Аманда Куик
Компаньонката (16)

Четиринадесета глава

Елинор бавно отвори очи. Изпита огромно облекчение, когато видя светлината в завесите, което означаваше, че най-после е съмнало. Часовникът на масата показваше девет и петнайсет. Изненада се, че въобще е успяла да заспи.

Имаше чувството, че цялата нощ се е мятала между странни сънища и дълги периоди на бодърстване, по време на които преживяваше целувката в библиотеката.

Отметна завивките, обу чехлите си и облече халата. Бързо се изми и трепна от ободряващата студена вода. Когато свърши, вдигна косата си на кок и си сложи чисто бяло боне. След това отиде до гардероба и разгледа наредените в него рокли.

Красивите нови дрехи, които бе поръчала при шивачката на госпожа Игън, бяха едно от преимуществата на новата й длъжност. Не че щяха да й послужат за нещо, когато напуснеше и си намереше друга работа. Вероятността някой да поиска да наеме компаньонка, която се облича по последна мода, бе много малка.

Както очакваше, шивачката веднага се съгласи да запази в тайна, че новата й клиентка е работела като компаньонка в дома на госпожа Игън. Всяка амбициозна шивачка ще прояви разум и няма да клюкарства за подобни неща, помисли си Елинор.

Реши точно сега да не се тревожи за бъдещия си гардероб. Ако извадеше късмет, нямаше да й се наложи да работи за много други хора, когато си тръгне от тук. Взе една жълта рокля, украсена с бледозелени панделки. Благодарение на високата заплата и на допълнителните пари, които Сейнт Мерин бе обещал да й даде, щеше да може да си позволи да наеме малка книжарница, когато напуснеше този дом. С малко късмет още шест месеца работа щяха да й осигурят достатъчно капитал, за да зареди книжарницата с най-новите романи.

И тогава най-после щеше да е свободна и независима.

Докато се обличаше, си наложи да се съсредоточи върху блестящото си бъдеще, вместо да мисли за горещата целувка на Артър.

Когато отвори вратата на стаята си и излезе в празния коридор, се запита дали Артър вече е долу и закусва. Въпреки случилото се предишната вечер откри, че няма търпение да го види отново тази сутрин. Бързо отиде до стълбите, внимаваше да не вдига шум, за да не събуди Маргарет.

Слезе долу, обърна се и тръгна по коридора, който водеше към задната част на къщата.

Пое си дълбоко въздух, вдигна брадичка и влезе в трапезарията, сякаш абсолютно нищо не се бе случило предишната вечер.

Провали се в опита си да покаже на Артър, че целувката му въобще не я бе впечатлила. Въздъхвайки, тя мина през вратата, която водеше към кухненския килер, и слезе по тесните стъпала на долния етаж, където се намираха кухните. Стъпваше безшумно.

Чаша чай и филийка препечен хляб щяха да й бъдат достатъчни за закуска.

Когато стигна до последното стъпало, чу приглушени гласове. Те идваха иззад една затворена врата. Тя веднага ги разпозна — Ибитс и прислужницата Сали.

— Престани да хленчиш, глупаво създание такова — изръмжа тихо икономът. — Ще правиш каквото ти казвам, иначе отново ще се озовеш на улицата.

— Моля ви, не ме карайте да правя това, господин Ибитс — проплака тя. — Едно е да преровя личните вещи на госпожица Лодж, докато разопаковах багажа й. Никак не ми бе по воля, но поне не й навредих. Но това е различно. Ако ме накарате да открадна красивото й часовниче, могат да ме арестуват и да ме обесят.

— Да, бе. Дори и да те хване на местопрестъплението, Сейнт Мерин няма да те предаде на полицията. Работил съм в много богаташки къщи и познавам господарите, които биха го направили, а той не е един от тях. Има много добро сърце.

Ибитс не звучеше много убеден в добротата на Сейнт Мерин, забеляза Елинор.

— В най-добрия случай ще ме изгони без никакви препоръки. — Сали заплака по-силно. — Знаете колко отчаяно се нуждая от тази работа. Не ме карайте да рискувам да я загубя.

— Със сигурност ще я загубиш, ако не правиш онова, което ти казвам, момиче. Аз ще се погрижа. Спомни си какво се случи с младия Пол, когато отказа да ми плати дължимото. Озова се на улицата без препоръка. Няма да се учудя, ако е станал разбойник. Може би до Коледа ще го хванат и ще го обесят.

Елинор много ясно чуваше хлипанията на Сали през дървената врата.

— Не мога да го направя, сър. Аз съм добро момиче. Никога досега не съм вършила толкова лоши неща. Просто не мога.

— Добро момиче, така ли? — Той дрезгаво се изсмя. — Не и според последната ти господарка. Изхвърлила те е най-позорно, защото си съблазнила сина й, нали? Заварила те е с вдигнати крака в килера, а скъпоценното й момченце било между тях, нали?

— Не беше точно така — изхлипа Сали. — Той ме насили, така си беше.

— Защото си го съблазнила. Обзалагам се, че си предположила, че ще ти даде пари за усилията, които си положила.

— Не е вярно.

— Това няма никакво значение — веднага я сряза Ибитс. — Важното е, че сега щеше да проституираш по улиците, ако не те бях взел под крилото си и не те бях подслонил тук.

— Моля ви, сър. Досега винаги съм ви се подчинявала, давам ви част от заплатата си. Не мога да направя това, за което ме молите. Просто не мога. Това не е правилно.

Елинор чу достатъчно. Хвана дръжката на вратата. Тя лесно се завъртя в ръката й. Отвори я толкова силно, че тя се блъсна в стената и отскочи няколко пъти.

Стреснати, Ибитс и Сали я погледнаха.

Идеалните като на древна статуя черти на лицето на Ибитс се изкривиха от гняв.

В погледа на Сали се четеше паника. Хвана гърлото си с ръце и издаде тих писклив звук като птица, паднала от гнездото си.

Елинор се нахвърли върху иконома:

— Поведението ти е недопустимо. Веднага си събери багажа и напусни тази къща.

Ибитс бързо се съвзе, красивите му устни се извиха в подигравателна усмивка.

— За кого, по дяволите, се мислите, че се месите в личните ми работи?

Сега бе моментът да се възползва от властта, която й даваше ролята на фалшива годеница на Артър, реши Елинор.

— Аз съм бъдещата господарка на тази къща — заяви студено тя. — И няма да търпя ужасното ти поведение.

— Бъдещата господарка, а? — В погледа му блесна задоволство. Но вместо да я нападне с думи той вдигна пръст към нещастната Сали. — Махай се от тук, момиче. Отиди си в стаята. По-късно ще се разправям с теб.

Сали пребледня.

— Да, господин Ибитс, сър.

Тя бързо тръгна към вратата, където бе застанала Елинор и препречваше изхода.

— Моля да ме извините, госпожице Лодж — помоли тя с треперещи устни. — Позволете ми да изляза.

Младата жена й подаде носна кърпичка и отстъпи встрани.

— Хайде, Сали. Избърши си сълзите. Всичко ще е наред.

По нищо не личеше, че Сали вярва на думите й. Тя стисна здраво кърпичката, закри с нея лицето си и бързо излезе от стаята.

Елинор остана насаме с Ибитс.

Той я огледа пренебрежително и високомерно, нещо типично за арогантен господин от висшето общество.

— Е, госпожице Лодж, време е да уточним някои неща. И двамата знаем, че никога няма да бъдете бъдещата господарка на дома, нали така?

Стомахът й се сви, но лицето й остана невъзмутимо.

— Нямам представа за какво говориш, Ибитс.

— Само защото негова светлост успя да заблуди висшето общество, че сте фина и изискана дама, не означава, че сте успели да измамите и мен. Вие сте една обикновена компаньонка и сте временно в тази къща. Когато Сейнт Мерин престане да се нуждае от вас, ще ви изгони както всеки друг член на прислугата, чиито услуги вече не са желани.

Ръцете й изтръпнаха. Бе се оказала права, когато бе предупредила Артър, че ще е много трудно да измамят прислугата. Не й оставаше нищо друго, освен да продължи да лъже и да се преструва.

— Очевидно подслушваш господарите си, Ибитс — спокойно изрече тя. — Много лош навик, наистина. И както обикновено се случва, когато човек подслушва чужди разговори, разбира нещата погрешно.

— Да, бе. Правилно съм разбрал, както много добре знаете. Сейнт Мерин ви е наел от онази агенция „Гудхю и Уилис“, нали? Чух го да разказва на госпожа Ланкастър. Плаща ви, за да играете ролята на негова годеница. Знаете ли какво ви прави това, госпожице Лодж? Актриса.

— Достатъчно, Ибитс — сопна му се тя.

— Всички знаем какви са артистите, нали? — Той я изгледа с отвращение. — По всяка вероятност ще топлите леглото на негова светлост, преди да сте приключили да играете ролята си.

„Ибитс знае всичко от самото начало“ — помисли си тя. Това обясняваше прикритото презрение, което бе забелязала в отношението му към нея от момента, в който пристигна. Но от начина, по който отпрати Сали преди малко, й стана ясно, че е запазил тайната за себе си и без съмнение възнамеряваше да изчака, за да се възползва от нея при първа възможност.

Задаваше се истинска катастрофа, осъзна Елинор. Артър щеше да се ядоса много, когато разбереше, че икономът му е наясно с плановете му. Със сигурност щеше да си помисли, че идеята да я представя за своя годеница трябва да бъде изоставена. След като вече няма да се нуждае от нея, още днес щеше да се озове в офиса на агенция „Гудхю и Уилис“.

Е, нищо друго не й оставаше, освен да продължи напред. Ибитс бе ужасен човек. Трябваше да го изгонят от къщата на всяка цена.

— Имаш половин час, за да си събереш багажа, Ибитс — спокойно му каза тя.

— Никъде няма да ходя — грубо отвърна той. — А вие няма да раздавате повече заповеди, ако знаете кое е във ваш интерес. Отсега нататък ще играете по моята свирка, госпожице Лодж.

Тя впери поглед в него.

— Ти луд ли си?

— Не съм луд, госпожице Лодж, само малко по-умен отколкото си мислите. Ако се опитате да ме изгоните от тази къща, ще се погрижа негова светлост да разбере, че съм наясно с плановете му — подсмихна се той. — Освен това ще му кажа, че съм научил за тях от вас, защото сте много бъбрива в леглото.

— Това би било много опасно, Ибитс — каза тихо тя. — Сейнт Мерин няма да ти повярва, така или иначе.

Усмивката му би прилягала повече на змия.

— Когато му разкажа за сините панделки на красивата ви бяла ленена нощница, сигурен съм, че ще повярва на всяка моя дума.

— Знаеш как изглежда нощницата ми, защото си принудил Сали да ти я опише.

— Да, но негова светлост ще предположи, че мога да я опиша толкова подробно, защото съм ви виждал с нея, нали? Дори и да не се хване на тази история, вие пак ще пострадате. Щом разбере, че плановете му са разкрити, ще ги зареже. А това означава, че вече няма да има нужда от вас, госпожице Лодж. Ще се озовете на улицата десетина минути след мен.

— Ти си бил голям глупак, Ибитс.

— Вие сте глупачка, госпожице Лодж, ако мислите, че толкова лесно ще се отървете от мен. — Той дрезгаво се изсмя. — Но имате късмет, защото ще сключа споразумение с вас. Затваряйте си устата за онова, което видяхте и чухте тук преди малко, и няма да кажа на негова светлост, че знам за нощницата ви или за тайната му.

— Наистина ли вярваш, че ще ти позволя да ме изнудваш, Ибитс?

— Да, госпожице Лодж, ще правите каквото ви казвам, точно както правят Сали и Нед, и ще сте ми благодарна — изсмя се той иронично. — Толкова благодарна, че ще ми плащате обичайната комисиона, както правят и другите.

Тя скръсти ръце.

— И колко е обичайната комисиона?

— Сали и Нед ми дават половината си заплата.

— И какво получават срещу тази такса?

— Запазват работата си, това получават. Вие също ще се съгласите на тази сделка, защото и двамата знаем, че имате много повече за губене от мен.

— Така ли?

— Да, глупава кучко такава! — сви устни той. — С това красиво лице винаги мога да си намеря друга работа. Но когато ви изхвърлят от тази къща, по всяка вероятност никога няма да си намерите прилична работа. Предполагам, че ще вдигате полите си на пияни господа пред „Ковънт Гардън“ преди края на годината.

Тя не си направи труда да му отговори. Обърна се и отиде в малкия салон.

Тихият, жесток смях на Ибитс я последва.

Нед се разхождаше притеснен на горната площадка на стълбите.

— Какво стана, госпожице Лодж? Сали каза, че ще ни изгонят.

— Със Сали няма да изгубите работата си, Нед. Ибитс е този, който много скоро ще се махне от тук.

— Не и той — тъжно поклати глава младежът. — Хора като него винаги печелят. Той ще се погрижи да изгонят и двама ни без препоръки заради това, че сме му създали неприятности.

— Успокой се. Негова светлост е справедлив човек. Когато му обясня как стоят нещата, ще разбере. Вие със Сали ще сте добре.

„Аз съм тази, която скоро ще трябва да си търси нова работа“ — помисли си тя. Както и да се решеше проблемът с Ибитс, нямаше как да не признае, че щом Сейнт Мерин разбере, че тайната му е в ръцете на едно жалко, непочтено и коварно същество като Ибитс, ще е принуден да сложи край на този маскарад.

Е, от самото начало си знаеше, че тази работа е прекалено хубава, за да е истина, нали?

* * *

Артър застана на прага на конюшнята. Наблюдаваше как Джон Уот слага сено в една от клетките на конете с вила. Младежът изглеждаше много по-различно, отколкото когато го видя за последен път.

Докато работеше в дома на Джон Ланкастър, Уот винаги беше чист и спретнат. Носеше същите дрехи, с които бе избягал през нощта на убийството. Те никак не прилягаха на задълженията, които в момента изпълняваше. Шест седмици работа в конюшните и хубавите му дрехи се бяха превърнали в дрипи.

Бе вързал косата си на тила с парче плат. По челото му се стичаха струйки пот. Но, верен на себе си, работеше здраво, макар че новият му господар сигурно му плащаше много по-малко, отколкото Джордж Ланкастър.

— Здравей, Уот — тихо го поздрави Артър.

Той рязко се обърна с вдигната вила, на лицето му бе изписан страх. Когато видя Артър, въздъхна.

— А, това сте вие, сър. — Той преглътна трудно и бавно свали вилата, сякаш бе победен. — Знаех си, че рано или късно ще ме намерите.

Графът пристъпи към него.

— Защо избяга, Уот?

— Сигурно знаете отговора на този въпрос, сър. — Младежът подпря вилата на стената, избърса челото си с мръсната си ръка и тежко въздъхна. — Уплаших се да не си помислите, че аз съм убил господин Ланкастър.

— Защо да си помисля подобно нещо?

Уот свъси вежди объркан.

— Защото бях в къщата с господин Ланкастър през онази нощ.

— Прачичо ми ти вярваше. Аз също. Както и твоята Бес.

Уот се стресна.

— Говорили сте с нея?

— Тя ми каза, че си сменил името си и си започнал работа тук, в конюшнята.

Уот стисна очи, сякаш го заболя.

— Не трябваше да й казвам къде съм. Но тя толкова се притесняваше за мен, че се наложи да й кажа, за да я успокоя. Помолих я да не споменава на никого. Но тя е честно момиче. Предполагам, че е било прекалено от моя страна да я карам да лъже заради мен, особено вас, сър.

— Не обвинявай Бес. Преди известно време разговарях надълго и нашироко с нея. Тя те обича с цялото си сърце и щеше да запази тайната ти, ако смяташе, че ще ти навредя по някакъв начин. Със сигурност не е казала на друг, дори и на полицая, който я е разпитвал.

— Разпитвал я е полицай? — Уот се ужаси. — О, горкичката ми Бес. Сигурно е била уплашена до смърт.

— Сигурен съм, че се е уплашила. Но не му каза, че знае къде си. Довери се само на мен, защото я уверих, че вярвам в невинността ти.

Младежът прехапа нервно устна.

— Бес ми каза, че според полицая аз съм убил горкия господин Ланкастър.

— Отпратих полицая, след като стигна до това заключение. Знаех, че не е прав.

Уот присви очи от удивление.

— Защо сте толкова сигурен, че не аз съм убил господин Ланкастър?

— Забравяш, че те познавам от години, Уот. Знам, че не си агресивен човек. Ти си търпелив, не се гневиш лесно и си спокоен.

Уот примигна няколко пъти.

— Не знам как да ви се отблагодаря, сър.

— Можеш да ми благодариш — бавно каза Артър, — като ми разкажеш подробно какво се случи в дните преди убийството на прачичо ми, както и през нощта, когато умря.

* * *

Час по-късно, доволен, че научи всичко, което можа от Уот, Артър изпрати младежа при любимата му и му обеща, че с Бес ще започнат работа в някое от именията на Ланкастър.

Преди да се прибере в къщата на Рейн стрийт, се отби в дома на възрастния доверен човек, когото бе наследил от дядо си.

Завари къщата притихнала и тъмна. Прислужниците ходеха с тъжни физиономии.

— Докторът каза, че господин Ормсби няма да доживее до края на седмицата — каза му икономката, кършейки ръце, докато го водеше към стаята, в която господарят й лежеше на смъртно легло. — Много мило от ваша страна, че дойдохте да се сбогувате с него.

— Това е най-малкото, което мога да направя — отвърна Артър. Внимателно огледа жената, която не бе в първа младост. Вероятно това бе последната й работа. — Ормсби уредил ли е пенсията ви?

Въпросът толкова я изненада, че тя се ококори.

— Много мило от ваша страна, че попитахте, сър. Сигурна съм, че е проявил благородство и се е сетил за мен в завещанието си. Работя за господин Ормсби вече двайсет и седем години.

Артър си постави за задача да се увери, че Ормсби е оставил на икономката си достатъчно пари, за да живее спокойно на старини.

Ормсби и старият граф имаха много общо помежду си. И двамата не бяха особено щедри.

* * *

Елинор прибираше последните си лични вещи в куфара, когато Маргарет връхлетя в стаята й.

— Какво, за бога, правиш? — Тя се спря по средата на стаята и впери поглед в куфара, сякаш й бе враг. — Сали току-що ме прекъсна по средата на една сцена, върху която работя от два дена, за да ми каже, че се готвиш да си тръгнеш.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но планът на Сейнт Мерин се провали.

— Не те разбирам.

— Ибитс знае защо съм тук и ми заяви, че няма да се поколебае да използва тази информация в своя полза. Когато негова светлост научи, че плановете му се провалят, вече няма да има нужда от услугите ми. Помислих си, че няма да е зле да си приготвя багажа и да си тръгна от тук.

— Това е абсурдно.

— Едва ли — въздъхна Елинор. — Признавам, че от самото начало предчувствах, че сложната схема на Сейнт Мерин е обречена на провал.

Тя се поизправи и огледа стаята. Имаше усещането за загуба, която нямаше нищо общо с парите. Осъзна, че не иска да си тръгва, и то не само защото това означаваше, че ще бъде принудена да мине отново през ужасната процедура да си търси работа.

Не къщата щеше да й липсва, а радостта и удоволствието, които изпитваше всеки път, когато влизаше в някоя стая и видеше Артър.

„Веднага престани с тези сантименталности. Нямаш време да се поддаваш на мрачни мисли. Трябва да се съсредоточиш върху бъдещето си“ — каза си тя.

— Скъпа моя Елинор, това е ужасно — заяви Маргарет. — Сигурна съм, че е станала някаква грешка. Не можеш да си тръгнеш. Моля те, не вземай прибързани решения, преди да си разговаряла с Артър. Сигурна съм, че той ще оправи нещата.

Младата жена поклати глава.

— Не виждам как би могъл да ме включи в схемата си, както възнамеряваше първоначално. Ибитс провали всичко.

— Артър е много находчив и изобретателен. Сигурна съм, че ще намери начин да осъществи плана си.

Навън изтрополи карета и Елинор отиде до прозореца. От каретата слизаше Артър. Под едната си мишница носеше голям пакет, изглеждаше много сериозен.

— Графът се върна — каза тя на Маргарет. — Най-добре да сляза долу и да разрешим този проблем.

— Ще дойда с теб. — Другата жена бързо я последва. — Сигурна съм, че всичко ще е наред.

— Не виждам как. — Елинор се опитваше да не покаже тъгата си. — Негова светлост няма повече нужда от моите услуги.

— Нека ти кажа, скъпа моя — продължи Маргарет, докато слизаха по стълбите, — че когато става дума за Артър, най-добре е човек да не се опитва да предвижда действията му. Единственото нещо, което може да се каже със сигурност, е, че щом веднъж се захване с нещо, почти е невъзможно да го накараш да се откаже. Попитай когото искаш от семейството.

Сали и Нед бяха в салона и тихо разговаряха. Когато видяха Елинор и Маргарет, замълчаха. И двамата изглеждаха ужасно.

— Какво има? — попита Елинор. — Нещо друго ли се е случило?

— Става дума за Ибитс, госпожо — отвърна Нед. — В момента е в библиотеката с негова светлост. Кой знае какви лъжи разказва на господаря.

Маргарет погледна намръщено.

— Защо смяташ, че Сейнт Мерин ще повярва на неговите думи, а не на тези на Елинор?

— Не знам, госпожо — прошепна Сали. — Но Ибитс се усмихваше, когато влезе в библиотеката — потръпна тя. — И друг път съм виждала тази усмивка.