Аманда Куик
Компаньонката (3)

Първа глава

Ужасното, бледо като на мъртвец лице изникна изведнъж от непрогледния мрак като някакъв сатанински пазач, поставен, за да пази забранени тайни, фенерът хвърляше страховита светлина върху каменното му лице, вперило поглед в нищото.

Мъжът в малката лодка изкрещя, когато видя чудовището, но нямаше кой да го чуе.

Викът отекна в старите каменни стени, които го ограждаха като коридор от безкраен мрак. Шокът от изненадата наруши равновесието му. Олюля се и малката лодка се разклати върху тъмните води на реката.

Сърцето му щеше да се пръсне. Внезапно го обля студена пот. Спря да диша. Инстинктивно се вкопчи в дългия прът, с който управляваше лодката по бавния поток, и се опита да запази равновесие. За щастие краят на пръта се опираше стабилно на дъното на реката, уравновесявайки лодката.

Отново настана зловеща тишина. Той си пое дъх. Впери поглед в главата, малко по-голяма от човешка, ръцете му трепереха.

Беше една от малкото древни статуи, пръснати като разчленени човешки тела по брега на подземната река. Шлемът на тази подсказваше, че е на Минерва. По време на странното си пътешествие беше виждал и други такива статуи, но тази определено го уплаши най-много. Приличаше на глава, захвърлена небрежно в калта край реката.

Той отново потръпна, още по-здраво стисна пръта и оттласна лодката с всички сили. Ядоса се от начина, по който реагира на статуята. Какво му ставаше? Не можеше да си позволи толкова лесно да губи самообладание.

Предстоеше му да извърши много важни дела.

Малката лодка бързо премина покрай мраморната глава. Лодката отново зави по реката, фенерът освети един от ниските, тесни мостове, които свързваха двата бряга на реката на няколко места. Те не водеха до никъде, свършваха в стената на тунела, който ограждаше реката. Мъжът леко се наведе, за да не удари главата си.

Когато напълно се съвзе от ужаса, който бе изпитал, усети вълнение. Беше точно както предшественикът му го бе описал в дневника си. Загубената река наистина съществуваше, лъкатушеше под града и представляваше воден път, скрит и забравен от векове.

Според автора на дневника, римляните, които не пропускали случай да осъществят някой инженерен проект, първи оградили реката, за да я обуздаят и да застроят терена над нея. На светлината на фенера се виждаха доказателства от строежите им. На някои места подземният тунел, през който минаваше реката, бе сводест в средновековен стил.

Обузданата река със сигурност е служела за мръсен канал на големия град отгоре, носейки дъждовната вода и отточните води към Темза. Миришеше отвратително. Това място, потънало във вечен мрак, бе толкова тихо, че чуваше как плъховете и други гадинки топуркаха по тесния бряг.

„Мъничко остана“ — помисли си той. Ако посоката, отбелязана в дневника, бе вярна, скоро щеше да стигне до каменната крипта, която показваше входа на тайната подземна лаборатория на професора. Надяваше се от все сърце да намери странната машина там, където е била оставена преди толкова време.

Този, който е идвал тук преди него, е трябвало да се откаже от грандиозния проект, защото не бе разгадал последната голяма загадка, описана в древното съчинение за скъпоценните камъни. Но човекът в лодката беше сигурен, че е успял там, където предшественикът му се беше провалил. Той беше дешифрирал указанията на стария алхимик. Беше сигурен, че ще довърши задачата, с която се беше захванал.

Ако имаше късмет да намери устройството, трябваше да набави липсващите скъпоценни камъни и да се отърве от двамата старци, които знаеха тайните от миналото. Не смяташе, че това ще бъде особен проблем за него.

Информацията беше ключът към успеха, а той знаеше много добре откъде и как да си я набави. Движеше се из висшето общество и имаше връзки в тези среди, които щяха да са му от полза. Освен това смяташе да прекара голяма част от времето си в бардаците и публичните домове, в които аристократите търсеха неприлични удоволствия. Беше открил, че подобни места са истински океани от слухове, мълви и клюки.

Само един човек на този свят знаеше какво възнамерява да направи, но тя нямаше да е заплаха за него. Голямата й слабост беше любовта й към него. Винаги беше използвал обичта и привързаността й, за да я манипулира.

Не, ако тази вечер откриеше съоръжението, нищо нямаше да го спре да изпълни онова, което му беше предопределено от съдбата.

Бяха нарекли предшественика му луд, побъркан и бяха отказали да признаят, че е гений. Но този път нещата щяха да се развият по съвсем различен начин.

Когато завършеше опасната, сееща смърт машина и демонстрираше огромната й разрушителна сила, цяла Англия, всъщност цяла Европа, щеше да е принудена да поздрави и да приеме втория Нютон в техните среди.