Аманда Куик
Компаньонката (29)

Двадесет и седма глава

— О, да, спомням си сбирките в сряда следобед, сякаш последната се е състояла миналата седмица. — Тъга помрачи сините очи на госпожа Уилмингтън. — Бяхме много млади, много влюбени. Науката беше нашата алхимия и онези, които изследваха тайните й, ни смятаха за съвременни откриватели.

Елинор отпи чай от тънката порцеланова чаша и огледа внимателно изпод вежди елегантната гостна, докато слушаше Клеър, лейди Уилмингтън да разказва за миналото. Обстановката тук бе напълно различна от онази в малката, скромно обзаведена гостна на госпожа Глентуърт в другия край на града. Лейди Уилмингтън явно не изпитваше никакви финансови затруднения.

Гостната бе обзаведена в китайски стил, който бе дошъл на мода преди няколко години. Бе добре поддържана и бе запазила пищното, чувствено великолепие.

Загадъчната, екзотична атмосфера, която създаваха тапетите в тъмносиньо и златисто с флорални мотиви, интересният десен на килима и резбованите, лакирани с червен лак мебели, бе разведрена от огледала в прекрасни рамки. Това бе стая, обзаведена така, че да въздейства на чувствата.

Тя съвсем ясно си представи как заможната им домакиня дава приеми в тази изискана обстановка.

Лейди Уилмингтън наближаваше седемдесетте, но бе облечена в скъпи дрехи по последна мода. Тъмнозлатистата рокля с висока талия сякаш бе създадена да бъде носена точно в тази богато обзаведена стая. Правилните черти на лицето и изправените рамене подсказваха, че на младини е била изключителна красавица. Прошарената й коса, част от която бе изкуствена, бе събрана в елегантен кок.

Елинор бе забелязала, че с напредване на възрастта жените започват да носят повече бижута. Лейди Уилмингтън не правеше изключение от това правило. На ушите й висяха перлени обици. Китката и пръстите й блестяха от различни по вид, размер и цвят диаманти, рубини и смарагди.

Но златният медальон на възрастната дама привлече вниманието й. Изглежда, имаше много голяма сантиментална стойност за нея. Може би в него имаше мъничка снимчица на някое от децата й или на починалия й съпруг.

Артър отиде до прозореца и погледна към идеално поддържаните градини, сякаш виждаше нещо изумително.

— Значи си спомняте прачичо, Глентуърт и Трейфорд? — попита той.

— Много добре си ги спомням. — Лейди Уилмингтън вдигна ръка и докосна медальона на врата си. — И тримата бяха отдадени на науката. Живееха за експериментите си, както художниците и скулпторите живеят за изкуството си. — Тя се усмихна тъжно. — Но и тримата вече ги няма. Последен почина Глентуърт. Разбрах, че прачичо ви е бил убит от крадец, нахлул в дома му преди няколко седмици, сър. Моите съболезнования.

— Не вярвам, че е бил убит от случаен крадец, когото е заварил в дома си — рече най-сетне Артър. — Сигурен съм, че е убит от някой, свързан с времето, когато господата от „Дружеството на камъните“ са посещавали ежеседмичните ви сбирки в сряда.

Той все още гледаше навън, но Елинор внимателно наблюдаваше реакциите на домакинята им. Тя забеляза, че раменете на възрастната дама леко трепнаха, когато Артър изрази твърдото си убеждение. Пръстите й отново докоснаха медальона.

— Не може да бъде — рече лейди Уилмингтън. — Как е възможно?

— И аз все още нямам отговор на този въпрос, но възнамерявам да го получа. — Графът бавно се обърна и я погледна. — Прачичо ми не е единствената жертва на този злодей. Мисля, че и смъртта на Глентуърт не е била нещастен случай. Убеден съм, че същият човек е убил и двамата, както и бившия ми иконом.

— Господи, сър. — Гласът на лейди Уилмингтън потрепери. Чаената чаша изтрака, когато я слагаше върху чинийката. — Не знам какво да кажа. Това е… Това е невероятно. Казвате, че и икономът ви е бил убит? Но защо някой ще го убива?

— За да му затвори устата, след като е получил информацията, от която се е нуждаел.

Лейди Уилмингтън поклати глава.

— А мога ли да попитам за какво се отнася тази информация?

— За разследването на смъртта на Джордж Ланкастър, разбира се. Убиецът знае, че го търся. Иска да разбере какво съм научил досега. — Артър стисна зъби. — Което не е много. Със сигурност не си струва смъртта на един човек.

— Така е. — Възрастната дама потръпна.

— Но този злодей не мисли разумно — продължи Артър. — Според мен е убил прачичо ми и Глентуърт, за да вземе червените камъни, инкрустирани върху табакерите им.

Лейди Уилмингтън свъси вежди.

— Много добре си спомням тези прекрасни скъпоценни камъни. Забележителни. Трейфорд смяташе, че са необичайно тъмни рубини, а Глентуърт и Ланкастър смятаха, че са били изработени много отдавна от някакво уникално стъкло.

— Виждали ли сте книгата за скъпоценните камъни на прачичо? — попита Артър. — Онази, която е купил от Италия заедно с камъните?

— Да. — Тя въздъхна тъжно. — И какво от това?

— Мисля, че убиецът, когото търсим, е достатъчно луд, за да повярва, че може да построи адската машина, описана в „Книга за камъните“ — рече той.

Лейди Уилмингтън впери поглед в него с отворена уста от изумление.

— Няма начин — най-после каза тя с огромна убеденост. — Това е пълна глупост. Не мога да повярвам, че дори един умопобъркан човек би възприел инструкциите в онази стара книга насериозно.

Артър се обърна и я погледна.

— Тримата приятели говорили ли са за тази машина?

— Да, разбира се. — Лейди Уилмингтън дойде на себе си. Гласът й вече бе спокоен и не трепереше. — В „Книга за камъните“ я наричаха „Мълнията на Юпитер“. Няколко пъти сме говорили за това устройство. Трейфорд и останалите се опитваха да го конструират. Но накрая решиха, че няма да успеят да го накарат да заработи.

— Защо са били толкова сигурни, че няма да проработи? — попита Елинор.

Лейди Уилмингтън потърка слепоочията си с пръсти.

— Не си спомням подробности. Беше свързано с това, че не можеха да извлекат енергия и да я приложат в центъра на камъните, за да се възбуди латентната мощ на камъните. В крайна сметка всички се съгласиха, че няма да постигнат целта си.

— Знам, че прачичо ми е стигнал до това заключение — рече Артър. — Но сигурна ли сте, че Глентуърт и Трейфорд са направили същото?

— Да. — Погледът на лейди Уилмингтън блуждаеше. Тя отново бързо докосна медальона си, сякаш в него търсеше утеха, докато си спомняше миналото. — Навремето беше модерно хората, които бяха погълнати от науката и математиката, да се занимават и със свръхестественото. В някои кръгове черната магия все още впечатлява дори най-добре образованите умове на днешно време. Не се съмнявам, че това ще продължи и в бъдеще.

Елинор я погледна.

— Казват, че самият велик учен Нютон е бил очарован от свръхестествените науки и е посветил доста години от живота си на сериозно изучаване на алхимията.

— Така е — решително заяви госпожа Уилмингтън. — И щом като такъв гениален учен е бил увлечен от окултните науки, кой би могъл да вини един простосмъртен, че е станал жертва на подобни интригуващи тайнства?

— Смятате ли, че Глентуърт и Трейфорд са продължили тайно да работят в тази област, след като всички единодушно са решили да се откажат от заниманията си с алхимия? — попита Артър.

Лейди Уилмингтън примигна и изправи рамене. Когато се обърна към Артър, тя се бе върнала в настоящето.

— Изобщо не мога да си представя подобна възможност, сър. Те все пак бяха изключително интелигентни, образовани мъже със съвременни разбирания. Не бяха истински алхимици, за бога!

— Искам да ви задам само един въпрос, ако сте така любезна и ми позволите? — рече Артър.

— Какъв е той?

— Сигурна ли сте, че лорд Трейфорд е загинал по време на експлозията в лабораторията му преди толкова много време?

Лейди Уилмингтън затвори очи. Пръстите й докоснаха медальона.

— Да — прошепна. — Сигурна съм, че е мъртъв. Видях трупа му с очите си. В интерес на истината, прачичо ви също го видя. Сигурно не смятате, че убиецът, когото издирвате, е възрастен мъж?

— Не, в никакъв случай — отговори Елинор. — Наясно сме, че търсим млад мъж в разцвета на силите си.

— Защо казвате това? — попита лейди Уилмингтън.

— Защото злодеят има дързостта да танцува с мен, след като уби Ибитс — обясни Елинор.

Възрастната дама бе много изненадана.

— Танцували сте с убиеца? Откъде знаете, че е бил той? Можете ли да го опишете?

— Не, за съжаление не мога — призна Елинор. — Случи се на бал с маски. Не видях лицето му. Но наметалото му бе скъсано, което според нас е станало, докато икономът се е опитвал да се защити.

— Разбирам. — Лейди Уилмингтън бе притеснена. — Трябва да призная, че всичко това е доста странно.

— Да — потвърди Артър. — Така е. — Той погледна часовника на стената. — Трябва да тръгваме. Благодаря, че ни приехте, мадам.

— Няма защо. — Тя величествено наклони глава и кимна. — Дръжте ме в течение на разследването си.

— Да. — Графът извади визитна картичка от джоба си и я остави на масата. — Ако се сетите нещо, което би могло да ми помогне, незабавно ми съобщете, няма значение кое време на деня или нощта е, мадам.

Лейди Уилмингтън взе визитната картичка:

— Разбира се.

* * *

Артър не каза нищо на Елинор, докато не се качиха в каретата. Той се настани на седалката и се облегна на възглавничките.

— Е? — рече той. — Какво мислиш за лейди Уилмингтън?

Тя се замисли за начина, по който жената постоянно докосваше златния си медальон по време на разговора.

— Мисля, че е била много влюбена в един от членовете на „Дружеството на камъните“.

Лицето на Артър се изопна от изненада.

— Не очаквах да чуя точно това, но предположението ти определено е интересно. В кого от тримата според теб е била влюбена?

— Лорд Трейфорд. Онзи, който е загинал в разцвета на силите си. Онзи, който тя и останалите са смятали за най-умния от тримата. Предполагам, че именно неговата снимка носи в златния медальон.

Артър се почеса по брадата.

— Не забелязах медальона, но ми стана ясно, че нейна светлост крие нещо от нас. Срещал съм много хитри и лукави хора през живота си и веднага разбирам, когато някой ме лъже.

Елинор се поколеба.

— Ако наистина ни е излъгала, предполагам, че го е направила, защото е смятала, че е наложително.

— Може би се опита да предпази някого — каза той. — Какъвто и да е случаят, убеден съм, че трябва да научим повече за Трейфорд.

* * *

Убиецът се е осмелил да танцува с госпожица Лодж. Трябва да е луд, за да предприеме подобна дръзка постъпка.

Луд.

Лейди Уилмингтън потрепери при тази мисъл. Тя дълго седя, вперила поглед във визитната картичка на графа, докосвайки с пръсти медальона. В съзнанието й нахлуха спомени, от които очите й се насълзиха. Това бе много по-лошо, отколкото някога си бе представяла.

Сякаш бе изминала цяла вечност, когато изправи рамене и избърса сълзите от очите си. Сърцето й се свиваше от мъка, но нямаше друг избор. Дълбоко в себе си винаги бе знаела, че рано или късно този момент ще настъпи и ще се наложи да направи онова, което е редно.

С нежелание отвори чекмеджето на писалището и взе лист хартия. Щеше незабавно да напише писмо. Ако планираше нещата както трябва, скоро всичко щеше да бъде под контрол.

Когато написа кратката бележка, някои от думите бяха размазани от сълзите й.