Луиз Бегшоу
Страст (32)

Тридесета глава

Лола седеше в бара и пиеше портокаловия си сок. Съвсем скоро щеше да отпътува със самолет от Америка, с един от множеството си паспорти и лице, променено с латексова маска и контактни лещи. Никой нямаше да я разпознае. Никога не се бе случвало. Имаше напръстници с различни фалшиви отпечатъци. Колкото и да напредваха технологиите, тя винаги ги изпреварваше.

Радваше се, че ще се върне в Европа. Предпочиташе да преследва мишени там, на по-позната територия. Мъжът, Хайд, проявяваше немарливост. Беше заминал, без да се погрижи за безопасността на дома си. Тя бе влязла преди няколко дни и бе сложила подслушвателни устройства на всеки телефон.

Колко емоционално, бе почувствал нужда да се обади на любовницата, с която скъсва. Мъжете бяха загадка за нея. Тази жена бе златотърсачка, от типа жени, които Лола особено ненавиждаше. Самата тя бе натрупала състояние с таланта си. А тази кучка, както много други, се бе сдобила със своето, обличайки се добре и разтваряйки краката си. Не можеше да се примири, че дори бивш таен агент като Уилям Хайд, толкова добър в играта, толкова впечатляващ, бе налапал въдицата на най-обикновена скъпа прелъстителка като Оливия Уортън.

Мъж като Уилям Хайд заслужаваше жена с огнен темперамент, равна на него. Някоя като Лола Монтоя. Може би дори си струваше да спечели симпатията му, помисли си тя за миг. Мъжете желаеха Лола, но никой никога не я бе обичал. Наистина никой, дори семейството й, откакто се бе родила. Може би психолозите грешаха за нея.

Ако бе отраснала, дарявана с обич, може би щеше да бъде способна да отвърне…

Поклати глава, отърсвайки се от задръжките. В това преследване нямаше място за сантименталност.

Уил Хайд не само се бе обадил на Оливия, сякаш й дължеше нещо, а бе останал дълго на телефона, твърде дълго. Достатъчно, за да го проследи.

Явно бе доста разсеян.

Лола преповтори плана в съзнанието си. Като музика, като симфония, бе съвършено изпипан. Предчувстваше, с усета си на професионален убиец, че наближава краят на играта. Парите и престижът му бяха отнети. Докато слушаше, Лола се убеди, че не го е грижа. Това се вписваше в психологическия му профил. Дълбоко в себе си той оставаше шпионин, не банкер. Колко ли скучни му се бяха сторили последните няколко години. Сега се чувстваше свободен, сигурна бе в това.

Но докато сриваха финансовата му империя, той бе намерил момичето, бяха се скрили в товарен самолет и бяха заминали за Париж. А телефонното обаждане бе издало, че в момента се намират в близост до Рю дьо Бавоа, Воарон, Южна Франция. Изпита искрено възхищение. Той не губеше време, не вършеше глупости. Беше в движение, с транспорт, и с момичето целенасочено бяха поели на юг. Можеше да каже на Димитри какво е узнала, но реши да си замълчи. Бяха изпратили двама от своите. Но тя щеше да изпълни задачата. Не би я отстъпила на никой друг агент.

Нека новата банда главорези на Димитри обикалят цяла Франция. Щяха да преглеждат записи от камери, в хотели, на граници, навсякъде. А тя вече бе надушила плячката, въпреки че преследваните не бяха глупави. Лола тръгваше на лов.

Отново се замисли за Уил Хайд. Не преставаше да я изненадва. И преди я бе смайвал, не си спомняше кога за последен път. Беше силен и изобретателен, нехаен по отношение на парите и абсолютно безстрашен. Изключително красив.

Възбуждаше я. Много малко мъже й въздействаха така, но този, този беше различен. Запомни телефонния разговор. Радваше се, че бе зарязал малката алчна снобка. Нейната мишена бе малко по-достойна за уважение, не професионалистка, но смела и с вроден усет. Бе успяла да оцелее сама, докато се срещне със спасителя си. Бе скочила от покрива. Това наистина бе забележително.

Мисълта, че Уил ще спи с Мелиса, я накара да го желае още по-силно. Ако се възхищаваше на смелостта и уменията на любовниците си, значи би пожелал Лола. Представи си любопитството, което караше мъжете да пожелават една убийца. Тя бе жадна за усещания. Трудно бе да ги получава, когато гледаше на повечето мъже като на овце. Но Уил Хайд не бе от ничие стадо. В леглото, отблизо, той щеше да има власт над нея. Отлично знаеше какво е съотношението на силите им.

Бяха равностойни.

Нехайно започна да фантазира. Щеше да убие жената, първоначалната си мишена. Да предложи на Хайд защита. Щеше да им предостави идеален труп и да избяга заедно с истинската жертва за Южна Америка. Не би тръгнал по своя воля с убийцата на Мелиса, но тя щеше да се постарае да изглежда, че някой друг е погубил момичето. Какъв ли щеше да бъде животът с него?

Обзета от негодувание, поклати глава. Може би щеше да й се удаде възможност да преспи с него. Тогава щеше да се възползва. Никоя от онези жени Оливия, Мелиса и всички други, не можеше да се сравнява с нея. Влезе ли в леглото му, той щеше да крещи от наслада.

Но после… в нейния бизнес нямаше трайни връзки. Скоро щеше да се отегчи от него. И възможността за отмъщение винаги оставаше.

Лола стана. Той бе подходящият мъж за нея. Силното желание, както всички други телесни потребности, бе нещо, което рядко изпитваше. Сега то я изгаряше. Представи си как Мелиса Елмет лежи в прегръдката му в някакъв долнопробен френски мотел. Щеше да я накара да полети, беше сигурна в това.

Тази мисъл бе непоносима. Обзе я ревност. Искаше да накаже Мелиса, но тя бе във Франция и трябваше да почака.

Първо щеше да излее гнева си върху Оливия и същевременно да даде урок на Уил Хайд. Никой не можеше да застане на пътя на Лола Монтоя.

Върна се пеша до малката сива сграда на Уест Форт Стрийт. Оливия Уортън бе влязла тук само преди малко. Лесно щеше да проникне вътре. Дървета покрай улицата, ниски прозорци, близо до земята, аварийно стълбище отзад, желязно и стабилно. Но Лола реши да се позабавлява. Изкачи се по каменните стъпала и натисна един от звънците.

— Оливия Уортън?

— Да?

Момичето не бе плакало. Добре. По-вероятно бе да излезе.

— Госпожо, безпокои ви Елън Поуст. Водя светската хроника на „Ню Йорк Таймс“. Госпожо, носят се слухове, че Уил Хайд е развалил годежа ви днес, че ви е зарязал.

Чу се как изненадано си поема дъх.

— Не е вярно, без коментар.

— Добре, щом не желаете да коментирате, това е историята, която ще излезе в рубриката за светски новини, защото получих потвърждение от персонала в жилището на Уилям Хайд. Но редакторът ми настоя да ви дам шанс за отговор.

— Има ли фотограф с вас?

— Не, госпожо. Мога да повикам.

— Все още не. Почакайте.

Прозвуча бръмчене и вратата се отвори. Господи, помисли си Лола. Слабоумна жена. И бе имала наглостта да прелъсти Уил Хайд!

Стоеше в коридора, облечена с красива плетена рокля от копринени конци, с кремави кожени сандали „Диор“ с платформи. Лола забеляза, че пръстенът все още е на ръката й, но го е преместила на дясната си ръка. Колко показателно. И удобно.

— Влезте, ще направя изявление — властно каза тя.

— Добре — приветливо каза Лола. — Ще бъде страхотно.

Отвори вратата и стори път на Лола да влезе. Лола я затвори след себе си.

— Аз скъсах с Уил Хайд — заяви Оливия с царствена увереност. — Извадете бележника си! Искам това да бъде отпечатано.

Лола й се усмихна приятелски.

— Не, не си скъсала с него. Ти си жалка уличница, оплела богаташ в мрежите си, но той те заряза.

Оливия затаи дъх.

— Какво?

Лола въздъхна, вече отегчена. Свали шала от врата си, със светкавично движение го уви около шията на Оливия Уортън, стегна го здраво със силните си ръце и спря притока на въздух. Оливия облещи очи от ужас, безполезно посегна с пръсти към шията си, опитвайки се да се освободи, както правеха всички. Започна да рита…

Лола можеше да си поиграе с нея, но нямаше време. Трябваше да стигне до летището. С нож щеше да се справи още по-бързо, но така нямаше да има кръв. Затегна примката, пристъпи напред и с една ръка на слепоочието на Оливия, а другата под брадичката й, изви врата й встрани. С лекота го счупи. Главата й клюмна напред, вече беше мъртва.

Лола бе взела две неща със себе си. Проби от кръв и косми. Пръсна по малко от съдържанието на стъкленицата из целия апартамент и сложи по няколко косъма под ноктите на Оливия. Жалко, че нямаше сперма, но Уил никога не бе дарявал и в кабинета на лекаря му нямаше проба. Операцията й отне само няколко минути. Беше го правила толкова пъти.

— Благодаря за съдействието — весело каза Лола. Протегна ръка и свали пръстена от дясната ръка на Оливия. Камъкът бе красив, добро възнаграждение за добрата работа. Плюс това щеше да й напомня за Уил.

Отвори вратата, излезе и спокойно слезе по стълбите. Може би щяха да минат четиридесет и осем часа, докато открият тялото на Оливия. Дотогава тя щеше да е изчезнала от Щатите.

Слънцето приятно топлеше гърба й. Повървя до края на улицата и спря такси. В тях нямаше камери, за разлика от метрото и автобусите, и точно сега това бе най-подходящият транспорт. Плъзна се на задната седалка, настани се удобно на нацепените кожени седалки и каза на шофьора да я откара на летище „Кенеди“. На дясната й ръка огромният диамант на Уил Хайд проблесна на светлината на следобедното слънце.

 

 

Самолетите пристигнаха на летището във Фадиз, един по един, незабелязани. Беше идеалното място за подобна кулминация. Неуловими за радарите, твърде малки, за да привлекат вниманието на световните медии. Дори арабските вестници не проявиха особен интерес. Страната бе малък султанат, богат на петрол, който нямаше желание да става ключов играч дори на регионалната политическа сцена. Беше курортна дестинация за много от тях, екзотична държава като Лихтенщайн или Малдивите.

Не присъстваха държавни глави. Правителствените ръководители стояха настрана, въпреки че някои отчаяно искаха да дойдат. Нигерийският президент трудно бе придуман с ласкателства да остане в Лагос. Мъжете, които присъстваха, бяха непознати, функционери, старши представители. В много случаи те се смятаха за истинската власт в държавите си. Погълнат от управлението, човек бе твърде зает с досадни неща: гласоподаватели и други субекти, пътища, болници, канализации. Тези мъже не се занимаваха със злободневното. Не ги бе грижа колко високи са данъците. Те боравеха с парите, с източниците на богатство, които поддържаха нивото. Кръгът им бе тесен. Други хора се страхуваха от тях, дори президентите им. Без тези мъже всичко щеше да се срине.

Присъстващите бяха твърде много и срещата не можеше да се запази в тайна. Ако политиците не обърнеха внимание, бизнес анализаторите щяха да обърнат. Беше обявена като конференция по етика: подобряване на глобалния имидж на сектора, корпоративна отговорност, спонсориране на благотворителни прояви. Харун бе предложил това и се гордееше със себе си. Почти нищо не можеше да бъде по-ефективна маскировка. Журналистите, отразяващи този сектор, отегчено се прозинаха и се заловиха да пишат предположения за резултата.

Пристигнаха в различни часове и лимузини от личния автопарк на надрахското правителство, сновяха нагоре-надолу по напечения криволичещ път покрай белите скали от султанския комплекс до летището.

Харун очакваше да ги посрещне. По-рано сутринта бе посетил съпругата си, за да изпълни брачния си дълг, и взаимно се бяха изтърпели. Бе успял да й достави известна наслада, но само за няколко минути. Това не бе проблем за него. Щом беше студена, щеше да има по-малко поводи за скандал. Все още се говореше, че редовно спят заедно. Не искаше репутацията му да пострада. Султанското семейство трябваше да бъде неразрушимо. После тя можеше да се отдаде на своето пазаруване, благотворителност и тенис, а той да се позабавлява с моделите и другите красавици, които го чакаха във вилата.

Обичаше да прави секс през повечето дни. С Фатима не бе особено добър, но тя нямаше подобна цел. След като се раздели с нея, поне изпитваше облекчение. Може би щеше отново да забременее, което би сторило чудеса за имиджа му. Хората винаги се радваха на нов потомък на султанската фамилия и семейна фотосесия, събуждаща умиление. А първата грижа на Харун бе народът му да бъде доволен. Животът в Надрах бе съвършен. Едва ли раят, обещан на праведните, бе по-добро място. Днес грижите му бяха да се отърве час по-скоро от тревогите си, да запази малкия си харем от страстни държанки далеч от фотографите, да зарадва султанката, може би с още едно дете, и легендите за слънчевата идилия в Залива да продължат да се разказват още поне година.

Всички тези неща се крепяха на ръба на гигантска пропаст.

Не можеха да ги намерят. Не можеха да ги хванат. Една проста операция за разчистване се бе превърнала в епически кошмар. Руснакът бе некадърник. Бе допуснал някаква тъпа академичка, без каквато и да е подготовка, да го надхитри. В Щатите нейният съюзник милиардер я бе защитил със забележителна вещина. А сега всичко, от което се бяха страхували — надвисналият кошмар, можеше да се стовари върху тях. Операцията бе привлякла вниманието на пресата. Трябваше да лишат Уилям Хайд от финансовото му състояние, но една американска банка не можеше да бъде срината тайно. Снимката на Хайд бе във всички телевизионни емисии. Сега беше милиардер беглец, а подобни пикантни истории караха журналистите да потриват ръце. Песъчинките в пясъчния часовник бързо изтичаха. Трябваше да открият онези двамата. Трябваше да ги убият.

— Ахлан уа Сахлан — поздрави с „добре дошъл“ емирът на Катар, целувайки Харун по двете бузи. Султанът кимна, здрависа се с Фелис Тореалба от Венецуела и поздрави алжирския емисар.

Имаше пълно присъствие. Някои бяха пристигнали предишната вечер и пренощувал в лукс в двореца, други току-що бяха слезли от самолета. Всички бяха готови.

Той ги покани с жест да седнат. Нямаше председател или организатор. Не се бяха събрали за сложни политически преговори.

— Да започваме — Харун не губи време за приветствия и всички около масата кимнаха одобрително. — Той чака.

Вратите на двореца се отвориха. Димитри влезе. Погледът му бе суров. На масата седяха клиенти с власт, които си въобразяваха, че ще го унищожат заради провала му. Лъжеха се.

Спомни си за Лола Монтоя. Бе заела решителна поза и се бе държала предизвикателно с него и сега той възнамеряваше да стори същото.

— Защо онзи човек не е мъртъв?

Димитри погледна мъжа, който му бе задал въпроса, млад саудитски принц. Други понечиха да добавят по нещо.

— Защото е първокласен таен агент и късметът е на негова страна.

— Други като вас са убивали агенти. Началник-щабове. Дори директори на тайни служби.

— Истина е. Но и мнозина са били преследвани и са се измъкнали. Ако аз например реша да се крия от вас, никой от хората ви не би могъл да ме хване.

— Може би си наел неподходящи хора — тактично отбеляза Харун.

— Не — този път пропусна обръщението „Ваше величество“. Беше му писнало от тази задача и учтивостите. — Изпратих четирима от най-добрите в света да ги търсят поотделно, но вече не участват само моите хора. След Ротердам всички вие възложихте на тайните си служби да ги издирват. Никой от тях не е успял да ги убие — Димитри сви рамене. — Не е толкова просто, колкото изглежда, да очистиш добре обучен и мотивиран агент, който се крие. Можехте да го убиете в Ню Йорк, разбира се, но беше решено първо да елиминираме жената и да избегнем излишен шум.

Последва недоволно мърморене. Решението бе тяхно, не на Димитри. Погрешно решение. Жената бе избягала, мъжът изведнъж бе изчезнал. Възможността да бъде убит бе пропусната. Съзнателно се бе появявал на публични места, на благотворителни балове, предизвиквайки ги да действат, а те се бяха поколебали.

— Сега изпаднахме в най-лошото положение на публичност и двете мишени на свобода. Все пак вярвам, че има и поводи за оптимизъм.

— Съобщете ги — настоя саудитецът.

Оптимизъм. Всички искаха да чуят това.

— Първо, имуществото на англичанина е конфискувано. Скоро ще бъде напълно фалирал. Вярно, че пресата надуши, но беше почти невъзможно да преследваме човек с толкова много връзки и източници. С достатъчно пари може да си купи безопасност. Второ, може би по-важно, сега господин Хайд е издирван и от много други хора, освен нас. Интерпол го търси, американците го търсят. Показването на снимката по телевизията означава, че лицето му е познато. Ще му бъде по-трудно да бяга, защото броят на преследвачите вече е двоен.

Кимвания. Явно разбираха.

— Може да избере да потъне вдън земя. Да вземе жената със себе си и да се скрият. В такъв случай ще минат години, докато бъдат открити. Но няма да се осмелят да се появят и разкрият информацията.

— Откъде сте толкова сигурен?

Димитри се усмихна, това бе козът му.

— Защото не я знаят. Не знаят защо са преследвани и от кого. Ако знаеха, вече да са разтръбили навсякъде. Това е единственото решение за тях: светлината на прожекторите да бъде насочена към всички нас, когато се нуждаем от помощта и добрата воля на западните сили. Така биха си осигурили безопасност. Кой би рискувал да ги убие? Тогава всички щяхме да имаме по-важни грижи. Целият свят.

Прозвуча уплашен шепот.

— Моят оперативен агент Лола Монтоя е убила Оливия Уортън, годеницата на Уил Хайд — викове на изненада. Бе подготвил няколко снимки от моргата и сега ги раздаде. — Тялото й е било открито тази сутрин, опръскано с кръв на Хайд и с негови косми под ноктите. Сега е издирван за убийство и са изпратени съобщения до всички точки на света.

— Отлично — каза Харун. — Знае ли?

— Все още не. Нещата се развиват бързо. Може би току-що е узнал, че богатството му се е изпарило. Смъртта на годеницата ще всее напрежение между него и жената, която закриля. Тя носи отговорност за това — Димитри стана. — Вашата работа, господа, е да ми осигурите колкото е възможно повече наблюдатели. Сега няма смисъл да се опитваме да пазим преследването в тайна. Нито пък някой агент да си позволява волности, като да ги хване и измъчва. Ако някой ги види, трябва да бъдат застреляни на място. Да ги елиминираме при първа възможност. Привлечете хора, готови да жертват живота си за операцията — срещна погледа на всеки от клиентите в стаята.

— Ако някой смята, че могат да се справят по-добре, нека нареди на тайните си служби да се намесят. Междувременно аз заминавам за Роаси ен Франс, където последно са били видени.