Луиз Бегшоу
Страст (39)

Епилог

Мелиса Елмет бе транспортирана без проблеми до Израел. Нямаше нужда от паспорт, когато пристигна, я чакаше правителствена делегация. Бронирани коли и войници с автомати я откараха до военна база в Йерусалим. Получи достъп до правителствен компютър и разрешение да задържи документите на баща си.

Войниците взеха соларната клетка, но тя нямаше друг избор, освен да им я даде.

Не знаеше нищо за Уил. Отвори документите и ги качи в интернет. Поиска скенер, фотоапарат. Военните й ги предоставиха. Разпространи информацията навсякъде, където можа. Това бе заниманието й през дългите дни, в които сърцето й страдаше. Не се боеше, че ще я открият. Компютър на военните в Израел бе най-неоткриваемият, който можеше да съществува.

Лежеше сама, без него, и тъгуваше. Страхът бе постоянен. През деня тренираше на уреди за фитнес, хранеше се и отново сядаше пред компютъра.

Новината гръмна в целия свят на четвъртия ден. Израелският вътрешен министър показа в предаване на живо по Си Ен Ен, джип „Крайслер“, който се движеше със соларни панели, вградени в покрива.

— Предизвикахме сензация, когато представихме електромобилите в Израел — тържествено заяви той. — Вече не се нуждаем дори от станция за захранване. Това може да се използва навсякъде по света. Велико изобретение на израелски учени.

Израелски учени? За кратко мъката на Мелиса бе изместена от непримирим гняв. Но вечерта Ари дойде в квартирата й и й каза, че това е стандартна практика.

— Ако светът узнае, че баща ти я е изобретил, има опасност да дойдат да те търсят. Сега ние поемаме вината.

Тя кимна с насълзени очи.

— Кой знае чие е откритието в действителност?

— Ти. Уил. Аз. Може би още петима души — Ари докосна коляното й. — Трябва да се задоволиш с това, Мелиса. Той е мъртъв, не се нуждае от слава. Би предпочел твоята безопасност.

Мелиса задържа писмото на баща си близо до сърцето си. Не намираше сили да го отвори. Щом го направи, последното, което я свързваше с него, щеше да изчезне.

Но на петата вечер, докато гледаше на компютъра си новинарския канал, по който вървяха репортажи за глобалния хаос заради срива на цените на петрола, еуфорията на екологичните организации, бунтовете в Джеда и безредиците в Надрах след свалянето на султана от власт, тя взе решение. Трябваше да узнае какво е имал да й каже баща й. Бе загубила и него, и Уил. Не можеше да започне нов живот, сама, без да е изживяла скръбта си докрай.

Изключи компютъра и седна на единичното си легло. Сърцето й препускаше, докато разкъсваше плика. Вътре имаше лист от любимата на баща й луксозна синя хартия. Бяха напечатани само няколко думи и текстът продължаваше с неговия неразбираем почерк.

„Скъпа моя Мелиса,

Надявам се никога да не прочетеш това писмо. Ако се случи, ще означава, че са те преследвали и си открила онова, което търсят. Ако можеш, погрижи се то да стигне до Уилям Хайд. Сега живее в Ню Йорк, където е преуспял. Усетът ми подсказва, че той ще знае какво да направи с него.

Съжалявам, че се опитах да те контролирам, когато беше момиче. Недостатък на характера ми. Съжалявам, че не прекарвах повече време с теб и майка ти. Съжалявам за много неща. Може би ще бъда мъртъв, когато четеш това, но няма причина да се предаваш на сантименталност. Намери някого, когото можеш да обичаш, и се омъжи или живей сама, стига да си щастлива. В такъв момент осъзнавам, че това е единственото, което има значение.

Ако все още обичаш Хайд, омъжи се за него, ако те иска. Сгреших, когато се намесих.

Опитай се да мислиш за мен с добро. Обичам те и винаги съм те обичал.“

Беше го подписал „Татко“.

Мелиса внимателно прибра писмото, отпусна се на леглото и плака, докато не й останаха сълзи. Най-сетне, изтощена от мъка, заспа.

 

 

Когато се събуди, беше двадесет и девети. Десет дни след като Уил я бе оставил до Испанските стъпала. Трябваше да приеме истината. Той нямаше да се върне.

Обади се на Ари и помоли за помощ. Поиска нова самоличност. И да остане в Израел. Беше най-сигурната държава в света. Изпълнен със съчувствие, той й предложи различни постове. Предаде й благодарността на израелското правителство. Щяха да й осигурят доход, държавна пенсия. Работа на бюро.

Поиска място в университет, работата, която можеше да върши. Историк изследовател. Щеше да специализира древна история. Да стане археолог. Може би това донякъде щеше да притъпи болката: удоволствието да изследва миналото, да бъде на открито, под яркото слънце, близо до цялата красота на смъртта и историята.

Каква ирония, дълго бе мечтала за нещо подобно, преди цяла вечност, преди гласът на Уил по телефона да преобърне целия й свят с главата надолу. Преди сърцето й да бъде излекувано. Сега отново бе разбито, този път завинаги. И се бе озовала тук.

Той обеща да направи каквото може. Имало свободно място в Тел Авив. Дали била готова за прехвърляне.

Мелиса кимна, очите й бяха сухи. „Да. Благодаря“.

Войник щял да я откара с военен джип на разсъмване. Най-добре било да я изведат от базата, когато никой няма да види.

Мелиса кимна. Вече нищо нямаше значение. Съгласи се, готова да приеме всичко. Нямаше голям смисъл да бъде жива.

Събра малко багаж в раница. Имаше тоалетни принадлежности, дрехи от първа необходимост и плик с тридесет и пет хиляди шекела в брой. Беше казал, че ще й стигнат за първия месец, а после ще получи още.

Жена с униформа на кадет я събуди и Мелиса слезе по стълбите в тъмнината. Колата чакаше отвън с включен двигател. Видя шофьор със слънчеви очила и нахлупена войнишка шапка. Качи се отзад мълчаливо. Все още не знаеше нито дума иврит. Джипът тръгна към портала и тя наведе глава. Пазачите учтиво помахаха и возилото напусна базата.

— Говорите ли английски? — попита тя след няколко минути.

Шофьорът се завъртя на седалката си и й се усмихна.

— Доста добре.

Беше Уил.

Мелиса понечи да каже нещо, но дъхът й бе спрял и само запелтечи. Наведе се напред, обви ръце около врата му и го обсипа с целувки.

— Внимавай, скъпа, ще убиеш и двама ни.

Уил сви от главния път в тясна задна уличка.

— Не се свърза с мен. Не ми каза нищо! — задъхано заговори тя. Сърцето й се изпълни с радост, огромна, влудяваща радост. Беше жив и бе дошъл при нея, обичаше го, обожаваше го…

— Исках да излезем от базата, без да забележат. Дегизировката като войник свърши работа.

— Не се обади…

— Не можех. Бяха по петите ми. Онези от тях, които бяха останали. Загубиха следите ми някъде край Малта.

Тя потръпна.

— Накъде ще бягаме сега?

— Никъде — отвърна той. — Отиваме си у дома.

— У дома? — попита Мелиса. За миг лицето й помръкна. — За бога, Уил, вече не зная дали имам дом. И дали мога да имам. Баща ми е мъртъв.

Уил кимна.

— Разбирам, Миси.

— Така ли? Не зная дали можеш, Уил.

— О, да — увери я той. — Баща ти е мъртъв от година, но едва сега чувстваш, че си започнала да го опознаваш. И него го няма, и майка ти, и страната, в която си отраснала. И се питаш дали някога ще можеш отново да спиш спокойно. Дали ще престанеш да се озърташ.

Впери поглед в него. Взираше се в пътя, докато говореше.

— Откъде знаеш? — прошепна тя. — Понякога ме плашиш, Уил, струва ми се, че проникваш в главата ми.

Уил леко се усмихна.

— Не, просто вече мислим като една глава.

— Какво имаш предвид?

— Че ти мислиш като агент, Миси, като човек от тайните служби. Имаш същите страхове като всички нас. Всеки шпионин на света изживява този ужас. Той е част от живота — Уил поклати глава. — Защо съставят психологически профили, преди да привлекат някого? Обикновените хора не стават за тази работа.

— Значи аз не съм нормално момиче?

— Не си. Слава богу.

Тя се отпусна на седалката, докато се опитваше да проумее какво означава това.

— Тогава какво бъдеще ни очаква, скъпи? Можем ли да създадем деца при тези обстоятелства? Да живеем спокойно заедно? Или вечно ще бягаме?

Уил отби встрани от пътя, заобиколи и отвори вратата. В очите му блестяха сълзи.

— Да се поразходим — каза той.

Мелиса сложи ръката си в неговата. Навън бе горещо и прашно, истинска красота. Спомни си библейските истории от детството си.

— Харесва ли ти в Израел?

Тя кимна.

— Да.

— Тогава започни да гледаш на тази страна като на свой дом. Слушай, въпреки всички страхове, повечето агенти, които не са загинали при изпълнение на мисия, умират спокойно в леглата си. Убийствата за отмъщение са редки. Повечето световни играчи се занимават само с настоящата криза, каквато и да е. Имаме големи шансове.

— Слушам — каза Мелиса. Искаше да вярва. Отчаяно искаше да вярва.

Когато погледна Уил Хайд, през сърцето й премина тръпка на чиста любов. Той не я засипваше с банални фрази за успокоение. Разнищваше проблема, страховете й и й предлагаше логика. Уважаваше ума й, обичаше го и заради това. Беше откровен с нея, като човек, който няма време за друго.

— Израел е държава, изложена на риск постоянно. Затова службите им за сигурност са най-надеждните в света. Опитни са в укриването на ценни агенти от множество страни и терористични организации, които желаят смъртта им. Честно казано, няма по-безопасно място за теб на земята.

— Добре.

Звучеше правдоподобно.

— Второ, онези, които ни преследваха, сега са преследвани. Зная повечето имена. Ще бъдат твърде загрижени за собственото си оцеляване. Ще се крият в пещери, няма да ни търсят. Трето, следите ни са заличени. Мислят ни за мъртви. Новите ни самоличности са регистрирани в Тел Авив под код, който онези типове няма да разбият и няма да си направят труда да опитат — Уил я накара да се обърне, ръцете му енергично обхванаха раменете й и я притеглиха към него за дълбока, страстна целувка, докато тялото й се разтопи в прегръдката му. — Ето как стоят нещата, Мелиса. Тук имаме по-голяма сигурност откъдето и да е другаде. Шансът е на наша страна. Но, не, няма никакви гаранции. Трябва да продължиш да живееш без такива или ще им подариш победата. Аз не съм съгласен на това. А ти?

Мелиса избухна в смях.

— Не, по дяволите!

— Малко риск носи тръпка в живота.

— Вечният оптимист — отбеляза тя, но усети как страхът и напрежението напуснаха тялото й и бяха заменени от чиста, искрена радост. Беше тук, с Уил, бяха в безопасност и можеха да имат нов живот. Страхотен живот. — Значи си готов да започнеш работа като библиотекар или нещо подобно и да живееш в хубава малка къща в предградията?

Уил широко отвори очи. Негов ред бе да се засмее.

— Какво? — попита Мелиса.

— Това не е твоят живот — каза той. — Мислиш ли, че бих го допуснал? Имам вила в Рамат Авив. Огромна е, пълна с военни охранители, хубав басейн, обширни зелени площи…

Мелиса примигна.

— Мислех, че нямаш пари.

Уил я погледна и се усмихна самодоволно.

— Зная как да крия парите си, скъпа. Имам достъп до над двеста милиона долара.

— Шегуваш се.

— Правителството на САЩ постепенно ще прехвърли каквото може на новата ми самоличност. Израелците ще ги осведомят какво се е случило. Вече знаят, че не съм убил Оливия.

Мелиса въздъхна.

— А жената…

— Мъртва е, Миси. И посредникът й е мъртъв. Както и петнадесетина от най-добрите им агенти — Уил изпусна въздух. — Клиентите им имат доста по-важни грижи. Изплашен народ, фалирали богаташи. Повечето хора, които могат да ни свържат със случилото се, ще бъдат убити в близките шест месеца.

— Значи сме в безопасност? — задъхано промълви тя. — И ще живеем в охранявана вила?

— Ще се оженим отново, официално. Ще имаме дете. Две деца. За такава безопасност говоря. Заплахата винаги ще съществува. Но ще се справим.

— Обичам те — каза тя и даде воля на сълзите си, когато отново се качиха в джипа.

— Всичко е наред — Уил натисна газта. — Защото този път ще останеш с мен. Няма бягство, за никого от нас, няма връщане назад.

— Отбий и спри — настоя Мелиса. Желаеше го, изгаряше. Не беше я докосвал от две седмици. — Спри.

Уил хвърли поглед към нея и се усмихна.

— Ненаситна — отбеляза той.

— Не зная кой от двама ни е ненаситен — отвърна тя. — Ще видим.

Уил отново се усмихна и спря джипа край пътя. После се качи отзад, сграбчи Мелиса, своята съпруга, своята страст, в прегръдката си и започна да я целува по шията, отново и отново, сякаш никога нямаше да спре.