Кати Райкс
Пепел от кости (11)

10

Двамата с Райън си проправихме път през неравния терен. Хипо вървеше на зигзаг след нас. Беше облякъл риза, която със сигурност беше купил от магазин за намалени стоки. За много намалени стоки. Лъскави пингвини с шалове и барети. Платът на ризата изглеждаше леснозапалим.

Шанвие и Пастьор се отдръпнаха, за да можем да видим образа. Пластове с различни цветове се виеха по екрана. Червени. Зелени. Сини. В центъра се виждаше някаква светлосива купчина.

Джи Пи Ар устройството не е толкова сложно, колкото може да си помисли човек. Във всяка система има радиопредавател и приемник, свързани с двойка антени, скачени със земята.

Сигналът се изпраща към почвата. Тъй като предметът или нарушението на структурата, които се намират под повърхността, имат електрични свойства, различни от тези на заобикалящата почва, сигналът, който се отразява от предмета или нарушението, се забавя при връщането си обратно към приемника. Тогава на екрана се наблюдават различен тип вълни.

Помислете си за устройствата, с които се откриват рибните пасажи. Те отчитат, че там долу има нещо, но не могат да ви кажат какво точно.

— Може да е дупка на животно. — Лицето на Шанвие беше потънало в пот. — Или изкоп за стар водопровод.

— Колко надълбоко е? — попитах аз, докато оглеждах обърнатия сив полумесец.

Шанвие сви рамене.

— На около четирийсет и пет-петдесет сантиметра.

Достатъчно дълбоко за набързо изкопан гроб.

Извикахме водача на Мия и той я заведе до мястото. Тя даде сигнал, като седна там и излая рязко само веднъж.

До обяд вече бях оградила с колчета и въжета място от около три квадратни метра. С Райън взехме лопати с дълги дръжки и започнахме да копаем. Пастьор правеше снимки. Шанвие пресяваше пръстта.

Хипо стоеше настрана, попиваше потта си и пристъпваше от крак на крак. От време на време бъркаше в джоба си. Подрънкването на ключове се сливаше с прищракването на затвора на фотоапарата на Пастьор и шума на пръстта, която преминаваше през мрежата.

Подът на хамбара беше богат на органични вещества, копаеше се и се пресяваше лесно.

В дванайсет и половина вече бяхме открили едно голямо петно с формата на амеба, видимо по-тъмно от пръстта около него. Оцветяване на почвата. Белег, че нещо се разлага.

С Райън взехме малки лопатки и започнахме внимателно да отстраняваме пръстта. И двамата с ужас очаквахме да открием какво има под тъмното петно. От време на време погледите ни се срещаха и после отново се съсредоточавахме върху изкопа.

Първата кост попадна в ситото.

— Открих нещо — гласът на Шанвие наруши тишината.

Хипо изпсува и взе още едно хапче против киселини.

Шанвие дойде при мен и протегна ръка.

Изправих се и поех това, което лежеше на дланта му.

Скелетът на възрастния човек е съставен от двеста и шест кости. Всички те се различават по големина и форма. Само една отделно взета кост ни дава много малко информация за живота на човека, на когото е принадлежала. Но всички взети заедно, подредени като парченцата на пъзел, могат да разкрият много. Възраст. Пол. Родословие. Здравословно състояние. Навици. Колкото повече кости има, толкова повече можем да разберем.

Обаче единствената кост, която Шанвие откри, реши цялата загадка.

Беше тънка, малко по-къса от десет сантиметра, приличаше на фиба и можеше да се използва за закрепването на дамски кок. В единия край беше по-плътна, а в другия изтъняваше и образуваше едва забележима издутина.

Вдигнах поглед и срещнах осем любопитни очи.

— Това е бакулум.

Четири недоумяващи погледа.

— Кост, която се намира в пениса на повечето бозайници. Предполагам, че тази тук е от голямо домашно куче.

Все още никой не проговаряше.

— Ос бакулум подпомага чифтосването, когато актът трябва да се извърши при краткотрайна среща с партньорката.

Пастьор се изкашля.

— Когато животните трябва да действат бързо — добавих и нагласих маската си.

— Pour L’amour du bon Dieu.^[1]

Възклицанието на Хипо показа, че и в него се надигаха същите чувства като в мен. Облекчение. Почуда. Надежда.

Подадох костта на Пастьор. Той я снима и я постави в плик, а ние с Райън отново се заловихме да копаем.

 

 

В три часа „жертвата“ на Грисъм беше напълно разкрита. Имаше широка муцуна и грапав череп. Опашните прешлени се извиваха между задните крака, които изглеждаха твърде къси за тялото.

— Дълга опашка.

— Някаква смесица с питбул.

— Може и с овчарка.

Мъжете изглеждаха прекомерно заинтригувани от потеклото на кучето. На мен въобще не ми пукаше за това. Бях потна, всичко ме сърбеше и с нетърпение очаквах да сваля от себе си найлоновия гащеризон. Беше направен така, че да предпазва от кръв, химикали и отрови, но в него не навлизаше въздух и беше горещо като в ада.

— Няма значение от каква порода е.

Пастьор посочи запечатания плик, в който се намираше костта от пениса на кучето. Шанвие вдигна дланта си. Пастьор я плесна с приятелски жест.

Шегите вече бяха започнали. Радвам се, че поне не им бях казала, че в някои области ос бакулум се нарича клечката за зъби.

Една от състудентките ми изучаваше ос бакулум при резус маймуните. Казваше се Джийни. Старите ми състуденти, вече професори и мастити учени, все още я закачат, като говорят за „пенисите на Джийни“.

След два часа костите на кучето бяха опаковани и поставени в микробуса на следователя. Вероятно това не беше необходимо, но по-добре да сме прекалено внимателни, вместо да пропуснем нещо.

До шест часа двамата с Райън бяхме изкопали целия участък на дълбочина шейсет сантиметра. Не открихме нищо в изкопа, екранът също не показваше нищо. Шанвие огледа отново хамбара и поляната около него, но не забеляза никакви други признаци за нарушаване на структурата под земната повърхност.

Хипо дойде при мен точно когато си свалях гащеризона.

— Извинявай, че те довлякох дотук за нищо.

— Това е част от професията, Хипо.

Бях във възторг, че най-после съм се отървала от гащеризона. Освен това чувствах облекчение, че не изровихме трупа на Кели Сикард.

— Колко време е минало, откакто онова псе се е разхождало наоколо?

— По костите няма меки тъкани, не миришат и са еднакво оцветени от пръстта. Единствените остатъци от насекоми, които открих, са сухи обвивки от какавиди. Като се има предвид, че е заровено на тази дълбочина вътре в хамбара, бих казала, че кучето е умряло най-малко преди две години. Но имам усещането, че са доста повече.

— Десет?

— Възможно е.

— Може да е принадлежало на Грисъм. Или на Бомон.

Или на Селин Дион, помислих си аз.

Хипо се загледа в далечината. По стъклата на очилата му беше полепнала мръсотия, така че беше трудно да се види изражението му. Предполагам, че обмисляше как ще си поприказва с бившия си информатор.

— Ако искаш да поостанеш тук още малко, аз ще те откарам.

Погледнах към Райън. Говореше по мобилния си телефон. Зад него над паркираните автомобили въздухът трептеше, сякаш имаше мираж.

Улових погледа на Райън и с жест му показах, че ще се върна обратно с Хипо. Той ми махна с ръка и продължи да разговаря.

— Разбира се.

— Ще ти разкажа за Люк Тике.

Изгледах Хипо продължително.

— Полицейски участък в Квебек, Римуски? Костите, за които говореше моят приятел Гастон?

— Каква е историята му?

— Ще ти разкажа в колата.

 

 

Качих се в импалата. Вътре беше горещо като в тухларна пещ.

Хипо зави по магистралата, нагласих климатика на максимум и поставих ръката си пред вентилационния отвор. Горещият въздух опари пръстите ми.

— Lair conditionne est brise.^[2]

От устата на Хипо думата „счупен“ прозвуча като „бриз“. За бриз и дума не можеше да става.

От радиото се чуваше пращене. Изчаках го да хване някоя станция. В това време събрах влажната си коса и я вдигнах от врата си.

— Проверил ли си защо климатикът не работи?

— Не мога да се занимавам с него. — Хипо махна презрително с ръка. — Жегата няма да продължи дълго. Винаги става така.

Въздържах се от коментар. Нямаше смисъл. Вероятно за Хипо климатикът беше неразрешима загадка.

Свалих прозореца. Миризмата на тор и прясно окосена трева нахлу в колата.

Облегнах се назад, но бързо отскочих, когато горещата изкуствена кожа се допря до голите ми рамене. Скръстих ръце, отпуснах се на седалката, затворих очи и оставих вятъра да развява косата ми.

От опит знаех, че да си в колата, когато Хипо кара, е все едно да се качиш на бика в някой родео бар. Хванах се за дръжката, докато колата летеше със свръхзвукова скорост, а кракът на Хипо подскачаше от газта на спирачката и обратно.

— Този Тике не е лошо момче.

Отворих очи. Заобикаляхме по шосе 15.

— Какво ти каза?

— Казва, че преди пет-шест години получил сигнал за безредици в една кариера. Арестувал няколко хлапета за навлизане в чужда собственост и унищожаване на имущество. Онези разбойници твърдели, че са майстори на графити и създават безценни творения на изкуството.

Хванах се за таблото пред мен, когато Хипо рязко зави, за да заобиколи един пикап. Шофьорът му показа среден пръст. Хипо му отвърна с подходящо изражение на лицето.

— Кажи за скелета — опитах се да го върна обратно към темата на разговора ни.

— Тике го намерил в багажника, когато претърсвал колата им.

— Къде се намира тази кариера?

— Някъде близо до границата между Квебек и Ню Бранзуик. Тике не ми даде много точно описание.

— Спомня ли си имената на хлапетата?

— Не, но намери досиетата им. Записал съм си ги.

— Това е достатъчно. Значи е открил скелета при обиск. Но защо го е задържал?

— Каза, че е съобщил на следователя.

— На Брадет?

— Точно на него. Брадет се отбил, погледнал скелета и казал на Тике да се свърже с археолог. Но нали се сещаш, че в телефонното му тефтерче нямало такъв.

— И нещата си останали така.

— Бинго.

Една дупка на асфалта изхвърли и двама ни към тавана.

— Господи! Извинявай.

— Какво са обяснили хлапетата?

— Твърдели, че са купили костите от заложна къща. Имали са намерение да ги напръскат с боя и да направят нещо като статуя.

— Чудесно. А притежателят на заложната къща откъде ги е взел?

— Тике не знаеше това.

— А откъде е онзи, от заложната къща?

— От Мирамиши.

Обърнах се и погледнах през прозореца. Бяхме се върнали в града. Изгорелите газове бяха заместили мириса на прясно окосена трева. Минахме покрай една автокъща. Мръсна малка уличка с магазини. Бензиностанция.

— Къде е Мирамиши?

— В Ню Бранзуик.

— Това е голяма провинция, Хипо.

Хипо свъси вежди.

— Права си, докторе. Мирамиши е град с осемнайсет-двайсет хиляди жители. Но има и река със същото име, а и цялата област се нарича така.

— Къде се намира?

— В окръг Нортъмбърленд.

Въздържах се да не обърна поглед към тавана и направих жест с ръка, исках да кажа: „Трябва ми още информация“.

— Северозападният бряг на Ню Бранзуик.

— В Акадия?

— В сърцето на Акадия.

Заслушах се в шума, който издаваха гумите. Наблюдавах през прозореца на колата как смогът обагря залеза в жълтеникавокафяво и градът потъва в меки, златисти отблясъци.

Мирамиши. Бях чувала името на този град. Но в какъв контекст?

Изведнъж си спомних.