Кати Райкс
Пепел от кости (33)

32

Хипо и Райън дойдоха при мен.

— Това видео е снимано в къщата на Бастараш в Тракади. — Посочих образа, замръзнал на монитора. — Можете да видите колоните с тотемите през прозореца.

Хипо се наведе толкова близо до мен, че клечката за зъби, която стърчеше от устата му, едва не одраска бузата ми.

— До този смешен навес?

— Това е беседка.

— Какъв е този туземен кич?

— Сега не става въпрос за това.

Хипо се намръщи и премести клечката за зъби в другия край на устата си.

— Ти видя ли колоните и беседката в имота на Бастараш? — попита Райън.

— Да, в задния двор.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Може дори да съм видяла и резбованата пейка, на която седи момичето.

Хипо се изправи, клечката за зъби сочеше към Райън. Заговори, без да я вади от устата си.

— Видеото е старо.

— Хлапето не е.

— И обезсмъртява циците си в бърлогата на Бастараш.

— Така е.

— Това достатъчно ли е, за да го арестуват?

— Според мен, да.

— На какво основание?

— Сигурен съм, че съдията ще намери основание.

— Да се обадя ли в Квебек Сити, докато ти изискаш съдебна заповед?

Райън кимна.

Хипо излезе, а Райън се обърна към мен:

— Добра работа свърши, Орлово око.

— Благодаря.

— Мислиш ли, че можеш да издържиш още малко? — Кимна с глава към монитора.

— Несъмнено.

— Чудесно.

 

 

В четири часа Бастараш вече беше задържан, а Райън беше получил заповед за обиск в апартамента му и в бара в Квебек Сити. Но не и за къщата в Тракади, тъй като Бастараш не живееше там.

Райън ме откри в залата за конференции, където все още преглеждах мръсните филмчета. Бях спирала няколко пъти, за да проверя дали Хари не е оставила някакво съобщение на телефоните вкъщи, в офиса и на мобилния ми телефон. С изключение на това въобще не бях почивала.

— Адвокатът на Бастараш пристигна в затвора още преди вратата да щракне зад гърба му. Беснееше. Можеш ли да си представиш?

— Той знае ли, че клиентът му се занимава с детска порнография?

— Тя. Изабел Франкьор. Ако я слушаш, Бастараш заслужава да получи правителствен орден.

— Пуснаха ли го?

— Франкьор работи по въпроса. Ченгетата в Квебек Сити казват, че могат да го задържат за двайсет и четири часа. След това или трябва да му предявят обвинение, или да го пуснат.

— И какво ще правиш сега?

— Хипо ще го претърси, докато аз си поприказвам с него.

— Значи заминаваш за Квебек Сити.

— Хипо вече изкарва колата от гаража.

— Искам да дойда с вас.

Погледът на Райън се задържа върху мен доста дълго, очевидно искаше да разбере какво възнамерявам да правя.

— Ако се наложи да споменем имената на приятелките ти, аз ще го направя.

Искаше ми се да възразя, но се отказах.

— Добре, случаят е твой.

— Та как се казваха те?

— Еванджелин и Обелин.

— Ти си само и единствено наблюдател.

— Бъди сигурен, че добре ще го наблюдавам.

Десет минути по-късно вече се движехме на североизток по магистрала 40, която минава успоредно на Сейнт Лорънс. Хипо караше. Райън седеше до него. Аз бях отзад, клатех се, подскачах и се опитвах да не повърна.

По пътя Райън ни обясни плана си. Едва го чувах от пращенето, което се носеше от радиото. Помолих Хипо да го спре.

Ето каква беше стратегията. Двамата с Райън щяхме да отидем в затвора „Дорсанвил“, където Бастараш беше задържан. Хипо щеше да продължи към града и да види как върви обискът в бара на Бастараш.

Обикновено от Монреал до Квебек Сити се стига за три часа. Хипо го взе за малко повече от два. На няколко пъти проверявах телефона си. Хари не се беше обаждала. Повтарях си, че тя има навика да дезертира, когато стане напечено. Въпреки това тревогата ми нарастваше. Защо не се обаждаше?

Когато наближихме града, Райън телефонира, за да предупреди, че идваме. Хипо ни остави близо до затвора и се изстреля със страхотна скорост. Докато минем през системата за сигурност, Бастараш вече ни чакаше в стаята за разпити. До вратата стоеше един от пазачите. Изглеждаше така, сякаш краката го боляха.

Може би бях гледала прекалено много епизоди на „Семейство Сопрано“. Очаквах да видя някой с типичен гангстерски вид. Коса, намазана с брилянтин. Златни вериги. Мускули, напомпани от стероиди. Вместо това пред мен стоеше огромен като кит мъж с малки свински очички, облечен в евтин костюм от полиестер.

В стаята имаше обичайните четири стола и една маса. С Райън седнахме един до друг. Бастараш се разположи срещу нас. Учудих се, че Франкьор отсъстваше.

Райън се представи, обясни, че работи за полицията на провинция Квебек и че идва от Монреал.

Свинските очички се насочиха към мен.

— Бихте ли искали да изчакаме адвоката ви? — попита Райън, без да си дава труд да задоволи любопитството на Бастараш.

Чудесно. Нека се чуди коя съм.

— Frippe-moi Tchu — грубо преведено от шиак, това означаваше „гледай си работата“. — Притежавам заведения и спазвам законите. Кога вие, глупаци такива, най-после ще си го набиете в главите?

— Притежаваш барове за стриптийз.

— Последния път, когато проверих, екзотичните танци бяха все още законни в тази страна. Всяко едно от момичетата ми има осемнайсет години.

Тонът на Бастараш беше подобен на този на Хипо.

— Сигурен ли си в това?

— Проверил съм личните им карти.

— Да не би някоя да се е изплъзнала от проверката?

Бастараш стисна плътно устни и пое въздух през носа си. При това се чу леко свиркане.

— Доста по-младичка е. Само на шестнайсет. Чудя се дали вече са й свалили шините от зъбите?

Бастараш се изчерви.

— Хлапето е излъгало.

Райън зацъка с език и леко поклати глава.

— Какви са децата днес!

— Не се е оплаквала досега.

— Харесваш младите момичета, нали, Дейв?

— Хлапето се закле, че е на двайсет и три.

— Възраст, съвсем подходяща за човек като теб.

— Виж, на този свят има два вида жени. Такива, с които си лягаш, и такива, които можеш да заведеш вкъщи в неделя на обяд. Тази мацка не беше от тези, дето можеш да заведеш вкъщи и баба да сервира традиционното си печено. Нали разбираш какво искам да ти кажа?

— Ти обаче си попаднал на третия тип.

Бастараш вирна глава.

— Такива, дето могат да те вкарат в затвора — поясни Райън.

Лицето на Бастараш се изчерви още по-силно.

— Все същите изтъркани номера. Каза, че било законно, защото е пълнолетна. Какво искаш, да й проверявам зъбите като на кон ли?

— А проституирането? Това законно ли е?

— Когато момичето излезе от бара, не можем да контролираме личния му живот.

В отговор Райън замълча, от опит знаеше, че повечето разпитвани се чувстваха длъжни да говорят. Но не и Бастараш.

— При нас има няколко изчезнали момичета — продължи Райън. — И някои починали. Знаеш ли нещо по този въпрос?

— Нямам връзки в Монреал.

Сега Райън използваше друг номер при разпитите. Неочаквано променяше темата.

— Обичаш ли филмите, Дейв?

— Какво?

— Светлини! Камера! Екшън!

— За какво, по дяволите, говориш?

— Нека да позная. Решил си да се захванеш с нов бизнес. Ще се правиш на продуцент от Холивуд ли?

Бастараш беше поставил ръцете си върху масата, беше сплел пръстите си, които приличаха на дебели кебапчета. Когато чу въпроса на Райън, стисна юмруци.

— Голи цици на пилон. Доста долно.

Бастараш го изгледа гневно, но не каза нищо.

— Филми. Това е големият бизнес.

— Ти съвсем си откачил.

— Нека да предположим, съвсем хипотетично, че някое хлапе иска да изкара пари. Ти й предлагаш да го направи пред камера. И тя се съгласява.

— Какво?

— Прекалено бързо ли ти говоря, Дейв?

— За какво става въпрос тук?

— Знаеш много добре за какво говоря.

— За порнофилми ли?

— При това много специални.

— Нищо не разбирам, човече.

Гласът на Райън стана леден:

— Говоря за детско порно, Дейв.

Бастараш разтвори юмруците си и удари силно по масата.

— Аз-не-се-занимавам-с-деца.

Пазачът надникна в стаята.

— Всичко наред ли е?

— Няма проблем — обади се Райън.

Докато Бастараш седеше, впил поглед в Райън, аз го огледах по-внимателно. Гънките по врата и корема му изглеждаха доста твърди, а ръцете му бяха изтъкани от мускули. Съвсем не беше каче с лой, както си бях помислила в началото.

Без да изпуска Бастараш от поглед, Райън се протегна и извади от джоба си една от многото снимки, които бях принтирала от папката на Кормиер със заглавие „Вино от класа“. Без да каже дума, той я плъзна през масата към Бастараш.

Той погледна момичето, което седеше на пейката. Наблюдавах езика на тялото му. Не забелязах никакво напрежение.

— Провери ли личната карта на това момиченце? — попита Райън.

— Никога не съм го виждал.

— Как се казва?

— Казах ти. — Свинските очички се вдигнаха нагоре. — Никога не съм виждал тази млада дама.

— Познаваш ли фотограф на име Станислас Кормиер?

— Съжалявам.

Бастараш започна да придвижва палеца си по една драскотина на масата.

Райън посочи снимката.

— Свалихме това от компютъра на Кормиер. Част от едно гадно видеофилмче. Има още доста като него.

— Светът е пълен с изроди.

— Това твоята къща ли е?

Палецът замръзна на място.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Чудесен пейзаж.

Бастараш присви очи и загледа снимката, след това я бутна към Райън с месестия си пръст.

— И какво, ако е моята къща? Току-що бях излязъл от гимназията, когато това момиче се правеше на индианска принцеса.

В главата ми прозвуча едно предупредително звънче. Нещо не беше наред. Избутах го настрани, щях да си помисля по-късно.

Една след друга Райън извади снимките на Фийби Куинси, Кели Сикард, Клодин Клоке и възстановката на лицето на момичето от река Де Мил Ил. Бастараш едва-едва ги погледна.

— Съжалявам, човече. Ако можех, щях да ти помогна.

След това Райън му показа и снимки от аутопсиите на момичетата от река Лак де дьо Монтан и Дорвил.

— Господи, мили боже! — Бастараш примигна, но не отмести погледа си.

Райън посочи снимките на Куинси и Сикард.

— Тези момичета също се появяват в колекцията на Кормиер.

Това не беше съвсем вярно за Куинси, но се доближаваше до истината.

— Изчезнали са. Искам да знам защо.

— Ще ти го кажа още веднъж. Не знам нищо нито за порнофилмите, нито за изчезналите момичета.

Бастараш вдигна поглед към тавана. Искаше да се успокои? Или се чудеше как да отговори? Когато отново погледна надолу, лицето му беше съвсем безизразно.

— Двамата кретени на име Бабен и Мълали за теб ли работят? — Райън отново смени темата.

— Сега ще изчакам пристигането на адвоката ми. Колкото и да ми е приятно всичко това, време е да си ходя. Трябва да си гледам бизнеса.

Райън се облегна назад и скръсти ръце.

— Изненадваш ме, Дейв. Чувствителен човек като теб. Предполагах, че още ще си в траур заради смъртта на жена си.

Не знам представях ли си или лицето на Бастараш наистина се изопна, когато Райън спомена Обелин.

— Но какво, по дяволите, мина вече почти цяла седмица — продължи Райън.

Бастараш вдигна ръце.

— Не ме разбирай погрешно. Не съм такова коравосърдечно копеле, за каквото ме мислиш. Страдам за това. Но кончината на жена ми не дойде неочаквано. От години има склонност към самоубийство.

— Затова ли трябваше да я пребиваш от време на време? За да й върнеш любовта към живота?

Бастараш заби в Райън свинския си поглед. Отново сключи пръсти.

— Адвокатът ми ще ме извади от тук още преди да си стигнал до магистралата.

Погледнах към Райън. Искаше ми се да го накарам да извади снимките на Еванджелин и да разпита Бастараш за тях. Не го направи.

— Не се притеснявай, адвокатът ти има още много време. — Райън не отмести погледа си от неговия. — Точно в този момент криминалистите претърсват бърлогата ти. Като си тръгна от тук, ще отида да им помогна и ще стигна до всичките мръсни тайни в живота ти.

— Майната ти.

— Не, Дейв. — Гласът на Райън беше сякаш от стомана. — Ако открием дори едно име, дори един телефонен номер, дори една снимка на хлапе по бански, с теб е свършено. Ще направя така, че да съжаляваш, че изобщо си се родил.

Той дръпна стола си назад и стана. Последвах го. Бяхме до вратата, когато Бастараш изпусна нервите си:

— И представа си нямаш какво в действителност става.

И двамата спряхме и се обърнахме.

— Може би ти ще ни разкажеш какво става — предложи Райън.

— Тези момичета наричат себе си „танцуващи актриси“. Всяка една от тях си представя, че е следващата Мадона. — Бастараш поклати глава: — Актриси, как ли пък не! Те са змии. Ако им се изпречиш на пътя, ще ти отхапят онази работа.

Въпреки че бях обещала да не се обаждам, Бастараш се държеше така отвратително, че не можах да се въздържа.

— А Еванджелин Ландри? И тя ли те е молила да я снимаш в едно от гадните си филмчета?

Той така стисна дебелите си като кебапчета пръсти, че кокалчетата му изхвръкнаха и станаха жълто-бели на цвят. Отново присви устни. Пое си няколко пъти въздух през носа, чу се свиркане, след това се обърна към Райън:

— Толкова си далече от истината.

— Нима? — Гласът ми беше изпълнен с омраза.

Бастараш изобщо не ми обърна внимание.

— И представа си нямаш колко си далече от истината.

— И къде да търсим истината, господин Бастараш? — попитах аз.

Най-накрая отговорът му беше насочен към мен:

— Не и в задния ми двор, сладурче.

Една извита като змия вена пулсираше на челото му.

И двамата с Райън му обърнахме гръб.

— Търсете я във вашия собствен шибан двор.