Кати Райкс
Пепел от кости (27)

26

Предполагам, че съзнанието ми беше замъглено от недоспиването.

Или може би причината беше в ранното телефонно обаждане на Пийт, за да уговорим условията на развода. И попълването на документите. И притесненията на младата Самър, че не може да намери кой да организира сватбеното тържество.

Когато човек се обръща назад, винаги има за какво да се притеснява. Мислех си, че не се бях справила достатъчно добре.

След разговора с Пийт събудих Хари и й казах какво съм открила в интернет. След това й се извиних, че отново ще трябва да я оставя сама.

Казах й, че трябва да съм сигурна.

Хари излезе да обиколи магазините. Аз отидох в лабораторията.

Отне ми само един час, за да прегледам отново скелета. Сега диагнозата беше съвсем очевидна. Как може да не съм се сетила какво означават тези увреждания?

Но този ужас, казах си аз, е свързан с други места и други времена. Не със Северна Америка през двайсети век.

Така е. Въпреки това трябваше да се сетя.

Когато свърших с прегледа на костите, включих компютъра, исках да съм добре подготвена за предстоящия разговор с Хипо. Точно излизах от браузера, когато чух „пинг“ и разбрах, че съм получила ново съобщение.

Да искаш да се свържеш през уикенда с някого, който работи в държавна институция, е все едно да се обадиш на папата сутринта на Великден. Почудих се кой би могъл да ми праща имейл в събота сутринта и кликнах върху входящата кутия.

Адресът на изпращача ми беше непознат: [email protected].

Отворих съобщението и замръзнах на място от ужас.

„Темперанс,

Гледам отрязаната ти глава в лицето…

Смърт. Съдба. Осакатяване.“

Под текста имаше снимка.

Четвъртък вечер. Двете с Хари излизаме от ресторанта „Милос“, светлината идва откъм гърба ни.

Вперих поглед в снимката, едва си поемах въздух. Не беше само шокът от това, че виждам собствения си образ. Или мисълта, че някой ме е наблюдавал. Нещо не беше както трябва. Не беше на мястото си.

В този момент го съзрях.

Главата на Хари беше върху моето тяло, а моята — върху нейното.

Съсредоточих вниманието си върху думите в курсив. Поезия? Текст на песен?

Отново включих браузъра и потърсих думите „смърт“, „съдба“ и „осакатяване“. Всички линкове водеха до едно и също нещо.

Дет^[1] е хевиметъл група, създадена през 1983 и разпаднала се през 1999. Смята се, че нейният основател, Чък Шулдинър, е бащата на жанра детметъл. Албумът „Съдба“ излиза през деветдесет и втора година. Едно от парчетата в него се нарича „Осакатяване“.

Когато прочетох думите на песента, сърцето ми започна бясно да бие. Стихът от имейла беше взет от там. Както и припевът. Препрочетох го отново и отново.

Трябва да умреш в мъки.

Осакатяване.

Боже мили! Къде беше Хари сега?

Позвъних на мобилния й телефон. Не отговори. Оставих съобщение.

Кой беше този идиот от [email protected]?

Отново, както и при телефонния разговор, усетих, че стомахът ми се свива.

Чийч?

Последваха същите въпроси, както и преди.

Някой, който се правеше на мъжага, ме ухажваше? А може би ме заплашваше? Но защо?

В този момент се ядосах.

Поех дълбоко въздух и набрах номера на Фернанд Колбърт. Той вдигна телефона.

— И в събота ли работиш? — попитах го аз.

— Трябва да инсталираме едно подслушвателно устройство.

Знаех, че не трябва да разпитвам повече.

— Надявам се, че молбата ми не те е затруднила.

— Не. Освен това обичам соса за барбекю.

— Има ли някакви резултати от проследяването?

— И да, и не.

— Как така?

— Чакай да ти обясня. Телефонните компании проследяват всички входящи и изходящи разговори при стационарните телефони. Може би единствено изключение правят тези разговори, които се извършват от един и същ номератор. При мобилните телефони нещата не стоят така.

— И това е положителната страна на отговора?

— Точно така. Ето какво става, когато звъниш от мобилен телефон на стационарен. Набираш номера от мобилния. Той се обажда на най-близката клетка. Използва се същата технология, както при устройството, което разпознава телефонните номера. Все едно телефонът ти казва: „Аз съм телефонът на Темпи и искам да се обадя на 1-2-3-4-5“. Клетката изпраща позвъняването ти до централния мобилен оператор, който го препраща на стационарната телефонна система. Следиш ли какво ти казвам?

— Дотук — да. Имам усещането, че вече стигаме до същността на нещата.

— Централният мобилен оператор се свързва с централната стационарна телефонна станция, обслужваща областта, в която се намираш. Оттам позвъняването се препраща към местната телефонна станция и оттам до телефона ти. На всеки етап телефонът ти се идентифицира и записва, защото се плаща на всички по веригата. Телефонният ти номер е свързан не само с теб, но и с оператора, който го обслужва. Проблемът е в това, че информацията не се пази на едно място и компаниите отказват да правят такива справки, освен ако нямат съдебно разпореждане и не им се заплатят направените разходи. Другият проблем е, че при някои мобилни оператори не е необходимо да представиш лична карта, още по-малко валидна лична карта, за да ползваш услугите им.

— И всеки идиот може да си купи карта с предплатени минути и след това да я изхвърли.

— Точно така. Телефонният номер не ти върши никаква работа, ако не знаеш на кого е.

— А моят идиот си е купил телефона от Уол Март^[2]? — предположих аз.

— Да, или от който и да е друг магазин. Ако е нещо наистина много важно, бихме могли да открием къде е бил купен телефонът. След това ще прегледаме охранителните камери и така ще открием този, когото търсим.

— Не. На този етап това не е нужно. Обаче имам още една молба.

— Ще трябва да ми донесеш цяла каса сос.

— Дадено, щом толкова обичаш барбекю.

Разказах му за имейла, без да съобщавам съдържанието му.

— Някакъв изрод ли те тормози?

— Не съм сигурна, но е възможно.

— Заплашва ли те?

— Не явно.

— Щом този тип така добре се справя с телефона, надали има смисъл да се опитваме да го проследим чрез имейла.

— Предположих, че така ще кажеш.

— Ето една възможност. Човекът се движи наоколо с лаптоп, снабден с карта за безжично свързване, и търси мрежа. След като успее да се прикачи, създава адрес в хотмейл, като използва фалшиви данни. Изпраща имейла, затваря лаптопа и си заминава.

— Значи можеш просто да си седиш в колата и да използваш чужд интернет?

— Oui. IP адресът, от който е пратен имейлът, вероятно принадлежи на човек, който дори не знае, че някой се е прикачил. Някои го правят просто заради спорта. Наричат го „война на колела“ дори когато ходят пеша. Мотаят се наоколо и търсят WI FI, за който могат да се прикачат, дори си правят антени от кутии за чипс. Можеш дори да си купиш писалка, която започва да свети зелено, когато на десет метра от теб има сигнал.

Чудесно. Още нещо, за което да се тревожи човек.

— Има още един номер — продължи Колбърт. — Много хотели имат интернет, достъпът до който е свободен, тъй като не искат да обучават гостите си как да използват сървъра на хотела. Ако системата е затворена, на потребителя му е необходима парола, която може да стига до трийсет и два знака, но при отворена система сигналът на сървъра се предава до всички безжични устройства в обсега. Така че ако спреш колата си на паркинг между два хотела близо до летището, ще можеш напълно анонимно да се включиш в безжичната им мрежа.

— Това не е никак окуражаващо.

— Така е. Но съм готов да опитам.

Благодарих на Колбърт и затворих телефона.

Добре. Време беше да споделя с Райън.

Вместо това позвъних на Хипо.

Вдигна телефона веднага. Дотук със свободното време в бляскавия свят на блюстителите на закона.

— Имам новини за скелета от Римуски — започнах аз.

— Така ли? От толкова време съм се заровил в онези ужасни шкафове, че съвсем забравих за проблема на Гастон.

— Агент Тике е взел костите от братята Уейлън, които са ги купили от заложната къща на Джери О’Дрискол в Мирамиши. О’Дрискол от своя страна ги е купил от Том Джунс, който твърдял, че ги е изкопал от индианско гробище.

— Звучи като турнир по ориентиране, в който трябва да следваш указателните знаци. — Хипо говореше неясно, сякаш дъвчеше карамелен бонбон.

— О’Дрискол каза, че гробището се намирало на някакъв остров. Открих надписа Ile-aux-Becs-Scies върху черепа на момичето.

— Да спомням си, че ме попита какво значи becs scies.

— Ile-aux-Becs-Scies сега се нарича остров Шелдрейк.

Хипо промърмори нещо неразбираемо.

— Карамелени бонбони ли ядеш?

— Нуга.

— Площта на остров Шелдрейк е трийсет и два акра, намира се в реката Мирамиши, на около осем мили източно от Чатъм. В началото на деветнайсети век там са държали под карантина новопристигналите емигранти. През 1844 година местното управление на Ню Бранзуик го превръщат в колония за прокажени.

Хипо спря да дъвче.

— Какво каза?

— В провинцията е имало епидемия от проказа.

— Проказа като в Библията? Хора, на които им падат пръстите от ръцете и краката?

— В някои случаи — да. Проказата се причинява от микобактериум лепра. Сега това заболяване се нарича болест на Хансен.

— Значи в Ню Бранзуик е имало прокажени?

— Да, Хипо. В Ню Бранзуик.

— Как така никога не съм чувал за това?

— Проказата носи много лоша слава. Особено по онова време. Много хора са смятали, че прокажените сами са виновни за болестта си, защото са грешни или нечистоплътни. Цели семейства са били изолирани. Никой не искал да говори за тази болест. Наричали я просто болестта.

— Кога е станало това?

— Първите случаи се появили около 1820 година. През следващите две десетилетия симптомите започнали да се проявяват при все повече и повече хора. Първоначално в едно и също семейство, а после и сред съседите. Седем души починали. Здравните власти започнали да изпадат в паника.

— По дяволите!

— Имай предвид, че проказата е едно от заболяванията, от които хората най-много се страхуват. Съществува от хиляди години, страхотно обезобразява болните и до 1940 година е била нелечима. Но тогава хората дори не са знаели дали е заразна.

— Заразна ли е?

— Да, но механизмът на заразяване не е много ясен. В продължение на много време се е смятало, че заболяването се предава при продължителен контакт с болния. Днес повечето учени смятат, че бактерията се разпространява по въздушно-капков път. Като туберкулозата.

— Значи наистина е опасно да си в близост до прокажен.

— Проказата не е смъртоносно заболяване, нито пък се предава от човек на човек толкова лесно. Това е хронично състояние, от което могат да се заразят хора, които имат генетично предразположение. Вероятно около пет процента от населението. Но всичко това не е било известно през деветнайсети век.

— И затова болните са били изолирани?

— През 1844 година в Ню Бранзуик е приет закон, според който всеки, който прояви симптоми на проказа, е трябвало да бъде изолиран. Назначена е била здравна комисия, която е имала правото да посещава, преглежда и отстранява от домовете им всички, за които е имало съмнение, че са се заразили. Избрали са остров Шелдрейк, защото там били останали няколко порутени сгради.

— Като на онова място в Хаваите.

— Молокай. Да. Само че положението на Шелдрейк е било по-лошо. Болните са били оставени с малко храна, в лоши жилища и практически без медицински грижи. Колонията е съществувала в продължение на пет години. Там е имало трийсет и седем болни, от тях петнайсет са умрели и са били погребани на острова.

— Какво се е случило с останалите?

— Някои са успели да избягат. Между тях е било и едно десетгодишно хлапе.

Барнабе Савоа. Неговата история ме накара да се разплача. Ужасено, детето избягало и отишло на единственото място, което познавало. У дома. Барнабе е бил изтръгнат от ръцете на родителите си, след като властите ги заплашили с оръжие. Бил е завързан и изпратен отново на острова.

— И деца ли са пращали там?

— Много. И бебета са се раждали на Шелдрейк.

— Кретени! Тези, избягалите, хванали ли са ги?

— Повечето са били заловени и изпратени обратно там. След това правилата са станали още по-строги. Всички болни са били затворени в една сграда, около нея е имало ограда и времето за разходки на чист въздух е било силно ограничено. Наели са въоръжена охрана, която да прилага новите разпореждания.

В съзнанието ми изплува една картина. Деца с изкривени черти на лицата и увити в парцали пръсти. Кашлят. Плачат за майките си. С мъка прогоних от съзнанието си този образ.

— А какво станало с другите, с онези, които оцелели?

— Не знам какво е станало с тях. Ще направя още проучвания.

— Какво общо има всичко това със скелета на Гастон?

— Момичето е страдало от проказа.

Чу се някакъв шум. Представих си как Хипо мести телефонната слушалка от едното ухо на другото и обмисля цялата информация, която се съдържаше в последното ми изречение.

— Искаш да кажеш, че хлапето е умряло преди сто и шейсет години?

— Така изглежда.

— Значи това е краят на историята.

— Познавам една археоложка от университета на Ню Бранзуик във Фредериктон. След като получа официално разрешение да взема останките, ще й се обадя.

Нещо се блъсна в нещо друго, след това прозвуча глас в далечината.

— Изчакай.

Гласовете станаха приглушени, вероятно Хипо беше притиснал слушалката до гърдите си. Когато отново се обади, гласът му звучеше странно.

— Чуваш ли ме?

— Да.

— Няма да повярваш какво се е случило.