Кати Райкс
Пепел от кости (7)

6

За почистване на труповете използвам система, която сама съм пригодила. В оригиналния си вид е предназначена за готвене в заведения. Състои се от водопроводна тръба и канал, механизъм за филтриране на мазнините, голям съд за варене, разделен на отделни части, и потапящи се кошници, като тези, които използват в ресторантите за пържене на картофи и риба.

В квадратните кошници поставям да се варят по-малки части на тялото — челюсти, ръце, стъпала, може и черепи. В големите правоъгълни кошници слагам дълги кости, гръдни кошове, тазови кости, след като лаборантите в моргата са отстранили всички меки тъкани. Загрявам водата, докато достигне температура точно под температурата на кипене, добавям детергент с ензими и разбърквам. Рецептата винаги е сполучлива.

Освен, разбира се, ако костите не са прекалено чупливи. Тогава, както се казва, „перем“ на ръка.

Тази сутрин „печката“ беше напълнена догоре. Трупът от река Лак де дьо Монтан. Части от овъгления пушач на Сантанджело. Женвиев Дьосе.

Разложените, напоени с вода трупове се поддават най-бързо на обработка. Затова трупът от реката, по който работеше Райън, беше готов пръв. Денис изваждаше костите точно когато влязох в лабораторията след сутрешното ни събрание.

Първо отворих кафявия плик и извадих снимките от мястото, където е било намерено тялото при река Лак де дьо Монтан и тези от аутопсията. Разгледах ги една по една, като започнах от откриването на трупа и стигнах до приключването на аутопсията.

Стана ми ясно защо Ламанш има нужда от помощ. Когато е било извадено от реката, тялото е приличало на кукла, покрита с мъх и мръсотия. Без коса. Чертите на лицето били напълно унищожени. Липсвали големи парчета плът, изядени от раците и рибите. Забелязах, че на единия крак на жената имаше къс червен чорап.

Започнах да възстановявам части от биологичния й профил. Това ми отне цялата сутрин. Бях помолила да ми съобщят веднага щом нещо пристигне от Рамуски, но никой нито се обади, нито се отби в лабораторията.

Никой, в това число и Райън.

Докато обядвахме, разказах на Ламанш какво бях открила за жената от река Лак де дьо Монтан. Той ми съобщи, че Теодор Дьосе е преминал през първия от поредицата психиатрични прегледи.

Според лекарите Дьосе нямаше никаква представа за смъртта на жена си и дъщеря си. Напълно объркан, той вярвал, че Дороте и Женвиев са отишли на черква и ще се върнат скоро, за да приготвят вечерята. Дьосе беше задържан в института „Филип Пинел“ — най-голямата психиатрична болница в Монреал.

Върнах се в лабораторията и там заварих костите от таза, предмишницата и крака на жертвата от пожара, поставени върху работната маса. Сложих си ръкавици, преместих останките върху друга работна маса и започнах прегледа.

Въпреки силните поражения имаше достатъчно запазена структура, която да потвърди, че останките принадлежат на човек от мъжки пол. Лонното съчленение, както и напредналият стадий на артрит показваха, че възрастта на скелета съответстват на деветдесет и три години.

Полът и възрастта съответстваха на предполагаемата жертва. Ортопедичната протеза имаше същия сериен номер. Знаеше се кой живее на този адрес. Знаеше се също така, че има навика да пуши в леглото. Това ми стигаше. От тук нататък го поемаше следователят. Преди да стане три часът, успях да напиша доклада си и да го предам на секретарките да го препишат на чисто.

Няма правило, според което трябва да ме предупредят, когато пристигне някой скелет. Обикновено случаят се възлага на един от петимата патолози в лабораторията и чрез него стига до мен. Но този път бях помолила да ме предупредят, когато пристигнат костите от Рамуски, изпратени от Брадет. Проверих какво са получили в моргата, в случай, че са забравили за уговорката ни.

Нищо.

Костите на Женвиев Дьосе бяха третият комплект останки, които бях оставила да врат през нощта. Използвах щипци с дълги дръжки и извадих черепа, таза и няколко дълги кости. Прекарах следващия един час, опитвайки се да отстраня меките тъкани. Бяха станали жилави като кожата на алигатор, така че не успях да постигна много.

Тъкмо връщах обратно кошницата с останките на Женвиев в съда за варене, когато вратата на лабораторията се отвори.

Разбира се. Райън винаги съумяваше да се появи, когато не изглеждах добре. Очаквах да пусне някоя шега за провисналата ми от парата коса или за това, че ухая на одеколон с мирис на задушена плът. Нищо подобно не направи.

— Извинявай, че не донесох Чарли снощи.

— Няма проблем.

Поставих капака от неръждаема стомана върху съда за варене и проверих температурата.

— Лили. — Прозвуча като обяснение.

— Надявам се, че не е нещо сериозно. — Опитах се да отстраня косата от лицето си с ръкава на бялата си престилка.

— Ще мина довечера. — Райън побутна с пръст скелета на масата зад мен. — Това моето момиче от реката ли е?

— Да. — Приближих се до масата. Държах мокрите си мазни ръкавици далече от себе си. — Млада е. Между петнайсет и осемнайсет. Със смесена расова принадлежност.

— Разкажи ми по-подробно.

— Щях да твърдя, че е бяла, ако не бяха предните й зъби. Носният отвор е тесен и заострен в основата, коренът на носа е висок, скулите не са особено широки. Но всичките й осем резеца приличат на лопати.

— Какво искаш да кажеш?

— Твърде вероятно е да е от смесен произход, да има азиатска или индианска кръв.

— От коренното население, така ли?

— Да, или японска, китайска, корейска. Нали се сещаш — азиатска?

Райън не обърна внимание на шегата.

— Покажи ми.

Обърнах черепа на момичето така, че да се вижда горното съзъбие.

— При всеки от четирите плоски предни зъба ръбът по външния периметър на повърхността откъм езика е издаден. — Взех челюстта в ръце и му показах такъв издаден ръб. — Същото е и при долните зъби.

Поставих челюстта обратно на масата.

— Направих измервания на черепа и ги вкарах в програмата Фордиск 3.0. В метрично отношение жертвата е смесица между бялата и монголоидната раса.

— Бяла и индианка.

— Или азиатка. — Прозвучах като учителката, която поправя тъпия ученик. — Интересуваш ли се от доказателствата за възрастта й?

— Кажи ми най-важното.

Посочих му един по-груб участък в основата на черепа.

— Базиларната структура е сраснала.

— Мъдреците не са пробили напълно — забеляза Райън.

— Точно така. Третите кътници са израснали, но все още не са се подравнили в зъбната редица.

Преместих се в другия край на масата и прокарах пръста си по неправилната линия, която се извиваше под горния край на дясната тазова кост.

— Хълбочният гребен е частично сраснал.

Взех едната от ключиците и му показах подобна неравност в частта откъм гърлото.

— Същото е състоянието на медиалните епифизи на ключицата — посочих костите на ръцете и краката. — Краищата на дългите кости, които все още нарастват, са в различна фаза на срастване.

— Нещо друго?

— Била е висока около един и шейсет.

— Това ли е всичко?

Кимнах.

— Нищо извън нормата, никакви аномалии. Никакви нови или зараснали фрактури.

— Ламанш смята, че подезичната кост не е засегната.

Райън говореше за костица с формата на подкова, която се намира в гърлото и при удушаване с ръце често се чупи.

Взех малък диск с яйцевидна форма и две тънки рогчета и ги поставих върху ръкавицата.

— На нейната възраст рогата и тялото на подезичната кост все още не са вкостенели. Това означава, че имат гъвкавост и костта може да бъде подложена на значителен натиск, без да се счупи.

— Значи въпреки всичко може да е била удушена.

— Удушена, задушена, отровена, наръгана в корема. Мога да ти кажа само това, което ми казват костите.

Върнах подезичната кост на мястото й.

— И какво ти казват?

— Не е била простреляна или пребита. Не открих входна или изходна рана от куршум. Няма фрактури или следи от порезни рани по скелета.

— И при аутопсията не е открито нищо.

Докато обядвахме с Ламанш, бяхме обсъждали какво е открил при аутопсията. Нямаше особено много за обсъждане.

— Белите дробове бяха прекалено разложени и не можеше да се разбере дали е дишала, когато е попаднала във водата. Водните хищници са се погрижили за очите й, така че няма начин да се провери за наличие на петехии.

Петехиите са червени точкови кръвоизливи, причинени от разпукване на капиляри вследствие на увеличено венозно налягане. Тъй като при продължителен натиск върху шията се получава застой на кръвта, която се връща към сърцето, наличието на петехии по лицето, особено около очите, в голяма степен показва, че става въпрос за удушаване.

— Значи е възможно вече да е била мъртва, когато е попаднала във водата? — попита Райън.

— Може да си поиграя малко с диатомите.

— Сигурен съм, че ще ми обясниш какво е това.

— Едноклетъчни водорасли, които са разпространени във водна среда и влажна почва. Някои патолози смятат, че при вдишването на вода диатомите попадат в алвеоларната система и кръвния ток и впоследствие се отлагат в мозъка, бъбреците и други органи, включително костния мозък. Смятат, че наличието на диатоми е сигурен белег за удавяне.

— Като че ли не вярваш много в това.

— Не съм убедена, че диатомите могат да навлязат в тялото, когато то е под водата, независимо дали става въпрос за удавяне или не. Така смята и Ламанш. Но можем да направим нещо друго. Много видове диатоми са специфични за даден хабитат, така че колонии, открити в или по трупа, могат да бъдат сравнени с колонии в контролирани проби, взети от различни места. По този начин могат да се идентифицират някои специфични микрохабитати.

— Използвате диатомите, за да определите къде е възможно да е бил трупът. В солена вода. На дъното на река. В блато. В естуар.

— Общо взето, това е идеята. Но нещата далеч не са толкова прости.

— На мен ми звучи добре.

— Преди да подложа костите на варене, взех проби за ДНК-анализ. Мога да накарам някой биолог, специалист по аквакултури, да провери костния мозък. Както и чорапа.

Райън разпери ръце с дланите нагоре.

— Практически случаят е решен.

Изгледах го недоумяващо.

— Умряла е близко до реката или някъде другаде. Била е жива или мъртва, когато се е озовала във водата. Ако е била жива, то тя е паднала, скочила е или някой я е блъснал, така че причината за смъртта е самоубийство, убийство или нещастен случай.

— Освен ако не е получила инфаркт или инсулт — добавих аз. Останалите две неспоменати категории бяха „естествена смърт“ и „смърт с неизяснена причина“.

— Да, освен това. Но все пак тя е тийнейджър.

— Всичко се случва.

 

 

Тази вечер Райън наистина дойде. Бях взела душ и си бях направила косата. И, да, признавам си, сложих си спирала, гланц за устни и малко парфюм зад ушите.

Беше около девет часът, когато се звънна на вратата. Тъкмо четях за спектроскопията с Фурие трансформации в специализираното списание за съдебномедицински науки. В другия край на дивана Бърди се занимаваше с вечерния си тоалет. Загуби интерес към почистването на лапата си и изтича към фоайето.

Погледнах екрана на охранителната система и видях, че Райън стои във вестибюла, а клетката на птицата беше до краката му. Натиснах бутона, пуснах ги да влязат и сърдечно поздравих и двамата. Райън отвърна на поздрава ми, почеса котката по ушите и прие предложението ми да изпие една бира.

Постави кафеза на Чарли на масата в трапезарията. В това време му налях бирата и отворих една диетична кола за себе си. Бърди зае позата на сфинкс върху един от столовете, вдигна глава, сви лапи под тялото си и изцяло се съсредоточи върху кафеза и птицата.

Чарли беше в страхотна форма, подскачаше по пръчката си, плюеше семки и въртеше глава наляво и надясно, за да наблюдава котката. От време на време изстрелваше по някоя дума от черния си репертоар.

Райън зае мястото на Бърди на дивана. Аз заех своето, седнах и свих крака под себе си. Отново си казахме, че дъщерите ни са добре. Лили работеше като сервитьорка в кафе „Шерие“ на улица „Сен Дьони“. Кати беше на курс по испански в Сантяго, Чили.

Апартаментът ми в Монреал е малък. Кухня, спалня, хол и две бани. Единственото просторно помещение е холът. В двата срещуположни края има френски прозорци, северният гледа към двора, а южният — към миниатюрна зелена площ.

Каменна камина. Стъклена маса за хранене. Диван в жълто и синьо и още един, по-малък, само за двама души. Дограмата, корнизите и полицата над камината са в цвят череша.

Докато разговаряхме, погледът на Райън се местеше от един предмет на друг. Снимки на Кати. На по-малката ми сестра Хари. На племенника ми Кит. Керамична чиния, подарък от една възрастна жена в Гватемала. Дърворезба, изобразяваща жираф, купена в Руанда. Погледът му почти не срещаше моя.

Неизбежно заговорихме по служебни въпроси. Така и двамата бяхме на сигурна, неутрална почва.

След смъртта на партньора му преди няколко години Райън се занимаваше със специални задачи. Разказа ми за разследванията, които провеждаше в момента.

Три момичета бяха изчезнали. Две други бяха открити в или близо до вода. А сега и момичето от река Лак де дьо Монтан. Общо шест.

Разказах на Райън за обгорелия труп, за семейство Дьосе и за скелета от Римуски. Той ме попита кой е отговорен за последния. Описах му срещата ми с Хипо Талант.

Райън каза, че Хипо се намесва в случаите му на изчезнали хора и неразпознати трупове. След това, разбира се, преминахме към историите с Хипо. Как забравил пистолета си в мъжката тоалетна на една бензиностанция. Как издърпал заподозрян от един канал и панталонът му се сцепил на задника. Как един задържан си свършил работата отзад, в полицейската кола.

Разговорът беше сърдечен и приятелски. И, по дяволите, съвсем като между брат и сестра. Никой не говореше за миналото или за бъдещето. Никакъв физически контакт. Единственият, чиито думи имаха нещо общо със секс, беше Чарли.

В десет и половина Райън стана. Изпратих го до вратата. Всяка клетка в мозъка ми крещеше, че това, което се колебаех дали да направя или не, не е правилно. Мъжете мразят някой да ги пита какво чувстват. Аз също мразя.

Не за първи път пренебрегвах инстинктите си.

— Райън, нека поговорим. — Сложих ръката си на рамото му.

— Точно в момента Лили…

— Не — прекъснах го аз, — не е само Лили.

Яркосините му очи отказваха да срещнат моите. Замълча за миг, след това проговори:

— Мисля, че все още не си забравила съпруга си.

— С Пийт сме разделени от години.

Райън най-после ме погледна в очите. Усетих някаква гореща топка в стомаха си.

— Колко удобна дума — отбеляза той, — „разделени“.

— Мразя адвокатите и бумащината.

— Когато си с него, ставаш съвсем друг човек.

— Но той беше прострелян.

Райън не отговори.

— Преди семейното ми положение нямаше никакво значение — казах.

— Така е. Нямаше.

— А защо сега има?

— Не ви бях виждал заедно.

— И сега, след като ни видя, какво?

— Разбирам колко много държиш на него. — И преди да успея да кажа каквото и да е, той продължи: — И колко държа аз на теб.

Останах като зашеметена. За момент не можех да кажа нищо.

— И сега?

— Опитвам се да го преживея.

— Справяш ли се?

— Не съвсем.

Отвори вратата и си тръгна.

Лежах в леглото си, емоциите бушуваха в мен. Бях ядосана. Струваше ми се, че Райън се бе възползвал от мен. Накара ме да му задам толкова въпроси. Стремеше се всичко да изглежда съвсем незначително.

Дразнех се, че Райън се прави на обиден мъжкар.

Но за едно нещо беше прав. Защо не се бях развела с Пийт?

Трудно се засягам, но тая обидата до края на живота си. При Райън е точно обратното, обижда се лесно, но бързо прощава. Всеки от нас разбира чудесно настроенията на другия.

Райън в никакъв случай не се чувстваше пренебрегнат и с наранено честолюбие. Не можех да сбъркам сигналите, които подаваше.

За това най-силното чувство, което изпитвах, беше тъга. Райън се отдръпваше от мен.

Една сълза се отрони от очите ми.

— Е, добре, каубой — промълвих в самотното си легло. — Адиос.