Луиз Бегшоу
Страст (20)

Осемнадесета глава

Телефонът на Оливия Уортън звънна в спалнята. Така я стресна, че изпусна изящната стъклена чаша със зеленчуков сок на лъскавия кухненски под.

Щракна с пръсти на домашната помощница, която мина покрай нея.

— Бързо, почисти това.

— Si, senora.

Телефонът в спалнята. Беше Уил, така й се обаждаше. Само той имаше номера. О, господи! Идваше си у дома!

Сърцето й се разтуптя като на ученичка. Джак Сансън не бе намерил абсолютно нищо, никакъв начин да се свържат с него. Бе започнала да се страхува, че е мъртъв. А сега й се обаждаше.

Оливия хукна натам, въпреки тънките като игли токчета на обувките си „Кристиан Лубутен“. Можеше да бъде пъргава, когато пожелае. Отпусна стройното си гъвкаво тяло върху сатенената покривка на седефенобялото им легло и грабна слушалката.

— Ало? — почти извика тя.

— Ливи — каза той, — аз съм.

— Уил. Къде беше? Добре ли си?

— В Европа. Добре съм.

— Изпаднах в паника, Уил. Джак също е в паника. В „Проспект“ са полудели…

— Джак и „Проспект“ могат да почакат, за бога.

Оливия бързо се опомни. Не биваше да се държи, сякаш е безкрайно загрижена за съдбата на банката му.

— Къде си сега? Липсваш ми, Уил. Побърках се. Непрекъснато се питах…

— В Манхатън. Обаждам се от автомат. Идвам, трябва да стигна след десет минути. Ще ти кажа всичко, което мога — Уил въздъхна от другата страна на линията. — Дълга история, Ливи.

— Имам достатъчно време — ласкаво каза тя. — Побързай, скъпи.

Затвори, остави слушалката и се изправи в спалнята, обзета от нерешителност. Този тоалет не бе подходящ, малкият костюм „Шанел“, с който бе отишла на обяд с Емили Дразнър. С него изглеждаше като светска лъвица, не като секси мацка. Помощ! Имаше само десет минути. Оливия затръшна вратата на спалнята, втурна се в огромния гардероб и трескаво затършува по рафтовете. „Спокойно, каза си тя. Имаш страхотен вкус.“ Инстинктивно грабна малка лятна рокля „Емпайъруейстед“ на Армани, жълта, памучна, с бродерии на пеперуди. Беше измамно секси, защото дължината бе класическа, но прилепваше към гърдите й. Късо ефирно сако от кремаво жарсе, което подчертаваше тена й. Посегна към косите си, внимателно отстрани всички фиби с диаманти, изкусно поставени от личния й фризьор Джанфранко, и остави гарвановочерните си коси да се разпилеят свободно по раменете й, както Уил ги харесваше. Аромат? Обожаваше своя „Ермес“. Чорапи… да. Извади чифт нови „Уолфордс“, плъзна ги нагоре по стегнатите си, изваяни прасци и ги прикачи към бледожълт колан с жартиери и памучни бикини, почти консервативни, ако не бе тънката прашка отзад. Хрумна й гениалната идея да не слага високите си обувки. Вместо тях обу сладки бели сандали с равна подметка.

Направи пирует пред огледалото, което стигаше от пода до тавана. Идеално. Изглеждаше подобаващо за ролята на сексапилната съседка, неустоима и недостъпна. Уил Хайд не си падаше по откровената еротика. Бе чувала за много момичета, провалили връзките си с него с прекалената си настъпателност. Когато се издокарваше секси за Уил, тя винаги запазваше голяма доза загадъчност.

Бързо се наведе и вдигна от пода костюма си „Шанел“ и тънката лятна блуза и ги пъхна в коша за пране. Имаше тубичка лубрикиращ гел, скрита в шкафчето с обувките й. Оливия сложи съвсем малко. Уил беше доста надарен и понякога й причиняваше болка. В началото на връзката им не й бе нужен гел. Той беше силен, пламенен. Тогава отвръщаше, изживяваше наслада. Но постепенно, когато разбра кой е и какъв е и твърдо реши да се омъжи за него, парадоксално, стана по-трудно. Защото правеше всичко с ясната цел да го накара да й предложи брак. Представянето й в леглото бе част от важен тест. Трябваше да се старае, да полага усилия да му достави удоволствие и това я караше да се чувства нервна.

Не се бяха виждали от няколко дни. Уил беше страстен мъж. Почти я плашеше. Поне сега нямаше да я боли и по-важно — той нямаше да разбере, че е напрегната.

„Добре, помисли си Оливия. Готова съм. Няма причина да бъдеш толкова нервна. Вече ти направи предложение. В ръцете ти е.“

Нямаше да му каже нищо, абсолютно нищо за посещението на Джак Сансън. Проклетият Джак. Голяма работа, че…

Мислено се върна назад към идването на Джак в къщата. Беше я обсипал с комплименти за тоалета и вкуса й. Очите му й се усмихваха одобрително. Беше много благодарна. Поласкана. Широко усмихнат, той безсрамно флиртуваше с нея. Когато си тръгна, с празни ръце, след като прегледа компютъра и бюрото на Уил, Оливия съжаляваше. Остана загледана след него…

Внезапно осъзна, че се е замечтала, и виновно прогони тези мисли. Разбира се, че не би искала да има връзка с Джак Сансън. Може би бе по-разумен от Уил. Не би я оставил сама за дни, без да й се обади, но какво от това? Той работеше за Уил. Имаше десет процента, Уил имаше деветдесет. Момиче като нея не би се задоволило с втория в…

— Хей!

Оливия издаде тих вик, подскочи. Завъртя се на пети и застана срещу вратата. Уил стоеше там по риза и панталон. Имаше някаква превръзка високо на дясната ръка. Изглеждаше уморен, много уморен.

— Господи! — промълви тя с писклив глас. — Изплаши ме!

— Извинявай, бебчо.

Бебчо. Думата бе голяма утеха за нея. Все още я желаеше. Все още я обичаше. Малката му екскурзия до Европа не бе проява на страх от обвързване.

Оливия се втурна към него, прегърна го и старателно гланцираните й устни се разтвориха за целувка, езикът й се плъзна към неговия…

— А… — Уил направи гримаса и се отдръпна. — Скъпа… не точно сега.

— Не сега?

Тя залитна и падна назад.

— Боли ме ръката. Простреляха ме. Нищо сериозно, ще се оправя — обгърна талията й с лявата си ръка. — Искам да изчакам ден-два.

— Аха — тя нацупи устни, за да прикрие облекчението си. Едва сега думите му достигнаха до съзнанието й. Широко отвори очи. — Почакай. Простреляли са те?

— Не се тревожи за това.

— Тревожа се. Може ли да видя?

Уил дръпна ръката си назад.

— Имай ми доверие, аз съм лекар — пошегува се Оливия и изпита облекчение, когато той се усмихна.

— Вече получих медицинска помощ. Дълга история, Ливи. Късно е. Ще ти разкажа на вечеря.

— Добре. Романтична вечеря, звучи чудесно — щом не бе пострадал, Оливия можеше да бъде веселото, бъбриво момиче, което той толкова харесваше. — Къде ще отидем — глезено попита тя. — На Двадесет и първа? В „Жан-Жорж“? „Маса“? Може би „Льо Бернадин“? Не съм ходила там от доста време. Чух, че в момента имали божествено прасковено суфле.

Лицето на Уил помръкна.

— Искаш да вечеряме навън?

— Не, ако ти не искаш — побърза да се поправи Оливия.

— Прекарах няколко тежки дни. Може би е по-добре да си останем у дома. Точно сега искам само да бъда с теб, Ливи.

Тя се разтопи, целуна го по бузата.

— О, разбира се, скъпи. Ще кажа на готвача да приготви нещо скромно. Какво ще кажеш за… — в момента не се сещаше за любимите му ястия. — Какво ще кажеш за хубава пържола, малко пържени картофки на тънки резени и салата? И бутилка „Марго“.

— Добре — Уил седна на леглото. — Още по-добре, защото ще стане бързо. Кажи му, че искам моята да бъде алангле.

— Разбира се. Ще я донесат след двадесет минути.

— Чудесно — Уил потърка очи. — Изглеждаш страхотно, Лив. Почакай да взема душ и да се преоблека. Бях в самолет почти цял ден. Ще ти разкажа всичко на вечеря, става ли?

Изгаряше от любопитство, но тръсна коси и съблазнително се усмихна. „Не спори, не разпитвай.“ Това бе нейното правило номер едно.

— Идеално, скъпи.

 

 

Свещите трептяха в малката трапезария, която Уил бе поръчал да построят на терасата с изглед към красивата градина с висока ограда. Едната стена бе изцяло от стъкло, а останалите с дъбова ламперия. Беше достатъчна за четирима и до нея се стигаше през спалнята. Официалната трапезария на долния етаж бе внушително помещение, използвано главно за благотворителните им приеми. Тук идваше Уил, когато искаше романтична вечеря, без да излиза от дома си.

Свещи от пчелен восък, свещници от масивно сребро, ирландски ленени салфетки и фин порцелан — всичко бе подредено безупречно. Оливия бе наредила на готвача да донесе вечерята на количка с малки затоплящи плочи и бе освободила персонала. Сама наля водата и виното и внимателно помогна на Уил да си сипе от храната, навеждайки се пред него така, че да може да огледа добре гърдите й.

— Изглеждаш по-добре — отбеляза тя, докато отрязваше малко парче от пържолата му.

Беше невероятно апетитна. Готвачът му използваше телешко филе „Кобе“, мариновано в бира, и никога не го печеше секунда повече, отколкото трябва. Уил лакомо нападна своята и хрупкавите пържени картофи, съвършено топли и сухи. Разбира се, Оливия никога не би докоснала подобна въглехидратна храна. За добрата външност бяха нужни усилия.

Уил завъртя виното в чашата си и се загледа в него. Оливия кокетно го бе наляла. Винаги се бе възхищавал на женствената й грация. Изглеждаше безупречно, като противоположност на уморената, естествена Мелиса. Косите на Ливи бяха издухани със сешоар, прелестни, гарвановочерни с шоколадови и карамелови оттенъци. Тоалетът й бе абсолютно съвършен, момичешки, но елегантен, и идеално подчертаваше гърдите й, без да е твърде очевидно. При Оливия Уортън нямаше нищо очевидно. Ноктите й бяха оформени и лакирани с френски лак, веждите закачливо извити. Беше сложила подходящи евтини обувки, малко нежнорозов руж, спирала на миглите, неутрални сенки на клепачите и гланц на устните.

Можеше да бъде оприличена на грижливо поддържана американска роза: свежа, прелестна и съвършена във всяка частица от тялото си. Ако някой от бизнес партньорите му влезеше в стаята сега, Уил би се почувствал горд, че Оливия е неговото момиче. Подозрително я огледа от главата до петите. Беше ненадмината по красота и изтънченост, но дали го обичаше заради самия него? Или заради парите му?

По малко от двете, заключи той без огорчение. Оливия Уортън беше красавица от добро семейство. Самата тя имаше поне два милиона. Нормално бе да се среща с богат мъж. Беше едно от най-привлекателните момичета в светските среди, преследвана от няколко желани ергени, когато бе решил да пофлиртува с нея. Но бе избрала него. Както и да е, Уил не се смяташе за наивен. Една жена не можеше да отмъкне парите на един мъж, освен ако бяха наследени. Сам бе натрупал тези пари, което доказваше значимостта му в днешната хормонална джунгла. Беше ловецът, способен да убие най-големия мамут. Не се сърдеше на жените, които намираха богатството му за привлекателно. Оливия беше като него, в известен смисъл. Преследваше най-ценния трофей на хоризонта.

Тя имаше чувство за хумор, беше мила и женствена.

Тогава какво го караше да се чувства така неловко?

„Трябва да се стегнеш, каза си Уил. Не се предавай на носталгия. Хареса ти да закриляш Мелиса, признай си. Хареса ти да се върнеш назад към онези дни, когато първата ти грижа беше хлябът за следващия ден, а не поредната сделка.“ Разбира се, част от това се бе предала и на момичето.

„Ето я Оливия. Тя е по-млада, по-стройна и по-добре поддържана от Мелиса Елмет. И те слуша, без да се противи, не се мръщи и не спори. Разбира новия ти свят, както Мелиса никога не би могла. Отзивчива е в леглото, макар и не така страстна, както в началото, и ще бъде идеалната домакиня… Стига си се бавил. Време е да купиш онзи пръстен.“

— Кажи ми как един мъж може да получи огнестрелна рана в ръката? — закачливо попита Оливия.

Даде й знак да седне и тя го направи и отпи малка глътка от хубавото вино. Оливия пиеше, за да му прави компания, но бе обсебена от мисълта да внимава. Никога не я бе виждал пияна или дори замаяна.

— Ето какво се случи — Уил си пое дъх. — Направи ми услуга и изслушай цялата история, без да задаваш въпроси, моля те. Мисля, че ще ме разбереш по-добре, когато чуеш всичко.

Тя кимна и се усмихна.

— Добре, скъпи.

Уил й разказа, спокойно, доколкото можеше, всичко, което не бе опасно да узнае. Само най-важното, но истината. За ранния си брак и как Мелиса го бе анулирала, за обучението си в армията и работата си за тайните служби. За случайната си среща със сър Ричард малко преди смъртта му и подозрението си за връзка с останалите убийства.

— Реших, че тя е в опасност. Не можех да я оставя да умре, заради онова, което някога означавахме едни за друг — видя леката гневна гримаса, която се появи на лицето на Оливия. Явно отчаяно искаше да каже нещо. — Какво има?

— Значи все още си я обичал… поне малко?

— Не — Уил бе доволен, че може да го заяви категорично. — Изобщо. Бях загрижен за нея, което е различно. Много различно. Била е сгодена за мъжа, когото са застреляли.

Оливия присви устни. Очевидно не смяташе, че един мъртъв професор, едва свързвал двата края, може да бъде конкуренция на красив и жив милиардер.

— Хубава ли е, Уил?

Отново можеше да каже истината.

— Не може да се сравнява с теб, скъпа. Дори не е в твоята категория.

Този път се почувства виновен заради нелоялността си към Мелиса, но какво, по дяволите? Тя го бе наранила, а и не беше тук да чуе преценката му.

— Какво си помисли… имам предвид, когато я видя отново след толкова дълго време?

Оливия би могла да стане адвокат. Повечето мъже не биха издържали на подобен кръстосан разпит. Веднага бе напипала емоционалната жилка.

— Помислих си… колко измъчена изглежда — Уил срещна погледа на годеницата си. — Ако искаш истината, изпитах само съжаление.

— Аха. Добре — резкият тон на Оливия го изненада. — Трябвало е да остане омъжена за теб. Проиграла е шансовете си.

— Стреляха по нас, пред хотела.

Оливия закри уста с нежната си ръка.

— Преследваха ни из Лондон, успях да я измъкна невредима. Заведох я в Белгия с влак, после с автобус до Ротердам. На следващия ден ни откриха на летището. Тогава ме простреляха. Но е само повърхностна рана, няма за какво да се тревожиш. Хванахме чартърен полет до дома — излъга той. — Вече е в безопасност. Трябва да открия кой иска да я нарани, да видя дали ще ги накарам да се откажат. Ако не успея, да й осигуря трайна безопасност. Ще отнеме не повече от месец, но не искам да бъде изложена на риск — изрече последното много решително. Оливия трябваше да разбере, че няма смисъл да спори с него. — Това е всичко, което мога да ти кажа, скъпа. Не искам никой, освен мен да знае къде е и в какво положение е. Онези хора по петите й бяха доста сериозни. Най-добре е и ти да нямаш представа, така че за последен път разговаряме на тази тема.

Оливия прехапа устни до болка.

— Ще ти кажа, когато Мелиса се устрои на безопасно място. За да знаеш, че е приключило.

— Добре — Оливия повдигна пръстите си с френски маникюр в нехаен жест. — Отседнали сте в хотел в Ротердам. В отделни стаи ли?

— Спахме в едно легло, за по-сигурно. Не се безпокой. Дори не съм я докоснал. Нямах желание — дали последното бе истина? Уил прогони този въпрос. — Леглото беше голямо.

Оливия сведе поглед към масата за миг и сърцето му се сви, когато видя насълзените й очи.

— Стига, скъпа. Тя е просто приятелка, чийто живот беше в опасност — протегна ръка над масата и Оливия послушно подаде своята. — Утре няма да купя годежен пръстен от „Тифани“ за нея.

Оливия вдигна глава. Влажните й очи заблестяха от радост.

— Наистина ли?

— Разбира се. Нали обещах? — Уил искаше да бъде щастлива. — Не е много романтично така, но можеш да дойдеш с мен, ако искаш да си избереш.

Тя плесна с ръце като дете, с искрена радост.

— О, скъпи! Благодаря!

Жените бяха странни същества, помисли си той с умиление. Толкова дребни неща ги правеха щастливи. Ново бижу, нова рокля. Уил си купуваше маркови костюми и скъпи часовници, но никога не можеха да го зарадват толкова. Бяха просто необходимост. Но ако фактът, че ще й подари пръстен, носеше щастие на Оливия, и той бе доволен.

Беше неин. Мелиса я караше да се чувства нервна и разстроена. Бе станала неспокойна заради това момиче, помисли си Уил, момичето, което се бе омъжило за него, а после го бе зарязало, разбило сърцето му и оставило незаличима рана в душата му за повече от десет години. Мелиса, която не можеше да й съперничи по красота, изтънченост и каквото и да било. Освен, може би, интелигентност, смелост и…

Както и да е. Той хвърли поглед към градината си, ярко осветена от малки прожектори. Мелиса заслужаваше закрилата му, нищо повече. Беше го наранила жестоко. Оливия Уортън мислеше само как да му достави удоволствие, а най-голямата й амбиция бе да стане негова съпруга.

— Когато се навечеряме, обади се в „Ню Йорк Таймс“ — до ден-днешен не бе започнал да нарича вестника „Таймс“. — Обяви годежа.

Оливия изпищя от радост. Побутна стола си назад, скочи, изтича при него и обсипа лицето му с целувки, внимавайки да не докосне пострадалата му ръка.

— О, Уил, благодаря ти. Ти си прекрасен. Обичам те — още една целувка. — Оздравявай бързо — замърка тя. — Искам те в леглото. О, скъпи, ще те направя толкова щастлив. Кълна се.