Кати Райкс
Пепел от кости (10)

9

На следващия ден не се обадиха нито Хипо, нито Райън. Не мога да кажа същото и за Хари. Малката ми сестричка се беше уговорила да отиде да огледа един мезонет в центъра на Хюстън, ранчо за коне в Харис Каунти и имение на брега на остров Саут Падре. Предложих й да не бърза и да размисли какво би искала да прави след раздялата с Арнолдо, а не да препуска насам-натам из Югоизточен Тексас в очакване да я осени вдъхновението. Тя ме посъветва да се опитам да разпусна малко. Перифразирам думите й.

Успях да се справя с бъркотията в кабинета си, а след това отново се захванах да почиствам скелета от Римуски. Често измислям имена на неидентифицираните останки. Така започвам да ги възприемам като истински хора. Затова започнах да наричам този скелет „момичето на Хипо“, въпреки че ролята му в случая не беше толкова съществена.

Колкото повече подробности за момичето на Хипо излизаха наяве, толкова по-странна изглеждаше цялостната картина.

Около единайсет часа пристигна един череп от Икуалит, малка точица върху картата на Квебек, на хиляди километри на север от залива Фробишър. Погледнах мястото на картата. Въпреки че ми се искаше да продължа да работя върху момичето на Хипо, спазих обещанието си към Ламанш и се заех с новата задача.

Около пет часа си тръгнах от лабораторията, изпратих частта от костта и чорапа на момичето от река Лак де дьо Монтан на биолога от „Макгил“ и се отбих при Хърли за моя вариант на чаша бира — диетична кола с лед и малко лимон. Разбира се, не ходя там заради безалкохолната напитка, а заради приятелите, които мога да срещна в кръчмата.

Докато минавах през залата с игрите, хвърлих поглед на телевизора на стената. На екрана зад намръщения водещ се виждаше снимка, като тези, които правят в училище. Зелените очи на малкото момиче гледаха закачливо, косата му беше разделена на път по средата, а плитките му стигаха до раменете. Фийби Куинси.

Малка група от редовни посетители на бара се беше събрала на долния етаж — Джил, Шантал, Блек Джим и самият Хърли. Поздравиха ме е навъсени лица и отново започнаха да споделят какво мислят за изчезването на Куинси.

— Мили боже, само на тринайсет години. — Шантал поклати глава и направи знак да й донесат още една бира.

Беше от Нюфаундленд и можеше да издържи на пиене повече от всички останали. Демонстрираше ни го доста често.

— Безкрайно се надявам, че е излязла само да се помотае. — Акцентът на Блек Джим се променяше с всяка история, която разказваше.

Никой не знаеше точно откъде е. Когато някой го попиташе, той всеки път разправяше нещо различно. Тази вечер говореше като австралиец.

— Откога я няма? — Бил направи знак на бармана и една диетична кола се появи пред мен.

— От три дни. Отишла на урок по танци. Милостиви боже! — възкликна Шантал.

— Ти работиш ли по случая? — попита ме Бил.

— Не.

— А Райън?

— Да.

— Къде е Райън? Успя ли най-после да се отървеш от този навлек?

Отпих от колата си.

— Нещата не изглеждат добре, нали така? — Джил приличаше на застаряваща френска версия на Фонзи от сериала „Щастливи години“.

— Може и да се появи отнякъде — обадих се аз.

— Сигурно смятат, че някой мръсник я е отвлякъл, така ли е? — попита Блек Джим.

— Не знам.

— Представяш ли си какво преживяват нещастните й родители? — Това беше Джил.

— Много бих искала, като хванат това копеле, аз лично да му отрежа топките — обеща Шантал.

Загледах се в чашата си, започнах да преосмислям решението си да се прибера късно вкъщи. Искаше ми се да се отърся от мъката и от мисълта за смъртта и да се върна вкъщи освободена и освежена, но явно това нямаше да се получи тази вечер.

Какво наистина се беше случило с Фийби? Дали беше там, навън, на улицата, сама, но твърдо решила да следва собствения си път? Или я държаха някъде затворена на тъмно, беззащитна и уплашена? Дали изобщо беше жива? Как преживяваха родителите й тези безкрайни часове на неизвестност?

Ами трупът от река Лак де дьо Монтан? Коя беше тя? Убита ли беше?

И другото момиче в лабораторията ми. Момичето на Хипо. Кога е умряло? Една абсурдна мисъл се появи в съзнанието ми: „Възможно ли е скелетът да е на Еванджелин Ландри? Къде е Еванджелин?“.

Осъзнах, че Бил ми казва нещо.

— Извинявай, не чух.

— Питах те къде е Райън.

Очевидно в кръчмата се беше разчуло, че с Райън сме се разделили. Или каквото там друго се бе случило между нас.

— Не знам.

— Добре ли си? Изглеждаш уморена.

— Последните дни бяха доста натоварени.

— По дяволите! — обади се Шантал.

Слушах какво си говорят още няколко минути. След това си изпих колата и се отправих към къщи.

 

 

В петък сутринта нямаше нови антропологични случаи. Пишех доклада за черепа от Икуалит, когато Райън се появи в лабораторията.

— Чудесна прическа.

Без да се замисля вдигнах лявата си ръка и прибрах косата си зад ухото и тогава се усетих, че Райън говореше за черепа. Беше побелял от слънцето, а най-отгоре имаше зелен изсъхнал мъх.

— Лежал е в тундрата много дълго време.

Очаквах той да попита колко дълго. Не го направи. Изчаках да ми съобщи причината за посещението си.

— Хипо Галант ми се обади тази сутрин. Един тип на име Жозеф Бомон излежава присъда в „Бордо“.

„Бордо“ е най-големият поправителен център в Квебек.

— Снощи, в шест часа, по телевизията разпространиха новината за изчезването на Фийби Куинси. Споменаха и Кели Сикард и Ан Жиарден.

— Само тях двете ли?

Райън вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Кой знае защо?“.

— Бомон гледал репортажа и поискал да говори с началника. Твърди, че знае къде е заровена Сикард.

— Може ли да му се вярва?

— Възможно е Бомон да е просто един хитрец, който иска да си улесни живота. Но не можем да го оставим така, без да му обърнем внимание.

— Какво казва той?

— „Хайде да сключим сделка“.

— И?

— В момента преговаряме. Исках да те предупредя по-отрано. Ако се окаже, че в това, което говори, има истина, екипът ще тръгне веднага. Искаме да сме там, преди пресата да надуши нещо.

— Ще се приготвя.

Проверявах си комплекта с принадлежностите за работа при полеви условия, когато Райън се обади.

— Тръгваме.

— Кога?

— Камионът на екипа за работа на местопрестъпление вече е на път.

— След пет минути долу, във фоайето.

 

 

Райън пое по магистрала 15 на северозапад от града, зави на изток и после на север към Сент Луис дьо Требон. Трафикът по това време на деня не беше натоварен. Докато караше, ми разказа набързо какво се бе случило.

— Бомон се спазари отново да има право да получава поща. Преди три месеца глупакът получил книгата „Параграф 22“. В лепилото, с което е подлепена книгата, имало наркотик ЛСД.

— Има изобретателни приятелчета. Каква е историята му?

— Преди три години Бомон е бил в една килия с някакъв тип на име Харки Грисъм. Твърди, че Грисъм му е разказал как през деветдесет и седма година е убил едно хлапе. Разправял, че го забърсал на автобусната спирка посред нощ, завел го вкъщи, изнасилил го и след това му размазал черепа с гаечен ключ.

— Бомон може да е прочел нещо или да е чул репортажа за изчезването на Сикард.

— Грисъм разказал на Бомон, че убитото хлапе било лудо по НАСКАР. Твърди, че я е примамил, като й обещал, че ще я запознае с Марио Госелин.

Наблюдавах отражението на жълтата осова линия в тъмните очила на Райън.

— Фактът, че Сикард е била запалена по състезателни коли, се пазеше в тайна. — Райън хвърли поглед към мен и жълтите черти изчезнаха. — Никога не беше оповестено публично.

— Къде е сега Грисъм?

— Пуснат под гаранция през деветдесет и девета. Същата година умира при катастрофа.

— Значи не може да ни помогне.

— Не, освен ако не направим спиритически сеанс. Но така или иначе нямаше да има никакво желание да ни помогне. Трябва да разчитаме само на спомените на Бомон.

Райън зави надясно. От двете страни се простираха гори. След малко видях това, което очаквах. Спряхме отстрани на асфалта, където вече бяха паркирани камионът на НЛСМ за работа на местопрестъплението, черният микробус на следователя, патрулна кола на ППК, един необозначен шевролет и един джип. Очевидно скоростта и мълчанието си бяха свършили работата. Наоколо нямаше нито камери, нито микрофони. И нито един журналист, готов да си води записки. Поне до този момент.

Хипо разговаряше с няколко униформени полицаи. Двама лаборанти от моргата пушеха до микробуса. Мъж в цивилни дрехи наливаше вода в паницата на едно куче — бордър коли.

Райън и аз излязохме от колата. Въздухът беше като течен карамел. Тази сутрин в „Газет“ пишеше, че ще вали, а температурата ще бъде над трийсет градуса. Това е юни в Квебек. Непредсказуем.

Тръгнахме към Хипо, а Райън обясняваше какво е местоположението на постройките.

— Според думите на Бомон Грисъм му описал един изоставен хамбар, встрани от шосе 335, в гора, а зад хамбара имало ферма за коне.

Погледнах компаса в ръката на Райън.

— Магистралата е зад нас. Паркът в Бленвил се намира отвъд тази горичка. Сент Лен Жонксион и Бленвил са на юг.

Усетих тежест в гърдите си.

— Ан Жиарден е изчезнала в Бленвил.

— Да. — Райън гледаше право пред себе си.

Отидохме при останалите. Здрависахме се, разменихме поздрави. Може би причината беше в лепкавата жега. Или в безпокойството от това какво можеше да изровим от земята след малко. Нямаше ги шегите и обичайното добро настроение.

— Хамбарът е на около десет метра навътре. — Лицето на Хипо блестеше от пот, под мишниците му имаше тъмни петна. — Като духне вятърът, ще се оправи.

— Какво е станало? — попита Райън.

— Пуснахме кучето да видим какво може да направи — отвърна Хипо.

— Мия — намеси се водачът на кучето. Когато чу името си, колито наостри уши. Хипо вдигна очи към небето.

— Името й е Мия.

На ризата на водача на кучето беше избродирано Силван.

Хипо е известен с това, че мрази новите, както той ги нарича „гъзарски“ технологии. Очевидно кучетата, обучени да откриват трупове, попадаха в тази категория заедно с компютрите, устройствата за сканиране на ириса и телефоните с гласово набиране.

— Мия не изглеждаше особено впечатлена.

Хипо извади тенекиена кутийка от джоба си, отвори с палец капака й и сложи в устата си хапче против киселини.

— Тук е пълно с фъшкии. — В гласа на Силван се долавяше раздразнение. — Миризмата я обърква.

— Джи Пи Ар? — прекъснах размяната на реплики, като попитах за радара, с който могат да се откриват обекти под земната повърхност.

Хипо кимна, после се обърна и се отдалечи. Ние с Райън го последвахме сред дърветата. Във въздуха се носеше миризма на мъх и глина. Нямаше никакъв полъх и гъстите листа на дърветата не помръдваха. След няколко метра започнах да се потя и да се задъхвам.

След трийсет секунди стигнахме до хамбара. Намираше се на полянка, малко по-голяма от самата постройка. Беше наклонен на една страна като кораб в бурно море. Гредите бяха сиви и полуизгнили от времето, част от покрива беше разрушен. Останките от голямата двойна врата представляваха купчина прогнила дървесина. През отвора видях, че вътре е тъмно, а в процеждащите се снопове слънчева светлина танцуваха прашинки.

Хипо, Райън и аз спряхме на входа. Хванах яката на блузата си с два пръста и се опитах да си вея с нея като с ветрило. Дрехите и сутиенът ми бяха подгизнали от пот.

Въздухът в хамбара беше застоял, миришеше на влага и мухъл. Гниеща растителност. Прах. И сладникава миризма на нещо органично.

С белите си гащеризони и маски на лицата криминалистите приличаха на космонавти. Разпознах ги само по фигурата и начина на движение. Този, който приличаше на дългоножка, беше Рено Пастьор, а другият, с вид на боклукчия, беше Давид Шанвие.

Хипо им викна. Пастьор и Шанвие махнаха за поздрав и отново се заловиха за работата си.

Шанвие придвижваше по пода на хамбара един апарат на три колела. Под главната ос на устройството, на сантиметри над пода, висеше правоъгълна червена кутия. На дръжките беше поставен малък екран с течни кристали.

Пастьор редуваше снимките с видеозапис и разчистваше пространството пред Шанвие. Камъни. Кутийки от безалкохолно. Парче ръждясал метал.

Късметът му е изневерил днес, помислих си аз, като видях как Пастьор се наведе, вдигна нещо, огледа го и го хвърли настрани.

Четирийсет минути по-късно Шанвие достигна до последния, най-отдалечен ъгъл на хамбара. Спря за момент и изкоментира нещо. Пастьор отиде при него и двамата започнаха да обсъждат това, което виждат на екрана.

Побиха ме тръпки, вече не ми беше топло. Усетих, че Райън до мен също е напрегнат.

Шанвие се обърна към нас:

— Открихме нещо.