Кати Райкс
Пепел от кости (29)

28

Очаквах да видя порнографски снимки. Жени със силиконови форми, които се гърчат в престорен еротичен екстаз. Или застанали на четири крака като котки, със стърчащи във въздуха дупета. Бях подготвена за това.

Но не и за онова, което видях.

Върху листа имаше отпечатъци от няколко снимки. Бяха стари или направени така, че да изглеждат стари. Листът беше толкова намачкан, че не можеше да се разбере.

Снимките бяха дванайсет, в четири редици по три. На всяка от тях имаше момиче. Младо. Слабо. Голо. Може би поради неправилната употреба на светкавицата, или поради някаква специална техника на проявяването, кожата на момичето изглеждаше призрачнобледа и блестеше в тъмнината около нея.

В първата поредица от снимки момичето беше седнало, гърбът му се виждаше, а раменете бяха леко извърнати към обектива. Глезените и китките му бяха вързани с въжета.

В следващата поредица от снимки имаше още едно въже, увито около врата на момичето и след това закачено на кука, забита в стената над главата му. В мазилката — там, където беше забита куката, се бяха появили пукнатини като паяжина.

В последните два реда от снимките момичето лежеше на пода, първо по гръб, а после по корем. Въжетата бяха омотани по различни начини, като че ли го изтезаваха. Ръцете — завързани зад гърба. Китките завързани за глезените. Въжето — завързано за китките и закачено за куката над главата му.

На всички снимки момичето беше отвърнало погледа си от обектива. Може би се смущаваше? Уплашено ли беше? Или изпълняваше нареждания?

Изведнъж се разтресох от удар, много по-силен и груб от този, които ми беше нанесен на стълбището. Всичко наоколо изчезна. Чувах как кръвта бучи в ушите ми.

Бузите бяха изпити, очите — хлътнали. Но лицето ми беше познато. Тези разпилени, буйни къдрици.

Затворих очи, исках да се откъсна от момичето, което не гледаше в обектива. Да си представя, че ужасните снимки пред мен не съществуват.

— Това е всичко — каза Хипо и стъпи на пода до мен. — Сигурно е пропуснал този лист, защото си го изненадала.

Доброволно ли се бе съгласила да я снимат по този начин? Или е била принудена?

— Трябва да седнеш, докторе. — Хипо стоеше до мен. — Малко да ти се върне цветът на лицето.

— Познавам я — прошепнах едва доловимо. — Това е Еванджелин.

— Наистина? — В гласа му се долавяше съмнение.

— Когато за последен път я видях в Поулиз Айлънд, беше на четиринайсет години. На тези снимки е малко по-голяма.

Усетих как въздухът се раздвижи, когато обърна листа.

— Няма дата. Сигурна ли си, че е тя?

Кимнах. Не можех да говоря, сълзите ми напираха.

Хипо откъсна поглед от момичето и изрази мислите ми гласно:

— Може би това е връзката между Кормиер и Бастараш.

— Ще го арестуваш ли?

— Бъди напълно сигурна, че ще го арестувам. Но не преди да съм…

— Направи го. — Бях изпълнена с яд.

— Виж, страшно много искам да притисна до стената този плужек. — Той размаха листа със снимките пред очите ми. — Но това тук не е достатъчно.

— Но тя е била дете!

— Един второразреден фотограф притежава снимки на дете, което е чистило къщата на бащата на Бастараш преди трийсет години. Не е кой знае какво доказателство. Адвокатът му ще го измъкне още преди да му се е допишкало.

Раздирана между главоболието, мъката за преживяното от Еванджелин, гнева ми към Кормиер и безсилието, че Хипо не може да арестува Бастараш, не съм много сигурна как успях да издържа през останалата част от деня. Предполагам, че адреналинът ми помогна. И ледените компреси.

Когато отказах да се прибера вкъщи, Хипо отиде и купи лед и чорапи. На всеки час сменяше компреса на бузата ми.

В пет часа вече бяхме приключили с последния от шкафовете на Кормиер. Открихме само една папка, която можеше да се окаже интересна.

От снимката на Опал ни гледаше младо момиче с бадемови очи и блестяща черна коса. На плика имаше дата — април 2005.

И двамата с Хипо бяхме съгласни, че Опал можеше да е полуиндианка или полуазиатка по произход и би могло да се окаже, че тя е момичето от река Лак де дьо Монтан. Неидентифициран труп номер три, според Райън. Хипо обеща да направи необходимата проверка в понеделник.

Въпреки че благодарение на ледената терапия на Хипо отокът на бузата ми не беше голям, Хари го забеляза в момента, в който влязох вкъщи.

— Паднах.

— Паднала си? — Тя присви очи.

— По стълбите.

— Просто загуби равновесие и се претърколи?

Когато се съмнява в нещо, Хари те разпитва така, че в сравнение с нея членовете на Инквизицията са група аматьори.

— Някакъв простак ме бутна, като минаваше покрай мен.

Очите й станаха тесни като прорези.

— Кой?

— Господинът не спря, за да остави визитната си картичка.

— Аха.

— Не си заслужава да говорим за това.

— Някакъв варварин те блъска така, че губиш съзнание, а ти казваш, че не си заслужава да говорим за това?

Хари скръсти ръце. За миг си помислих, че ще започне да потропва с крак.

— Най-лошото в цялата тази история беше поведението на Хипо. През цялото време завираше един натъпкан с лед чорап в лицето ми.

Засмях се. Хари не се засмя.

— Има ли някои други инциденти, за които не си заслужава да говорим?

— Добре. Добре. Получих едно странно телефонно обаждане и един странен имейл.

— Странен? Искаш да кажеш, че те заплашваха?

Махнах с ръка. Може би да. Може би не.

— Разкажи ми.

Разказах й.

— Мислиш ли, че е същият тип, който те е блъснал?

— Съмнявам се.

Един пръст с поддържан червен маникюр се насочи към гърдите ми.

— Сигурна съм, че са онези мутри от Тракади.

— Чийч и Чонг? Мисля, че си въобразяваш. Хайде да вечеряме.

След като си тръгнах от студиото на Кормиер, се отбих в магазина на Шварц на „Сейнт Лорънс“ и купих сандвичи с пушено месо. Chez Schwartz Charcuterie hebraique de realreal. Културен еклектизъм. Специалитетът на града.

Докато се хранехме, разказах на Хари за висящия таван и за снимките. Нейната реакция беше същата като моята, само че доста по-подсилена. Как е могла Еванджелин да направи нещо толкова унизително? Нямах отговор на този въпрос. Защо Кормиер е запазил снимките? И тук не можах да отговоря. Защо някой ще нахлуе в студиото и ще иска да ги открадне? Отново нямах отговор.

За да разведря атмосферата, попитах Хари какво е правила през последните два дни. Описа ми посещението си в магазина „Oratoire Saint-Joseph“ и ми показа какви глезотийки си е купила в събота. Две копринени блузи, едно бюстие и едни наистина страхотни червени кожени панталони.

След като разчистих масата, заедно с Хари и Бърди изгледахме един стар филм. В него зъл учен създаваше жени роботи, които генетично бяха програмирани така, че да убиват мъжете над четирийсетгодишна възраст. При други обстоятелства щяхме доста да се посмеем. Тази вечер обаче смехът липсваше.

Когато всяка от нас отиваше в стаята си, за да си легне, Хари ме изненада, като каза, че има планове за следващия ден. Никакви увещания от моя страна не можаха да изтръгнат повече информация от нея.

— Добре, но не ходи по безлюдни места и си отваряй очите на четири — предупредих я аз. — И в имейла, и в телефонното обаждане споменаваха и теб.

Тя махна пренебрежително с ръка.

 

 

Когато в понеделник сутринта излязох от асансьора, заварих Райън да флиртува с Марсел, момичето на рецепцията в НЛСМ. Като ме видя, Марсел учудено повдигна вежди. Това не ме изненада. Синината на бузата ми вече беше станала огромна.

Тръгнах към кабинета си. Райън вървеше подире ми. Когато влязохме вътре, хвана брадичката ми и завъртя главата ми. Избутах ръката му.

— Хипо разказа ли ти какво се случи?

— С най-големи подробности. Можеш ли да разпознаеш този изрод?

— Не.

— Нещо в него да ти е направило впечатление?

— От него може да излезе страхотен защитник в отбора по футбол.

Райън ме хвана за раменете, накара ме да седна на стола, извади от джоба си няколко снимки и ги хвърли на бюрото пред мен.

Изрод. Изрод. Чийч. Мегаизрод. Чонг.

— Ергени номер три и пет.

Там, където беше докоснал лицето ми, кожата ми гореше. Не смеех да вдигна поглед.

Райън посочи снимките на мутрите, които бях избрала.

— Майкъл Мълали. Луи-Франсоа Бабен.

— А останалите от отбора на звездите? — Посочих с ръка другите снимки.

— Горилите на Бастараш.

— Видя ли снимките от тайника в студиото на Кормиер?

— Да. — Замълча за миг. — Съжалявам.

Огледах внимателно лицето на Мълали. Рошава коса, набола тъмна брада. Бандитски поглед. Бабен беше по-нисък и по-мускулест, но имаше вид на палячо.

— Имейлът. Телефонното обаждане. Случката на стълбището. — Райън се облегна на бюрото ми. — Кажи какво мислиш за всичко това.

— Ще бъдат само предположения.

— Предполагай.

— Обикалях и задавах въпроси из Тракади, разговарях със съпругата на Бастараш.

Пред погледа ми изплува един образ. Лицето на Обелин, когато влизаше в беседката. Усетих тежест в гърдите си. Продължих да говоря:

— Проявявам интерес към Кормиер. Той е свързан с Бастараш, който смята, че този факт не ми е известен. На Бастараш не му харесва, че си навирам носа в работите му, и вика копоите си, за да ме прогонят.

— Защо?

— Защото мен лесно може да ме прогони човек.

Погледът на Райън ми даде да разбера, че не съм казала нищо интересно.

— Добре. Да кажем, че Бастараш не е наясно защо изведнъж съм решила да посетя Тракади и защо отивам директно при Обелин. Това го обезпокоява. Праща Чийч и Чонг да разберат какви са намеренията ми. И да ме уплашат.

— Чийч и Чонг?

— Мълали и Бабен. Разговаря ли с тях?

— Не, но съм запознат с полицейските им досиета. Направо са впечатляващи.

— Хипо смята, че е прекалено рано да арестувате Бастараш.

— Прав е. Не искаме да предприемем каквото и да е, преди да сме си оплели кошницата.

— Знаете ли къде се намира?

— Следим го.

Райън се загледа в обувките си. След това се изкашля.

— Наричай ме Ишмаел.

Бях изненадана от неочаквания обрат в разговора ни, от желанието му да играем тази игра и от лесната задача, но веднага разпознах цитата. „Моби Дик“.

— За какво се разказва в тази книга?

— За един тип, който преследва кит с дървена лодка — засмях се аз.

— В книгата се говори за натрапчивите мании.

— Какво искаш да кажеш?

— Захванала си се за тази история с Еванджелин и не пускаш. Упорита си като питбул. Може би трябва да се поуспокоиш.

Усмивката ми изчезна.

— Да се успокоя?

— Държиш се като обладана от тази мисъл. Ако сестрата ти е казала истината, хлапето е починало преди повече от трийсет години.

— Или е била убита — отвърнах троснато. — Дали точно в това не е смисълът на разследването на старите архивирани случаи?

— Чу ли се какво каза само преди няколко минути? Не ти ли мина през ума, че Хипо е прав, като се безпокои за безопасността ти?

— Не мога да разбера какво точно имаш предвид.

Мразя, когато Райън започне да се прави на закрилник. Усетих, че е готов да влезе в тази роля, и това ме накара да се държа грубо.

— Обелин Бастараш е изчезнала, предполага се, че се е удавила. А Кормиер със сигурност е мъртъв.

— Знам.

— Някаква горила се опита да ти види сметката вчера на стълбището. Има огромна вероятност да е Мълали или Бабен.

— Предполагаш, че те са изпратили имейла с текст от песен на „Дет“?

— От всичко, което знам досега, стигам до извода, че тези глупаци не знаят как и ципа на панталона си да вдигнат. Използването на интернет е далече над умствените им способности.

— Тогава кой го е направил?

— Не знам. — Райън се изправи. — Но ще разбера. Вероятно доста хора са замесени. Такива, каквито ти не би могла да разпознаеш. Така че трябва да внимаваш да не те вземат на прицел. Свободна ли си за обяд?

— Какво?

— Обяд. Сандвичи с фъстъчено масло и желе. С риба тон и пълнозърнест хляб.

— Защо? — Бях в лошо настроение.

— Трябва да обядваш. Знам едно хубаво място, където бих могъл да започна с разпита.

 

 

През уикенда на дъното на река Отава, близо до Уейкфийлд, Квебек, е била открита една единайсетметрова яхта. В каютата й са били открити кости. Предполага се, че това са останките на Мари-Ив и Сиприан Дънинг, които изчезнали през 1984 година, след като отплавали в лошо време.

След като Райън си тръгна, прекарах остатъка от деня, анализирайки костите от яхтата.

В десет часа Хипо се обади, за да каже, че Опал е жива и здрава и живее с родителите си в Бе Дюрфе. Семейството е направило уговорката за фотосесията с Кормиер по случай шестнайсетгодишнината на дъщеря си. Останали доволни от резултата.

В единайсет Райън се обади и отмени уговорката ни за обяд. Не обясни защо.

Хари се бе обадила по обяд, докато аз бях излязла да хапна нещо. Не беше оставила съобщение. Позвъних й, включи се гласовата поща.

В четири часа вече бях готова с черновата на доклада за костите от яхтата. Едните бяха на мъж, другите на жена. Всички изследвания показваха, че това са останките на господин и госпожа Дънинг.

В четири и трийсет и пет Райън отново се обади:

— Тръгваш ли към къщи?

— След малко.

— Ще те чакам там.

— Защо?

— Реших да покажа снимките на Мълали и Бабен на вашия портиер.

— Имаш предвид онези двамата, които са разпитвали за апартамента ми. Съвсем бях забравила за тях.

Чух как драсна клечка кибрит и после дълбоко пое въздух. Когато заговори отново, в гласа му имаше известна промяна:

— Доста ти се накарах тази сутрин.

— Няма нищо. Разочарован си, защото няма напредък със старите случаи. С разследването на трупа от река Лак де дьо Монтан и изчезването на Фийби Куинси. Аз съм разочарована, защото нищо не мога да открия за Еванджелин. — Преглътнах. — И се тревожиш за Лили.

— Тя се справя добре. Спазва стриктно програмата.

— Радвам се, наистина.

— Как е Кати?

— Все още е в Чили.

— А Пийт?

— Сгоден.

— Сериозно?

— Сериозно.

Чух как Райън пое дима в дробовете си. После издиша.

— Трудно е човек да се върне.

Лили към нормалния живот? Райън при Лутиша? Не попитах.

— Темпи…

Изчаках, докато отново си дръпна от цигарата, нямах представа накъде отива целият този разговор.

— Бих искал да ми разкажеш за скелета, който ти е изпратил приятелят на Хипо. — Райън отново звучеше съвсем делово.

— Когато кажеш.

— Довечера?

— Добре.

— Да вечеряме заедно?

— Трябва първо да видя какво ще прави Хари.

— Покани я да дойде с нас.

— Поканата не прозвуча много искрено.

— Не беше.

Божичко, какво ставаше?