Кати Райкс
Пепел от кости (3)

2

Родена съм през юли. За едно хлапе това е и добро, и лошо.

Тъй като прекарвах всички лета в Поулиз Айлънд, във вилата на семейство Лий, обикновено празнувахме рождения ми ден с ходене на пикник, а след това — с разходка в лунапарка „Веселият Делфин“, който се намираше на крайбрежната улица на Мъртъл Бийч. Обичах да ходя в увеселителния парк. Особено удоволствие ми доставяше влакчето. Стисках дръжките, докато кокалчетата на ръцете ми побелееха. Влакчето се движеше нагоре-надолу, наляво и надясно по тесните релси, сърцето ми блъскаше силно, а току-що изяденият захарен памук се връщаше обратно в гърлото ми.

Беше чудесно. Но никога не успявах да почерпя съучениците си в училище.

През лятото след смъртта на татко навърших осем години. Мама ми подари розова кутия за бижута, която освен това свиреше и от нея изскачаше балерина. Хари нарисува с пастели семеен портрет, две големи и две малки фигури, приличащи на клечки. Пръстите им бяха разперени, сякаш бяха хванати за ръце, но никой не се усмихваше. Баба ми подари книгата „Ан от фермата Грийн Гейбълс“.

Въпреки че баба приготви за традиционния пикник обичайния какаов сладкиш, пържено пиле, варени скариди, картофена салата, фаршировани яйца и бисквити, тази година следобедното посещение на увеселителния парк беше отменено. Хари слънчаса, а мама получи мигрена, така че останах сама на плажа и се зачетох в приключенията на Ан с Марила и Матю.

В началото не я забелязах. Тя сякаш се сливаше с белия шум на прибоя и птиците, но когато вдигнах поглед, стоеше на по-малко от два метра от мен, сложила тънките си ръце на кръста.

Огледахме се преценяващо, без да продумаме. По ръста й предположих, че е година-две по-голяма от мен, въпреки че талията й бе по детски неоформена и нищо не надигаше отпред избелелия й бански.

Посочи с пръст книгата ми и заговори първа:

— Ходила съм там.

— Не си — възразих аз.

— Виждала съм английската кралица.

Вятърът развяваше тъмната й разрошена коса, повдигаше и спускаше кичури, сякаш беше купувач, който се чуди коя панделка да си купи.

— Не си — повторих и веднага се почувствах глупаво. — Кралицата живее на едно място, наречено Лондон.

Момичето отметна къдриците от очите си.

— Бях там. Grandpere^[1] ме вдигна, за да мога да виждам.

Говореше английски с непознат акцент, не беше типичният за Средния Запад носов изговор, нито удължаването на гласните, характерно за Югоизточното крайбрежие. Поколебах се, не бях сигурна.

— Как изглеждаше?

— Носеше ръкавици и светлолилава шапка.

— Къде беше това? — попитах скептично.

— В Тракади.

В ушите ми на осемгодишно момиченце, гърленото „R“ прозвуча чуждоземно и вълнуващо.

— Къде е това?

— En Acadie.^[2]

— Никога не съм го чувала.

— „Това е вековна гора. Шепот на борове и ели“.

Примижах, не знаех какво да кажа.

— Това е стихотворение — поясни тя.

— Ходила съм в художествената галерия в Чикаго — отвърнах аз, усещайки, че трябва да спомена нещо също толкова интелектуално, колкото поезията. — Там има много известни картини, като тези на хората в парка, нарисувани с точици.

— Живея при леля и чичо — съобщи момичето.

— Аз съм на гости на баба — не споменах Хари и мама.

Нито Кевин. Нито татко.

Някой беше хвърлил фризби, което падна в пространството между момичето и океана. Видях как едно момче се наведе, взе го и го хвърли отново.

— Не можеш наистина да отидеш в „Грийн Гейбълс“ — отбелязах аз.

— Напротив, можеш.

— Но то не е истинско.

— Истинско е. — Момичето ровеше пясъка с големия пръст на крака си.

— Днес имам рожден ден — съобщих го, защото не се сещах какво друго мога да кажа.

— Bonne fete.^[3]

— Това на италиански ли е?

— На френски.

В училището ми в Бевърли се преподаваше френски — предмет, въведен от сестра Мари Патрик, гореща почитателка на този език. Въпреки че познанията ми се свеждаха до малко повече от bonjour^[4], усещах, че езикът, който ми говори момичето, въобще не звучи като този на учителката ми от първи и втори клас.

Самота ли беше това? Проява на любопитство? Или може би бях готова да слушам всичко, което ме откъсваше от голямата мрачна къща на баба? Кой би могъл да каже? Хванах се на играта.

— Принцът беше ли с нея?

Момичето кимна.

— Как изглежда онова място… Тракади?

Прозвуча като „Трак-а-дей“.

Тя сви рамене.

— Un beau petit village. Хубаво малко градче.

— Аз съм Темперанс Бренан. Викай ми Темпи.

— Еванджелин Ландри.

— Аз съм на осем.

— А аз на десет.

— Искаш ли да ти покажа подаръците си?

— Харесва ми книгата.

Настаних се обратно на стола си. Еванджелин седна на пясъка до мен и скръсти крака. В следващия един час разговаряхме за Ан и онази известна ферма на остров Принц Едуард.

Така започна приятелството ни.

 

 

В следващите четирийсет и осем часа след рождения ми ден се разрази буря. През деня небето беше или тъмносиво, или зеленикавосиво на цвят. Поривите на вятъра носеха дъжда и той се лееше по прозорците на бабината къща.

В промеждутъците, когато не валеше, молех да ме пуснат да отида на плажа. Баба отказа. Страхуваше се да не ме повлече някоя от вълните, които се разбиваха на пясъка. Бях много разочарована. Стоях вътре и наблюдавах през прозореца дали няма да успея да зърна Еванджелин Ландри.

Най-накрая по небето се появиха сини петна и с мъка избутаха облаците. Тревите по брега и дъсчените пътеки през дюните започнаха отново да хвърлят сенки. Птиците възобновиха беседите си. Температурата се повиши, влажността също, но за разлика от дъжда тя нямаше да отмине.

Въпреки слънчевото време дните минаваха, а от приятелката ми нямаше и следа.

Карах колелото си, когато я забелязах да върви по Мъртър Авеню. Смучеше близалка, а главата й беше издадена напред като на костенурка. Носеше джапанки и избеляла от пране фланелка на Бийч Бойс.

Спря, когато се озовах до нея.

— Здрасти — започнах аз, свалих крак от педала и стъпих на тротоара.

— Здравей — отвърна тя.

— Не съм те виждала наоколо.

— Трябваше да работя — заяви тя и обърса лепкавите си червени пръсти в късите си панталонки.

— Ти работиш?

Изпитах страхопочитание, че на едно хлапе са му позволили да върши нещо, което само възрастните могат да правят.

— Чичо ми излиза да лови риба при Мърел Инлет. Понякога му помагам на лодката.

— Чудесно.

Представих си героите от сериала Гилиган, Джинджър и Скипър.

— Пфу… — изсумтя. — Чистя вътрешностите на рибата.

Тръгнахме заедно, аз бутах колелото.

— Понякога трябва да се грижа за по-малката си сестра — заявих аз. Стремях се да постигна усещане за равнопоставеност. — Тя е на пет.

Еванджелин се обърна към мен:

— Имаш ли брат?

— Не. — Лицето ми пламна.

— И аз нямам. Сестра ми, Обелин, е на две.

— Значи понякога ти се налага да чистиш малко риба. Въпреки това е чудесно да прекарваш лятото тук, край океана. Сигурно там, където живееш, е съвсем различно?

Нещо проблесна в погледа на Еванджелин, но изчезна, преди да успея да го уловя.

— Мама е там. Уволниха я от болницата и сега работи на две места. Иска двете с Обелин да научим английски добре, затова ни води тук. Cest bon.^[5] Леля Юфеми и чичо Фидел са мили хора.

— Разкажи ми за тази вековна гора — опитах се да отклоня разговора ни от семейните въпроси.

Еванджелин се загледа в една отминаваща кола и после се обърна към мен:

— Акадия е най-прекрасното място на земята.

Изглежда, наистина беше така.

През цялото лято Еванджелин ми разказваше истории за дома си в Ню Бранзуик. Разбира се, бях чувала за Канада, но детското ми въображение не можеше да си представи друго, освен иглута и полицаи в техните униформи. Или шейни, теглени от кучета, които преминават покрай стада северни елени и бели мечки, или тюлени върху плаващи ледени блокове. Еванджелин ми разказваше за гъсти гори, отвесни крайбрежни скали и места със странни имена като Мирамиши, Кучибугуак и Бактуш.

Разказваше ми също така за историята на Акадия и за изгонването на предците й от родните им места. Слушах я отново и отново и постоянно задавах въпроси. Бях изумена. Дълбоко възмутена от трагедията, разиграла се в Северна Америка, която нейният народ наричаше le Grand Derangement^[6] — прогонването на френските жители на Акадия в изгнание по заповед на Британските власти и отнемането на земите и правата им.

За първи път тя ми показа какво е това поезия. Това лято успяхме да се преборим с епичните творби на Лонгфелоу, откъдето произхождаше и името й — Еванджелин. Стихосбирката беше на френски, нейният майчин език. Четеше ми и ми превеждаше, доколкото можеше.

Въпреки че едва разбирах стиховете, историята, която ми разказваше, ми приличаше на магия. В детското ни съзнание се появяваше образът на млекарката от Акадия, далече от родното й място в Нова Скотия. Правехме си костюми и разигравахме историята на този прогонен от земите си народ и на нещастните влюбени.

Еванджелин възнамеряваше един ден да стане поетеса. Знаеше наизуст любимите си стихове, повечето на френски, а някои на английски. Едуард Блейк, Елизабет Барет Браунинг, роденият в Ню Бранзуик поет Блис Карман. Аз я слушах. После заедно пишехме нескопосани стихове.

Предпочитах истории със сюжет. Въпреки че трудно се справяше с английския, Еванджелин се опита да прочете любимите ми автори: Ана Сеуел, Каролин Кийн, К. С. Луис. И до безкрай обсъждахме Ан Шърли и си представяхме какъв е бил животът й във фермата „Грийн Гейбълс“.

В онези дни си мечтаех да стана ветеринарен лекар. По моя инициатива водихме дневници, в които описвахме белите чапли от блатата и пеликаните, които се виеха високо над главите ни, носещи се по течението от вятъра. Изграждахме стени около гнездата на костенурките, за да ги предпазим. Ловяхме жаби и змии с мрежи, закачени на дълги прътове.

Понякога организирахме изискани събирания на чай за Хари и Обелин. Къдрехме косите им. Обличахме ги като кукли.

 

 

Леля Юфеми ни готвеше poutine rapee, fricot au poulet или tourtiere.^[7]

Все още я виждам как е завързала престилката с къдрички и ни разправя на развален английски истории за хората от Акадия. Истории, които беше научила от баща си, а той — от своя. Хиляда седемстотин петдесет и пета година. Десет хиляди прогонени от домовете си!

— Къде са отишли? — питаше Хари.

— Европа. Карибите. Америка. Наричат кейджуни онези, които са се заселили в Луизиана.

— Как е възможно да се случват такива неща? — питах аз.

— Англичаните искаха фермите ни и напоителните ни канали. Имаха пушки.

— Но нали жителите на Акадия се върнали обратно?

— Само някои.

През онова първо лято Еванджелин пося в душата ми страстта към новините, която не ме е напуснала и досега. Може би защото живееше в толкова отдалечен край на планетата. Може би защото искаше да упражнява английския си. Може би просто защото си беше такава. Жаждата й за нови познания беше неутолима.

Радио. Телевизия. Вестници. Поглъщахме ги и се стараехме да ги разберем според нашите доста ограничени възможности. Вечерно време сядахме на тяхната или на нашата веранда. Зелените бръмбари се блъскаха в мрежите на прозорците, а от транзистора се лееше музика — Манкиз, „Бийтълс“, Уилсън Пикет, „Айли Брадърс“. Разговаряхме за мъжа с пушка от кулата в Тексас, за смъртта на космонавтите, за бореца за права на чернокожите Стоукли Кармайкъл и групата студенти, която ръководеше.

На осемгодишна възраст смятах, че Еванджелин Ландри е най-умното и странно създание, което някога ще познавам. Беше красива, тъмнокоса и малко приличаше на циганка. Говореше чужд език и знаеше стихотворения и песни, които никога не бях чувала. Обаче дори тогава, въпреки че си споделяхме тайните, долавях известна сдържаност в новата ми приятелка, някаква мистериозност. И още нещо. Спотаена тъга, за която не говореше и чиято причина не знаех.

Горещите задушни дни се нижеха един след друг, докато ние проучвахме малкия остров, на който се намирахме. Аз й показвах места, които познавах от предишните ми посещения при баба. Заедно с Еванджелин откривахме нови.

Както неизбежно се случва, малко по малко болката ми започна да намалява. В мислите ми се появяваха нови неща. Приятни неща.

После дойде август и стана време да си тръгваме.

Мама никога не се върна да живее в Чикаго. Животът ми започна да се подрежда удобно в Шарлот. Заобичах старата къща на баба в Дилуърт, мириса на растението орлови нокти, който се носеше откъм оградата в задния двор, и сенчестия тунел от надвисналите дъбове по нашата улица.

Разбира се, имах и други приятелки, но нито една не беше толкова екзотична, нито ми беше толкова близка по душа. Нямаше друга, която да пише стихове, да знае френски и да е виждала „Грийн Гейбълс“ и английската кралица.

Докато бяхме разделени, с Еванджелин си пишехме писма, в които споделяхме новини от живота си през зимата, стиховете си, детските си впечатления от случващото се по света. Биафра. Защо другите държави не хранят тези хора? Май Лай. Американците наистина ли са избили невинни жени и деца? Чапакуидик. Известните хора също ли имат проблеми? Разсъждавахме върху това дали Джефри Макдоналд е виновен или невинен. Може ли човек да бъде толкова лош, че да убие собствените си деца? Злото Чарли Менсън. Дали той не е дяволът? Брояхме дните до идването на лятото и ги отбелязвахме в календара.

Учебната година в Шарлот завършваше по-рано, отколкото в Гракади, така че аз първа пристигах в Поулиз Айлънд. Седмица по-късно ръждясалият форд на мадам Ландри се задаваше по пътя. Лорет прекарваше една седмица в малката къща край мочурището при сестра си и зет си, после се връщаше, за да се захване отново с работата си във фабриката за консервиране на омари и в туристическия мотел. През август отново изминаваше същия дълъг път.

В периода между двете пътувания Еванджелин, Обелин, Хари и аз преживявахме нашите летни приключения. Четяхме, пишехме, разговаряхме и проучвахме нови места. Събирахме мидени черупки. Научих доста неща за професията на рибаря. Дори започнах да говоря на развален френски.

Нашето пето лято започна като предишните четири. До двайсет и шести юли.

Психолозите казват, че някои дати остават завинаги запечатани в съзнанието ти. Седми декември 1941 година. Нападението на японците над Пърл Харбър. Двайсет и втори ноември 1963 година. Убийството на президента Кенеди. Единайсети септември 2001 година. Световният търговски център в пламъци.

В моя списък е включен и денят, в който Еванджелин изчезна.

Беше четвъртък. Сестрите Ландри бяха на острова от шест седмици и трябваше да останат още четири. С Еванджелин бяхме планирали да отидем да ловим раци рано сутринта. Откъслечно си спомням другите подробности.

Въртях педалите през мъгливата ранна утрин, мрежата за раци беше закрепена на дръжките на колелото. В отсрещната лента премина кола. Видях силуета на мъж зад волана. Чичо Фидел? Обърнах се и хвърлих бърз поглед назад. Още един силует на задната седалка.

Последва почукването на камъчетата, които хвърлих по мрежата на прозореца на стаята на Еванджелин. Лицето на леля Юфеми през едва открехнатата врата. Косата й, хваната с фиби. Зачервените очи и побелелите устни.

— Отидоха си. Не трябва да идваш повече тук.

— Къде отидоха, ma tante^[8]?

— Върви си. Забрави всичко.

— Но защо?

— Сега те са опасни.

Подкарах бързо колелото си. Сълзите се стичаха по бузите ми. Бях видяла как една кола изчезна в мъглата по пътя. Заминала? Без предупреждение? Без да се сбогува? Без да каже: „Ще ти пиша“? Не идвай тук? Забрави?

 

 

Приятелката ми и сестра й никога вече не дойдоха в Поулиз.

Въпреки че много пъти ходих до малката къща край мочурището и молех за информация, винаги бях отблъсквана. Леля Юфеми и чичо Фидел никога не разговаряха с мен. Повтаряха непрекъснато:

— Върви си. Няма ги тук.

Пишех писмо след писмо. Някои се връщаха обратно, други не, но никога не получих отговор от Еванджелин. Попитах баба какво бих могла да направя.

— Нищо — отвърна тя. — Някои събития променят живота на човек. Спомни си, че и ти напусна Чикаго.

Бях объркана. Заклех се, че ще я намеря. Казвах си, че детективката Нанси Дрю може да го направи. И се постарах, доколкото бяха възможностите на дванайсетгодишно момиче по онова време, без мобилен телефон и без интернет. До края на лятото, а и през следващото, двете с Хари шпионирахме леля Юфеми и чичо Фидел. Не открихме нищо.

Върнахме се в Шарлот и продължихме да търсим. Въпреки че в библиотеките около нас нямаше телефонен указател на Ню Бранзуик, Канада, успяхме да намерим кода на Тракади-Шийла. В областта живееха много семейства на име Ландри и операторът не можеше да ни помогне, освен ако не знаехме първото име.

Лорет.

Нямаше такава в указателя, но имаше трийсет и две Л. Ландри.

Нито Хари, нито аз си спомняхме Еванджелин да е споменавала името на баща си.

Сега го осъзнах. Въпреки че през дългите дни и нощи с Еванджелин бяхме разговаряли за момчета, секс, Лонгфелоу, „Грийн Гейбълс“, Виетнам, по някакво мълчаливо съгласие никога не бяхме навлезли в темата за бащите.

С Хари позвънихме от уличен телефон на всички Л. Ландри и Тракади — използвахме монети от касичките си. По-късно звъняхме и в градовете наоколо. Никой не познаваше Еванджелин и семейството й. Или поне така казваха.

На сестра ми й омръзна и престана да се прави на детектив много преди мен. Еванджелин беше моя приятелка, пет години по-голяма от Хари. А Обелин беше прекалено малка, наполовина на годините на Хари.

В края на краищата и аз изоставих издирването. Но никога не спрях да се чудя. Къде? Защо? Как може едно четиринайсетгодишно момиче да бъде заплаха? В крайна сметка започнах да се съмнявам дали правилно си спомням думите на леля Юфеми. Наистина ли каза „опасни“?

Изчезването на Еванджелин остави в мен голяма празнина, но когато постъпих в гимназията, спомените и скръбта изчезнаха.

Кевин. Татко. Еванджелин. Болката от тези три тежки загуби отзвуча, притъпена от отминалото време и изместена от ежедневните грижи.

Но от време на време тя се появява отново. Спомените се надигат и ме атакуват от засада.