Аманда Куик
Компаньонката (34)

Тридесет и втора глава

Слабата светлина от малките лампи на каретите и от газената лампа на входа на „Зеленият Лион“ бързо избледня зад Артър. Той закрачи по-бързо, опитвайки се да не изпуска от поглед фенера на Роланд. Трябваше да се съсредоточи и да върви на пръсти, за да не тропат токовете на ботушите му по тротоара.

От своя страна Роланд не се опитваше да се промъква крадешком. Стъпките му бяха бързи и сигурни: на човек, който много добре знае къде отива.

По тясната, криволичеща улица имаше редица малки магазинчета, които бяха затворени, щорите им бяха спуснати. В стаите над тях не светеше. През деня този квартал не бе чак толкова опасен, но в този час на нощта само глупак би дошъл тук сам. Какво бе накарало Роланд да дойде тук?

След няколко минути обектът му на наблюдение спря пред тъмен вход. Артър се скри в един вход и внимателно наблюдаваше Роланд, който влезе в малък, тесен коридор. Светлината от фенера леко потрепна, а после съвсем изчезна, когато вратата се затвори зад младия мъж.

Хрумна му, че Роланд сигурно идва тук при някоя млада жена, която живее на тази улица. Нямаше нищо необичайно в подобна ситуация. Бе нещо нормално един джентълмен, та дори и да е женен отскоро, да има и метреса. Но подобно удоволствие излизаше доста скъпо. А според всеобщото мнение финансовото положение на семейство Бърнли не бе никак розово.

Графът се загледа в прозорците над входа, в който мъжът току-що бе влязъл. Там не се виждаше светлина от фенер. Роланд сигурно беше отишъл в стая в задната част на сградата.

Тук няма да научи абсолютно нищо, помисли си той. Запали собствения си фенер, намали светлината и излезе от входа. Прекоси малката уличка и се опита да отвори вратата, през която бе изчезнал Роланд.

Тя се отвори с лекота.

Слабата светлина освети стълбището, което водеше към етажа над магазините. Артър извади пистолета от джоба на палтото си.

Предпазливо се заизкачва, оглеждайки се за неочаквани сенки на площадката. Нищо не помръдваше в тъмното. Когато изкачи и последното стъпало, се озова в неосветен коридор. Имаше две врати. Под едната се процеждаше съвсем слаба светлинка.

Намали светлината на фенера, слабият лъч осветяваше само пода. Нямаше смисъл да става идеална мишена.

Отиде до вратата и се опита да завърти дръжката с лявата си ръка. Тя лесно се завъртя. Каквото и да правеше там, Роланд определено не предполагаше, че някой може да дойде и да го заплаши с пистолет. Сигурно е смятал да стои съвсем малко, искал е да се махне от тук, без да трябва да търси ключ.

Артър се заслуша за миг. В стаята не се чуваха гласове. Чуваше се само един човек, може би Роланд, как крачи из стаята.

Отвори се и се затвори чекмедже. Миг след това се чу скърцане. Ръждясала панта на гардероб?

Когато чу продължително стържене, използва момента, за да отвори вратата, без да го усети мъжът вътре.

Озова се в малка стая, обзаведена с легло, гардероб и стар умивалник. Роланд бе коленичил на голите дървени дъски и търсеше нещо под леглото. Не бе чул Артър да влиза в стаята.

— Добър вечер, Бърнли.

— Какво? — Роланд се сепна и рязко се изправи на крака. — Сейнт Мерин. Значи е истина. — В очите му се четеше мъка, която само след миг се превърна в изпепеляващ гняв. — Вкарали сте я насила в леглото си. Копеле такова!

Нахвърли се срещу Артър с цялата си ярост и двете му ръце бяха протегнати напред. Или не бе забелязал пистолета, или бе прекалено ядосан, за да мисли за опасността, която го грозеше.

Артър бързо излезе в коридора. Застана встрани и протегна крак. Роналд едва сега го забеляза.

— И какво толкова ужасно съм сторил? — попита Артър.

— Знаете много добре какво е престъплението ви. То е чудовищно.

— Обяснете ми.

— Накарали сте насила милата ми Джулиана да ви се отдаде, а в замяна сте й обещали да платите дълговете ми от хазарта. Не го отричайте.

— Всъщност точно това ще направя, ще отрека. — Графът бутна леко другия мъж по гърба, за да го покани да влезе в стаята. — Всяка проклета дума, която казахте. — Той погледна тъмното стълбище. — Влезте вътре. Не искам да разговаряме в коридора.

— Възнамерявате да ме убиете, така ли? Това ли е вашето отмъщение?

— Не, няма да ви убия. А сега влизайте вътре. Веднага.

Роланд предпазливо погледна пистолета. Неохотно се отдели от стената и влезе в стаята.

— Вие никога не сте я обичали, Сейнт Мерин, признайте го. Но сте я пожелали, нали? Бяхте бесен, когато тя избяга с мен. Затова сте замислили коварно отмъщение. Само сте чакали удобен случай да го осъществите. Изчакали сте да изпадна в затруднено положение, а после сте изпратили бележка на Джулиана, че ще покриете дълговете ми, ако се съгласи да ви се отдаде.

— Кой ви разказа тази странна и нелепа история, Бърнли?

— Един приятел.

— Нали знаете какво казват хората: с такива приятели нямаш нужда от врагове. — Сейнт Мерин прибра пистолета в джоба си и огледа стаята. — Предполагам, че тази вечер дойдохте тук, защото сте очаквали да заварите Джулиана с мен в това легло?

Роланд трепна и сви устни.

— Получих бележка, докато играех комар. В нея пишеше, че ако дойда на този адрес веднага, ще намеря доказателство за вашето престъпление.

— Как ви бе предадена тази бележка?

— Едно бездомно хлапе я дало на портиера на клуба.

— Интересно. — Артър прекоси стаята, отиде до гардероба и огледа празните рафтове. — И намерихте ли доказателство, че изнудвам съпругата ви да спи с мен?

— Когато дойдохте, все още не бях претърсил цялата стая. — Роланд сви ръцете си в юмруци. — Но фактът, че сте тук, показва, че тази стая ви е добре позната.

— Мога да кажа същото за вас — рече графът.

Той отмести поглед от гардероба и отиде до умивалника. Отвори и затвори чекмеджетата едно след друго.

— Какво правите? — попита Роланд.

— Търся онова, което се предполага, че трябва да намерите в тази стая. — Отвори и последното чекмедже и видя черна кадифена торбичка, завързана с кожена връзчица. Изведнъж му просветна. — А така, може аз да е трябвало да открия нещо тук тази вечер.

Той развърза черната кадифена торбичка и я обърна. В ръката му паднаха два предмета, завити в ленена кърпа.

Остави ги на умивалника и ги разви един след друг.

С Роланд внимателно огледаха двете красиви емайлирани табакери. Всяка от тях бе украсена с миниатюрна сцена на алхимик по време на работа. На капака бе инкрустиран голям шлифован червен скъпоценен камък.

Роланд се приближи, смръщи чело.

— Табакери? Какво правят тук?

Графът гледаше светлината от фенера, която танцуваше по лъскавите кутии в ръката му.

— Май и двамата е трябвало да изиграем ролята на глупаци тази вечер. И почти се справихме успешно.

— За какво говорите?

Артър внимателно върна табакерите в кадифената торбичка.

— Мисля, че някой е искал да ви убия тази вечер, Бърнли. Или най-малкото, да ме обвинят в убийство.

* * *

Каретата потегли, преди Артър да е затворил вратата. Елинор не каза нищо, докато двамата мъже се настаниха на седалката срещу нея. Опита се да разчете нещо по лицата им.

— Какво става? — попита тя, опитвайки се да не обръща внимание на тревогата, която я бе обзела.

— Позволи ми да ти представя Роланд Бърнли. — Артър затвори вратата и спусна завесите на прозорците. — Бърнли, годеницата ми госпожица Елинор Лодж.

Роланд, седнал неспокоен в ъгъла, погледна Артър, а после и Елинор. В погледа му тя видя смесица от неодобрение и любопитство.

Роланд явно бе чул какво се говори из клубовете по неин адрес, помисли си тя и не знаеше какво да мисли. Сигурно се чудеше дали е бил представен на една уважавана дама, или на куртизанка. Подобна ситуация би поставила всеки истински джентълмен в неудобно положение.

Тя му се усмихна топло и спокойно и уверено му подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

Роланд се поколеба, но пое ръката на дамата и прие официалното запознанство. Възпитанието надделя.

— Госпожице Лодж. — Той й се поклони официално.

Почти веднага пусна ръката й, но тя успя да прецени ситуацията. Погледна Артър.

— Това не е мъжът, когото търсиш — тихо каза.

— Преди малко и аз стигнах до същото заключение. — Той подхвърли черна кадифена торбичка в скута й и увеличи светлината на една от лампите в каретата. — Но, изглежда, че някой е искал да ме убеди в обратното. Погледни.

Тя усети тежестта и формата на предметите в торбичката.

— Само не ми казвай, че си намерил табакерите?

— Да, намерих ги.

— Мили боже! — Бързо развърза торбичката и извади малките предмети, увити в кърпа. Разви първия и го повдигна срещу светлината, която проблесна върху емайлираната украса и заискри по големия червен скъпоценен камък на капака. — Какво означава това?

— От няколко минути задавам този въпрос на Сейнт Мерин — изсъска Роланд. — Той обаче все още не ми е отговорил.

— Това е дълга и объркана история, сър — увери го Елинор. — Сигурна съм, че Сейнт Мерин ще ви обясни всичко, след като вече и двамата сте в безопасност.

Артър леко се размърда и протегна крак.

— Накратко казано, Бърнли, опитвам се да заловя злодеят, който уби прачичо и поне още двама души.

Роланд го зяпна:

— Какво, за бога, говорите?

— Някой се опитва да ми внуши, че убиецът е редовен клиент на „Зеленият Лион“, затова с госпожица Лодж отидохме пред заведението тази вечер. Представете си удивлението ми, когато ви видях да излизате от клуба и да тръгвате сам по тъмната улица.

— Вече ви казах, имах причини да смятам, че… — Роланд замълча по средата на изречението и погледна Елинор. Лицето му почервеня.

Артър също погледна Елинор.

— Някой му е казал, че съпругата му му е изневерила с мен и че ако отиде на посочения адрес, ще намери доказателство за това.

Елинор бе шокирана.

— Каква чудовищна глупост.

Артър сви рамене.

Тя се обърна към Роланд:

— Нека ви кажа, сър, че Сейнт Мерин е джентълмен с изключително чувство за чест и почтеност. Ако го познавате, макар и бегло, ще сте наясно, че е немислимо да е прелъстил съпругата ви.

Роланд хвърли убийствен поглед на графа.

— Не съм сигурен в това.

Очите на Артър проблеснаха весело, но той не каза нищо.

— Аз пък съм напълно убедена, сър — заяви Елинор. — И ако продължавате да вярвате в тези небивалици, сте пълен глупак. Освен това трябва да ви кажа, че много обиждате и съпругата си, като допускате, че тя би ви изневерила.

— Нищо не знаете за отношенията ни — промърмори Роланд, изглеждаше измъчен.

— И тук грешите — рече тя. — Имах удоволствието да се запозная с госпожа Бърнли. Стана ми пределно ясно, че тя много ви обича и никога не би ви наранила.

На лицето на Роланд се изписаха неувереност и объркване.

— Познавате Джулиана? Не разбирам. Как се случи?

— Това няма връзка с въпроса. Достатъчно е да знаете, че тя наистина ви обича. Но дори да не сте сигурен в това, аз напълно вярвам в почтеността на Сейнт Мерин. — Тя се обърна към Артър: — Моля те, продължи.

Той поклати глава.

— Явно престъпникът е уредил срещата между мен и Бърнли тук тази вечер, като е предполагал, че ще си направя извода, че той е човекът, когото търся през цялото време. Съчинил е цялата тази история, за да ме отклони от разследването и да ме изпрати по фалшива следа.

— Да, разбира се — бавно каза Елинор. — Който и да е той, очевидно знае, че с господин Бърнли не сте в много добри отношения. Бил е сигурен, че всеки от вас ще си помисли най-лошото за другия.

— Ъхъ. — Роланд се сви още повече в ъгъла.

Артър въздъхна тежко.

Тя се усмихна окуражително и на двамата.

— Злодеят много е подценил и двама ви, нали? Но, от друга страна, как би могъл да предположи, че и двамата сте прекалено проницателни и интелигентни, за да допуснете такава ужасна грешка? Мислел е, че ще реагирате по същия начин, както би реагирал той в подобна ситуация.

— Ммм. — Артър очевидно бе отегчен от разговора.

Роланд изсумтя и заби поглед във върховете на ботушите си.

Елинор погледна лицата и на двамата мъже и усети, че я побиват тръпки. В този момент разбра, че случилото се преди малко между Артър и Роланд едва не е завършило трагично.

— Е, всичко свърши — продължи тя, решена да разсее мрачната атмосфера. — Имаме доста въпроси, които бихме искали да ви зададем, господин Бърнли. Надявам се, че нямате нищо против?

— Какви въпроси? — предпазливо попита той.

Артър го погледна.

— Като за начало ни кажете всичко, което знаете за мъжа, който ви е казал да дойдете тук тази вечер.

Роланд скръсти ръце.

— Няма много за разказване. Запознах се с него преди няколко дена, докато играехме карти. Спечелих няколкостотин паунда от него първата вечер. За съжаление следващите няколко дена изгубих не само спечеленото, но и още.

— Той ли предложи да отидете в „Зеленият Лион“? — попита младата жена.

Роланд сви уста.

— Да.

— Как се казва той? — настоя тя.

— Стоун.

— Опишете го — рече Артър.

Роналд разпери ръце.

— Слаб. Със сини очи и кестенява коса. Висок горе-долу колкото мен. С красиви черти на лицето.

— А на каква възраст е? — попита Елинор.

— Приблизително на моята. Това бе една от причините да се разбираме толкова добре, да си допаднем толкова, предполагам. Това, както и фактът, че разбираше финансовите ми затруднения.

Елинор стисна по-здраво кадифената торбичка в скута си.

— Разказа ли ви нещо за себе си?

— Много малко. — Роланд замълча, за да си спомни. — През повечето време говорехме за настоящите ми финансови проблеми, предизвикани от… — Той внезапно замълча и хвърли отчаян поглед на Артър.

— Убедил ви е, че аз съм виновен за затрудненията ви? — сухо попита графът.

Роланд отново заби поглед в ботушите си. Елинор кимна окуражително.

— Не се притеснявайте, господин Бърнли. Вашите финансови проблеми скоро ще бъдат зад гърба ви. Сейнт Мерин възнамерява да ви покани да вземете участие в едно от новите инвеститорски начинания.

Роланд се изправи.

— Какво означава това? За какво говорите?

Артър хвърли нетърпелив поглед на Елинор. Тя се престори, че не го е забелязала.

— Със Сейнт Мерин можете да обсъдите финансовите въпроси по-късно, господин Бърнли. Сега да поговорим за този, който ви е завел в „Зеленият Лион“, за да залагате на комар. Моля ви, опитайте се да си спомните нещо, което ви се е сторило необичайно и интересно.

Роланд не каза нищо, явно искаше да продължат да разговарят за инвестициите, но се предаде.

— Наистина няма какво повече да ви кажа — рече той. — Изпихме няколко бутилки кларет и играхме карти. — Той замълча. — Ами всъщност има още нещо. Имах чувството, че се интересува от физика и всичко свързано с науката.

Елинор задържа дъха си.

— Какво точно каза за интереса си към науката? — попита Артър.

— Не мога точно да си спомня — свъси вежди Роланд. — Подехме тази тема след една игра на хазарт. Бях загубил значителна сума пари. Стоун купи бутилка кларет, за да ме утеши. Пихме известно време и разговаряхме на различни теми. А после ме попита дали знам, че преди няколко години Англия е загубила втория си Нютон, преди да е успял да демонстрира на света своята гениалност.

Устата на Елинор пресъхна. Тя погледна Артър и видя разбиране в очите му.

— Това ме подсеща за един въпрос, който пропуснахме да зададем на лейди Уилмингтън — рече тя. — Не че можехме да разчитаме да ни каже истината, разбира се.