Кати Райкс
Пепел от кости (32)

31

Филмите бяха записани с една-единствена камера, държана на ръка. Нямаше звук.

Действието се развива в евтин мотел. Нощното шкафче е направено от имитираща дърво пластмаса. Двойното легло е покрито с плисирана кувертюра. Над леглото е забит пирон, около него се очертава по-тъмна сянка.

В други случаи съзнанието ми би се фокусирало върху това. Какво е било махнато от стената? Някакво ужасно произведение на масовото изкуство? Репродукция на картина с кучета, които пият бира и играят карти? Или нещо, което показва името и адреса на мотела?

Този път не се замислих върху всичко това. Сетивата ми бяха фокусирани върху ужаса в центъра на сцената.

Едно момиче лежи на леглото. Кожата му е бледа, а косата — светлоруса. Краищата на плитките са извити навътре.

Дъхът ми спря в гърлото ми.

Момичето е голо. Не може да е на повече от осем години.

Подпира се на лактите си и обръща лице към нещо встрани от камерата. Погледът му минава покрай обектива. Зениците му са дълбоки като пещери, погледът му е празен.

Момичето вдига брадичка нагоре. Следи някого, който приближава към нея. По тялото му се плъзва сянка.

Момичето поклаща глава, сякаш иска да каже „не“, и притваря клепачи. Една ръка влиза в кадър и го блъсва в гърдите. То пада назад и затваря очи. Сянката се придвижва надолу по тялото му.

По нервите ми преминаваха различни сигнали.

Обърни се!

Остани! Помогни на детето!

Погледът ми беше прикован в монитора.

Мъжът влиза в кадър. Гърбът му е обърнат към камерата. Косата му е черна, вързана отзад на врата. По задника му се виждат грозни червени пъпки. Кожата около тях има цвят на гной.

Пръстите ми се сплетоха, стиснах здраво юмруци. Главата ми се замая. С ужас очаквах онова, което знаех, че предстои да видя.

Мъжът хваща детето за китките и повдига крехките му слаби ръчички. Зърната на гърдите й са като точки върху едва оформящите се извивки на гръдния й кош.

Сведох поглед надолу. До болка бях забила нокти в дланите си. Поех два пъти дълбоко въздух и отново концентрирах вниманието си върху монитора.

Момичето се е обърнало. Лежи по корем безпомощно и мълчаливо. Мъжът се е качил на леглото. Застанал е на колене. Започва да го обкрачва.

Изправих се на крака и изхвърчах от стаята. Направих го съвсем несъзнателно. Двигателните неврони бяха изпратили импулси директно в крайниците ми.

Чух стъпки зад себе си. Не се обърнах.

Спрях до един прозорец във фоайето, обвих ръце около себе си. Имах нужда от нещо истинско, което да ме накара да стъпя здраво на земята. Небето. Слънчевата светлина. Бетонът. Движението по улицата.

Една ръка докосна рамото ми.

— Добре ли си? — попита Райън тихо.

Отговорих, без да се обръщам към него:

— Тези копелета. Тези гадни, перверзни, шибани копелета.

Той не отвърна.

— Защо го правят? За свое собствено перверзно удоволствие? Как могат да наранят така едно невинно дете, само за да се забавляват? Или пък го правят за удоволствието на тези, които ще го гледат. Толкова ли са много извратеняците, че има пазар за такива гадни филмчета?

— Ще ги хванем.

— Тази измет замърсява въздуха. Не заслужават дори да дишат въздуха на останалите хора.

— Ще ги хванем. — В тона на Райън имаше не по-малко омраза, отколкото в моите думи.

Една сълза се отрони от очите ми. Избърсах я с ръка.

— Кого ще хванеш, Райън? Нещастниците, които произвеждат този боклук? Педофилите, които си плащат, за да гледат, събират и си разменят подобни гадости? Родителите, които продават децата си за няколко долара? Лешоядите, които влизат в чатовете в интернет с надеждата да завържат някоя връзка? — Обърнах се рязко към него: — Колко деца ще видим сега на тази флашка? Сами. Изплашени. Безпомощни. Детството на всички тях е било разбито.

— Така е. Тези хора са морални инвалиди. Но сега моята задача е да намеря Фийби Куинси, Кели Сикард, Клодин Клоке и трите момичета, намерени мъртви в района ми.

— Бастараш е — процедих през стиснати зъби. — Усещам го.

— Това, че се занимава с търговия на плът, не го прави автоматично търговец на детско порно.

— Това е малката мръсна колекция на Кормиер. Той имаше снимки на Еванджелин. Тя е работила за Бастараш.

— Преди трийсет години.

— Кормиер…

Райън постави пръст на устните си.

— Може да се окаже, че Бастараш е замесен. Може да се окаже, че Кормиер е връзката. А може да се окаже, че е просто още един извратен педофил. Във всеки случай тази флашка отива директно в КНКЦЗДН.

Райън имаше предвид Канадския национален координационен център за защита на децата от насилие.

— Чудесно! — Искаше ми се да си го изкарам на някого. — И какво ще направят те?

— Те се занимават с такива разследвания. Имат база данни със снимки на деца, подложени на насилие, както и сложни компютърни програми за дигитално променяне на възрастта. Имат начини да идентифицират изродите, които свалят подобни гадости от интернет.

— Годишно се разглеждат повече случаи за кражби на коли, отколкото за насилие над деца — казах го с презрение.

— Знаеш, че не си права да говориш така. Случаите на кражби на коли са многократно повече от тези на насилие над деца. Хората от Центъра правят и невъзможното, за да спасят тези деца.

Райън махна с ръка към залата за конференции.

Не отговорих нищо. Знаех, че е прав.

— Моето внимание е насочено към следното — каза той и започна да свива пръсти един по един. — Куинси. Сикард. Клоке. Неидентифицираните трупове. — Замахна с юмрук във въздуха. — Няма да се откажа, докато не приключа всеки един от тези случаи.

— Гледането е истинска агония — промълвих едва чуто. — Не мога да направя нищо — нищичко, за да им помогна.

— Така е, знам, истинско изпитание е. Едва ми издържат нервите. Но непрекъснато си повтарям едно и също нещо. Забележи нещо. Име на улица. Надпис по някой камион. Лого на хотел върху хавлиената кърпа. Забележи нещо и си с една крачка по-близо до намирането на детето. А там, където има едно от тези деца, ще има и още. Може би дори някое от децата, които издирвам.

В очите му гореше огън, какъвто никога не бях виждала досега.

— Добре. — Избърсах бузите си с длани. — Добре. — Отправих се към конферентната зала. — Хайде да открием нещо.

И точно това се случи.

 

 

Следващите три часа бяха едни от най-ужасните в живота ми.

Преди да изляза от стаята, Лезьо беше обяснила, че Кормиер е събрал колекцията си в поредица от папки. Някои от тях имаха заглавия. „Малолетни танцьорки“. „Деца“. „Принадлежащи на любовта“. „Японка“. Други бяха отбелязани с числа или букви. Всеки файл в папката носеше една и съща дата, вероятно това беше денят, в който е бил прехвърлен на флашката.

С Хипо и Райън започнахме да ги гледаме по ред. Папка след папка, видео след видео.

Не всяко от филмчетата беше толкова ужасяващо, колкото първото. В някои имаше прекалено гримирани деца, облечени в секси бельо. На други млади момичета непохватно се държаха като съблазнителки, правеха се на стриптийзьорки или се преструваха, че танцуват на пилон. На много от филмите имаше мъчение и пълно проникване.

Артистичните умения и техническото качество на филмите беше различно. Някои бяха стари. Други изглежда бяха снимани съвсем наскоро. В някои можеше да се долови известен професионализъм. Други бяха съвсем аматьорски.

В цялата сбирка имаше един общ елемент. Във всяко от филмчетата имаше едно или няколко млади момичета. Имаше и такива файлове, те бяха най-ужасяващите, в които участваха едва проходили деца.

От време на време си давахме почивка. Пиехме кафе. Потискахме отвращението си. Отново се съсредоточавахме върху целта си.

Всеки път проверявах съобщенията, оставени на телефона. Хари не се беше обаждала.

По обяд всички вече бяхме пренапрегнати и нервите ни бяха изопнати.

Тъкмо отварях нова папка, когато Хипо каза:

— Какво постигаме с това, което правим в момента? Предлагам да предадем целия този боклук на КНКЦЗДН и да вървим да си вършим работата.

Новата папка нямаше заглавие. Съдържаше осем файла. Кликнах два пъти на първия и лаптопът започна да зарежда.

— Само да открием едно познато лице. — Райън потропваше с пръсти по масата. — Само един детайл, който да ни говори нещо.

— Е, и? — Дрезгавият глас беше изпълнен с раздразнение. — С какво ще ни помогне това?

Райън дръпна стола си назад и качи краката си на масата.

— Точно в момента това е единственият ни шанс да открием някаква следа.

— Кормиер е бил педофил. Сега е мъртъв. — Хипо глътна поредното си хапче против киселини.

— Правил е снимки на Куинси и Сикард. — Райън не се оставяше да бъде подведен от лошото настроение на Хипо.

— Ами, разбира се. Нали е бил фотограф.

Хипо сериозно ли говореше? Или сега той се правеше на адвокат на дявола?

— Кормиер може да ни отведе до Бастараш — намесих се аз. — Твоята цел в живота не е ли да заловиш онова копеле?

Екранът на монитора почерня, след това сцената започна.

Камерата е фокусирана върху една врата.

— Нищо няма да излезе от това — каза Хипо и се размърда.

— Имаме снимките.

— Те са по-стари от баба ми.

— Детето на тези снимки ми беше приятелка. Тя е работила в къщата на Бастараш.

— В зората на историята!

— Когато е била убита!

— Хайде да се съсредоточим — намеси се рязко Райън.

На вратата се появява момиче, младо, около петнайсет-шестнайсетгодшино. Облечено е в дълбоко изрязана вечерна рокля с гол гръб. Черна. Косата му е вдигната. Сложило си е прекалено много червило.

Камерата се приближава. Момичето гледа право в обектива.

Чух как някой до мен рязко си пое въздух.

Момичето гледа право към нас. Леко накланя главата си на една страна и повдига вежда. Появява се едва доловима усмивка.

— Господи, пресвета Дево! — Хипо бавно издиша.

Райън смъкна краката си от масата. Столът му изтропа силно по пода.

Момичето протяга ръка зад врата си и развързва роклята. Тя започва да се свлича, но момичето я задържа на гърдите си.

В стаята настъпи пълна тишина.

Момичето се навежда напред и отваря устата си. Облизва с език устните си. Камерата се доближава и лицето му запълва екрана.

Райън замахна с пръст.

— Спри тук!

Приближих се до клавиатурата. Натиснах бутона. Кадърът замръзна.

Всички вперихме поглед в лицето.

Райън пръв произнесе името:

— Кели Сикард.

— Сикард е позирала за Кормиер под името Кити Стенли.

— Cretaque! — изпсува Хипо.

— Този кучи син е използвал професията си на фотограф, за да завързва връзки с млади момичета. — Райън разсъждаваше на глас. — След което ги е въвличал в порнографския бизнес.

— Може би са му плащали на глава всеки път, когато е доставял следващата жертва — обади се Хипо.

— Възможно е. Но педофилите не са като другите престъпници, които работят само за печалба. Не го правят за пари. Правят го заради удоволствието, което получават. Това е истинска мания.

— Искаш да кажеш, че този перверзник е карал момичетата да правят това, само за да попълва колекцията си?

— Мотивите на Кормиер нямат никакво значение — намесих се аз. — Ако искаме да разберем какво се е случило със Сикард, Куинси и другите жертви, трябва да открием купувача. Изродът, който дава пари за тези гнусотии.

Райън и Хипо се спогледаха.

— Бастараш — казах аз. — Няма кой друг да е.

Хипо прокара ръка по брадичката си.

— Възможно е да се окажеш права. Бастараш печели парите си от търговия с плът. Салони за масаж, барове за стриптийз, проституция.

— Крачката до порнографията е много малка — продължих аз. — А след това и до детската порнография.

— Бастараш наистина търгува с плът — съгласи се Райън. — Но не разполагаме с никакви факти, които да го свързват с това.

— Снимките — настоях аз.

— Ще твърди, че изобщо не знае за тях — предположи Райън.

— Дори и да твърди това, все пак те са детско порно.

Райън поклати глава.

— Прекалено стари са.

— Еванджелин е работила при него.

— Повтаряш го като развалена грамофонна плоча.

— Какво още ти трябва?

— Директна връзка.

Бях отчаяна, отпуснах се в стола и натиснах копчето.

Камерата се отдалечава. Сикард се изправя, обръща гръб към обектива и закачливо свива пръст. Последвай ме.

Камерата следи как Сикард бавно се движи из стаята.

Все още държи презрамките на роклята, ляга на леглото. Свива се като коте.

Докато я гледах, се чудех какви ли мечти са изпълвали главата й. Осветени самолетни писти? Лъскави списания и галапремиери с червен килим?

Сикард се усмихва съзаклятнически. Оставя едната от презрамките да се свлече. Влиза един мъж и се приближава до леглото. Сикард смуче единия си пръст, поглежда нагоре и се усмихва. Изправя се на колене и роклята й се смъква до кръста.

Отне ни по-голямата част от следобеда. Поредната папка беше озаглавена „Вино от класа“. Снимките бяха направени отдавна. Прическите и модата подсказваха, че става въпрос за петдесетте и шейсетте години.

Видеофайл номер седем. В сценария нямаше нищо оригинално.

Момичето е на около четиринайсет-петнайсет години, високо, с разделена на път коса. Носи черно бюстие, колан за жартиери и мрежести чорапи. Изглежда, не се чувства твърде удобно.

Хвърля поглед наляво. Камерата я проследява, докато прекосява стаята и сяда на пейка вдясно под прозореца. Отново поглежда наляво, като че ли чака указания. Слънчевите лъчи падат върху косата й.

Погледът ми премина към прозореца, пред който седи момичето. Огледах пердетата. Рамката на прозореца. Неясният пейзаж отвъд стъклото.

Отне ми известно време, преди да осъзная какво виждам.

Натиснах бутона за пауза и се вгледах в мрежата на прозореца. Съсредоточих се върху формата и неясните очертания зад нея.

Някъде, на милиони километри от мен, чувах гласове да ми говорят.

Натиснах Play. Stop. Play.

Върнах обратно. Направих го отново. И отново.

— Хванахме го — изрекох го спокойно, макар че усещах как сърцето ми бие в гърлото.

Гласовете изчезнаха.

— Хванахме гадното копеле, което обича да бие жена си.