Аманда Куик
Компаньонката (24)

Двадесет и втора глава

След трийсет минути каретата изтрака и спря на тъмната улица пред квартирата на Ибитс. Елинор бе права за движението по улиците, помисли си Артър, докато излизаше от каретата след Хътчинс. Ако я беше изпратил до Рейн стрийт, щеше да се забави поне с час.

Преди да затвори вратата на каретата, той се обърна и я погледна. Искаше да й напомни за обещанието да остане вътре.

— Внимавай, Артър — каза тя, преди да е успял да продума. Лицето й бе бледо под качулката на наметалото. — Имам лошо предчувствие.

Безпокойството и тревогата в гласа й го изненадаха, свариха го неподготвен. Той я погледна внимателно. До този момент изглеждаше спокойна и напълно уверена в себе си. Тази нейна нервност го изненада.

— Не се тревожи — отвърна тихо той. — Дженкс и Хътчинс ще те пазят.

— Не се безпокоя за себе си. — Тя се наведе към него и прошепна: — Не знам защо, но тази работа не ми харесва. Моля те, не влизай вътре сам. Няма нужда да ме пазят двама мъже. Умолявам те да вземеш единия със себе си.

— Имам пистолет.

— Пистолетите имат навика да засичат в най-неподходящия момент.

Това неспокойствие не бе характерно за нея. Нямаше време да я успокоява. Беше по-лесно да се съгласи.

— Много добре, ако това ще те успокои, ще взема Хътчинс със себе си, а Дженкс ще остане с теб.

— Благодаря ти — рече тя.

Това че си отдъхна от облекчение и му благодари, го притесни повече от онова, което бе казала преди това.

Той затвори вратата на каретата и погледна Дженкс.

— Дайте ни един фенер. С Хътчинс отиваме вътре. Вие оставате тук при госпожица Лодж.

— Да, милорд. — Кочияшът му подаде един от фенерите.

Хътчинс запали лампата и извади зловещо изглеждащ нож от един дълбок джоб.

Артър погледна проблясващото острие.

— Моля ви, скрийте това нещо. Извадете го само ако нямате друг избор и сте принуден да го използвате.

— Както кажете, сър. — Той внимателно пъхна ножа в скритата ножница. — Квартирата на Ибитс е на горния етаж в задната част на сградата.

Графът вървеше напред и пръв влезе в мръсното входно антре. Под вратата на единичната стая на партера не се виждаше светлина.

— Тук живеят две момичета, които работят в околните кръчми — обясни Хътчинс. — Видях ги да излизат преди няколко часа. Ще се върнат чак на зазоряване.

Артър кимна и бързо се качи по стълбите. Хътчинс го следваше с фенера в ръка.

Късият коридор на горния етаж бе потънал в пълна тъмнина. Хътчинс вдигна фенера. Слабата жълта светлина освети една затворена врата.

Артър прекоси коридора, сви ръка в юмрук и почука силно.

Никой не отговори.

Той хвана валчестата дръжка на вратата. Тя лесно се завъртя. Прекалено лесно. Тогава разбра, че опасенията на Елинор са били съвсем основателни. Нещо не беше наред.

Той отвори вратата.

В тъмната стая лъхаше на кръв, изгорял барут и смърт.

— Дяволите да го вземат — изруга Хътчинс.

Артър взе фенера от него и го вдигна по-високо. Трептящата светлина падна върху тялото на пода. Част от лицето на Ибитс го нямаше. Кръвта по ризата му показваше, че е бил прострелян два пъти.

— Злодеят, който и да е той, е искал да се увери, че е свършил работата си както трябва — каза тихо графът.

— Да, определено. — Хътчинс огледа малката стая. — Изглежда е имало борба.

Артър погледна съборения стол.

— Да. — Приближи се до трупа. Светлината блесна върху острието на нож, който лежеше до протегнатата ръка на Ибитс. — Опитал се е да се защити.

— По острието на ножа няма кръв — изцъка Хътчинс. — Пропуснал е целта си. Дори не е одраскал убиеца.

Сейнт Мерин се наведе, за да огледа по-отблизо ножа. Както другият мъж правилно отбеляза, по него нямаше кръв. Няколко дълги черни нишки се бяха захванали там, където острието се вмъкваше в дръжката.

— Изглежда е закачил дрехата на убиеца.

Той се изправи. Изведнъж стомахът му се сви от притеснение. Сети се, че Елинор чака долу в каретата, и веднага се обърна към вратата.

— Хайде, Хътчинс, трябва да се махаме от тук. Анонимно ще се обадим в полицията, за да съобщим за убийството. Каквото и да се случи, не искам името на госпожица Лодж да бъде замесено, разбрахте ли ме?

— Да, милорд. — Той го последва в коридора. — Бъдете спокоен, сър. Много уважавам госпожица Лодж и не бих позволил да има повече неприятности. Вече преживя достатъчно.

Възхищението в гласа му бе искрено. Артър бе сигурен, че може да се довери на съдия-изпълнителя.

Бързо заслиза по стълбите, ругаейки на всяко стъпало. Как можа да позволи на Елинор да го убеди да я доведе тук. Едно бе да рискува да я видят с него в този долнопробен квартал. Най-лошото, което можеше да се случи, бе да предизвикат скандал и възмутителни коментари сред аристократите, които нямаше да нанесат особено голяма вреда.

Съвсем друга работа бе, ако някой я видеше в карета, спряна пред сграда, в която е било извършено убийство.

Когато с Хътчинс стигнаха до входното антре, той изгаси фенера, преди да излезе на улицата.

— Не тичайте — каза на Хътчинс. — Но, за бога, не се влачете и прекалено бавно.

— Нямам намерение да се бавя прекалено дълго, сър.

Излязоха навън и бързо отидоха до каретата. Хътчинс се качи на капрата и седна до Дженкс. Артър го чу тихо да обяснява на кочияша какво се е случило.

Дженкс подкара каретата, преди графът да успее да затвори вратата.

— Какво има? — попита младата жена.

— Ибитс е мъртъв. — Той се отпусна тежко на седалката срещу нея. — Бил е убит.

— Мили боже! — Тя се подвоуми, но после добави: — Мъжът, когото Хътчинс е видял тази вечер? Онзи, който е чакал Ибитс, а след това бързо си е тръгнал?

— Най-вероятно.

— Но кой би убил Ибитс и защо?

— Подозирам, че злодеят е научил онова, за което е дошъл, а после е решил, че смъртта е единственият начин да накара Ибитс да замълчи завинаги.

Пистолетът все още бе в ръката му. Той огледа улицата, взираше се във всеки тъмен вход; опитвайки се да различи форми в тъмните сенки. Дали убиецът не се криеше тук някъде, в някоя уличка? Дали бе видял Елинор?

— Е, това доказва, че някой знае, че разследваш убийството на прачичо си — изрече тя тихо.

— Да. — Той стисна пистолета още по-здраво. — Тази работа започна да прилича на игра на криеница. Само ако Хътчинс бе видял злодея по-отблизо, докато е влизал и излизал от квартирата на Ибитс.

— Няма ли улики на местопрестъплението?

— Нямах време да огледам стаята му. Личеше си обаче, че Ибитс се е опитал да се защити с ножа си.

— Ааа, смяташ ли, че е наранил злодея? — В гласа й прозвуча ентусиазъм. — Ако е успял да рани нападателя си, може би има някаква надежда.

— Опасявам се, че само е скъсал дрехата на убиеца. По ножа му имаше няколко черни нишки, но нямаше кръв.

Елинор не каза нищо.

— Черни нишки ли? — със странен глас повтори. — От дълго наметало?

— Да. Предполагам, че са се борили и Ибитс е успял да среже плата. Но не виждам как това би могло да ни помогне? Де да имаше поне още един свидетел.

Тя шумно пое въздух.

— Може би има още един свидетел, сър.

— Кой, моля те, кажи ми?

— Аз — прошепна тя. — Мисля, че танцувах с убиеца малко след като е извършил убийството.