Аманда Куик
Компаньонката (19)

Седемнадесета глава

Хубавата сервитьорка направи още един опит да привлече вниманието му, когато видя, че се запътва към вратата на задимената таверна. Ибитс й хвърли бърз, презрителен поглед, с който искаше да й покаже, че пищната й гръд, която се показваше от корсажа на роклята, го отвращава, а не го възбужда. Страните й пламнаха от гняв и унижение. Завъртя полите на роклята си и се отправи към една маса с груби редовни клиенти.

Ибитс изруга и отвори вратата. Беше в лошо настроение откакто Сейнт Мерин го уволни преди два дни. Няколкото часа наливане с долнокачествена бира и губене на зарове тази вечер не бяха оправили настроението му.

Слезе бавно по стълбите и тръгна към новата си квартира. Беше малко след полунощ, имаше пълнолуние, идеалните условия за разбойниците. По улицата трополяха няколко файтона. Знаеше, че в тях се возят пияни господа, които, отегчени от клубовете си и балните зали, бяха дошли в този квартал, за да открият малко земни удоволствия. Пъхна ръка в джоба на палтото и стисна дръжката на ножа, който бе взел за самозащита.

Глупавата сервитьорка бе идиотка, ако си мислеше, че и през ум би му минало да вдигне полата й. Защо да споделя мръсните чаршафи на една кръчмарска сервитьорка, която сигурно се къпе само веднъж в седмицата? През последните няколко години бе свикнал да спи с чисти, парфюмирани дами от висшето общество; дами, които бяха благодарни на вниманието на силен, добре сложен мъж, който можеше да ги задоволи в леглото.

От сенките пред него се появи човек. Ибитс се стегна и нервно стисна дръжката на ножа.

Чу стъпки по тротоара, обърна се и погледна вратата на кръчмата. Опита се да прецени дали ще успее да изтича до нея.

— Ей, мноо си убав, а — извика тя. — Кво ша каеш да поспортуваме малко? Ще ти напрааа отстъпка от цената. Половин такса. Как ти звучи, а?

— Разкарай се от пътя ми, глупаво жено.

— Няма нужда да си груб — сви рамене тя и тръгна към осветения вход на кръчмата. — Винаги така става с красавците. Мислят, че са прекалено добри за едно работещо момиче.

Ибитс си отдъхна и малко ускори крачка. Нямаше търпение да се прибере на сигурно място в новата си квартира. Беше време да помисли за бъдещето си. Трябваше внимателно да прецени нещата и да реши какво да прави. Все още притежаваше красотата си. С малко късмет щеше да я запази още няколко години. Скоро щеше да си намери нова работа. Но горчивата истина бе, че едва ли щеше да е толкова доходна като тази, която току-що бе загубил.

Тази мрачна перспектива го ядоса. Искаше да си отмъсти. Би дал всичко, за да накара Сейнт Мерин и госпожица Лодж да си платят, задето бяха съсипали бизнеса му в къщата на Рейн стрийт.

Трябваше да намери начин да използва информацията, с която се бе сдобил, подслушвайки господаря си. Засега не бе измислил подходящ план.

Голямата пречка бе, че не знаеше към кого точно от висшето общество да се обърне. Кои кръгове от аристократичните среди щяха да се съгласят да платят за новината, че Сейнт Мерин се опитва да открие убиеца на прачичо си или пък за произхода на госпожица Лодж и това, че идва от агенция за компаньонки, всъщност е самата истина?

Освен това имаше и още едно препятствие. Кой би повярвал на един безработен иконом, а не на думите на влиятелния граф, който го бе уволнил?

Не, може би му бе писано да се върне към предишната си кариера, реши той, когато пристигна на новия си адрес. За всичко това бяха виновни Сейнт Мерин и госпожица Лодж.

Влезе в мръсното антре и се качи по стълбите. Единствената добра новина бе, че нямаше да му се наложи да си търси нова работа веднага. През последните няколко месеца бе откраднал прекрасни сребърни предмети и няколко скъпи килима от къщата на Рейн стрийт и ги бе занесъл на търговци на Шу Лейн, които се занимаваха с крадени вещи. В резултат на това бе заделил настрана малко пари, които щяха да му позволят да не бърза и спокойно да избере следващата си работа.

Спря пред вратата на стаята си, извади ключа и го пъхна в ключалката. Когато отвори вратата, видя слабата светлина от пламък на свещ.

Първата му мисъл, замъглена от алкохола, бе, че е объркал стаята. Със сигурност не бе толкова глупав, че да излезе и да остави свещта запалена.

След това чу глас, идващ от тъмното. Кръвта му се смрази.

— Влезте, Ибитс. — Неканеният гост се размърда леко в ъгъла. Дългата черна пелерина се размърда около него. Качулката скриваше лицето му. — Струва ми се, че с вас трябва да си поговорим по един делови въпрос.

Сети се за многото съпрузи, на които бе сложил рога. Дали някой от тях не бе научил истината и не си бе направил труда да го издири?

— Аз… аз… — Той преглътна и опита отново: — Аз не разбирам. Кой сте вие?

— Няма да научите името ми, преди да ми продадете информацията, с която разполагате. — Мъжът тихо се засмя. — Всъщност за вас ще е много по-безопасно, ако не знаете самоличността ми.

— Информация ли?

— Разбрах, че неотдавна сте напуснали работата си при граф Сейнт Мерин — каза мъжът. — Ще ви платя щедро, ако можете да ми кажете нещо интересно, свързано с онзи дом.

Начинът на изразяване показваше, че неканеният гост е аристократ. Сега вече се успокои напълно. Страхът бе заменен от радостна възбуда. През годините бе научил по трудния начин, че на мъжете, които се движеха в изисканите среди на висшето общество, можеше да се вярва точно толкова, колкото и на хората, които живееха в бардаците. Имаше обаче една основна разлика между тях. Аристократите разполагаха с пари и бяха готови да платят много за онова, което искаха.

Късметът отново го бе споходил. Той бавно влезе в стаята и се усмихна. Застана на осветеното от свещта място, така че мъжът в черната пелерина да види красивото му лице.

— Имате късмет, сър — каза той. — Наистина разполагам с интересна информация, която бих могъл да ви продам. Ще обсъдим ли цената?

— Ако информацията ми върши работа, можете да назовете каквато и да е цена, ще я платя.

Думите бяха като музика за ушите на Ибитс.

— От опит знам, че хората са готови да платят каквато и да е цена, когато преследват жени или отмъщение — засмя се той. — Във вашия случай мисля, че става дума за второто, нали? Никой разумен човек не би стигнал толкова далеч, за да се добере до една досадна жена като Елинор Лодж. Е, сър, ако искате да отмъстите на Сейнт Мерин, с удоволствие ще ви помогна.

Натрапникът не отговори нищо. Мълчанието му отново притесни Ибитс.

Не се изненада, че Сейнт Мерин има такъв решителен и безжалостен враг. Богати и влиятелни мъже като графа винаги успяваха да ядосат и да подразнят някого. Но каквито и да бяха мотивите на натрапника, той нямаше намерение да го разпитва за тях. През всичките тези години бе работил и бе оцелял в домовете на много аристократи само защото се бе научил да бъде дискретен. Например бе направил всичко възможно Сейнт Мерин да не разбере, че той знае, че графът търси убиеца на прачичо си.

— Хиляда лири — каза той, задържайки дъха си. Цената бе доста висока. Щеше да се съгласи и на петдесет. Но знаеше, че аристократите не уважават нещо, което няма подобаваща цена.

— Съгласен — веднага отговори неканеният гост.

Ибитс чак сега си пое дъх. Разказа на мъжа с пелерината всичко, което бе чул, скрит в килера за спално бельо. След като свърши, настана кратко мълчание.

— Значи е така, както очаквах — изрече натрапникът тихо, сякаш говореше на себе си. — Значи си имам противник точно както предшественикът ми. Мисията ми на този свят става все по-ясна с всеки изминал ден.

Думите на мъжа бяха доста странни. Ибитс отново се притесни. Запита се дали не е дал прекалено много информация, преди да е взел парите. Аристократите невинаги спазваха дадената дума, те бързаха да изплатят дълговете си на комар, защото според тях това бе въпрос на чест. Но господата без угризения оставяха магазинери и търговци да чакат, когато ставаше дума за задълженията им към тях.

С дълбока въздишка Ибитс се подготви да приеме и много по-ниска цена, ако се наложеше. Не можеше да си позволи да бъде придирчив.

— Благодаря — каза мъжът. — Много ми помогнахте. — Той отново се скри в сянката и пъхна едната си ръка в диплите на пелерината.

Прекалено късно Ибитс разбра, че непознатият не бърка там, за да му даде парите. Когато извади отново ръката си, по пистолета, който държеше, танцуваше лъч лунна светлина.

— Не. — Ибитс отстъпи назад, препъна се и сграбчи ножа в джоба си.

Пистолетът гръмна, изпълвайки стаята с дим и светлина. Куршумът улучи Ибитс в гърдите. Знаеше, че умира, но успя да хване здраво ножа.

Проклетите аристократи винаги печелеха, помисли си той, докато се смъкваше по стената. Ледената тръпка се разпространяваше и вътре в него. Започна да му притъмнява пред очите.

Натрапникът се приближи до него. Извади втори пистолет от джоба си. През замъгления си поглед Ибитс видя само диплите на пелерината, която се развяваше около добре лъснатите обувки на мъжа. Приличаше на онези крилати демони, излезли направо от ада.

Гневът му даде последен прилив на сили. Той се оттласна от стената, стиснал ножа в ръка, и се хвърли върху убиеца си.

Изненадан, злодеят отскочи встрани. Спъна се в крака на стола. Олюля се, опитвайки се да запази равновесие, пелерината му се развя. Столът падна на пода. Ибитс нападна и усети, че острието разкъса плата. За миг се помоли на Бог да успее да забие ножа в плътта на този демон. Но той се спря в дебелите дипли на пелерината и падна от ръката му.

Изтощен, Ибитс рухна на земята. Чу как ножът изтрополи на пода до него.

— Има и трета причина, поради която някой би ти позволил да назовеш каквато искаш цена — прошепна от мрака натрапникът. — А именно, че няма никакво намерение да я плати.

Ибитс така и не чу втория изстрел, който прониза черепа му, унищожавайки голяма част от лицето, което винаги бе смятал за своето най-голямо богатство.

* * *

Убиецът бързо излезе от стаята. Спря се само за миг, за да изгаси свещта и да затвори вратата. Препъвайки се, слезе по стълбите, дишаше учестено и на пресекулки. Когато слезе долу, изведнъж се сети за маската. Извади я от джоба на пелерината и я сложи на лицето си.

Тази вечер не всичко мина по план. Не очакваше жертвата му да го нападне в последния момент. Двамата старци умряха много лесно. Предполагаше, че и проклетият иконом няма да му създаде проблеми.

Когато Ибитс се хвърли върху него с нож в ръка, ризата му отпред бе цялата в кръв, сякаш мъртвец е бил разтърсен от електрически ток и се е върнал към живота.

Чувството на ужас, което бе изпитал и все още не го бе напуснало, бе замъглило обикновено много ясното му съзнание.

Когато се озова на тъмната улица, видя, че там чака неосветена карета. Кочияшът се бе сгушил в балтона си, прегърнал бутилка с джин. Убиецът се зачуди дали мъжът на капрата е чул изстрелите.

Реши, че това е изключено. Квартирата на Ибитс беше в задната част на старата тухлена сграда, а стените бяха дебели. Освен това имаше няколко карети на улицата, които трополяха и тракаха.

Ако кочияшът бе дочул нещо, то е било съвсем приглушено.

За секунда-две се поколеба, а после реши, че няма от какво да се притеснява в този квартал. Кочияшът бе доста пиян и въобще не се интересуваше от минувачите и от това, което правеха. Мислеше единствено за себе си.

Дори кочияшът да бе проявил някакво любопитство и да разкажеше на приятелите си в кръчмата какво се бе случило, нямаше да има никакъв риск, помисли си убиецът, докато се качваше в каретата. Кочияшът не бе видял лицето му. Маската го скриваше. Седна върху износените възглавнички. Кочияшът потегли.

Дишането му постепенно се нормализира. Той си припомни всичко, което се бе случило последните няколко минути. Методично се опитваше да открие грешки или улики, които е оставил на местопрестъплението.

В крайна сметка остана доволен, че всичко е под контрол.

Все още дишаше малко учестено; все още бе малко замаян и объркан. Вдигна ръце пред лицето си. В каретата бе тъмно и не виждаше пръстите си много ясно, но бе сигурен, че вече не трепереха.

Гневът, който го бе обзел след неочакваното нападение, сега се бе превърнал във въодушевление и превъзбуда.

Искаше — не, имаше нужда — да отпразнува големия си успех. Този път нямаше да отиде в изискания бардак, който бе използвал след убийствата на Джордж Ланкастър и другия старец. Имаше нужда от по-лично празнуване, подобаващо на специалната му мисия в живота.

Той се усмихна в тъмното. Беше очаквал, че ще има нужда да вкуси това вълнуващо постижение и го бе планирал, точно както бе планирал всичко останало.

Знаеше точно как щеше да отбележи този невероятен триумф.