Аманда Куик
Компаньонката (35)

Тридесет и трета глава

— Изобщо не съм сигурна, че е редно да го правим, сър. — Елинор намести шала си и погледна тъмните прозорци на къщата. — Два часа през нощта е. По-добре да се приберем у дома и да обмислим нещата по-внимателно, преди да дойдем тук.

— Нямам намерение да чакам да стане по-прилично време, за да говоря с лейди Уилмингтън — заяви Артър.

Той вдигна тежкото месингово чукало за трети път и почука на вратата. Елинор трепна, когато металният звук отекна в тишината.

Малко преди това оставиха Роланд в клуба, като го предупредиха да не казва нищо за онова, което се бе случило тази вечер. След това Артър заповяда каретата да ги закара на адреса на лейди Уилмингтън.

Най-сетне в коридора се чуха стъпки, няколко секунди по-късно вратата предпазливо се отвори. Сънена камериерка с боне и тънка роба впери поглед в тях. В едната си ръка държеше свещ.

— Какво има? Сигурно сте сбъркали къщата, сър.

— Не съм сбъркал. — Артър влезе през отворената врата. — Веднага повикайте лейди Уилмингтън. Каже те й, че въпросът е на живот и смърт.

— На живот и смърт ли? — Камериерката отстъпи назад, лицето й се сгърчи от ужас.

Елинор се възползва от уплахата й и влезе през вратата след Артър. Тя спокойно се усмихна.

— Вървете и кажете на лейди Уилмингтън, че Сейнт Мерин и годеницата му са тук — решително рече тя. — Сигурна съм, че ще ни приеме.

— Да, госпожо. — Ясните разпореждания, изглежда, поуспокоиха разстроената жена. Тя запали още една свещ върху холната масичка и бързо се качи горе.

След малко слезе.

— Нейна светлост каза, че ще ви приеме след малко в кабинета.

* * *

— Продължавам да твърдя, че трябваше да обмислим всичко много по-спокойно и внимателно, преди да дойдем тук — заяви Елинор.

Беше седнала на изящен стол в малкия елегантен кабинет. Свещта, която камериерката им бе запалила, бе поставена на инкрустирано писалище близо до прозореца.

— Споменаването на втория Нютон не може да е било случайно. Знаеш го не по-зле от мен. — Артър кръстосваше малката стая. — Лейди Уилмингтън е ключът към тази загадка. Предчувствам го.

Бе напълно съгласна с него, но начинът, по който възнамеряваше да се изправи пред лейди Уилмингтън, я притесняваше и тревожеше. Въпросът бе много деликатен. Трябваше да подходят внимателно.

— Първото ни посещение тук не ми излиза от ума цяла вечер — каза тя. — Все си мислех за начина, по който докосваше медальона си, щом заговореше за Трейфорд. Хрумна ми, че ако са били любовници, може да им се е родило дете…

— Не и син. — Артър поклати глава. — Проучих и тази вероятност. Единственият наследник от мъжки пол на лейди Уилмингтън е един улегнал, изключително решителен, уважаван джентълмен, който според хората много прилича на съпруга й и по външен вид, и по характер. Посветил се е на именията си и изобщо не се интересува от наука.

— Сейнт Мерин — обади се лейди Уилмингтън от вратата. В гласа й звучеше смирение. — Госпожице Лодж. Значи все пак сте открили истината. Опасявах се, че така ще стане.

Графът спря да крачи и погледна към вратата.

— Добър вечер, госпожо. Виждам, че сте се досетили защо сме тук в този късен час.

— Да. — Лейди Уилмингтън бавно влезе в кабинета. Тази вечер изглеждаше много по-възрастна.

На Елинор й стана мъчно за някога красивата и все още горда жена. Прошарената коса на лейди Уилмингтън не беше свита в кок на тила. Беше прибрана под бяло боне. Жената имаше изтощен вид на човек, който не е спал добре напоследък. На пръстите й нямаше пръстени, а на ушите й не блестяха перли.

Но Елинор забеляза, че златният медальон е на врата й.

Лейди Уилмингтън седна на стола, който Артър й предложи.

— Дошли сте, за да ме питате за внука ми, нали?

Сейнт Мерин замръзна на място.

— Да, разбира се — много тихо изрече.

— Той е внук и на Трейфорд, нали? — попита Елинор.

— Да. — Лейди Уилмингтън бе вперила поглед в пламъка на свещта. — Двамата с Трейфорд бяхме много влюбени един в друг. Но аз бях омъжена и имах две деца от съпруга си. Нищо не можеше да се направи, когато разбрах, че очаквам дете от любовника си. Казах, че Уилмингтън е бащата и според закона нямаше място за съмнение, че той е родител на дъщеря ми. Никой не подозираше каква е истината.

— Трейфорд знаеше ли, че сте му родили дете? — попита Артър.

— Да. Беше много щастлив. Говореше как ще следи възпитанието и образованието й в ролята си на загрижен приятел на семейството. Обеща да направи така, че тя да се занимава с физика и математика още от съвсем малка.

— Но след това Трейфорд е загинал по време на експлозията в лабораторията — рече графът.

— Мислех, че сърцето ми ще се пръсне, когато разбрах, че е мъртъв. — Лейди Уилмингтън докосна медальона си. — Единствената ми утеха бе мисълта, че имам дете от него. Заклех се да възпитам и образовам Хелън така както Трейфорд искаше. Тя бе изключително умно дете, но не проявяваше никакъв интерес към науката или пък математиката. Единственото, което я привличаше, бе музиката. Свиреше превъзходно и композираше страхотна музика, но знаех, че Трейфорд щеше да е много разочарован.

— Когато се е омъжила, дъщеря ви е родила син, който е наследил гениалния ум и страстта към науката на Трейфорд. — Артър хвана облегалката на един стол, наблюдавайки много внимателно лейди Уилмингтън. — Това вярно ли е, мадам?

Възрастната жена си играеше с медальона.

— Паркър е абсолютно копие на Трейфорд, когато бе на неговата възраст. Приликата е удивителна. Когато дъщеря ми и съпругът й починаха от треска, се заклех да отгледам внука си така както той искаше.

— Казахте му кой е истинският му дядо, нали? — тихо попита Елинор.

— Да. Когато поотрасна и започна да разбира, му разказах всичко за Трейфорд. Той заслужаваше да знае, че във вените му тече кръвта на един истински гений.

— Казали сте му, че е потомък на човека, който е можел да стане втория Нютон на Англия — рече Артър. — И Паркър си е поставил за цел да осъществи мечтата на дядо си.

— Той изучаваше предметите, по които се увличаше Трейфорд — прошепна тя.

Елинор я погледна.

— Включително алхимия?

— Да. — Лейди Уилмингтън потръпна. — Повярвайте ми, че сторих всичко по силите си да отклоня Паркър от този ужасен път, по който тръгна. Но когато порасна, започна да прилича на Трейфорд не само в интелектуално отношение. И по интереси.

— Какво искате да кажете? — попита графът.

— Поведението на Паркър започна да става все по-непредсказуемо. Беше весел и щастлив без видима причина. А след това внезапно изпадаше в депресия и се страхувах да не посегне на живота си. Само заниманията му с алхимия го разсейваха и разведряваха, когато изпадаше в подобно състояние. Преди две години замина за Италия, за да продължи изследването си.

— Кога се върна? — попита Артър.

— Преди няколко месеца. — Лейди Уилмингтън въздъхна от болка. — Бях много щастлива, че отново е при мен, но скоро разбрах, че каквото и да е научил в Италия, то само е задълбочило интереса му към алхимията. Поиска да види дневниците и документите на Трейфорд. Бях ги прибрала в един сандък.

— Дадохте ли му ги?

— Надявах се това да задоволи любопитството му. Но се опасявам, че само влоших нещата. Знаех, че се е захванал с някакъв таен проект, но не знаех какво точно се опитва да направи.

— Какво предполагахте, че е то? — студено попита Артър. — Да открие философския камък? Да превръща оловото в злато?

— Подигравате ми се, сър, но ви казвам истината. Паркър толкова дълбоко е затънал в окултните си проучвания, че вярва в тези неща.

— Кога за първи път осъзнахте, че е решен да конструира машината, описана в „Книга за камъните“? — попита Сейнт Мерин.

Лейди Уилмингтън го погледна тъжно.

— Едва когато дойдохте да ме посетите онзи ден и ми казахте, че Глентуърт и прачичо ви са били убити и че табакерите им са били откраднати. Тогава разбрах какво е намислил Паркър.

— И сте наясно, че той не е просто ексцентричен гений — каза Артър. — Осъзнали сте, че е станал убиец.

Лейди Уилмингтън наведе глава и здраво стисна медальона си. Не каза нищо.

— Къде е Паркър? — попита Артър.

Лейди Уилмингтън вдигна глава. От нея се излъчваше тиха решителност.

— Вече няма нужда да се страхувате от моя внук, сър. Погрижила съм се за него.

Графът стисна зъби.

— Сигурно разбирате, че той трябва да бъде спрян, мадам.

— Да. Точно това направих.

— Моля?

— Няма да има повече убийства. — Тя махна ръката си от медальона. — Имате думата ми. Там, където е, не може да навреди на никого, включително и на вас.

Елинор потърси погледа й.

— Какво сте направили, мадам?

— Внукът ми е душевноболен. — Очите на възрастната дама се напълниха със сълзи. — Не мога повече да се преструвам, че не е така. Но, моля ви, разберете, че не мога да понеса мисълта да го оковат в „Бедлам“.

Елинор трепна.

— Никой не би пожелал подобна съдба за любимите си хора. Но…

— След като си тръгнахте онзи ден, се обадих на личния си лекар. Познавам го от години и му имам пълно доверие. Уреди да приемат Паркър в частна клиника за психично болни в провинцията.

— Изпратили сте го в психиатрична клиника? — остро повтори Артър.

— Да. Доктор Мичел и двама санитари отидоха в квартирата му днес следобед. Изненадаха го, докато се приготвяше да ходи в клуба си, и го отведоха.

Сейнт Мерин смръщи чело.

— Сигурна ли сте?

— Придружих ги и видях със собствените си очи как онези мъже хващат Паркър и му слагат усмирителна риза. Внукът ми ме умоляваше да му помогна, докато го натикваха в каруца с решетки. А после му напъхаха парче плат в устата, за да млъкне. Плаках с часове.

— Мили боже! — прошепна Елинор.

Лейди Уилмингтън бе вперила невиждащ поглед в пламъка на свещта.

— Уверявам ви, тази вечер бе най-тежката и кошмарна в целия ми живот. Беше още по-ужасна от деня, в който научих, че Трейфорд е загинал.

Елинор усети, че очите й се пълнят със сълзи. Тя бързо се изправи на крака и отиде до стола на лейди Уилмингтън. Коленичи до нея и хвана ръката й.

— Съжалявам, че сте били принудена да преживеете такава голяма трагедия — каза й тя.

Лейди Уилмингтън, изглежда, не я чу. Тя продължаваше да се взира в свещта.

— Искам да изясним едно нещо, ако нямате нищо против, лейди Уилмингтън — рече тихо Артър. — Ако Паркър е бил отведен в частна психиатрична клиника днес следобед, кой е изпратил бележка на Роланд Бърнли да отиде на един адрес близо до „Зеленият Лион“ тази вечер? И кой се е постарал аз да го последвам и да открия табакерите?

Лейди Уилмингтън въздъхна тежко.

— Паркър планира всичко изключително прецизно. Още едно качество, което е наследил от Трейфорд. Сигурно е уредил срещата между вас и младия господин Бърнли, преди санитарите да го отведат. Съжалявам, нищо не знаех за това. Ако бях наясно какво е замислил, щях да ви предупредя, сър. Поне никой друг не умря, след като дойдохте и ми разказахте историята си.

— Истина е. — Артър сви ръка в юмрук и чак след това осъзна, че го е сторил. — Въпреки че едва не се случи, когато открих Бърнли с онези проклети табакери.

Лейди Уилмингтън избърса сълзите си с кърпичка.

— Толкова много съжалявам, сър. Не знам какво друго да кажа.

— Като споменах табакерите — продължи той, — чудя се защо Паркър е искал да ги открия? Казвате, че е бил изцяло погълнат от идеята да конструира „Мълнията на Юпитер“. Ако това е истина, трябвали са му червените камъни. Защо е позволил два от тях да попаднат в ръцете ми?

Елинор се изправи.

— Според мен трябва да огледаме табакерите много внимателно. Сещам се само за една причина, поради която Паркър е направил така, че да ги намериш.

Артър веднага схвана какво има предвид тя. Отвори кадифената торбичка и извади едната табакера. После запали лампата на малкото писалище.

Елинор видя, че той вдига капака на кутията и на светлината на лампата внимателно я разглежда.

— Да, разбира се — рече той.

— Какво има? — попита лейди Уилмингтън.

— Ще занеса табакерите на бижутер още утре сутринта, за да съм абсолютно сигурен — отвърна Артър. — Но спокойно мога да кажа, че този камък е цветно стъкълце, изрязано във формата на истинския скъпоценен камък.

— Сега вече всичко ми се изясни — обади се младата жена. — Паркър е махнал и трите камъка и ги е заменил с фалшиви. Чудя се къде ли е скрил истинските?

Лейди Уилмингтън поклати глава озадачена.

— Предполагам, че са били у него, когато го отведоха. Но може и да ги е скрил в квартирата си.

— Ако ми дадете адреса, утре сутринта ще отида да претърся дома му — рече Артър.

Лейди Уилмингтън го погледна, бе отчаяна. На Елинор й стана много мъчно за нея.

— Ще ви дам ключа от жилището на Паркър — заяви лейди Уилмингтън. — Само мога да ви помоля да ми простите, че не бях откровена с вас още от самото начало.

— Разбирам как се чувствате. — Елинор погали треперещите ръце на жената. — Той е ваш внук и е всичко, което ви е останало от голямата любов на живота ви, която сте изгубили.

* * *

Няколко минути по-късно Артър се качи в каретата след Елинор. Вместо да седне на седалката срещу нея както винаги, той се отпусна до нея. С дълбока въздишка протегна крака. Бедрото му докосна нейното.

Тази вечер физическата му близост бе по-скоро успокояваща, отколкото възбуждаща, забеляза тя. Усещането бе много приятно и тя знаеше, че това е още нещо, което ще й липсва, когато се разделят.

— Логично е да е уредил всичко още вчера или дори онзи ден — след известно време се обади Артър. — Използвал е Джеръми Клайд да хвърли въдицата, на която се хванах и отидох пред „Зеленият Лион“ тази вечер. Освен това Паркър сигурно е изпратил няколко бездомни хлапета да ме следят кога ще отида. Едно от тях сигурно ме е забелязало в тази наета карета и веднага е казало на Бърнли.

— И всичко това, за да отклони вниманието ти и да те накара да си помислиш, че си открил убиеца.

— Да.

— Предположил е, че веднага ще се хванеш и ще повярваш, че Бърнли е престъпникът. Все пак Бърнли е избягал с годеницата ти — усмихна се иронично тя. — Откъде да знае, че не изпитваш лоши чувства към Роналд и че всъщност ти си организирал бягството?

— Това е единствената му грешка.

— Да. Като заговорихме за грешка, очевидно наистина съм си въобразила, че лакеят, който ме докосна в балната зала тази вечер, е бил убиецът. — Тя потръпна. — Трябва да си призная, че много се радвам, че сгреших.

— Аз също. Мисълта, че може отново да те е докоснал…

— Ако изобщо това има някакво значение, смятам, че лейди Уилмингтън е постъпила много правилно — бързо каза тя, надявайки се да поразсее мрачните му мисли: — Паркър е луд. Пред него имаше две възможности, психиатричната клиника или бесилото.

— Съгласен съм.

— Всичко свърши — тихо каза тя. — Случаят е разрешен. Изпълни дълга си. Време е вече да се успокоиш.

Той не каза нищо. Но след малко се протегна, хвана я за ръка и я притисна в обятията си.

Седяха прегърнати, без да кажат нищо, държаха се за ръце, докато каретата пристигна пред входната врата на голямата къща на Рейн стрийт.