Кати Райкс
Пепел от кости (28)

27

— Някой е очистил любимия ни фотограф.

— Кормиер?

— Открили са го тази сутрин зад един склад близо до пазара Атуотър. Два куршума отзад в главата. Райън току-що си е тръгнал от там. Казва, че Кормиер е бил убит някъде другаде и изхвърлен зад склада. Данните показват, че се е случило малко сред полунощ.

— Господи! Той там ли е?

— Да. Задръж така.

Чу се някакъв шум, след това Райън се обади.

— Нещата май тръгват в нова посока? — попитах аз.

— Така е.

— В цялата суматоха около ексхумацията на Ан Жиарден забравих да ти кажа, че разговарях с доктор Съскинд.

— Аха.

Сигурна бях, че Райън изобщо не ме слушаше.

— Съскинд е специалистката по аквакултури от „Макгил“. Данните, които са установили по случая от река Лак де дьо Монтан, са твърде объркващи.

— Кажи ми с две думи.

— Открили са диатоми по външната обвивка на костта, но не и в костния мозък.

— Какво означава това?

— Или момичето е било мъртво, когато е било изхвърлено в реката, или се е удавило някъде другаде, в пречистена вода. Или се е удавило преди месец април, или е било хипервентилирано и е починало много бързо. Или методите, с които работи Съскинд, не са точни.

— Чудесно.

— Съскинд все пак ни дава полезна информация. Диатомите, открити по чорапа, са много близки до тези от една контролна проба, взета от водата под пристан за лодки, който се намира в парк, недалече от мястото, където е открит трупът край Ил Бизар.

— Повтори го.

Повторих го.

— Може би това е мястото, където момичето е било изхвърлено във водата — предположи Райън.

— Или където тялото е престояло известно време. Имаш ли някаква нова информация относно самоличността й?

— Пуснах запитване за изчезнало момиче в юношеска възраст, със смесен расов произход. Засега няма никакъв отговор.

— Успяхте ли да откриете Аделаид Жиарден?

— Има някои данни за нея. Но точно в момента убийството на Кормиер е в центъра на вниманието ни. Смъртта му е удар по разследването, защото той играе важна роля в изчезването на Фийби Куинси.

— Съобщи ли на родителите на Фийби?

— Не. Очаквам този разговор. Кормиер беше единствената ни следа. Добрата новина е, че след смъртта му можем да разполагаме с флашката. Вече нямаме нужда от съдебно разпореждане.

Понечих да кажа нещо, но замълчах. Райън усети колебанието ми.

— Какво има?

— Прекалено много неща ти висят на главата.

— Нищо, кажи ми.

— Може да не е важно.

— Остави аз да преценя.

— Споменах го на Хипо, но може би ще е добре и ти да знаеш.

— Дали ще успея да го чуя днес по някое време? — Гласът му прозвуча приятелски.

Разказах му за анонимното телефонно обаждане в лабораторията и за имейла със снимката и текста от парчето на „Дет“:

— Фернанд Колбърт се опита да проследи телефонното обаждане, но попадна в задънена улица. Не е много оптимистично настроен и за имейла.

— Мислиш ли, че е някой от онези гадове, дето са ви тормозили в Тракади?

— Кой друг би могъл да бъде?

— Ти умееш да дразниш хората.

— Старая се.

— Бива те.

— Благодаря.

— Остави това на мен.

— Ти си моят герой.

Казах го на майтап. Никой не се засмя. Да сменим темата.

— Разреших случая с момичето на Хипо. — Без да се усетя, бях споменала името, което бях дала на случая.

— Момичето на Хипо?

— Скелетът от Римуски, който следователят нареди да бъде конфискуван. Онзи, който е разтревожил Гастон, приятеля на Хипо.

— Така ли?

— Костите най-вероятно са стари.

— Не са на приятелката ти?

— Не. Когато имаш време, ще ти разкажа. Може и Хипо да го направи.

— Вие двамата сдобрихте ли се?

— Хипо не е човек, който може дълго да се сърди на някого.

— Излей си яда и продължи нататък, все едно нищо не се е случило. Така трябва.

— Така е.

Отново настъпи неудобно мълчание.

— Кажи на Хипо, че утре ще му помогна за папките на Кормиер.

— Ще ти кажа какво съм открил за мутрите от Тракади.

Наистина го направи. По-рано, отколкото си представях, че е възможно.

 

 

Неделя сутринта. Дългоочакваният дъжд най-после заваля. Събудих се и видях, че водата се стича по прозорците на спалнята ми и променя гледката към двора и града. Вятърът подмяташе клоните на дървото. От време на време някое листо се блъсваше в стъклото и издаваше приглушен шум.

Хари все още спеше, когато се отправих към студиото на Кормиер.

Карах през града, чистачките ритмично се движеха по стъклото и издаваха шум. Мислите ми се движеха с ритъма им.

Кормиер е мъртъв. Кормиер е мъртъв. Кормиер е мъртъв.

Не знаех причината за убийството на фотографа. Но знаех, че за нас това не е добра новина.

Спрях до бордюра, вдигнах качулката на якето си и изтичах. Външната врата на сградата беше отключена. Вътрешната врата беше подпряна с вестник. Предположих, че Хипо вече е пристигнал и работи.

Изтръсках водата от косата си и минах през мръсното фоайе. На вратата на зъболекарския кабинет на доктор Бриго имаше табела. Ferme. Затворено.

Започнах да се изкачвам към втория етаж. Заради бурята цялото стълбище изглеждаше по-тъмно и някак си по-заплашително, отколкото ми се бе сторило предишния път. Вятърът идваше на пориви и в празното стълбище се чуваше воят му.

Качвах се нагоре. В тесния коридор ставаше все по-тъмно и по-тъмно. Спрях за миг, за да привикнат очите ми. Слабата светлина, която проникваше, идваше отдолу.

Погледнах нагоре. Една гола крушка стърчеше от стената. Не светеше. Завих по стълбището и се наведох над перилата, за да погледна крушката на втория етаж. Тя също не светеше.

Дали токът не беше спрял заради бурята?

В този момент усетих движение някъде горе.

— Хипо?

Не последва отговор.

— Ти ли си, Хипо?

Отново никой не отговори.

Изкачих се на площадката на втория етаж, цялата бях нащрек. Вратата на апартамента на Кормиер беше леко открехната. Изпитах облекчение. Разбира се. Хипо беше някъде навътре в апартамента и не ме чуваше.

Отворих вратата широко и влязох. По стените играеха сенки. Клони, блъскани от вятъра. И телефонни жици. След бурята навън въздухът в студиото ми се стори зловещо безжизнен. Тръгнах по коридора.

Когато стигнах до кухнята, усетих, че косъмчетата по врата ми настръхват. Цифрите на дисплея на микровълновата печка светеха в яркозелено. Имаше ток. Избърсах потните си длани в джинсите. Защо в коридора беше тъмно? Нима някой бе отвил крушките?

Заслушаш се, дишах съвсем леко. Вятър. Дъждът биеше по климатика на горния етаж. Собственият ми пулс. След това успях да различа още един звук. Някой тършуваше. Припряно.

Промъкнах се колкото е възможно по-тихо по коридора и погледнах през отворената врата на банята. Това, което видях, ме накара да се сниша и да се подпра с треперещи ръце на стената.

Един мъж стоеше с гръб към мен, с разкрачени крака. Гледаше надолу, сякаш разглеждаше нещо, което държеше в ръцете си. Не беше Хипо.

Всичките ми косми настръхнаха, не само тези по врата.

Навън нов, силен порив на вятъра се стовари върху сградата, прозорците потрепериха, а някакъв метален предмет се затъркаля по улицата.

Вътре една дъска на пода, близо до краката ми, изскърца.

Адреналинът ми рязко се повиши. Без да мисля, се надигнах и се опитах да избягам заднишком. Направих го прекалено бързо. Петата ми се закачи в скъсания край на килима. Стоварих се шумно на земята.

Чух стъпки по линолеума откъм банята.

Опитах се бързо да си представя какви възможности имам. Да се опитам да избягам, преди да ме е хванал? Да се заключа в спалнята и да се обадя по телефона за помощ?

Тези врати заключваха ли се?

Краката ми не обърнаха внимание на мислите ми и сами взеха решение. Бягай!

Спуснах се по коридора. Преминах през студиото. Излязох през вратата. За един кратък миг не долових нищо. После чух тежките стъпки зад себе си.

Бях на първата стълбищна площадка, когато нещо мощно блъсна гърба ми. Усетих, че някой извива косата ми и силно дърпа главата ми назад.

Угасналата крушка премина през погледа ми. Замириса ми на мокър найлон. И мазна кожа.

Мускулести ръце приковаха лактите ми до тялото. Опитах се да се боря. Ръцете ме стиснаха още по-силно.

Ритнах назад, кракът ми попадна в пищяла му. Сгънах коляното си, за да го ритна отново.

Хватката леко се разхлаби от едната страна. Усетих силен удар в слепоочието.

Всичко пред очите ми изчезна, виждах само бяла светлина.

Нападателят ми изпъшка и ме вдигна. Почувствах, че краката ми се отделят от земята. Завъртя ме и ме блъсна.

Размахах ръце, паднах назад, главата ми отскочи, гърбът ми се блъскаше в ръба на стълбите, докато се търкалях надолу. Спрях се на долната площадка, бузата ми плътно се бе залепила за килима.

Лежах така, главата ми пулсираше, дробовете ми изгаряха. След това въпреки шума в ушите си дочух някакъв далечен трясък. От фоайето ли идваше? Или беше вътре в главата ми?

После секунди или часове по-късно по-скоро усетих, отколкото чух нов трясък. Стъпките се отправиха към мен, спряха и после се забързаха.

Като през мъгла долових слаб глас.

Опитах се да се изправя. Облегнах се на стената. С мъка си поемах въздух.

Усетих натиск отзад във врата си. Наведох глава. Безропотно. Като парцалена кукла. Цялото ми същество се съсредоточи върху една-единствена отчаяна мисъл.

Дишай!

Слабият глас се обади отново. Ушите ми бучаха и не можах да различа нито една дума.

Дишай!

Някой клекна до мен. Една ръка потупа рамото ми.

Дишай!

Постепенно спазъмът отпусна белите ми дробове. Поех въздух. Шумът в ушите ми започна да отслабва.

— Докторе, лошо ли ти е?

Хипо. Разтревожен.

Поклатих глава.

— Искаш ли да…

— Добре съм — промълвих едва-едва.

— Какво стана? Падна ли?

— Блъсна ме.

— Някой те е блъснал?

Кимнах. Усетих как под езика ми започна да трепери. Преглътнах.

— Къде беше?

— В студиото на Кормиер.

— Още ли е там?

— Мисля, че не. Не знам.

— Успя ли да го огледаш?

Порових из объркания си мозък. Мъжът стоеше с гръб към мен. След това нападението дойде неочаквано.

— Не.

— Никого не видях. — Хипо очевидно се колебаеше.

Знам, че в момента се чудеше дали да ми помогне, или да се опита да залови нападателя.

Защо ме нападна? Дали ме бе разпознал и специално ме беше причакал тук? Или случайно му бях попречила? На кого бях попречила?

Вдигнах ръце, дадох знак, че искам да се изправя на краката си.

— Изчакай.

Хипо набра някакъв номер на мобилния си, разказа какво се е случило и няколко пъти бързо отговори „oui“. Затвори телефона, погледите ни се срещнаха. И на двамата ни беше ясно. Щеше да пристигне патрулиращата кола, да обиколи улиците и да разпита съседите. Тъй като нямаше свидетели, шансовете да заловят нападателя клоняха към нула.

Размахах ръце.

— Господи!

Хипо обви ръка около кръста ми и ме издърпа.

Изправих се, краката ми трепереха.

— Трябва да проверим горе — казах аз.

— Не искаш ли да извикаме лекар?

Изкачих се до студиото на Кормиер, като се подпирах на перилата. Хипо вървеше след мен. Между вратата и касата се процеждаше слаба светлина. Хипо мина пред мен и извади пистолета си.

— Полиция!

Никой не отговори.

— Полиция! — От напрежението гласът на Хипо звучеше странно. — On defence. Влизаме.

Отново последва тишина.

Хипо вдигна ръка, за да ми каже „стой тук“, и ритна вратата. Тя се блъсна навътре и после пак се върна обратно. Той я бутна с лакът и влезе, като държеше пистолета си с две ръце на височината на носа си.

Чувах стъпките му, докато обикаляше из апартамента. След малко извика:

— Чисто е.

Влязох.

— Тук съм. — Гласът на Хипо идваше от банята, където преди малко бях заварила нападателя.

Минах по коридора и надникнах вътре. Сега забелязах детайли, които преди ми бяха убягнали.

Горните тръби бяха скрити от висящ таван, направен от панели трийсет на трийсет сантиметра, с метални лайстни по края. Няколко панела бяха откъртени и хвърлени в умивалника.

Хипо беше стъпил на шкафа и осветяваше отвора в тавана с фенерчето си.

Обзе ме гняв, по-силен от болката в главата ми.

— Как може някой просто да влезе вътре?

Хипо се надигна на пръсти.

— Копелето е знаело какво точно търси. И къде точно да го търси.

Продължих гневно да боботя, въпреки че Хипо очевидно не ме слушаше.

— Кучи син.

Той ми подаде фенерчето си, без да погледне към мен.

— Какво има? Виждаш ли нещо?

Протегна ръка в празното пространство. Бях станала прекалено чувствителна на тема равновесие и земно притегляне, затова застанах под него, в случай че се подхлъзне.

Хипо отново стъпи на краката си. Протегна ръка към мен. Поех от него един смачкан лист.

Снимки. Хвърлих им един поглед.

Сърцето ми подскочи до небето.