Кати Райкс
Пепел от кости (30)

29

Когато завих по улицата, видях, че Райън е седнал с кръстосани крака върху капака на джипа си. Плъзна се надолу по капака и ми махна. И аз му махнах. Образът му се мярна в огледалото ми за обратно виждане, докато вкарвах колата в подземния гараж. Избелели джинси. Черно поло. Тъмни очила.

Толкова време беше минало, а като видех този мъж, все още се разтрепервах. За първи път преценката на Хари беше вярна. Райън наистина изглеждаше страхотно.

Докато се прибирах към къщи, в главата ми отново и отново се въртеше телефонният ни разговор. Какво беше започнал да ми казва? Темпи, аз съм най-щастливият човек на света. Темпи, липсваш ми. Темпи, имам киселини от наденицата, която изядох на обяд.

Както винаги нервните ми клетки се разделиха на две фракции и започнаха да спорят помежду си.

Беше нападната. Райън търси извинение да те държи под око.

И преди си била заплашвана. Райън вече не го е грижа за сигурността ти.

Иска да разпита портиера Уинстън.

Може да го направи и сам.

Иска да научи историята на момичето на Хипо.

Случаят със скелета от Римуски не е негов. Любопитен е.

Това е просто извинение.

Такива бяха думите му.

Но гласът му казваше друго.

След като паркирах, надникнах в работилницата на Уинстън в мазето. Там беше. Обясних му какво иска Райън. Съгласи се да помогне. Очевидно го глождеше любопитство защо бузата ми е посиняла. Но цялото ми поведение показваше, че не би трябвало да ме пита.

Райън стоеше отвън, когато с Уинстън се появихме на първия етаж. Натиснах бутона и го пуснах да влезе във фоайето.

— С много хубави маратонки си — обърнах се към Райън и посочих високите му червени маратонки.

— Благодаря. — Той погледна към Уинстън. — Полиция под прикритие.

Уинстън кимна в знак, че разбира.

— Доктор Бренан обясни ли ти защо съм тук? — попита Райън.

— Да — отговори портиерът тържествено като погребален агент.

Райън извади снимките на Мълали и Бабен.

Уинстън впери поглед в лицата им, смръщи вежди и прехапа долната си устна. След известно време бавно поклати глава.

— Не знам. Наистина не съм сигурен.

— Разгледай ги внимателно — настоя Райън.

Уинстън отново се съсредоточи, после сви рамене.

— Съжалявам, човече. Беше толкова натоварен ден. Тези глупаци да не безпокоят доктор Бренан?

Райън прибра снимките в джоба си.

— Ако ги видиш отново, непременно ми съобщи — каза го много важно.

— На всяка цена. — Гласът на Уинстън звучеше още по-важно.

Райън извади визитна картичка от портфейла си и му я подаде.

— Чувствам се по-спокоен, когато знам, че ти си тук.

Двамата мъже се погледнаха в очите, в изражението им се четеше каква отговорност носят за сигурността на жените по света.

Бих поклатила глава, но този жест ми причиняваше главоболие.

Райън протегна ръка. Уинстън стисна ръката му и си тръгна. Вече беше войник с мисия.

— Под прикритие? — изсумтях аз. — В полицията на „Дисниленд“ ли?

— Харесват ми тези маратонки.

— Ела да видим какво прави Хари — предложих аз и тръгнах по коридора.

Каквото и да правеше сестра ми, не го правеше в апартамента ми. Бележката върху хладилника гласеше, че е заминала и ще се върне през седмицата.

— Може би се е отегчила — предположи Райън.

— Тогава защо ще се връща?

— Може да се е случило нещо и да се е наложило да си отиде вкъщи.

— Трябва й паспорт, за да се върне в Тексас.

Райън ме последва в стаята й.

Навсякъде имаше дрехи. Напъхани в куфарите, натрупани по леглото, метнати на облегалката на стола и върху отворената врата на шкафа. Разчитах на спомените си, затова вдигнах пуловерите от бюрото и отворих най-горното чекмедже.

Паспортът на Хари беше все още там, сред старите сметки и разписки.

— Заминала е някъде в Канада — казах аз. — Господи! Сигурно пак е измислила някаква изненада.

— Или е решила, че не си е заслужавало да спомене за краткото си пътешествие.

Не си заслужава да спомене. Тези думи предизвикаха в мен тревожни мисли.

— Вчера казах на Хари за телефонното обаждане, за имейла и за онзи, дето ме нападна на стълбите. Тя ужасно се ядоса. И веднага реши, че са двамата от Тракади.

— Мълали и Бабен.

— Хари не знаеше имената им. Нали не мислиш, че е отишла в Тракади?

— Би било ужасно глупаво.

Спогледахме се. И двамата познавахме Хари.

— Никак не е убедена, че Обелин се е самоубила. — В ума ми вече се въртяха различни възможности. — Всъщност, въпреки че не съм го казвала, и аз не съм убедена. Когато я посетихме, Обелин изглеждаше доволна от живота. Може би съмненията са накарали Хари да отиде там и да поогледа как стоят нещата.

— И докато е там, да издири Мълали и Бабен. И да види какво може да разбере за тях. С един куршум — два заека.

Дори Хари не би направила нещо толкова глупаво. Дали наистина беше така? Опитах се да се сетя за други причини за заминаването й.

— Снощи си говорихме за „Кости, превърнати в пепел“.

Райън ме погледна въпросително.

Разказах му за книгата, която Хари беше задигнала от нощното шкафче на Обелин Бастараш. И за издателска къща „О’Конър“ на Флан и Майкъл О’Конър.

Нещо друго ми дойде наум.

— Хари откри, че поръчката за отпечатването на „Кости, превърнати в пепел“ е била направена от жена на име Вирджини Льоблан. Льоблан е използвала пощенска кутия в Батхърст. Възможно е Хари да е отишла в Батхърст.

— Не е много лесно да се стигне дотам.

— Господи, Райън! Ами ако наистина е отишла в Тракади?

Дори на мен самата ми се стори, че започвам да говоря налудничаво.

— Обади й се.

— Ами ако…

Той постави ръката си върху рамото ми.

— Обади се на мобилния телефон на сестра си.

— Разбира се. Каква идиотка съм.

Взех телефона, набрах номера и зачаках. В дясното си ухо чувах сигнала свободно. В лявото Бъди Холи и „Крикетс“ пееха „Това е денят“.

И двамата с Райън погледнахме към стола.

Грабнах новите червени кожени панталони на Хари и започнах да ровя в джобовете им. Изтръпнах, когато пръстите ми докоснаха метала.

— Сменила е панталоните си и е забравила телефона — казах и извадих блестящия розов мобилен телефон от джоба.

— Тя е добре, Темпи.

— Последния път, когато направи това, не беше никак добре — идваше ми да се разплача. — Последния път за малко да я убият.

— Хари е голямо момиче. Всичко ще бъде наред — каза Райън и разпери ръце. — Ела тук.

Не мръднах от мястото си.

Той хвана ръцете ми и ме придърпа към себе си. Някак от само себе си го прегърнах.

Образи от ужасни спомени нахлуха в главата ми, спомени за това как сестра ми се беше замесила с онези луди хора. Ледът по предното стъкло на колата. Свистенето на куршуми.

Райън говореше нещо успокояващо. Потупваше ме по гърба. Отпуснах глава на гърдите му.

Хари, дрогирана и безпомощна.

Райън погали косата ми.

Тела, които се движат като кукли на конци в тъмната къща.

Затворих очи. Опитах се да се успокоя.

Не знам колко дълго стояхме така. Колко време беше необходимо потупването да се превърне в галене. Все по-бавно и по-бавно. И накрая да премине в милувка.

Постепенно нахлуха и други спомени. Райън в малък хотел в Гватемала. Райън в спалнята ми в Шарлот. Райън в спалнята от другата страна на стената.

Усетих как се навежда над косата ми. Поема въздух. Казва нещо тихо.

Бавно, едва забележимо ситуацията започна да се променя. Райън ме притисна към себе си. Аз направих същото. Телата ни се прилепиха плътно едно до друго.

Почувствах топлината му. Познатите извивки на гърдите му. Устните му.

Понечих да кажа нещо. Да протестирам? Едва ли.

Ръцете на Райън се плъзнаха към гърлото ми. Към лицето ми. Повдигна брадичката ми.

Осъзнах, че все още стискам мобилния телефон на Хари. Обърнах се да го поставя на бюрото.

Райън стисна косата ми в ръка и ме целуна силно по устните. Отвърнах на целувката му.

Хвърлих телефона.

Ръцете ни трескаво започнаха да търсят копчета и ципове.

Цифрите на часовника ми светеха 20:34. В някакъв момент аз, по-скоро ние, се бяхме озовали в леглото. Завъртях се по гръб и протегнах ръка.

Побиха ме студени тръпки. Бях сама.

Чух, че вратата на хладилника се затваря, след това едно чекмедже изтрака.

Почувствах облекчение, грабнах халата си и бързо отидох в кухнята.

Райън стоеше там напълно облечен, държеше бира в ръката си и гледаше в празното пространство. Изведнъж забелязах. Изглеждаше изтощен.

— Хей — обадих се аз.

Гласът ми го стресна.

— Хей.

Погледите ни се срещнаха. Усмихна ми се. Не можах да разбера какво се криеше зад тази усмивка. Тъга? Носталгия? Отмала след секса?

— Добре ли си? — попита той и протегна ръка към мен.

— Добре съм.

— Изглеждаш напрегната.

— Притеснявам се за Хари.

— Ако искаш, мога да поразпитам насам-натам, да проверя самолетите, влаковете, агенциите за даване на коли под наем.

— Не. Още не. Аз…

Аз какво? Реагирах прекалено силно? Опитвах се да се държа благородно? В анонимното телефонно обаждане и в имейла бяха отправени заплахи както към сестра ми, така и към мен.

— Просто Хари е толкова импулсивна. Човек никога не знае какво може да очаква от нея.

— Ела при мен.

Отидох при Райън. Прегърна ме.

— Е? — каза той.

— Е? — повторих след него.

В кухнята настана напрегната тишина. Появата на Бърди я наруши.

— Бърдстър!

Райън клекна, за да го почеше по ушите.

— Бързаш ли? — попитах аз.

Имах предвид, „за да се прибереш при Лутиша“.

— Това намек ли е?

— Съвсем не. Ако си гладен, мога да приготвя нещо. Но разбирам, ако трябва да се прибираш…

Той се изправи, коляното му изпука.

— Умирам от глад.

Сготвих обичайното ядене, което правя, когато в хладилника ми няма почти нищо. Спагети със сос от миди и салата. Докато приготвях вечерята и се хранехме, разказах на Райън какво бях открила за момичето на Хипо. Слушаше и от време на време задаваше въпроси.

— Проказа. Връзвали са им звънци. Нечистите идват, бягайте!

— Звънците са били както за да накарат хората да им дадат милостиня, така и да ги предупредят, че към тях се приближават болни хора. Между другото сега се нарича болест на Хансен.

— Защо?

— Хансен открива Микобактериум лепра през 1873 година. Това е първата бактерия, за която със сигурност се знае, че причинява болест при човека.

— Няма значение как се нарича, заболяването е ужасно.

— Всъщност има два типа проказа — туберкоидна и лепроматозна. При първия тип заболяването протича много по-леко и понякога единствените видими увреждания са депигментирани петна по кожата. Лепроматозната проказа е доста по-сериозно заболяване. При нея се появяват увреждания по кожата, възли, плаки и удебеляване на дермиса. В някои случаи лигавицата на носа е засегната и в резултат на това болният страда от хронично запушване на носа и кръвотечение.

— Да не говорим, че плътта ти започва да гние.

— Всъщност тази представа не е съвсем правилна. Организмът се опитва да се освободи от бактериите и това причинява разрушаването на тъканите. То води до прекомерната им регенерация и в крайна сметка — до получаването на деформации, а не самата бактерия. Искаш ли още салата?

— Подай ми я.

Подадох му купата със салата.

— Представям си онази сцена от „Бен Хур“.

Вдигнах въпросително вежди.

— Майката и сестрата на Бен Хур се разболяват от проказа и са изпратени да живеят в една пещера в изоставена каменна кариера. Хвърлят им храната от ръба на кариерата.

— Чудесно.

Райън нави последните спагети около вилицата си и ги сложи в устата си.

— Сега, като се замисля, си спомням, че съм чувал някакви слухове за проказа по атлантическото крайбрежие. Но всичко си оставаше някак потулено. Мисля, че някъде там е имало специална институция за болни от проказа.

— Да. На остров Шелдрейк.

— Не. — Райън замислено смръщи чело. — Става въпрос за болница. Мисля, че е била някъде в Ню Бранзуик. В Кампбелтън? Или в Карак? — Преглътна, след това изведнъж замахна с вилицата, очевидно се беше сетил нещо. — По дяволите! В Тракади! В Тракади е имало лазарет.

— В града Тракади? Градът на Еванджелин? На Обелин? На Бастараш? — Говорех като пълна глупачка, толкова бях шокирана от новината.

Или като учителка, която вика учениците си по списък.

— Точно там.

— Досега никой не беше чувал за Тракади. А сега изведнъж, накъдето и да се обърна, всички говорят за този град. — Бутнах стола си и станах. — Хайде да видим какво можем да открием в интернет.

Райън сведе поглед към чинията си. Въздъхна и остави вилицата. Знаех какво ще последва.

— Време е да си тръгваш? — Опитах се да накарам гласа ми да прозвучи весело.

Не успях.

— Съжалявам, Темпи.

Свих рамене, по устните ми се плъзна изкуствена усмивка.

— Бих искал да остана — промълви Райън съвсем тихо.

— Тогава остани — казах аз.

— Де да беше толкова просто.

Изправи се, докосна бузата ми и излезе.

Бърди чу изщракването на вратата и надигна глава.

— Какво се случи тази вечер, а, Бърди?

Котаракът се прозя.

— Може би не постъпих правилно. — Станах и започнах да събирам чиниите. — Но сексът си заслужаваше.

Взех душ, влязох в интернет и вкарах думите „проказа“ и „Тракади“ в Гугъл.

Оказа се, че Райън си спомня съвсем точно.