Аманда Куик
Компаньонката (28)

Двадесет и шеста глава

— Погребахме съпруга ми преди няколко дена. — Госпожа Глентуърт вдигна поглед към портрета, който висеше над камината. — Почина внезапно по време на инцидент в лабораторията му. Генераторът, нали знаете? От силния електрически удар сърцето му спряло.

— Моля ви, приемете нашите съболезнования, госпожо Глентуърт — тихо каза Елинор.

Госпожа Глентуърт механично кимна с глава. Тя бе слаба, кокалеста жена с рядка сива коса, прибрана под старо боне. Върху крехките й рамене тежеше аристократичният недоимък, сред който живееше, но тя явно се бе примирила с него и го понасяше стоически.

— Предупредих го за тази машина. — Пръстите й мачкаха кърпичката, която държеше. Челюстите й се размърдаха, сякаш скърцаше със зъби. — Но той не ме слушаше. Непрекъснато правеше експерименти с нея.

Елинор погледна Артър, който стоеше до прозореца с чаша чай в ръка. Лицето му представляваше ледена маска, но тя не можеше да прикрие факта, че е напрегнат. Бе абсолютно сигурна, че и той си мисли същото като нея. Имайки предвид скорошните събития, фаталният инцидент в лабораторията на Глентуърт не бе нещастен случай.

Ако госпожа Глентуърт подозираше, че съпругът й е бил убит, не го показваше по никакъв начин. Може би това не я интересуваше особено много, помисли се Елинор. Занемареният салон бе изпълнен с меланхолията, характерна за дом в траур, но самата вдовица изглеждаше напрегната и доста отчаяна, но не и опечалена. Младата жена бе готова да се закълне, че зад любезните думи и вежливите обноски на домакинята им бушуваха гняв и негодувание.

Госпожа Глентуърт ги бе приела с охота, впечатлена от името и титлата на Артър. Но сега очевидно бе объркана и смутена.

— Знаехте ли, че прачичо Джордж Ланкастър бе убит от крадец в лабораторията си преди няколко седмици? — попита Артър.

Госпожа Глентуърт свъси вежди.

— Не, не знаех.

— Знаехте ли, че съпругът ви и господин Ланкастър са били големи приятели на младини? — тихо добави Елинор.

— Разбира се. — Госпожа Глентуърт смачка кърпичката. — Много добре знам колко близки бяха тримата.

Елинор усети, че Артър се напрегна. Не смееше да го погледне.

— Трима ли казахте, госпожо Глентуърт? — попита Елинор.

— Известно време бяха неразделни приятели. Запознали се в Кеймбридж, нали се сещате? Но се интересуваха единствено от науката, не и от парите. Бяха се посветили изцяло на лабораториите си и на абсурдните си опити.

— Госпожо Глентуърт — предпазливо започна Елинор, — чудя се дали…

— Кълна се, че понякога ми се искаше съпругът ми да бе бандит или разбойник. — Жената потръпна. След това, сякаш в нея се бе скъсал някакъв бент и гневът, който бе трупала в душата си с години, изведнъж се отприщи. — Може би тогава щяха да остават някакви пари. Но не, той бе вманиачен във физиката и естествените науки. Харчеше всяко пени за апаратура за лабораторията си.

— Какви опити провеждаше съпругът ви? — попита Артър.

Но тя, изглежда, не чу въпроса му. Гневът я бе обзел изцяло.

— Когато се оженихме, Глентуърт имаше прилични доходи. Родителите ми никога нямаше да позволят да се омъжа за него, ако не бе така. Но глупакът не инвестираше парите си. Харчеше, без да мисли за мен и за дъщерите ни. Бе по-зле и от страстен комарджия. Все твърдеше, че му трябва най-модерният микроскоп или още една лупа.

Графът се опита да се намеси, за да насочи разговорът в друга посока:

— Госпожо Глентуърт, споменахте, че съпругът ви е имал и трети приятел…

— Огледайте се наоколо. — Госпожа Глентуърт посочи стаята с ръката, в която държеше кърпичката. — Виждате ли нещо ценно тук? Нищо. Абсолютно нищо. Той продаде среброто и картините, за да има пари за разни неща за лабораторията. Накрая продаде дори ценната си табакера. Мислех, че никога няма да се раздели с нея. Казваше, че иска да бъде погребан с нея.

Елинор разгледа по-отблизо портрета над камината. На него бе изобразен едър, оплешивяващ господин, облечен в старомодни бричове и сако. В едната си ръка държеше табакера. На капака й бе поставен голям, червен, шлифован скъпоценен камък.

Тя погледна Артър и видя, че и той разглежда внимателно портрета.

— Продал е табакерата, която държи в ръка на портрета ли? — попита графът.

Госпожа Глентуърт издуха носа си в кърпичката.

— Да.

— Знаете ли кой я е купил?

— Не. Предполагам, че съпругът ми я е занесъл в някоя заложна къща. Вероятно е взел много малко пари за нея. — Брадичката й потрепери от гняв. — Не че видях и пени от тях, повярвайте ми. Той дори не си направи труда да ми каже, че я е продал.

Артър я погледна.

— Случайно да знаете кога я е заложил?

— Не. Трябва да е било малко преди да се убие с онази електрическа машина. — Госпожа Глентуърт използва смачканата кърпичка, за да изтрие една-две сълзи, които се бяха появили на очите й. — Може би го е направил точно в деня на инцидента. Спомням си, че бе у него на закуска онази сутрин. Излезе от дома да се поразходи и доста се забави. Не се съмнявам, че точно тогава е отишъл да потърси заложна къща.

— Кога забелязахте, че табакерата я няма? — попита Елинор.

— Чак вечерта, когато го открих мъртъв. Следобеда ходих да посетя една болна приятелка. Когато се прибрах, съпругът ми вече си бе у дома и се бе заключил в лабораторията си. Стоя там цял ден, както обикновено. Дори за вечеря не се появи.

— Това не бе нещо необичайно за него, така ли? — попита Артър.

— Ни най-малко. Когато се унесеше в някой експеримент, губеше представа за времето. Прекарваше часове в лабораторията. Но когато стана време за лягане, почуках на вратата, за да му напомня да изгаси лампите, преди да се качи горе. След като не ми отговори, се притесних. Вратата беше заключена, както казах. Трябваше да потърся резервен ключ, за да я отключа. И тогава аз… тогава аз… — разплака се тя и издуха носа си.

— Тогава сте открили трупа му — тихо довърши Елинор.

— Да. Едва когато се поуспокоих, забелязах, че табакерата я няма. Тогава осъзнах, че трябва да я е продал същия ден. Един Господ знае какво е направил с парите. Със сигурност не бяха в джоба му. Може би е искал да се разплати с някой от най-настойчивите кредитори.

Настана кратко мълчание. Елинор и Артър си размениха многозначителни погледи, но не казаха нищо.

— Не вярвах, че някога ще се раздели с табакерата — рече след известно време госпожа Глентуърт. — Бе много привързан към нея.

— Съпругът ви сам ли е бил вкъщи, когато сте излезли? — попита Артър.

— Да. Имаме прислужница, но тогава я нямаше. В интерес на истината, вече рядко идва тук. Не сме й плащали заплатата от известно време, нали разбирате? Предполагам, че си търси друга работа.

— Разбирам — каза графът.

Госпожа Глентуърт тъжно се огледа наоколо.

— Предполагам, че ще трябва да продам къщата. Това е единственият ми имот. Дано взема добри пари за нея, за да мога да платя на кредиторите на съпруга ми.

— Какво ще правите, след като продадете къщата? — попита Елинор.

— Ще бъда принудена да се преместя при сестра ми и съпруга й. И те разполагат с много малко пари. Ще бъде мизерен и нещастен живот, но какво друго бих могла да направя?

— Ще ви кажа какво можете да направите — ясно изрече Елинор. — Бихте могли да продадете къщата на Сейнт Мерин. Той ще ви даде много повече от който и да било друг купувач. Освен това той ще ви позволи да живеете тук до края на живота ви.

Госпожа Глентуърт я зяпна.

— Моля, какво казахте? — Тя хвърли бърз, невярващ поглед на Артър. — Защо негова светлост ще поиска да купи къщата за повече пари, отколкото всъщност струва?

— Защото днес много ни помогнахте и той с радост ще изкаже нашата признателност. — Елинор погледна Артър. — Не съм ли права, сър?

Той повдигна вежди, но каза само:

— Разбира се.

Госпожа Глентуърт погледна графа.

— Ще направите такова нещо само защото днес отговорих на въпросите ви?

Той леко се усмихна.

— Всъщност аз съм ви изключително благодарен, мадам. Което ме подсеща, че има още един въпрос, който бих искал да ви задам.

— Да, разбира се. — Надежда и облекчение озариха изпитото й и измъчено лице.

— Спомняте ли си името на третия приятел на вашия съпруг?

— Лорд Трейфорд. — Тя леко смръщи вежди. — Никога не съм го виждала, но съпругът ми много често говореше за него. Но и Трейфорд е мъртъв. Загинал е много отдавна, бил е много млад.

— Знаете ли нещо друго за него? — настоя Артър. — Бил ли е женен? Има ли вдовица, с която бих могъл да разговарям? Имал ли е деца?

Госпожа Глентуърт се замисли и поклати глава.

— Мисля, че не. Съпругът ми казваше, че Трейфорд е прекалено отдаден на изследванията си, за да позволи да го разсейват капризите и ангажиментите към съпруга и деца. — Тя въздъхна. — Смятам, че завиждаше на Трейфорд, задето е свободен от подобни задължения.

— Съпругът ви казвал ли е нещо друго за Трейфорд?

— Казваше, че лорд Трейфорд без съмнение е най-способният и най-умният от тримата. Веднъж ми каза, че ако Трейфорд бе останал жив, Англия щеше да се сдобие с втори Нютон.

— Разбирам — рече Артър.

— Мислеха се за невероятно умни, нали се сещате? — Жената стисна ръцете си здраво в скута. — Бяха сигурни, че с експериментите и възвишените си разговори за наука ще променят света. Но с какво бяха полезни проучванията им по естествени науки, питам аз? С нищо, с абсолютно нищо. А сега всички са мъртви, нали?

— Така изглежда — тихо каза Елинор.

Артър сложи на масата чашата.

— Много ни помогнахте, госпожо Глентуърт. Извинете ни, но трябва да тръгваме. Ще кажа на сътрудника си да се свърже с вас незабавно, за да уредим работата с къщата и вашите кредитори.

— Освен нея, разбира се — бързо изрече госпожа Глентуърт. — Тя все още е жива. Надживя и тримата.

Елинор се стараеше да не поглежда Артър. Знаеше, че и той е притихнал и не смее да мръдне.

— Тя? — повтори графът.

— Винаги съм я смятала за нещо като магьосница… Може би наистина ги е омагьосала. Не бих се учудила, ако го е направила.

— Не разбирам — каза Елинор. — Имало е и жена сред близките приятели на вашия съпруг през всичките тези години?

На лицето на госпожа Глентуърт се изписаха гняв и негодувание.

— Наричаха я своята Богиня на вдъхновението. Съпругът ми и приятелите му никога не пропускаха нейните сбирки всяка сряда. Щом ги повикаше, те веднага хукваха в къщата й в града. Пиеха порто и бренди и разговаряха за естествени науки, сякаш всички бяха велики, начетени мъже. Предполагам, че са се опитвали да я впечатлят.

— Коя е тя? — попита Артър.

Госпожа Глентуърт бе толкова обсебена от неприятните спомени, че изглеждаше изненадана и объркана от въпроса.

— Ами, лейди Уилмингтън, разбира се. И тримата бяха нейни верни и предани роби. Сега те са мъртви, само тя е жива. Странен обрат на съдбата, нали?

* * *

Малко след това Артър подаде ръка на Елинор, за да се качи в каретата. Мислеше за информацията, която госпожа Глентуърт току-що им бе казала. Това обаче не му попречи да се наслади на елегантната извивка на гърба на младата жена, когато тя се наведе леко и вдигна полите на роклята си, за да се качи в каретата.

— Благодарение на теб това посещение ще ми струва много скъпо — тихо каза. Затвори вратата и седна срещу нея.

— Хайде сега, много добре знаеш, че дори да не бях дошла с теб, пак щеше да предложиш на госпожа Глентуърт да й помогнеш. Признай си.

— Нищо няма да призная. — Той се облегна назад и отново се замисли за разговора, който току-що бяха провели в занемарения малък салон. — Фактът, че Глентуърт е загинал по време на инцидент в лабораторията си само няколко седмици след убийството на прачичо, показва, че престъпникът е убил не двама, а трима души.

— Глентуърт, прачичо ти и Ибитс. — Тя се сви, сякаш внезапно й бе станало хладно. — Може би тази тайнствена лейди Уилмингтън ще може да ни каже нещо ценно. Познаваш ли я?

— Не, но възнамерявам да поправя това още днес следобед, ако е възможно.

— А, да, както направи с госпожа Глентуърт.

— Точно така.

— Титлата и богатството ти определено имат някое и друго предимство.

— Те ми отварят доста врати, така че да мога да задавам въпроси. — Той сви рамене. — За съжаление не ми гарантират, че ще получа искрени отговори.

„Нито пък са достатъчни да спечеля една дама, която е решена да се занимава с търговия, да бъде независима и да живее живота си така, както тя го разбира“ — помисли си той.