Аманда Куик
Компаньонката (21)

Деветнадесета глава

На бала с маски присъстваха страшно много хора. Лейди Фамбридж бе показала добре известната си склонност към почти театралния декор, за който Елинор вече бе чула. Голямата елегантна стая бе осветена с червени и златисти фенери, а не с ярки полилеи. Слабото осветление населяваше мястото с тайнствени сенки.

От оранжерията бяха донесени няколко засадени в саксии палми. Те умишлено бяха подредени покрай стените, така че да образуват нещо като ниши, където да се уединят влюбените двойки.

Елинор бързо установи, че на баловете с маски хората само флиртуваха. Тук преситените членове на висшето общество имаха възможност да играят любимите си игри на съблазняване и тайни любовни авантюри още по-открито от обикновено.

Тази сутрин на закуска Артър бе признал, че когато решил да приеме поканата, не се съобразил, че ще трябва да носи наметало и маска.

Ето какво се получава, когато социалният живот се остави в ръцете на един мъж, помисли си тя. Те невинаги обръщаха достатъчно внимание на подробностите.

Маргарет и Бенет обаче, изглежда, искрено се забавляваха. Бяха изчезнали някъде още преди половин час. Подозираше, че се възползват от закритите с палми беседки.

Тя пък се опитваше да се добере до най-близката врата. Имаше нужда от почивка.

През последния час бе танцувала с много маскирани господа, но рядко си правеше труда да прикрие собственото си лице. Все пак бе важно да я разпознаят, както й бе напомнила Маргарет.

Изпълняваше ролята си по възможно най-добрия начин, но сега бе не само отегчена, но краката започнаха да я болят. Постоянните балове си казваха думата.

Почти бе стигнала до вратата, когато забеляза мъжа с черното наметало, който решително си проправяше път към нея. Качулката на плътно закопчаната му дреха, подобна на пелерина, бе поставена на главата му и засенчваше лицето му. Когато се приближи, тя видя, че носи черна копринена маска.

Движеше се като вълк, който се промъква сред стадо овце, в търсене на най-слабото и беззащитно агне. За миг настроението й се повдигна и съвсем забрави, че краката я болят. Когато излезе от къщи тази вечер, Артър взе със себе си черно наметало и черна маска. Беше й казал, че ще се срещнат направо на бала на Фамбридж и след това ще се приберат заедно.

Не очакваше да дойде толкова рано. Може би е имал късмет, научил е нещо ново и е искал да го обсъди с нея. Успокояваше я това, че макар и да бе решил да не обръща внимание на привличането между тях, почти я бе направил свой консултант в разследването.

Непознатият с наметалото застана пред нея. Въодушевлението й веднага се изпари. Това не бе Артър. Не бе сигурна откъде разбра това с такава сигурност, преди дори да я е докоснал, но го знаеше. Не го издаде гласът му — мъжът не каза нито дума. Нямаше нищо странно в това. Не бе първият мъж, който тази вечер я канеше на танц с жестове. Гласовете можеха лесно да бъдат разпознати, а гостите предпочитаха да играят анонимно. Въпреки това тя бе разпознала повечето от партньорите си, особено онези, с които вече бе танцувала валс.

Валсът бе изненадващо интимен танц. Всеки мъж го танцуваше по различен начин. Някои го правеха почти с военна прецизност. Други я въртяха из дансинга с такъв енергичен ентусиазъм, че тя се чувстваше като участник в конно надбягване. Трети пък се възползваха от близкия контакт, за да се опитат да поставят ръцете си на места, където според правилата за прилично поведение не биваше да се намират.

Тя се поколеба, когато мъжът с черното наметало й предложи ръката си с грациозен жест. Той не бе Артър, а краката наистина я боляха. Но който и да бе той, бе положил големи усилия, за да се добере до нея през тълпата. Най-малкото, което можеше да стори, бе да танцува с него. Все пак й плащаха, за да си играе ролята.

Мъжът с черната маска я хвана за ръката. В следващия миг Елинор съжали за решението си. Докосването на дългите му, елегантни пръсти я накара да изтръпне.

За миг се уплаши, но си каза, че сигурно си въобразява. Но разумът й отхвърли тази идея. Около този мъж имаше някаква аура, която я притесняваше и й беше много неприятна.

Докато я водеше в стъпките на валса, тя едва се сдържаше да не смръщи нос от неприятната миризма, която се излъчваше от него. Беше се потил обилно, но миризмата на неговата пот не бе от обичайни физически усилия. Бе смесена с някакъв аромат, който не можеше да разпознае, мирис, който я отвращаваше.

Тя огледа внимателно малката част от лицето му, която не бе скрита от маската. На светлината от фенера очите му блестяха през прорезите в черната коприна. В първия момент си помисли, че е пиян, но отхвърли тази идея, щом осъзна, че той въобще не залита. Може би просто бе спечелил или изгубил цяло състояние на игра на вист или покер. Това може би обясняваше неестествената му превъзбуда.

Цялата се бе стегнала от напрежение. Съжаляваше, че бе приела поканата за танц на мъжа с качулката. Но вече бе твърде късно. Ако не искаше той да направи сцена, трябваше да танцува с него, докато не свършеше музиката.

Бе напълно сигурна, че никога досега не е танцувала с този мъж, но се зачуди дали не го бе срещала по друг повод.

— Забавлявате ли се тази вечер, сър? — попита тя, надявайки се да го изкуши и да го накара да проговори.

Но той само кимна с глава.

Дългите му пръсти стискаха нейните толкова здраво, че тя усети пръстена му.

Той стисна кръста й толкова силно, че тя почти залитна. Ако се опиташе да свали ръката си по-ниско, тя веднага щеше да прекрати танца.

Нямаше да търпи по-интимни докосвания. Тя премести пръстите си от раменете му и ги сложи върху дланта му, опитвайки се да увеличи разстоянието помежду им. Дланта й премина през дълъг прорез в обемистите дипли на тежкия плат на наметалото му. Може би дрехата му се е закачила на вратата на каретата. Да му каже ли, че пелерината му е скъсана? Не, колкото по-малко си говорят, толкова по-добре. Не искаше да води учтив разговор с него, дори той да бе готов да говори. А после, без да каже и дума, мъжът с маската я спря в края на дансинга, направи дълбок поклон, обърна се и бързо се отправи към най-близката врата.

Проследи го с поглед малко объркана от случилото се, но въздъхна с облекчение, че всичко свърши.

Стана й топло. Сега имаше нужда от глътка чист въздух повече, отколкото преди няколко минути.

Махайки маската, за да разкрие лицето си, тя успя да излезе от мрачната бална зала, без да привлече повече внимание. Тръгна по тих коридор и потърси убежище в окъпаната в лунна светлина оранжерия на Фамбридж.

Голямата зимна градина бе изпълнена с приятния, успокояващ аромат на пръст и цъфнали растения. Тя спря на входа, за да могат очите й да привикнат към сумрака.

След миг откри, че бледата светлина от пълната луна, която влизаше през прозореца, бе достатъчна, за да различи растенията.

Тръгна по една алея, наслаждавайки се на уединението и тишината. Бе танцувала с какви ли не маскирани тайнствени непознати господа тази вечер, но Артър не бе сред тях. Дори да се бе приближил до нея с маска и наметало и да не й бе казал и дума, щеше да разпознае докосването му. Нещо я караше да реагира на близостта му, сякаш между тях имаше някаква метафизична връзка. Със сигурност и той усещаше същото, когато бе близо до нея. Или се заблуждаваше?

Стигна до края на алеята и тъкмо се канеше да се върне, когато леко докосване на обувка по плочките и шумолене на наметало й подсказа, че вече не е сама. Пулсът й се ускори. Инстинктивно се скри в сянката на висока палма. Ами ако мъжът, с когото бе танцувала, я бе проследил?

Оранжерията й се бе сторила доста безопасно място, но сега й хрумна, че може да се е оказала в клопка. Тук, в дъното на зимната градина. Единственият начин да се върне в балната зала бе да мине покрай онзи, който я бе проследил дотук.

— Госпожице Лодж? — Гласът на жената бе нисък и трепереше от вълнение.

Не разпозна новодошлата, но това, че си има работа с жена, я поуспокои. Излезе от сянката на високата палма.

— Да, тук съм — отговори.

— Стори ми се, че ви видях да идвате насам. — Дамата идваше към нея. Наметалото й бе ушито от светъл плат и отразяваше лунната светлина: вероятно светлосиньо или светлозелено. Качулката на главата скриваше лицето й.

— Как ме познахте? — попита Елинор, изненадана, че все още не е съвсем спокойна. Валсът с маскирания непознат бе обтегнал нервите й повече, отколкото си мислеше.

— Видях, че пристигнахте с каретата на Сейнт Мерин. — Жената бе дребничка и изглеждаше крехка и нежна в светлия си костюм. Движеше се така леко, сякаш не стъпваше на земята, а се носеше във въздуха. — Маската и наметалото ви лесно се разпознават.

— Познаваме ли се? — попита Елинор.

— Не, извинете ме. — Жената посегна с нежната си ръка и махна качулката, показвайки елегантна прическа. Косата й по всяка вероятност бе златисторуса, но на бледата светлина изглеждаше тайнствено сребриста. — Казвам се Джулиана Бърнли.

Бившата годеница на Артър. Елинор едва успя да се сдържи да не изпъшка на глас. В началото вечерта бе неприятна, но сега започна да става странна. Къде беше Маргарет, когато имаше нужда от нея?

— Госпожо Бърнли — промърмори тя.

— Моля ви, наричайте ме Джулиана. — Тя свали маската от лицето си.

Елинор бе чула, че Джулиана е хубава. Действителността обаче, бе някак стряскаща. Дори на слабата светлина не бе трудно да се види, че тя е направо красива. Чертите й бяха фини и нежни.

Всичко у нея бе толкова изящно и красиво, че чак бе малко нереално. Сред огрените от луната растения Джулиана приличаше на приказна кралица, която дава прием в обляна в лунна светлина градина.

— Както желаете. — Елинор също свали маската си. — Очевидно знаете коя съм аз.

— Новата годеница на Сейнт Мерин. — Джулиана се спря недалече от нея. — Предполагам, че трябва да ви поздравя. — Тя повиши глас в края на изречението, сякаш задаваше въпрос.

— Благодаря ви — хладно отвърна Елинор. — Искате ли нещо от мен?

Джулиана трепна.

— Съжалявам, не ме бива много в тези неща. Истината е, че не знам как да ви го кажа.

Най-неприятното и дразнещо нещо на света бе да застанеш пред човек, който мънка нерешително и отказва да говори директно.

— Какво по-точно искате да ми кажете? — попита Елинор.

— Много ми е трудно. Може би ще е по-лесно, ако ми позволите да започна от самото начало.

— Ако смятате, че това ще ви помогне.

Джулиана отстъпи малко встрани и огледа внимателно близкото растение, сякаш за първи път в живота си вижда подобно нещо.

— Сигурна съм, че сте чули слуховете.

— Знам, че сте били сгодена за Сейнт Мерин и сте избягали с Роланд Бърнли, ако имате предвид тези слухове. — Не си направи труда да прикрие раздразнението и нетърпението си.

— Нямах избор. Родителите ми бяха твърдо решени да ме омъжат за Сейнт Мерин. Никога не биха ми позволили да разваля годежа. Сигурна съм, че ако бях признала на татко, че не мога да се омъжа за него, щеше да ме заключи в стаята ми и да ме храни само с хляб и вода, докато не се съглася да му се подчиня.

— Разбира се — безизразно изрече Елинор.

— Не ми вярвате? Уверявам ви, татко е много строг човек. Не би търпял каквото и да било неподчинение. Всичко трябва да се случва така, както той е наредил. А и мама не би действала против желанията му. Бях готова да направя всичко, за да избягам от брака, който ми бяха натрапили. Скъпият ми Роланд ми се притече на помощ и ме спаси.

— Разбирам.

Джулиана се усмихна тъжно.

— Той е красив, благороден и много, много смел. Не познавам друг мъж, който би застанал срещу бащите и на двама ни, да не говорим за Сейнт Мерин, за да ме спаси от един ужасен брак.

— Сигурна ли сте, че бракът ви със Сейнт Мерин щеше да бъде ужасен?

— Щеше да бъде непоносим. — Джулиана потръпна. — Докато бях сгодена за него, често плачех по цяла нощ. Умолявах татко да ми намери друг съпруг, но той отказваше.

— Защо сте толкова убедена, че нямаше да понесете да сте омъжена за Сейнт Мерин?

Тънките, добре оформени вежди на Джулиана се свъсиха леко.

— Ами, защото той е същият като татко, разбира се. Как бих могла да пожелая да се омъжа за човек, който се отнася с мен така, както татко винаги се е отнасял? Мъж, който не ми позволява да вземам решения? Мъж, който е тиранин в собствения си дом? По-скоро бих отишла в манастир.

Нещата започнаха да й се изясняват. Разбра защо Джулиана е избягала с нейния Роланд.

— Е, предполагам, че това обяснява много неща — отговори Елинор.

Другата жена се опита да огледа лицето й.

— Вие изобщо не се боите от Сейнт Мерин, нали?

Неочакваният въпрос свари неподготвена Елинор.

За миг се замисли. Тя уважаваше Артър и със сигурност не искаше да го дразни без повод. Но чак да я е страх от него?

— Не — отговори тя.

Джулиана се поколеба, а после кимна.

— Виждам, че за вас нещата стоят по различен начин. Трябва да си призная, че ви завиждам. Как успявате?

— Как успявам да направя какво?

— Да накарате Сейнт Мерин да се вслуша в онова, което имате да кажете? Да му попречите да контролира живота ви? Не всичко да става както той иска?

— Това е доста личен въпрос, Джулиана — рече тя. — Може ли да минем направо към причината, поради която ме преследвахте дотук?

— Извинете ме. Не исках да проявявам любопитство. Просто ми се ще да науча повече за жената, която, Ъъъъ…

— Е заела вашето място ли?

— Да, може и така да се каже. Просто се чудех как се справяте с него.

— Да кажем, че връзката ми със Сейнт Мерин е напълно различна от онази, която сте имали вие с него.

— Разбирам — отново кимна другата жена. Този път бе сериозна. — Може би не се страхувате от него, защото сте доста по-голяма от мен и имате повече житейски опит за света и за мъжете.

Елинор осъзна, че е стиснала здраво зъби.

— Без съмнение. А сега, ако нямате нищо против, какво искахте да ми кажете?

— О, да, разбира се. — Джулиана изправи рамене и вдигна брадичка. — Много ми е трудно, госпожице Лодж, но идвам при вас с една голяма молба.

— Моля?

Джулиана протегна грациозно едната си ръка и направи умоляващ жест.

— Трябва да ви помоля за една много голяма услуга. Вие сте единствената ми надежда. Не знам към кого другиго да се обърна.

Елинор се зачуди за миг дали Джулиана не играе някаква игра. Но отчаянието й бе искрено. Беше ясно, че каквото и да се случваше тук, тя бе напълно сериозна.

— Съжалявам — рече Елинор с доста по-мек тон въпреки раздразнението си. Джулиана наистина изглеждаше доста разтревожена. — Не виждам как бих могла да ви помогна.

— Вие сте сгодена за Сейнт Мерин.

— Какво общо има това? — внимателно попита Елинор.

Джулиана се прокашля, за да прочисти гърлото си.

— Носят се слухове, че макар и все още да не сте женени, двамата имате доста интересни отношения.

Елинор застина. Интересни отношения бе учтив евфемизъм и всички го знаеха. Трябваше да се очаква, че висшето общество ще спекулира с факта, че с Артър имат любовна връзка. Наистина, не трябваше да се изненадва от подобни слухове.

За разлика от Джулиана тя не бе невинно осемнайсетгодишно девойче, което е под строгата опека на родителите си.

Елинор си напомни, че за другите тя бе не само една зряла жена, а и тайнствена и загадъчна дама, която живее под един покрив с още по-загадъчния си годеник. Присъствието на Маргарет в къщата правеше ситуацията приемлива за обществото, но това не можеше да накара хората да спрат да говорят.

Не трябваше да се учудва, че хората са убедени, че има интимни отношения с Артър.

— Човек не бива да забравя, че слуховете невинаги отговарят на истината — отбеляза тя. Опита се думите й да прозвучат по-спокойно.

— Не исках да ви обидя — побърза да рече Джулиана. — Но исках да знаете, че разбирам, че сте близки със Сейнт Мерин. Е, говори се, че са го видели да ви целува доста страстно онази вечер в градината пред балната зала. — Тя замълча. — Мен никога не е целувал по този начин.

— Да, ами…

— Освен това се носи слух, че е заплашил да извика на дуел един господин, който ви е заговорил в парка.

— Уверявам ви, този инцидент е доста преувеличен — бързо каза Елинор.

— Въпросът е, че Сейнт Мерин наистина е отправил заплахата — въздъхна Джулиана. — Няколко души са го чули. Там е работата, разбирате ли? Той дори не си направи труда да организира преследване, когато избягахме с…

— Искахте ли той да тръгне след вас? — тихо попита Елинор. Бе много любопитна да научи истината.

— Не, разбира се, че не. — Тя леко почука с маската си по ръба на тезгяха. — Всъщност бях много благодарна, че той не тръгна след нас. Бях ужасена, че може да нарани Роланд или дори да го убие по време на дуел. Вместо това разбрах, че Сейнт Мерин отишъл в клуба си и играл карти онази вечер — Тя се смръщи. — Което само потвърди това, което подозирах от самото начало.

— И какво е то?

— Истина бе, че Сейнт Мерин бе сгоден за мен, но определено не е изпитвал никакви чувства към мен.

— Радвам се, че сте успели да се омъжите за човека, в когото сте влюбена — тихо рече Елинор. — Но аз все още не знам какво точно искате от мен.

— Нима не разбирате? Моят скъп Роланд пое огромен риск, когато ме спаси от Сейнт Мерин. И плати ужасна цена за това.

— Каква цена? Казахте, че Сейнт Мерин не го е наранил, не му е навредил по никакъв начин.

— Не осъзнах на какъв риск се излага Роланд заради мен през онази нощ. — Гласът на Джулиана звучеше така, сякаш се бори със сълзите. — Най-много се опасявах Сейнт Мерин да не ни проследи, но истинската опасност дойде от собствените ни семейства.

— Какво искате да кажете?

— Знаехме, че баща ми ще бъде бесен и че по всяка вероятност ще ме остави без пукната пара и точно това се случи. Но онова, което не очаквахме, бе, че и бащата на Роланд ще се ядоса и ще спре тримесечната му издръжка.

— О, боже!

— Намираме се в отчайващо финансово положение, госпожице Лодж. Моят Роланд е прекалено горд, за да отиде при баща си и да го помоли да възстанови издръжката му.

— Как оцелявате?

— Майка ми, Бог да я поживи, не се уплаши от гнева на баща ми и тайно ни даде малко пари, които татко й дава за сметките на домакинството. Продадох част от бижутата, които взех със себе си, когато избягахме с Роланд. — Джулиана прехапа устни. — За съжаление не получих много за тях. Направо е изумително колко малко струват хубавите бижута, когато човек е принуден да ги залага.

На Елинор много й домъчня за младата жена.

— Знам. Открих този тъжен факт от личен опит.

Джулиана сякаш не искаше да разменят опита си относно заложните къщи. Изцяло се бе концентрирала върху собствената си история.

— От своя страна Роланд пробва късмета си на покер. Наскоро се запознал с човек, който, изглежда, има познати в тези среди.

— Какво искате да кажете?

— Този човек завел Роланд в един клуб, където играта уж е честна. В началото Роланд печелел доста често. Повярвал, че късметът ще го следва. Но по-късно късметът започнал да му изневерява. Снощи загуби много пари и тъй като бе заложил и последната ми огърлица, нямаме почти никакви средства.

Елинор въздъхна.

— Това чувство ми е добре познато.

— Не можем да си позволим често да посещаваме светски събития. — Джулиана поклати глава. — Предполагам, че е много наивно от моя страна, но трябва да ви кажа, че нямах представа колко са скъпи една проста вълнена рокля и подходящи пантофи за танци, докато с Роланд не се оказахме без пари. — Тя докосна наметалото си. — Успях да дойда тук тази вечер само защото една приятелка ми зае костюма си. Роланд не знае, че съм тук. Той пак е в някой игрален дом.

— Съжалявам, че се намирате в такова затруднено положение — каза Елинор.

— Опасявам се, че Роланд се отчайва все повече и повече — призна тихо Джулиана. — Не знам какво би сторил, ако не му провърви и не спечели на хазарт. Дойдох да ви помоля за помощ, госпожице Лодж. Ще ни помогнете ли?