Кати Райкс
Пепел от кости (14)

13

Отворът приличаше на обърнато сърце, тясно на върха и разширяващо се надолу. Нищо не стърчеше от вдлъбнатината в долния край на сърцето.

Добре. Оказах се права за широкия носен отвор и малкото носно бодило. Обаче коренът на носа беше тесен и двете кости се събираха в средната линия. Сега забелязах, че периферията на отверстието беше шуплеста като гъба, което означаваше, че е настъпила резорбция на околната максила.

Структурата на носа на момичето не показваше непременно, че е от африкански или индиански произход. Бодилото беше смалено и формата на носа беше променена вследствие на заболяване.

Какво заболяване?

Заболяване на ръцете, краката, очните кухини и носа.

Дали не съм пропуснала нещо по черепа?

Огледах всеки милиметър от него отвън и отвътре.

Сводът беше съвсем нормален. Както и основата. Останките от твърдото небце бяха незасегнати. Не можех да кажа нищо за предчелюстното пространство, както и за предната част на свода на устата. Тези кости, както и всички резци, липсваха. Огледах отново скелета в задната част на черепа и не открих нещо, което да ми е убягнало до този момент.

Ръце. Крака. Очни кухини. Нос. Какъв болестен процес може да увреди костите по този начин?

Отново обмислих всички възможности.

Сифилис? Лупус вулгарис? Таласемия? Болест на Гоше? Остеомиелит? Септичен или ревматоиден артрит? Паразити в кръвта? Инфекция, навлязла през кожата?

Трябваше да направя още проучвания, за да стигна до диагнозата. Не бях особен оптимист, като знаех колко много кости липсват или са увредени.

Точно изваждах учебника на Булоу по „Ортопедична патология“, когато Хипо се появи на вратата. Беше облякъл риза на банани и червени палми, сиви панталони и шапка, на която би завидял всеки наркобарон.

Въпреки внушението „всичко ми е наред“, видът на Хипо показваше, че денят му не е бил никак добър. Беше намръщен, а торбичките под очите му бяха по-големи от обикновено.

Седна в другия край на масата. Миришеше на бекон и изветрял дезодорант.

— Неофициален, като за събота? — попитах с усмивка.

Хипо не отвърна на усмивката ми.

— Открих малката сестра.

— Къде? — Цялото ми внимание се насочи към него.

— Искам да ме изслушаш внимателно.

Отпуснах се назад, бях въодушевена и едновременно с това притеснена.

— Направих някои разследвания относно съпруга й.

— Дейвид Бастараш.

— Търгаш би било по-подходящо. Сестричката на твоята приятелка се е омъжила в семейство на контрабандисти и трафиканти.

— Не може да бъде.

— Дядото на Дейвид, Саймън, натрупал бая пари, като пренасял ром през двайсетте години. След това ги инвестирал в недвижими имоти. Барове в Тракади и Ламек. Къща със стаи за даване под наем в Карак. Бащата на Дейвид, Хилари, вложил добре наследството си. Превърнал някои от имотите на баща си в „тайни местенца“, където процъфтявала незаконната търговия с алкохол и контрабандата.

— Чакай. За контрабандистите на алкохол ли говориш?

— Спомни си този велик момент в историята на Америка, когато са приети Осемнайсетата поправка на Конституцията и Законът на Волстед.

— Сухият режим.

— Хиляда деветстотин и двайсета до хиляда деветстотин трийсет и трета. Републиканците и партиите, подкрепящи сухия режим, се сдушили с движението за въздържание. — Хипо се подсмихна. — Да не би от там да идва името ти^[1]?

— Не.

— Ти нали си почитателка на пепсито?

— На диетичната кола. Да се върнем към Бастараш.

— Както сигурно си спомняш от уроците по история, някои политици и ревностни последователи на Библията може да са прегърнали идеята, но огромната част от американците били против. Чувала ли си за Сен-Пиер и Миклон?

Малката група острови на юг от Нортъмбърланд беше последната останала колониална територия в Нова Франция. От 1763 година тези територии са под контрол на Франция. През 2003 година се провежда конституционна реформа, която им дава статут на презокеански регион, също както Гваделупа и Мартиника в Карибския басейн, Френска Гвиана в Южна Африка и Реюньон в Индийския океан. Със своите собствени пощенски марки, национален флаг, герб и шейсет и три хилядно население — до един заклети франкофони, Сен-Пиер и Миклон е най-френската от всички френски територии в Северна Америка.

Кимнах.

— Въпреки това американците си искали коктейлите, а на французите въобще не им пукало за сухия режим и тогава в Сен-Пиер и Миклон се възползвали от ситуацията. През двайсетте години там алкохолът направо се леел. И не става въпрос само за канадското уиски. Шампанско от Франция. Ром от Антилските острови. Джин от Англия. И целият този алкохол трябвало да се разпространява в страната. За много селца по атлантическото крайбрежие на Канада това са били добри времена.

Хипо прие нетърпението ми за неодобрение.

— Тогава човек можел да изкара повече пари, като само веднъж пренесе алкохол, вместо цяла година да мръзне в рибарската лодка. Ти какво би избрала? Както и да е, правилно или не, огромни количества алкохол пътували по източното крайбрежие и достигали до Пътя на рома.

Хипо ме погледна въпросително. Кимнах отново. Бях чувала за Пътя на рома — флотилия от кораби, които хвърляли котва извън зоната от три мили покрай източното крайбрежие на САЩ. Там изчаквали пристигането на лодките и разтоварвали алкохола, който носели. Работели за предприемачи като Ал Капоне и Бил Маккой.

— Знаеш как е завършило всичко. Двайсет и първата поправка слага край на сухия режим, но Чичо Сам започва да налага огромни данъци. Така че контрабандата продължила. В крайна сметка в Канада и в САЩ обявили война на контрабандистите, вкарващи алкохол в страната. Чувала ли си някога песента на Лени Галант за „Нели Дж. Банкс“?

— Може би при Хърли.

— „Нели Дж. Банкс“ е била най-известната шхуна на остров Принц Едуард, с която са пренасяли алкохол. И последната. Била е заловена през трийсет и осма година. Баладата разказва историята й.

Хипо се загледа някъде зад рамото ми. За момент с ужас си помислих, че ще започне да пее. За щастие продължи да говори:

— Канадската полиция, както и митническите власти, все още си имат доста работа с контрабандистите. Но сега ситуацията не е като в онези дни. Мошениците, които се занимават с контрабанда сега, прекарват предимно наркотици и нелегални имигранти.

— Наистина съм впечатлена от познанията ти по този въпрос.

Хипо сви рамене.

— Историята на контрабандистите на алкохол ми е нещо като хоби. Чел към доста по този въпрос.

— Всичко това има ли нещо общо със съпруга на Обелин?

— Да. Ще стигна и до него. Хилари Бастараш е вторият в рода. След Втората световна война искал да увеличи печалбите си и се захванал с още нещо.

— Този път не е било контрабанда.

Хипо поклати глава.

— Търговия с жива плът. Барове с разголени сервитьорки. Публични домове. Салони за масаж. Тази работа се оказала много изгодна. Следващият в рода, Дейвид, е странна птица. Нещо средно между Хауърд Хюз и представител на градската милиция. Не е общителен. Няма доверие в нищо, свързано с държавата и институциите. Образование. Военна служба. Здравеопазване. Този човек никога не е имал социална осигуровка. Не е имал и здравна осигуровка. Никога не е гласувал. Веднъж го блъснал камион. Отказал да бъде закаран в болница. И, разбира се, полицията. Бастараш особено много мрази ченгетата.

— Мога да си обясня защо човек с неговия бизнес гледа да стои далече от полицията, но какво може да има против властите изобщо?

— До известна степен за това е виновен баща му. Малкият Дейвид е бил обучаван вкъщи. Баща му го е държал изкъсо прекалено дълго време. Хилари Бастараш не е бил особено общителен човек. Но нещата са още по-дълбоки. Когато хлапето било на десет години, станало свидетел как убиват майка му при една нескопосана акция на полицията в публичен дом, собственост на баща му.

— Тя въоръжена ли е била?

Хипо поклати глава.

— Оказала се е на погрешното място в погрешното време. Нещо като историята при Руби Ридж.

Хипо имаше предвид случая, когато през 1992 полицията обсади една къща в Айдахо. По време на този инцидент снайперист от ФБР застреля жена, която държи десетмесечния си син на ръце.

— Въпреки многото затруднения Бастараш успява да поддържа бизнеса си. Заобиколен е от адвокати и мускулести момчета. Заведението на дядото в Краке беше разбито преди няколко години. Младият Бастараш нямал ни най-малка представа, че мястото всъщност е бардак. Мислел, че дава стаи под наем на проспериращи млади жени! — Хипо изсумтя подигравателно. — Съдът му повярва. Прокурор на име Естел Фагет пое вината. Бастараш притежава клуб за стриптийз в Монктон, встрани от магистрала 106. „Червеният котарак“. Премести основния си бизнес там през 2001. Но както разбирам, напоследък прекарва много време в град Квебек. Притежава там бар, който се нарича „Черният коридор“.

— Защо е преместил бизнеса си?

— Хванали го в леглото с една стриптийзьорка. Оказало се, че момичето е на шестнайсет години. Бастараш решил, че е в негов интерес да напусне Тракади.

— Господи! — Гласът ми беше изпълнен с отвращение.

Хипо извади от джоба си някакво сгънато листче. Протегнах се да го взема, но той го притисна към масата.

— Имам сведения от източниците си, че Бастараш не държи на служба херувими.

— Голям мъжкар — изсумтях аз. — Изневерява на жена си с невръстни момичета.

— Чакай да ти разкажа една история. През деветдесет и седма един мъж на име Тиболт продал на Бастараш кола. Бастараш се оплакал, че коляновият вал не бил наред. Другият му казал да си гледа работата. След три дни открили труп под мост №15 на реката Литъл Тракади. От гръдния му кош стърчал колянов вал.

— Бастараш беше ли обвинен?

— Нищо не го свързваше със случая, а и никой не се разприказва.

— Може да е съвпадение.

— Може да ме извикат да играя защитник за отбора по футбол „Алуетс“. Искам да ти кажа, че Бастараш е луд, жесток и управлява банда биячи. А това е опасна комбинация.

Не можех да не се съглася с него.

Но защо Обелин би се омъжила за такъв отвратителен човек? И защо той е избрал нея? Какво се бе случило с момиченцето от Поулиз Айлънд, което познавах?

Хипо сведе поглед. Взе сгънатата хартийка, нави я на руло и започна да почуква с нея по масата.

— Има и още една история.

Опитах се да го прекъсна.

— Отнася се до приятелката ти.

Промяната в гласа му ме накара да потреперя.

— Сюжетът не е оригинален. Побой. Съпругът започва често да използва юмруците си. Следва анонимен сигнал до полицията. Съпругата отказва да повдигне обвинение. В крайна сметка той й счупва ръката. Тя е в гипс, а той й изневерява с танцьорка на пилон.

— Обелин?

Хипо кимна.

— Не е ясно как е успяла да го изгони от къщата. Може да го е заплашила, че ако не напусне, този път ще повдигне обвинение. Две седмици по-късно избухва пожар.

Преглътнах.

— Изгаряния от трета степен по двайсет процента от тялото й. Прекарала известно време в рехабилитационен център. Останали са доста дълбоки белези.

Представих си двегодишното момиченце с кожа като праскова и кестеняви къдрици. Виждах го как се смее и гони чайките по брега на Северна Каролина.

Върху медиалната повърхност на мозъка при бозайниците, точно под кората, има сплит от неврони, който се нарича лимбична система. Това малко парченце от сивото вещество включва и изключва емоциите ни: гняв, страх, страст, любов, омраза, радост, тъга.

Лимбичната ми система превключи и бяла топлина обля черепа ми отвътре. Не дадох външна изява на гнева си. Такава съм. Когато веригата се затвори и във вътрешността на черепа ми започне да бушува истинска буря, не пищя и не буйствам. Точно обратното. Обхваща ме ледено спокойствие.

— Палеж? — Гласът ми не издаваше никаква емоция.

— Ченгетата предполагат, че къщата е била подпалена нарочно.

— Бастараш?

— Всички смятаха, че негодникът е виновен, но нямаше доказателства за това, а и никой не искаше да говори. Горилите му бяха наплашили всички.

Протегнах ръката си.

Хипо стискаше листчето в юмрука си.

— Знам, че правиш това, което си наумиш, докторе. Но настоявам да стоиш далече от този тип.

Свих пръсти, жестът ми казваше: „Дай ми го“.

Хипо ми подаде сгънатото листче с огромно нежелание.

Разгънах го и прочетох номера и адреса.

Стаята, в която се намирахме, изчезна. Бръмчащите флуоресцентни лампи. Скелетът. Хавайската риза на Хипо. Озовах се на верандата в Северна Каролина. Беше лятна нощ. Транзисторът свиреше „Ода за Били Джо“. Ние с Еванджелин лежахме, сложили ръце под главите си, свили колене и пеехме на глас.

Наистина ли беше толкова просто? Ще набера тези цифри и Обелин ще ми се обади? Може би така щях да разреша загадката, която ме бе измъчвала през всичките тези години. Може би щях да стигна до Еванджелин?

— Добре ли си?

Кимнах, почти не разбрах какво ме пита Хипо.

— Трябва да се изнасям. Райън чака долу.

Чух, че Хипо се изправи, после вратата на лабораторията се отвори и затвори.

Погледът ми попадна върху костите.

А може би щеше да стане точно обратното. Аз щях да дам отговорите на Обелин.

Секунди, а може би цяла вечност по-късно вратата отново се отвори. Вдигнах поглед.

— Да не си се отказала от рисуваните филмчета в събота сутрин?

— Хей.

— Хипо ми каза, че си тук.

Вероятно Хипо бе споделил с него повече от това, че съм в лабораторията. В присвитите очи на Райън се четеше загриженост.

— Какъв приятел — усмихнах се едва-едва. — Разказа ли ти, че Обелин Ландри се е омъжила за онзи плужек Дейвид Бастараш?

Райън кимна.

— Не ми дава да се свържа с нея.

— Но и двамата знаем, че ще го направиш.

— Мислиш ли, че Бастараш ще ме застреля само защото съм се обадила на съпругата му, с която са разделени.

— Не знам. Просто…

Размахах пръст и завърших изречението вместо Райън:

— Внимавайте вие там.

Хил Стрийт Блуз. Непрекъснато си повтаряхме на шега финалната реплика на сержанта.

Райън се поколеба, опитваше се да се съсредоточи.

— Виж какво, Темпи. Трябва да ти кажа нещо.

Зачаках, бях любопитна.

— Направих…

Мобилният телефон на Райън иззвъня. Направи гримаса, сякаш искаше да каже „извинявай“, обърна се настрани и отговори:

— Райън.

После няколко пъти каза „ош“ и затвори.

— Сега не му е времето. — Започна да върти телефона в ръцете си. — Възможно е да направим пробив в случая с Куинси.

— Разбирам — отговорих напълно спокойно. — Искаш ли да поговорим по-късно?

Последва дълго мълчание, най-накрая отговори:

— Разбира се.

— Къде?

— При Бен, в седем?

— Уговорихме се.

Разтревожените му сини очи се задържаха дълго върху лицето ми. Като че ли искаше да запомни всяка подробност. Изведнъж ми стана тъжно.

— Ела при мен. — Райън разтвори широко ръцете си. — Гушни ме.

Бях изненадана. Станах и притиснах бузата си до гърдите му. С тази прегръдка наруших собствените си правила за това как да се държим на работа. Не ми пукаше. Толкова време беше минало. Освен това беше събота и наоколо нямаше никого.

Райън ме притисна в обятията си. Зарови брадичката си в косата ми. Усетих как нещо се надига в мен и ме обгръща топлина.

Вдишах познатия мирис на сапун и „Аква ди Парма“, почувствах познатите мускули и извивки по тялото му и се попитах дали не съм изтълкувала погрешно държането му.

След това чух думите му. Прошепна ги повече на себе си, отколкото на мен:

— Вероятно никога вече няма да направим това.