Кати Райкс
Пепел от кости (40)

39

Докато прекосявахме бързо Ил д’Орлеан, разказах на Райън за разговорите ми с Клодин и Обелин.

— Поставила си я под двоен обстрел. — Райън наистина беше впечатлен. — Мъжът ти е мръсен бандит. Сестра ти е била вързана и снимана гола.

— Обелин твърди, че Дейвид няма вина за нищо от това, в което го подозирам, и че той всъщност е помогнал на някои от момичетата. Спомни си разговора ни с Кели Сикард.

— Кого обвинява тя?

— Бивш служител на свекър й.

— Кой е той?

— Не знае или не иска да съобщи името му. Казва, че Дейвид го е уволнил през 1980 година. Факт е обаче, че някой е убил тези момичета и единствената ни следа води към Бастараш. Не можем да не обърнем внимание на това.

Райън зави към рампата. Последва кратко спускане, колата намали скоростта си и вече бяхме на магистрала двайсет. Замълчах, не исках да преча на Райън, докато шофираше.

Мислите ми се насочиха към събитията от последните двайсет и четири часа. Дейвид Бастараш. Кели Сикард. Клодин Клоке. Подгизналото и подпухнало от водата тяло на Клер Бриду.

Хари. Вече беше сряда. Не я бях виждала от неделя вечер. Не я бях чувала, откакто се обади на мобилния ми телефон в понеделник сутринта.

Един образ в съзнанието ми водеше след себе си друг. Еванджелин, завързана с въжета. Момичето на пейката. Клодин — истинска трагедия. Момичето със смесен расов произход, извадено от река Лак де дьо Монтан.

Възможно ли бе Еванджелин все още да се занимава с порнография? Това ли беше тайната, която Обелин криеше?

Откъси от отделни реплики се въртяха в ума ми отново и отново. Сикард говори за анонимния Пиер: „Бях само по мокасини, а един мъж с препаска около слабините спа с мен“. Коментарът на Бастараш: „Току-що бях излязъл от гимназията, когато това момиче се правеше на индианска принцеса“.

Безсъзнателното ми „аз“ отново ме потупа по рамото.

Бастараш знаеше, че видеото с момичето на пейката е старо. Беше заснето в къщата му. Нямаше начин да не е замесен. Всъщност наистина ли беше така? На колко години е бил тогава? Каква е била по онова време ролята му в бизнеса на семейство Бастараш?

Потупването по рамото продължи още по-настойчиво.

Човешкият мозък е странно нещо. Химически елементи. Електричество. Течности. Цитоплазма. Ако елементите се свържат правилно — работи. Никой не знае точно какъв е механизмът.

Но частите на мозъка могат да действат точно както правителствените агенции. Стягат редиците си и опазват специфичната информация, с която разполагат. Главен мозък. Малък мозък. Преден дял. Двигателна част на мозъчната кора. Понякога е необходим катализатор, за да ги накара да обменят информация.

През последните дни невроните ми бяха поели огромно количество информация, но не я бяха обработили. Неочаквано настъпи някаква промяна. Долната част на мозъка ми започна да контактува с горната. Защо? Капанът за сънища на Клодин Клоке.

— Ами ако Обелин казва истината? — попитах аз и се надигнах на седалката. — Ако перверзникът, когото търсим, е мъжът, работил за бащата на Бастараш?

— Възможно е.

— Когато с Хари отидохме в Тракади, Обелин спомена някакъв бивш служител на свекър й. Каза, че съпругът й го е уволнил и не са се разделили никак приятелски.

Райън не каза нищо.

— Този бивш служител е проектирал сауната, която после е била превърната в беседка. Бил е смахнат на тема индианско изкуство. Правил е резбовани пейки. Колони с тотеми. — Замълчах, за да видя ефекта от думите си. — Кели Сикард каза, че Пиер я е карал да носи мокасини. Какъв беше коментарът на Бастараш, когато му показа снимката с момичето на пейката?

— Каза, че момичето се е правело на индианска принцеса. — Райън очевидно ме слушаше.

— На снимката нямаше нищо, което да подсказва някаква връзка с индианското изкуство. И филмчетата, които изброи Сикард. Помисли си какви са заглавията им.

— Кучи син.

— Клодин имаше капан за сънища. Каза, че го е получила от мъжа, при когото е живяла, преди да отиде при Обелин. Ами ако „агентът“ и приятел на Кормиер — Пиер, е човекът, когато Бастараш е уволнил? Същият, който е държал Клодин при себе си?

Райън стисна още по-здраво волана.

— Тогава каква е ролята на Бастараш?

— Не съм сигурна. — Започнах да прехвърлям разни факти из ума си. — Бастараш е все още хлапе. Вижда, че в дома му се снимат порнофилми. Това никак не му харесва и решава, че ще му сложи край в момента, в който старецът предаде богу дух.

Райън очевидно обмисляше думите ми.

— Как нарече Клодин онзи изрод?

— Не знаеше името му. Или не искаше да го каже. — Разказах му как играхме на думи и как тя ги закръгляше. — Според Клодин прилагателните са плоски или разкривени. Към плоските прибавя „о“, а към разкривените — не. В това няма никаква логика, просто нейният мозък ги възприема по този начин. Каза, че бил лош. Мал-о.

Райън очевидно се замисли. После добави още едно „ако“ в моя и без това дълъг списък.

— Ами ако „лош“ е разкривено прилагателно? Такова, което не може да се закръгли?

— Тогава към него не можеш да прибавиш „о“.

— Точно така.

Разбрах накъде бие Райън.

— Ами ако това е името му? Мало… — Невроните ми отново активно се включиха: — Пиер Мало!

Райън вече говореше по мобилния си телефон. Чух го как нарежда на някого да направи проверка.

Движехме се на запад, трафикът беше натоварен. Наблюдавах ауспуха на колата пред нас. Слънчевите петна по багажника и покрива й. Дъвчех кожичката на пръста си.

Беше изминал час, откакто напуснахме Квебек Сити, когато телефонът на Райън иззвъня.

— Райън.

Пауза.

— Къде?

Пауза.

— По дяволите!

Последва още една кратка пауза, после той затвори телефона си и го хвърли отпред на таблото.

— Какво става? — попитах аз.

— Изпуснали са Бастараш.

— Как?

— Спрял е на една бензиностанция. Влязъл е в ресторанта. И не излязъл.

— Изоставил ли е мерцедеса?

Райън кимна.

— Или някой го е чакал, или случаен човек го е качил.

След няколко минути беше ред на моя телефон.

През последните четирийсет и осем часа на практика не бях спала. Издържах, защото от време на време подремвах за малко и защото адреналинът ми беше висок. Това, което се случи впоследствие, беше изцяло по моя вина.

Погледнах кой се обажда и почувствах огромно облекчение. Последвано от тревога.

Тя надделя, затова приех обаждането, но не казах нищо.

— Чуваш ли ме, како?

— Да. — Гласът ми беше леден.

— Ядосана си. — Хари разбираше и от половин дума. — Знам какво ще ми кажеш сега.

— Къде, по дяволите, беше?

— Да, сър. Тъй вярно. Мога да обясня.

— Не е необходимо да си правиш труда.

— Исках да те изненадам.

Колко пъти бях чувала тези думи?

Телефонът на Райън иззвъня отново. Чух, че отговори.

— Кой е там? — попита Хари.

— Казвай какво искаш?

— Преди съвсем да се ядосаш и да побеснееш, нека да ти кажа какво открих.

— Не е ли по-добре да ми кажеш къде беше?

— В Торонто. Разговарях с Флан О’Конър. И научих някои много интересни неща.

— Имаш ли нещо за писане? — попита Райън, докато все още държеше телефона на ухото си.

— Изчакай — обърнах се към Хари.

— Къде си? — попита тя в момента, в който оставях телефона си на таблото.

Изрових лист и химикалка от чантата си.

— Улица „Рустик“ 13.

Записах набързо адреса, който Райън повтаряше. Когато свърших, чух от телефона си, че Хари нещо говори. Не й обърнах внимание.

— „Пиерфон“, до „Шери“ — диктуваше Райън, а аз записвах. — Около два километра след Монте дьо л’Еглиз, наляво. След игрището за голф и природния резерват? Разбрах.

— Значи Пиер Мало живее в покрайнините на Монреал? — попитах аз, докато записвах цялата информация.

Райън кимна.

— Мили боже, Райън! Това сигурно е къщата, която Кели Сикард описа.

— Напълно възможно е.

— Спомняш ли си колко яростно ни убеждаваше Бастараш, че трябва да търсим в собствения си заден двор?

— Тогава реших, че това е неговият начин да ни каже да вървим на майната си.

— Обелин каза, че Мало и съпругът й имат някакво споразумение помежду си. Каза още, че се нуждаят един от друг. Мислиш ли, че Бастараш ще се опита да се свърже с Мало?

— Беше се отправил към Монреал.

Прочетох отново указанията.

— Кой природен резерват?

— Боа дьо Л’ил Бизар.

Усетих, че гърлото ми се стяга.

— Пристанът за лодки!

— Какво? — Райън задмина един миникупър.

— Съскинд каза, че според анализа на диатомите има връзка между трупа, намерен в река Лак де дьо Монтан, и пристана за лодки в Боа дьо Л’ил Бизар.

— Сигурна ли си?

— Да.

През ума ми мина една ужасна мисъл.

— Ако Мало е получил Фийби Куинси чрез Кормиер, както е получил и Кели Сикард, то много е възможно в момента да я държи в къщата.

От телефона ми се чу едно остро изсвирване. Съвсем бях забравила, че Хари все още ни слуша. Сложих телефона до ухото си.

— Трябва да затварям.

— Наистина ли откри кой е отвлякъл момиченцето? — По гласа на Хари личеше, че се вълнува точно толкова, колкото и аз.

— В момента не мога да разговарям с теб.

— Виж, знам, че си ми бясна. Постъпих безразсъдно. Нека да направя нещо, за да се реванширам.

— Затварям.

— Искам да помогна. Моля те. Чакай. Знам. Мога да отида там и да наблюдавам мястото…

— Не! — Гласът ми прозвуча като писък.

— Искам да направя нещо.

— По никакъв начин.

Райън ме гледаше въпросително.

— Не съм глупачка, Темпи. Няма да позвъня на звънеца на този Мало. Просто ще го наблюдавам, докато вие с мосю Прекрасен пристигнете.

— Хари, слушай ме — опитвах се да бъда спокойна. — Не се доближавай до къщата. Този човек е опасен. С него шега не бива.

— Ще те накарам да се гордееш с мен, како.

И ми затвори телефона.

— Господи, пресвета Богородице!

Натиснах копчето за повторно набиране.

— Какво става? — попита Райън.

— Хари ще отиде да наблюдава къщата на Мало.

— Спри я.

Телефонът на Хари даваше свободно, след това се включи гласовата поща.

— Не вдига. Господи, Райън! Ако сме прави за Мало, то този човек е истинско чудовище. Ще убие Хари, без да му мигне окото.

— Обади й се отново.

Обадих се. Гласова поща.

— Няма да успее да открие къщата на Мало — каза Райън.

— Телефонът й има GPS.

Погледите ни се срещнаха.

— Протегни се отзад и ми подай сигналната лампа.

Разкопчах колана си, обърнах се и вдигнах сигналната лампа от пода.

— Закачи я за твоя сенник.

Закачих лампата с лепенка.

— Включи я в гнездото на запалката.

Направих го.

Райън включи аварийните светлини.

— Свали надолу сенника и включи.

Направих го. Лампата започна да издава пулсираща червена светлина.

Райън включи сирената и натисна газта до ламарината.