Кати Райкс
Пепел от кости (21)

20

На етикета беше надраскано името Кити Стенли.

Кити Стенли беше вперила поглед в обектива. Над сините й очи тежаха необичайно дълги мигли. Светлокестенявите къдрици се подаваха под широкополата шапка, нахлупена ниско на челото й.

На някои от снимките беше седнала, обгърнала облегалката на стола и положила глава върху ръцете си. На други лежеше по корем, сплела пръстите си и подпряла глава на тях, вдигнала крака и кръстосала глезените си. На други снимки се виждаше лицето й в едър план.

Напрегнато изражение. Плътни прави вежди.

Усетих как адреналинът ми се покачва. Отворих плика с веществените доказателства, избрах една от снимките и я поставих до негативите на Кормиер. Образите бяха толкова малки, че ми беше трудно да преценя.

Махнах всичко от скута си и взех лупата, която се намираше върху един от шкафовете. Започнах да сравнявам лицата, гледайки ги през увеличителното стъкло.

Кели Сикард. Изчезнало момиче номер едно, според класификацията на Райън. Беше живяла с родителите си в Розмер и беше изчезнала през 1997 година, след като излязла да пийне с приятели.

Кити Стенли.

Кели Сикард.

И двете имаха сини очи, светлокестенява коса и вежди като на Брук Шийлдс.

Кели Сикард е била на осемнайсет, когато е изчезнала, Кити Стенли изглеждаше около шестнайсетгодишна.

Прегледах негативите. Нямаше дата.

Кели Сикард.

Кити Стенли.

Напред-назад. Напред-назад.

След като дълго време внимателно разглеждах лицата, най-накрая се убедих. Въпреки че осветлението и фокусното разстояние бяха различни, и двете момичета имаха високи скули, малко разстояние между очите, дълга горна устна, широка челюст и остра брадичка. Нямах нужда от дебеломер и компютър. Кити Стенли и Кели Сикард бяха едно и също лице.

Сикард изглеждаше толкова малка. Искаше ми се да мога да се обърна към нея и да й кажа нещо. Да я попитам защо е дошла на това ужасно място, за да позира за този човек. Да я попитам какво се бе случило с нея след това. Отишла ли е в Ню Йорк, за да последва мечтата си? Или е била убита?

И защо е това измислено име? Дали Сикард беше наела Кормиер, без родителите й да са знаели за това? Излъгала е за името си? А за възрастта си?

— Открих Сикард. — Гласът ми беше страшно спокоен.

Хипо скочи на крака и с три крачки премина стаята. Подадох му лупата, снимките и негативите.

Той присви очи и се загледа в образите. Наистина имаше нужда от душ.

— Райън! — извика през рамо. — Бързо ела тук.

Райън се появи веднага. Хипо му подаде лупата и снимките.

Райън внимателно огледа образите. Нямаше да е лошо и той да посети банята.

— Това е Сикард, нали? — обърна се той към мен.

Кимнах.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм.

Райън набра някакъв номер на мобилния си телефон. Чух далечен глас. Райън спомена женско име — знаех, че това е прокурорът. Настъпи мълчание, след това се чу друг глас.

Райън се представи и премина направо към същността на въпроса:

— Кормиер е фотографирал Кели Сикард.

Последва някакъв отговор.

— Няма дата. Изглежда е било година-две, преди да изчезне.

Гласът каза още нещо.

Райън обърна поглед към мен.

— Да, сигурен съм.

В седем часа вече бяхме прегледали половината от папките на Кормиер. Тримата приличахме на Дороти, Страхливия лъв и Плашилото. Бяхме потни, мръсни и обезсърчени.

Освен това бяхме напълно изтощени.

Райън ме закара до вкъщи. Пътувахме мълчаливо, разменихме само няколко реплики за Кормиер и за посещението ми в Тракади. Не споменахме нито Чарли, нито „Корн“, нито Лутиша.

В миналото с Райън обичахме да играем на играта „Кой каза това?“. Надпреварвахме се, като цитирахме малко известни откъси и карахме другия да отгатне откъде са. Знам, че звучи шантаво. Но и двамата обичаме да се състезаваме.

Едно изречение се беше набило в главата ми. „Фактите не престават да съществуват само защото не им обръщаме внимание.“

Олдъс Хъксли.

Точка за теб, Бренан.

Задоволих се с поздравленията, които сама си поднесох. Райън тъкмо паркираше, когато телефонът му иззвъня. Имахме заповед за обиск в дома на Кормиер.

Дали исках да участвам още утре?

Разбира се. Но първо трябва да мина през лабораторията. Ще отида с моята кола.

Райън ми даде адреса.

Влязох в апартамента си и ме блъсна миризмата на готвено. Кимион, лук и чили. Хари приготвяше специалитета си. Не точно от това имах нужда, след като бях прекарала целия ден в горещото като пещ студио.

Поздравих я от вратата. Хари потвърди, че за вечеря е приготвила чили „Сан Антонио“.

Изпъшках безмълвно и се отправих към банята.

 

 

Все пак чилито на Хари имаше терапевтичен ефект. Определено по време на вечерята успях да изхвърля токсините, които не бяха излезли с потта ми в студиото на Кормиер.

Хари беше много въодушевена от книгата със стихове. Признавам, че бях впечатлена от това, което беше успяла да постигне.

— Права беше. Издателска къща „О’Конър“ издава творбите на отчаяни автори, които са готови да се самофинансират. Това е семеен бизнес, притежаван и ръководен от съпрузи на име О’Конър.

— Фланъри и съпругът й.

Хари се ококори.

— Познаваш ли ги?

Аз се ококорих още повече.

— Измисляш си. Да не искаш да кажеш, че тази жена е кръстена на името на писателката Фланъри О’Конър?

Хари поклати глава.

— Не, казва се така, след като се е омъжила. Фланъри и Майкъл О’Конър. Офисът им е бил в Монктон. Печатането и подвързването е ставало някъде другаде.

Хари поръси чилито си с цяла шепа настърган чедър.

— Очевидно самиздатът не се е оказал толкова печелившо предприятие, колкото семейство О’Конър са предполагали. Издателската къща е била закрита, след като е произвела огромното количество от деветдесет и четири книги, наръчници и памфлети. Искаш ли салата?

Подадох чинията си. Хари я напълни.

— Чилито има нужда от сметана.

Очевидно мисълта на Хари беше избързала по време на престоя й в кухнята. Когато се върна, историята явно беше една-две глави по-напред.

— От тях двайсет и две отговарят.

— На какво отговорят?

— Двайсет и два са сборници с поезия.

— Стига де! Не ми казвай, че си успяла да откриеш имената на авторите.

Хари поклати глава.

— Не, но знам къде да открия Фланъри О’Конър. Живее в Торонто, работи за рекламна агенция. Обадих се и й оставих съобщение. Ще се обадя отново след вечеря.

— Откъде разбра всичко това?

— От книгите, Темпи. Нали говорим за книги. А кой разбира от книги?

Предположих, че това е реторичен въпрос.

— Библиотекарите, ето кой. Разбира се, библиотеките тук се наричат bibliotheques. Обаче аз успях да открия една, чийто сайт беше на добрия стар английски език. Имаше списък на хората, които работят там, с имената, имейл адресите и телефонните им номера. Не можеш да си представиш какво стана, когато се обадих в отдел „Справки“.

Не можех.

— Едно човешко същество ми проговори. На английски. Любезна дама на име Бърнис Уивър. Бърнис ми каза веднага да отида там.

Хари обра остатъците от чилито с парченце от франзелата.

— Сградата прилича на голяма стара куклена къща. — Хари посочи с франзелата някъде на запад. — Намира се ей там.

— Да не би да имаш предвид обществената библиотека „Уестмаунт“?

Хари кимна, устата й беше пълна с хляб.

Основана през 1897 година в чест на диамантения юбилей на кралица Виктория, сградата на обществената библиотека „Уестмаунт“ напълно отговаряше на архитектурните прищевки на онази епоха. Това е една от най-старите сбирки от книги в района на Монреал, а хората, които я посещават, говорят английски.

Добър избор си направила, Хари.

— Значи Бърнис е успяла да ти даде информация за издателска къща „О’Конър“, за собствениците й и за книгите, които са публикували?

— Бърнис е умница.

Очевидно.

— Впечатлена съм. Наистина.

— След малко ще бъдеш още по-впечатлена, како.

Хари огледа мократа ми коса и долнището на пижамата, което бях обула. Очевидно учудена, че съм се изкъпала и преоблякла преди вечеря, тя ме попита как е минал денят ми. Нямах причина да пазя тайна, тъй като за неидентифицираните трупове, за изчезналите момичета и за Фийби Джейн Куинси се говореше по всички радиа и телевизии.

Разказах на Хари за старите случаи, които Хипо и Райън разследват. За изчезналите Кели Сикард, Клодин Клоке, Ан Жиарден и за последната — Фийби Джейн Куинси. За неидентифицираните трупове, открити в река Де Мил Ил, Дорвал и сега в река Лак де дьо Монтан. Споменах за работата ми в студиото, без да съобщавам името на Кормиер, и описах снимката на Кели Сикард.

— Кучи син.

Съгласих се. Кучи син.

Довършихме вечерята си. Всяка от нас беше потънала в собствените си мисли. Станах от масата и наруших тишината.

— Защо не се обадиш на Фланъри О’Конър още веднъж, докато аз почистя тук? — предложих.

Хари се върна още преди да съм заредила миялната машина. Все още никой не вдигаше телефона в Торонто.

Хвърли поглед към мен, след това погледна колко е часът. Десет и пет.

— Изглеждаш, сякаш цял ден си пренасяла камъни — каза тя и взе чинията от ръцете ми. — Бягай в леглото.

Не спорих с нея.

Бърди тръгна подире ми към спалнята.

Не успях да заспя.

Въртях се в леглото, намествах възглавницата си, изритвах завивката, после я придърпвах обратно. В главата ми се въртеше все един и същ въпрос.

Какво се бе случило с Фийби Джейн Куинси? С Кели Сикард, Клодин Клоке и Ан Жиарден? Кои бяха момичетата, намерени в Дорвал, река Де Мил Ил и в река Лак де дьо Монтан?

Непрекъснато виждах образите на Кели Сикард/Кити Стенли. Защо Сикард е използвала измислено име? Защо я е фотографирал Кормиер? Имаше ли той някакво отношение към изчезването й? А към изчезването и/или смъртта на останалите?

И скелетът от Римуски. Момичето на Хипо. Какво означаваха уврежданията по пръстите и по лицето й? Къде се намираше остров Бек Си? Дали момичето беше от коренното население? Или беше наша съвременничка? Възможно ли е това да са костите на Еванджелин Ландри? Беше ли убита Еванджелин, както сестра й твърдеше? Или може би това беше объркан детски спомен за друго ужасно събитие? Била ли е болна Еванджелин? Ако е била, защо Обелин настояваше, че е била здрава?

Опитах се да извикам в съзнанието си образа на Еванджелин, да си представя жената, която би била днес. Жена само с две години по-възрастна от мен.

И, разбира се, Райън.

Може би беше от умората. Или от мрачното настроение, обзело ме след толкова много обезсърчаващи събития. Или от претоварването от стотиците лица, в които се бях взирала днес. В ума ми се носеха черни къдрици, син бански костюм, лятна рокля на точки. Спомени от снимките, а не от истински събития. Колкото и да се мъчех, не можех да извикам в съзнанието си образа на Еванджелин.

Обзе ме огромна тъга.

Отметнах завивките, запалих нощната лампа и седнах на ръба на леглото. Бърди побутна лакътя ми. Вдигнах ръка и го гушнах до себе си.

Леко почукване по вратата.

— Какво има?

— Нищо.

Хари отвори вратата.

— Хвърляш се като риба на сухо.

— Не мога да си спомня как изглеждаше Еванджелин. Наистина не мога.

— Затова ли не можеш да заспиш?

— Точно в момента това ме държи будна.

— Чакай.

Върна се след минута. Беше притиснала до гърдите си някаква голяма зелена книга.

— Пазих го, за да ти го дам накрая, като подарък за домакинята, но и сега моментът е подходящ.

Хари седна на леглото до мен.

— Съзнаваш ли, че сестра ти е най-великият шампион в цялата писана история на създаването на споменици.

— Споменици?

— Ти никога ли не си чувала за правенето на споменици? — попита тя с престорено учудване. — Поклатих глава. — Правенето на споменици е най-великото нещо. Поне в Тексас. А аз съм истинска звезда в това изкуство.

— И какво правиш, лепиш разни работи ли?

Хари ме погледна толкова гневно, че чак ме изплаши.

— Не просто разни работи, Темпи! А такива, които ти напомнят за нещо. И не ги лепиш просто където ти попадне. Всяка страница е произведение на изкуството.

— Не знаех.

— Темперанс Дийсий Бренан. — Гласът й звучеше драматично като на телевизионния говорител Ралф Едуардс. — Това е твоят живот! — И тя отвори споменика. — Можеш да отдадеш заслужено внимание на ранните години от живота си, когато намериш за удобно.

Хари прехвърли няколко страници и постави произведението си в скута ми.

И ето ни нас, загорели, боси, присвивахме очи срещу слънцето.

До старата снимка Хари беше написала „Десети рожден ден“. Освен нас с Еванджелин, на страницата имаше още: снимка на къщата на баба, салфетка от рибен ресторант в Поулиз Айлънд и билет от лунапарка „Веселият делфин“ на Мъртъл Бийч. Плосък морски таралеж и лепенки с делфини довършваха артистичното произведение.

— Хари, това страшно ми харесва — прегърнах я. — Наистина много ми харесва. Благодаря ти.

— Не се размеквай — изправи се Хари. — Хайде сега, поспи. Райън може да е измамник и говедо, но въпреки това е сладур. Така че утре сутринта трябва да бъдеш във форма.

Изгледах я толкова гневно, че дори тя можеше да ми завиди.

Дълго време се вглеждах в лицето на Еванджелин, преди да загася лампата. Черна къдрава коса. Изразителен, леко гърбав нос. Нежни устни и дяволито изплезен език.

Нямах никаква представа дали отново ще видя това лице.