те е лъгал, така ли?

— Не, не е точно така, не и за всичко.

Истината ли? Иди, че я обяснявай. Лежи си скрита недалеч от повърхността.

— Трябва да се махнеш от там! Веднага да заминеш трябва, чуваш ли?

— Няма как.

— Моля те!

— Не мога точно сега, Рейчъл. Знаеш, че не мога.

— Моля те!

 

 

Хапнах сандвич в „Йестърди“ на „Дивайн“. По уредбата бяха пуснали Емилу Харис, пееше „Разрушена любов“ на Нил Йънг, самият той дрезгаво припяваше в нейния кавър.

Във века на разни Бритнита и Кристини тези два доста по-стари гласа успяха да ми навеят странно успокоение и известна сигурност. Имаше нещо хубаво и добро в тях — и двамата вече залезли звезди, обаче зрели и опитни артисти, те пееха за любов и копнеж, за желание и молба за последен танц. Рейчъл ми бе затворила телефона, но чух хлипане, стори ми се, че виждам и сълзите й. Осезаемо усещах угризения — знаех отлично, че я принуждавам да изживее тежки мигове, ама на! Не можех точно сега да си тръгна и да оставя нещата недовършени.

Свърших сандвича, преместих се в бара и седнах в едно сепаре. Под плексигласовото покритие на масата бяха поставени стари снимки и реклами, вече доста пожълтели. Облечен в пелени дебелак позира пред фотоапарат. Усмихната жена държи кученце. Прегърнати, целуващи се двойки. Ама някой помни ли им имената?

На бара седеше младеж с бръсната глава, на възраст някъде около двайсетте. Погледна ме в огледалото и бързо отмести очи, само че не можа да прикрие интереса в тях. Беше ме познал, прочетох го в неговите, когато погледите ни за миг се срещнаха. Наблюдавах го съсредоточено в гръб: имаше добра мускулатура и на врата, и на раменете, здрави бицепси, тесен кръст. Неопитен наблюдател би го взел за дребен, дори и женствен, само че бе жилав и вероятно човек трудно би го повалил на земята — беше от онзи тип бойци, които падат, но веднага се изправят, нападат и се бият с непроменена стръв. По триглавите мускули имаше татуировки, изпод ръкавите на тениската се подаваха краищата им, ръцете му надолу — от лакътя до китката — бяха чисти, а под кожата също играеха добри мускули, виждаха се опнатите сухожилия, особено когато свиваше и отпускаше юмруци. И ето! Отново ме погледна крадешком, след малко — пак. Сетне бръкна в джоба на прекалено тесните джинси, извади няколко еднодоларови банкноти и ги хвърли на тезгяха, после с лекота скочи от високото столче и тръгна към мен. Отново свиваше и отпускаше юмруци и, изглежда, по-възрастният мъж до него схвана накъде отиват нещата, защото се опита да го спре.

— Какъв ти е проблемът на теб, бе? — остро рече, когато застана до сепарето, а в съседните две хората млъкнаха и извърнаха глави към нас.

На лявото му ухо висеше обеца във формата на стиснат юмрук, челото му бе високо, очите му святкаха на бялото лице.

— Аз пък си помислих, че ти имаш някакъв проблем с мен, защото непрекъснато ме гледаш в огледалото — спокойно отвърнах аз, а в съседство някой високо се разсмя.

Бръснатата глава му хвърли огнен поглед и смехът секна. Сетне отново се обърна към мен, сега още по-агресивен — подскачаше леко на място, люлееше се ту на пети, ту на пръсти, отново и отново.

— Подпичкваш се с мен, а?

— Не — рекох скромно. — А на теб иска ли ти се?

И му се усмихнах най-слънчево. Той почервеня и понечи да ми налети, когато отзад някой тихо подсвирна. Беше по-възрастният мъж, който преди малко се опита да го озапти. Косата му бе черна, зализана по главата. Пристъпи напред, хвана младежа здраво за ръката.

— Остави го на мира — посъветва го тъмнокосият.

— Нарече ме педал — възрази бръснатата глава.

— Тц, той просто се опитва да те вбеси. По-умно е да му обърнеш гръб.

Младежът се опита за миг да се освободи от пръстите на другия, не успя, тогава шумно се изплю на пода и затропа с едри стъпки към изхода.

— Редно е да се извиня заради младия си приятел — каза ми придружителят му. — Прекалено е чувствителен.

Кимнах, но не се издадох, че го помня. Беше човекът на младия Ларус от Чарлстън, същият, когото бях зърнал да яде сандвич на сборището на Роджър Бауън. Този тип ме познаваше, явно ме бе проследил до тук. Значи вече знаят къде съм отседнал този път, може би дори се досещат и защо съм тук.

— Ние ще си тръгваме — добави той съвсем ненужно.

Кимна ми с глава и си тръгна.

— Пак ще се видим — рекох току зад гърба му.

Замръзна на място, настръхна.

— Я да видим сега защо пък така мислите? — попита той и вече обърнат, наклони глава встрани.

Ясно различих профила му — сплескания нос, удължената брадичка.

— Чувствителен съм. За такива неща — отвърнах му аз.

Почеса слепоочие с показалеца на дясната ръка и ме изгледа.

— Интересен човек сте вие — подхвърли, без повече да се преструва. — Ще ми липсвате, когато вече няма да ви има.

Изтърси това и тръгна към вратата по дирите на бръснатата глава.

Изчаках двайсетина минути, излязох с група шумни студенти и се движих с тях чак до пресечката на „Грийн“ и „Дивайн“. Не забелязах никой от онези двамата, но бях уверен, че са някъде наблизо и ме дебнат. В хотелското фоайе бяха пуснали тих джаз, кимнах с глава на зачетения в дебела книга млад мъж на рецепцията. Усети поздрава ми и го върна, надигайки глава. Четеше учебник по психология.

От стаята се обадих на Луис. Бе извънредно предпазлив, не бе разпознал номера, от който се обаждах.

— Аз съм — рекох.

— Как е?

— Не е много добре. Вече ме следят.

— Колко са?

— Двама — отвърнах и му разказах случката в бара.

— Отвън ли са?

— Мисля, че да…

— Искаш ли да дойда?

— Не, продължавай да следиш Китим и Ларус. Помощ нужна ли ти е за нещо?

— Приятелчето Бауън се довлече тази вечер, погостува на младши, сетне с Китим доста дълго ломотиха. Сигурно смятат, че вече са те наместили, където им е нужно. Това си беше капан, човече, капан — още от началото.

Не, не просто капан, Луис, помислих аз. Много повече от капан. Мариан Ларус, Атис Джоунс, майка му и сестра й: случилото се с тях бе истинско и ужасно, то обаче няма нищо общо с Фокнър и Бауън. Ето затова се намирах тук сега, те бяха реалната причина и за оставането ми изобщо, заради нея бях готов да жертвам и повече.

— Ще ти се обадя — обещах му и затворих.

Стаята ми гледаше към „Грийн“ и бе в предната част на хотела. Свалих дюшека от кревата и го наместих на пода, отгоре му разхвърлих и чаршафите. Съблякох се и легнах близо до стената под прозореца. На вратата сложих верижката, подпрях дръжката със стол.

Тя крачи нейде там, не зная точно къде, бяла сянка сред огрените от бледата луна дървесни стволове. Зад нея, по черната водна повърхност, се стелят стотици мънички звездички. А дърветата се навеждат над кротко течащата река и се оглеждат в нея.

Къде е Белият път ли? Навсякъде. Във всичко. Той самият е Всичко. Цялата Вечност. Защото ние сме в него и част от него.

Заспивай… заспи и сънувай сенките по Белия път. Сънувай телата на паднали девойки, те умират, а затиснатите под телата им крехки лилии бавно вехнат… Сънувай Каси Блайд и подаващата й се от мрака нарязана ръка.

Заспи и нехай дали си сред изгубените или намерените, сред живите или мъртвите…