Луиз Бегшоу
Страст (13)

Единадесета глава

Мелиса стоеше в средата на гара „Падингтън“, чувствайки се малко глупаво. Беше намерила влак и почти моментално бе отпътувала за Лондон. Нямаше дрехи, освен тези на гърба си, носеше чантата с паспорта си, това бе всичко. Нямаше дори четка за зъби. Не бе стигнала толкова далеч в планирането на бягството си. Какво искаше всъщност — почивка? Къде? Какво щеше да прави с живота си?

Тълпите на гарата я накараха да изпита лека клаустрофобия. И в онази вечер, на Магдалин Бридж, бе имало тълпа. Пое си дъх и излезе от гарата, отпред, където имаше дълга опашка за таксита. Мелиса се нареди по-скоро за да си даде време да помисли. Можеше да отиде на някое тихо и спокойно място. В Британския музей. Не, твърде много туристи. Националната портретна галерия бе по-добре. Можеше да се поразходи, да погледа някои от любимите си картини, да вземе решения как да продължи живота си.

Телефонът завибрира в чантата й и я накара да подскочи. „Успокой се, Мелиса, каза си тя, стряскаш се от всичко. Намираш се на гара «Падингтън» посред бял ден.“ Извади мобилния и погледна дисплея. Малко хора имаха номера й, а и техните бяха запаметени, но се изписа „Скрит номер“.

Може би някаква реклама. Засрами се заради паниката си. Трябваше да превъзмогне случилото се с Фрейзър, безсмислието на това насилие, или щеше да прекара остатъка от живота си в страх, озъртайки се, треперейки в сенките.

— Мелиса Елмет — каза тя.

— Мелиса, обажда се Уил Хайд. Отдавна не сме се чували.

Пръстите й стиснаха телефона.

— Уил — задъхано промълви Мелиса.

Мили боже. Наистина бе той. Би познала гласа му навсякъде. Десет години раздяла бяха заличени за няколко мига от отекващите удари на сърцето й. Гласът на Уил. Същият като в деня, когато си бе тръгнала от квартирата му.

Тялото й плувна в пот, лицето й пламна. Зави й се свят, едва преодоля шока и се задържа на крака.

— Откъде взе този номер?

— Имам доста връзки. Важно е. Слушай, Мелиса, разбрах за случилото се с теб и много съжалявам за загубата ти.

Тонът му бе делови. Това беше за предпочитане пред съжаление — последното, което й бе нужно. Възвърна самообладанието си.

— Благодаря — спокойно каза Мелиса. — Дано ти си добре.

— Не се обадих, за да си бъбрим, Мелиса. Не искам да те безпокоя, но трябва да ме изслушаш много внимателно.

Тя примигна изненадано.

— Какво?

— Искам да бъдеш в безопасност. Каквото и да сме преживели заедно, всичко е минало.

— Защо да не съм в безопасност? — попита Мелиса изплашена. Никоя от фантазиите й за нова среща с Уил не включваше подобен разговор. Световъртежът се върна.

— Слушай, няма лесен начин да ти го кажа. Мисля, че куршумът, убил годеника ти, е бил предназначен за теб.

Тя се отдръпна от опашката, облегна се на стената.

— Чакате ли? — попита едра жена със синьо палто.

Мелиса сковано поклати глава, даде й знак да продължи напред.

— Защо мислиш така?

— Тук бяха убити няколко души. Сенатор Елън Джоспин от Ню Йорк. Жена, на име Мойра Дънууди, която беше главен библиотекар в Нюйоркската обществена библиотека. Бизнесменът Дейвид Фел във Венеция.

— Съжалявам, но…

Отрицанието й се изпари. Последното име прозвуча като предупредителен сигнал. Дейвид Фел. Бизнесменът, финансирал проекта, по който работеше баща й.

— Всеки от тях е свързан с баща ти. Доколкото зная, и той е загинал при някакъв инцидент.

— Да — едва успя да изрече тя. — Но, Уил, никога не съм чувала за библиотекарката… или сенатора. А с татко загубих връзка малко преди смъртта му.

— Баща ти е имал две срещи със сенатор Джоспин, преди да се върне в Италия и да загине в лагуната. Помня, че видях съобщението в пресата. Не са били големи срещи. Тогава тя работеше в енергийната комисия и е дошъл, за да говори пред тях за консервацията. Двамата са разговаряли на четири очи. Следя действията на политиците в моя регион, помага за бизнеса.

Мелиса поклати глава. Значи баща й бе говорил пред някаква американска комисия, но какво от това? Той беше учен и обичаше да се изявява. Не бе изненадана. Би могъл след това да си дойде във Великобритания, за да се види с нея. Но кариерата му винаги бе на първо място.

— А библиотекарката?

— При същото посещение, същата вечер седеше до нея на благотворителен прием; беше гост на Колумбийския университет. Зная, защото приемът беше под моя патронаж. Той ме видя — Уил замълча. — Беше неловък момент, както навярно предполагаш. Запечата се в съзнанието ми.

Мелиса потръпна. Каква агония, какво унижение за баща й. Да види Уил Хайд в милиардерския му блясък на някакъв скапан прием в Ню Йорк. Да знае, че момчето, което е отблъснал и насила разделил с нея, може да го купи и продаде милион пъти.

— Казахте ли си нещо?

Тя се престори, че тази подробност не означава нищо за нея.

— И двамата бяхме заети — дипломатично каза Уил.

Мелиса затвори очи и вътрешно потръпна от срам.

— Две жени са се срещнали с баща ми и сега са мъртви? Хайде, сигурно се е срещал с хиляди хора.

— Не вярвам в съвпаденията. Не и при моята биография. А Дейвид Фел, третата жертва, е финансирал изследователската работа на баща ти в Рим.

— Но кой ги е убил? Защо?

— Все още не зная това. Ще разбера.

— Какво ще направиш, Уил? Ти си банкер, а не детектив.

Мълчание от другата страна. Мелиса почти го видя да се бори със себе си. Явно бе, че се опитва да я убеди, че говори сериозно за опасността, която смята, че я грози.

— Преди да купя тази банка, работих за МИ-6 доста години — каза той.

Остана безмълвна. В нея бушуваше странна смесица от емоции. Разкаяние. Желание. Страх. Почти бе благодарна за страха, защото ледът, сковал сърцето й, започваше да се пропуква против волята й като ледник, който се раздвижва и топи с идването на пролетта.

Уил Хайд, нейният Уил, шпионин. Толкова смел. Британски шпионин, после милиардер, постигнал всичко сам.

— Ето как си се добрал до номера ми — опита се да се пошегува тя.

— Да.

— Не разбирам какво общо има всичко това с мен, Уил.

— Имаш ли братя или сестри?

Нима не помнеше дори това?

— Знаеш, че нямам.

— Доведен брат или сестра, нещо подобно?

— Не.

— Мелиса, мъж, който се е представил за твой племенник, Карлос от Испания, е дошъл в стационара на „Радклиф“ малко след като си излязла и ти е донесъл цветя. Сестрите го завели до леглото ти.

Страхът нарасна и задуши внезапния прилив на желание.

— Журналист от някой таблоид — предположи тя. — Защо не са проверили самоличността му?

— Направили са го. Имал е валидна шофьорска книжка на името на Карлос Елмет. Обикновено журналистите не се престарават толкова. А и не биха успели да се сдобият с такава от убийството до изчезването ти. Това е почерк на професионалист.

Гърлото й бе пресъхнало.

— Професионален убиец.

— Може би греша. Но не искам да поемаш рискове.

Мелиса благодари на Бог за стената зад гърба си. Отново заплашваше да й се завие свят, а не искаше да припадне. Не искаше Уил Хайд да я смята за слаба.

— Имам… нося паспорта си. Мога да се кача в метрото от „Падингтън“ и да хвана полет на „Хийтроу Експрес“. Барселона, Женева или някъде…

— За нищо на света — отсече той. — Точно сега ще те търсят по летища и пристанища. По-късно може би. Но не използвай кредитната си карта, не се регистрирай в хотел и не тегли пари от банкомат.

Вече имаше истински повод за паника.

— Но имам само шестдесет лири в портмонето си, Уил. Какво да правя, по дяволите? — отново последва мълчание. — Уил?

— Мисля. Не се паникьосвай, Мелиса, не са те намерили в „Радклиф“ и не знаят къде си сега. Искам да отидеш в хотел „Виктрикс“ в Ковънт Гардън. Ще те чака резервация на името на Оливия Уортън.

— Оливия Уортън? Коя е тя?

— Годеницата ми. Няма да има нищо против.

Думите се стовариха като юмручен удар в слънчевия сплит. Беше неизбежно, разбира се. Ако имаше нещо изненадващо, то бе, че досега е останал ерген. Но очите й се навлажниха и бе благодарна, че той не може да види как изтрива сълзите с ръка.

— Не е нужно да показваш документ за самоличност. Апартаментът ще бъде готов, вътре ще има храна. Сега нещо много важно.

— Да?

— Не искам да отваряш вратата на никого, освен на мен. Нито на румсървис, нито на камериерките, за каквото и да било. Персоналът ще бъде инструктиран да не те безпокои. Не поръчвай нищо и не напускай стаята. Ясно ли е?

— Напълно.

— Може би ме гони параноя, но ако не е така, от това зависи животът ти. Толкова е важно.

— Разбирам, Уил — изричаше думите с мъка, задъхано. — Благодаря ти.

Още миг мълчание.

— Върви. Хвани такси. Ще дойда да те взема и ще видим какво ще правим.

— В Лондон ли си?

— В Ню Йорк. Но ще се кача на следващия самолет.

— Добре. Тръгвам — каза тя като насън.

— Чао.

Той затвори и Мелиса осъзна, че няма начин да се свърже с него. Сълзите вече бликаха и цялата трепереше. Други пътници се отдръпваха смутени. Не я бе грижа. Извади хартиена кърпичка от чантата си и попи влагата от лицето си. Важно бе да се съвземе, за да не предизвика смут в хотела. Отчаяно съжали, че не си бе взела грим. Разбира се, на няколко крачки зад нея в гарата имаше магазин на „Буутс“. Но Уил й бе казал да бяга и тонът му я бе убедил, че не се шегува.

Такситата бързо заставаха в колона и пътниците се настаняваха в тях. След пет минути Мелиса бе първа на опашката. Каза „Виктрикс“ и шофьорът потегли светкавично, без да се нуждае от повече инструкции.

Хотелът би накарал всеки да затаи дъх, но Мелиса нямаше време за възхищение. Просторно мраморно фоайе, завършено с огромен фонтан и масивни платна на съвременни художници, разкошни италиански канапета с минималистичен дизайн; плазмени телевизори с големина на киноекрани, на които вървяха новини. Късче от Манхатън в центъра на Лондон.

Плахо тръгна към рецепцията.

— Да? Мога ли да ви помогна?

Мелиса долови известно пренебрежение в очите на младата жена, когато плъзнаха поглед по дънките и пуловера й.

— Да. Трябва да има резервация за мен на името на Оливия Уортън.

Момичето натисна няколко клавиша. Очевидно на екрана се появи бележка. Прочете я и леко пребледня.

— О, да, разбира се, доктор Уортън. Съжалявам. Апартаментът ви е готов. Ако имате багаж, да…

— Не, благодаря.

— Ще повикам пиколото да ви придружи до апартамента.

— Няма нужда — каза Мелиса поразена. Момичето се държеше така ласкателски, сякаш бе готово да запълзи в краката й. — Само ми дайте кодовата карта, ако обичате. Предпочитам да прекарам известно време сама, ако нямате нищо против — успя да се усмихне. — Изтощена съм, искам да поспя.

— Разбира се, мадам. Само секунда — последва трескаво натискане на клавиши и администраторката й подаде малък елегантен портфейл. — Ще ви настаним в апартамент „Уиндзор“, най-добрият в хотела, доктор Уортън. Във всеки асансьор има специален бутон.

— Благодаря ви.

— Надявам се с господин Хайд да бъдете доволни от условията. Ако се нуждаете от нещо или желаете смяна, моля, обадете ни се.

— Благодаря — каза Мелиса отново, чувствайки се малко глупаво.

Взе картата и тръгна към асансьора с неприятното чувство, че е под наблюдение; защото я смятаха за новата кралица на империята Хайд и несъмнено се питаха защо е облечена така. Натисна бутона на асансьора, който милостиво я чакаше. Когато я погълна, Мелиса въздъхна с облекчение. Докосна лампичката за апартамент „Уиндзор“ и кабината се понесе нагоре с успокояващо монотонно бръмчене.

Вратите изсъскаха и се отвориха и тя се озова в коридор с дебел килим и орехова ламперия. Пъхна картата в отвора на вратата, единствена на етажа, и тя се отвори със замах.

Мелиса зяпна от удивление. Беше фантастично — апартаментът заемаше почти целия етаж на хотела. Имаше огромно легло в стил „Луи XIV“, два дивана, бюра с компютри и факсове. Вляво от себе си видя просторна баня, облицована с травертински мрамор, с джакузи, душ кабина и вана, в която човек можеше да плува. Вдясно имаше отделна всекидневна с голям плазмен телевизор, монтиран на стената. До спалнята бе вграденият гардероб и малка зала за фитнес с уред за вдигане на тежести, бягаща пътечка и велоергометър. Навсякъде бяха аранжирани свежи цветя.

На масата в средата на хола бе сервирана храна. Имаше кани с вода и сок, сребърна кофа с луксозна бутилка „Крюг“ — жестът накара Мелиса да се усмихне; едва ли щеше да пие шампанско — и подноси със сандвичи. Забеляза пушена сьомга, краставици и бифтек. Имаше и цяло печено пиле, огромна кошница с плодове, табла със сладкиши, кифлички и кроасани. В минифризера откри салата, предястие с раци, сладоледи, мляко и сметана. На масата имаше огромна кутия шоколадови бонбони „Шарбонел енд Уокър“ и картичка в малък плик.

Прие това колосално разточителство с насмешка. Нима Уил си въобразяваше, че е свикнала с подобни глезотии? Не би могла да погълне такова количество храна дори за цял месец недели. Картичката стоеше там в плика; не се сдържа и го отвори. Прочете думите, изписани с красивия почерк на служител на хотела:

„Моля те, хапни нещо и не се тревожи. Ще дойда при теб възможно най-скоро. Поздрави,

Уил.“

Приятелският тон, съжалението в кратката бележка разхлаби обръчите около сърцето й. Тя не означаваше нищо за него, бе очевидно; беше му все едно, че е имала годеник, а и самият той щеше да се жени. Не, нямаше да дойде като рицар на бял кон, за да спаси истинската си любов, а от някакво чувство за лоялност, дълг да защити старо гадже, което може би е в смъртна опасност.

Мелиса се опита да си представи красотата и младостта на момичето, с което бе сега. Изпита ужас при мисълта, че я е грижа за това, когато Фрейзър, горкият Фрейзър бе мъртъв от четиридесет и осем часа. Прииска й се да пропълзи в някой ъгъл, просто да се сгуши и да умре. Уил бе на път и щеше да я види така: без грим, с отдавна неподстригвани коси, небоядисани корени, бръчки по лицето, издълбани от годините, плюс следи от недоспиване и няколко дни в страх.

Но това не можеше да бъде избегнато. Може би напълно бе сгрешил, но тя не желаеше да поема рискове. Въпреки всичко обичаше живота. Искаше нов шанс, нямаше желание да умира.

Затова нека дойде.

Мелиса бавно тръгна към банята и се съблече. Два пухкави бели халата се топлеха на закачалката за кърпи. Внимателно напълни ваната до четвъртината и с безплатната пяна „Флорис“, предоставена от хотела, изпра всичките си дрехи. После закачи колкото можа от тях на горещите метални тръби, а останалите — на перваза, за да изсъхнат на слънце. Нямаше много време, но не можеше да посрещне Уил Хайд с мръсни дрехи. Ако бяха влажни, щеше да ги облече така.

Свечеряваше се. Отвъд огромните прозорци слънцето залязваше над Лондон, небето бе обагрено в коралово и златисто. Изведнъж Мелиса се почувства адски изтощена. Източи водата, отново напълни ваната и с благодарност се потопи в нея. Изми косата си с безплатния шампоан; въздъхна с облекчение, когато намери несесер за тоалетни принадлежности, в който имаше самобръсначка, четка за зъби и малка туба паста.

Облече единия халат и пъхна краката си в снежнобелите кашмирени пантофи, избродирани с емблемата на хотела. Това бе най-луксозната стая, в която Мелиса бе влизала през живота си. За нея бе достатъчно просто да е прилична. Загърна се с пухкавия халат като с успокояващо одеяло.

Беше сама и най-сетне си позволи да поплаче. За Фрейзър, бедния добродушен Фрейзър, прострелян в главата. За баща си, в каквото и да се бе забъркал, защото може би и той бе станал жертва на убийство, може би бе изживял ужас. За себе си и опасността за живота си. И защото отново щеше да види Уил Хайд, но срещата им нямаше да има нищо общо с фантазиите й, със сцените на радост, които си бе представяла с надежда дълги години след раздялата им.

Не искаше да го вижда и все пак отчаяно искаше. Сякаш бе дете, което чопли коричката на зарастваща рана, въпреки че боли. Не можеше да спре.

Огладняла след плача, Мелиса успя да хапне няколко сандвича. Изпи голямо количество вода, изми зъбите си. Все още бе рано; можеше да погледа телевизия. Но се страхуваше, страхуваше се, че ще види себе си и как натоварват тялото на Фрейзър в линейка. Вместо това свали халата и пропълзя в масивното легло. Чаршафите бяха приятно хладни и свежи. Не бе свикнала да си ляга гола, но не й бяха останали никакви сили. Затвори очи, влажните й коси се разпиляха по възглавницата и скоро заспа дълбоко.

Когато се събуди, бе пет сутринта. Беше дезориентирана; нямаше представа къде се намира. Надигна се, изплашена, примигна и огледа стаята, докато най-сетне си спомни всичко.

Енергично се отправи към банята, придаде обем на косите си със сешоар. Не можеше да се разкраси за Уил, но поне щеше да изглежда представителна. Посегна към дрехите си. Слава богу, бяха почти изсъхнали.

Облече се. С настървение се нахвърли върху храната; сандвичите бяха леко изсъхнали, със сгърчени краища, но ставаха за ядене. Хапна два, после банан, приготви си кафе и английски чай от разнообразните пакетчета, оставени върху поднос с чайник и чаши. Умираше от глад и всичко й се стори невероятно вкусно.

На голямото бюро до прозореца хотелът бе предоставил листове за писане и химикалка „Мон Блан“. Мелиса започна да нахвърля бележки, докато слънцето изгряваше над града. Уил Хайд щеше да я измъкне оттук, но нямаше да остане с нея. Все още не можеше да проумее някои от нещата, които бе казал вчера, но вярваше, че Уил ще я отведе в безопасност, каквото или който и да представлява заплаха за нея. Освен това все още нямаше планове.

Отпивайки чай, Мелиса се замисли за това. Може би щеше да отиде на някое спокойно място и да напише роман. Беше рисковано, нямаше никакви гаранции. Реши да замине на юг, за Рим, където имаше връзки в държавния археологически институт. Щеше да преподава на студенти или да работи като екскурзовод на богати чуждестранни туристи. Отлично владееше езика и познаваше няколко души от градската управа. Не й се струваше невъзможно. Поне щеше да живее в град с отлична храна, отлични вина и много слънце. Имаше далеч по-лоши съдби.

Може би там щеше да се намери и мъж за нея. Разведен или вдовец. Някой, към когото би могла да изпита страст.

Мислите й се върнаха към Уил и едва потисна импулса да се втурне към огледалото, за да доизправи косата си. „Стегни се, гневно си каза тя. Той е минало. Отдавна си го загубила. И не може да вярваш, че е единственият мъж за теб. Твърде голямо момиче си, за да вярваш в приказки, Мелиса Елмет.“

Е, добре, Фрейзър Макинтош не се бе оказал подходящият. Но нима имаше шанс да намери някого? Беше заключила сърцето си така старателно, че дори самата тя не можеше да го достигне.

Това трябваше да се промени, ако не искаше да умре стара мома. Знаеше, че е постъпила зле с Уил, че е взела погрешно решение. Но сама се бе наказала далеч по-сурово, отколкото той би могъл…

Започна да съставя списък от имена, които помнеше. Професор Джина д’Амата, дон Анджело Руфини, Шарлота Леоне, сеньор Бутуоко…

Някой почука на вратата. Мелиса подскочи ужасено, инстинктивно се изправи. Столът й падна и тя притисна ръка към сърцето си.

— Не, благодаря — извика. — Не искам румсървис.

— Аз съм, Мелиса — каза Уил.

Не беше нужно да иска потвърждение. Би познала гласа му навсякъде, по всяко време. Сковано повдигна стола от пода, забърза към вратата и я отвори.

Той стоеше там, облечен в тъмен костюм. Ризата му бе измачкана; явно бе дошъл направо от летището. Беше по-едър, отколкото в спомените й, по-широкоплещест. Бицепсите му бяха огромни; изпъкваха дори под елегантното сако. Изглеждаше уморен и имаше набола брада, но беше със слънчев загар, силен и невероятно привлекателен.

Беше неизбежно Мелиса да се изчерви.

Уил влезе, внимателно затвори вратата след себе си.

— Здравей — огледа я от главата до петите и у нея се прокрадна мъчителното чувство, че е смаян, но не в положителен смисъл. — Мелиса. Как си?

— Добре — отвърна тя, — предвид всичко, което смятам за пълни глупости.

— Доста вероятно. Но проявявам предпазливост.

— Нямам много пари в брой, Уил. Трябва да имам достъп до сметките си. Иначе какво мога да направя?

Той не обръщаше внимание; бе твърде зает да обикаля и оглежда стаята. Мелиса изведнъж осъзна, че я е забелязал и намерил за непривлекателна; не беше разтърсен, нито развълнуван да я види. Гледаше на нея просто като на факт от миналото си, бивша приятелка, която се чувства длъжен да защити. Оливия Уортън нямаше за какво да се тревожи.

— Ще се погрижим за това, не се безпокой. Ще тръгнеш ли с мен?

Тя преглътна с мъка, преглътна гордостта и чувствата си.

— Разбира се. Зная, че не си спал цяла нощ, за да дойдеш да ме вземеш. Благодаря ти, Уил.

Най-сетне я погледна, леко й се усмихна и сърцето й се сви. В очите му имаше съчувствие, добронамереност, но не и желание, не и страст. Почувства се ужасно невзрачна.

— Нима мислиш, че бих те оставил в беда?

Не можеше да не го изрече.

— Уил… за случилото се… съжалявам.

Тъмните му очи срещнаха погледа на нейните сини.

— Няма за какво, Мелиса. И двамата бяхме твърде млади. Сега всеки има свой живот. Хайде, да тръгваме.

— Къде ще ме отведеш?

Уил сви рамене.

— Какво ще кажеш за Ню Йорк? Работя там и има много места, където мога да те настаня. Ще бъдеш в безопасност. Само докато разбера какво става.

Мелиса извърна глава, за да не среща погледа му.

— Не мога да остана завинаги в някой от апартаментите ти. Трябва да се върна в Оксфорд. Да се върна на работа.

Уил не знаеше, че е напуснала, и тя не искаше да узнае.

— В Манхатън има много добри висши училища — „Висши училища“, не „университети“. Бе прекарал дълго време в Америка. Дори говореше леко провлачено като нюйоркчанин. — Колумбийският от Бръшляновата лига е идеален за теб. Биха се радвали при тях да работи академик от Оксфорд.

— Имаш влияние там?

— Имам.

Мелиса се изчерви, ядосана на себе си, че все още го желае. Беше толкова унизително. Гневът я караше да отговаря троснато.

— Ще дойда, но трябва да изтегля малко пари. Да си купя това-онова. Нови дрехи, паста за зъби, грим. Неща от първа необходимост.

Уил въздъхна.

— Може би всичко е напразно, но предпочитам веднага да те откарам в Щатите. Ако те следят, магазините са добра възможност. Самолетът ми чака. Ще се обадя да занесат в апартамента дрехи с твоя размер и козметика. Паста за зъби, шампоан, продукти в кухнята, всичко.

Тя застина.

— Не съм просякиня, Уил. Имам спестявания от заплатата си. Мога да си купя храна и дрехи.

— Зная. Не искам да мислиш, че… — той нервно прокара пръсти през косите си, познат жест, който отприщи пороя на спомените. — Не е заради теб, а заради мен. Ако позволиш да се обадя, това ще ми спести часове. Имаме резервиран полет. В Ню Йорк банката е по средата на преговори за присъединяване. Ако пропусна някоя среща в офиса, може да ми коства стотици хиляди долари. Направи ми услуга, Мелиса, нека поръчам нещата за теб. Само веднъж. Опитвам се да смогна с всичко.

Нямаше отговор; тя го знаеше. Метна чантата си на рамо.

— Добре, парите са твои. Още веднъж благодаря.

Уил каза само:

— Няма да допусна някой да те нарани. Тръгваме ли?

Тя кимна и потърси ключа от стаята.

— Не се безпокой за това. Хайде.

Мелиса тръгна след него по коридора към асансьорите.

— Ще слезем по стълбите — каза той. — Дано нямаш нищо против. Навик.

— Няма проблем — отвърна тя.

Но Уил вече бе далеч пред нея. Забеляза, че се движи доста различно от момчето, което помнеше, и необичайно за банкер. Раменете му бяха стегнати, тялото изпънато, главата вдигната като на котарак. Слушаше, жилите на врата му изпъкваха и очите му оглеждаха стълбището. Мелиса забърза след него, опитвайки се да го настигне. Беше воин, със или без костюм. Не бе сигурна дали тръпката, която премина през нея, е на желание или на ужас.

Стигнаха до партера. Уил закрачи през фоайето.

Мелиса леко докосна рамото му.

— Какво? Да вървим. Колата чака.

— Не съм платила сметката си — каза тя. — Изпих бутилка минерална вода.

Той впери поглед в нея, после избухна в смях.

— Ема?

— Да, сър? — попита униформената администраторка, която мина покрай тях, за да стигне до рецепцията.

— Запиши разходите на дамата на моята сметка. Апартаментът е свободен.

— Разбира се, господин Хайд.

Служителката продължи, без окото й да мигне. Мелиса сви рамене и извърна глава, давайки си вид, че не е забелязала изражението й. Бе живяла в Оксфорд цяло десетилетие, без да срещне мъж като Уил. Включително и Фрейзър, помисли си тя и се засрами заради нелоялността си.

Отпред чакаше лимузина „Линкълн Таун Кар“. Пред нея стоеше униформен шофьор. Поздрави Уил с повдигане на шапка.

— Джейк — каза Уил, — към „Хийтроу“, ако обичаш.

— Добре, господин Хайд.

Усмихна се на Мелиса и се наведе да й отвори вратата. Почти не бе сигурна какво последва. Чу се едва доловим тъп звук и след миг Джейк, шофьорът, стоеше с израз на недоумение на лицето и… голяма дупка в ръкава на куртката.

— Какво беше това, по…

Уил пристъпи напред и я блъсна. Мелиса затаи дъх, когато падна по очи на задната седалка и Уил затръшна вратата. Тя се надигна и видя светкавично движещи се тела. След миг Уил седеше на шофьорската седалка, а шофьорът, залитайки, се изкачваше по стъпалата към входа на хотела. Уил трескаво въртеше волана. Вече бяха потеглили. Гумите изскърцаха, когато лимузината се вля в потока от коли. Уил експертно маневрираше с висока скорост. Последва силен трясък и когато рязко се обърна назад, Мелиса видя напуканото задно стъкло.

Издаде стон на ужас.

— Някой стреля по нас.

— Да — тонът на Уил бе мрачен. — Колата е с блиндирани стъкла. Но не съм въоръжен. Трябваше да бъда. Съжалявам, Мелиса — очите му гледаха пътя, натовареното движение около Тотнъм Корт Роуд. — Ще извърша нещо абсолютно незаконно и искам да правиш точно каквото ти кажа. Не се колебай. Разбрано?

— Да — каза тя с треперещ глас.

— Стой до вратата. Ще слезеш.

Уил направи бърза маневра и вкара колата в платното за автобуси. Тя се завъртя назад, но цялото стъкло бе побеляло от пукнатини. Ставаха все повече. Куршумите се сипеха по металните части на колата, по стъклото.

— О, господи! — задъхано промълви Мелиса. — Ще умрем.

Искаше да се помоли, но сега, докато седеше на задната седалка на колата му, просто не можеше да намери думи. В ума й нямаше място за друго, освен за пътя, движението, колко надеждни са блиндираните стъкла…

— Да, но не днес.

Той изведнъж завъртя волана и колата се качи на тревната ивица между платната и премина в насрещното движение. Мелиса изпищя, но Уил даде газ и колата сви в тясна уличка встрани от шосето, докато зад тях отекваха клаксони и ругатни.

Пешеходците се разбягаха. Лимузината се качи на бордюра.

— Слизай. Тичай след мен — каза Уил и тя блъсна вратата, втурна се покрай жена в инвалидна количка, която изкрещя нещо по неин адрес. Знаеше, че той я изчаква, краката й спринтираха с все сили, за да го настигне. Точно срещу тях имаше офис сграда, печатница.

— Там ли ще влезем?

— Не. Задънена улица — нямаше представа какво има предвид, но го последва. Уил продължи по друга тясна ивичка и излезе на Графтън Уей. — Хайде!

Сърцето й щеше да се пръсне, но той посочи към другата страна на улицата и го видя: масивните тухлени постройки от двете страни на портала, зад който се издигаше сградата на Юнивърсити Колидж, с колони отпред като древен храм.

Уил се обърна и сграбчи ръката й.

— Мелиса, поеми си дълбоко дъх, трябва да се успокоиш. Да изглеждаш нормално. Ще можеш ли?

Тя кимна. Но в същия миг чу отчетливи стъпки зад ъгъла, които се приближаваха тичешком. Уил я повлече през Гауър Стрийт. Задържаше дъха си, опитваше се да пипа равномерно. Той вече изглеждате напълно спокоен, навярно благодарение на съвършения тонус, който поддържаше.

Уил застана до портала.

— Това е професор Мелиса Елмет от Оксфордския университет. Има хонорар за вземане.

— Мога ли да видя документ за самоличност? — попита охранителят.

Мелиса затършува в чантата си и извади карта от библиотека „Бодлиън“. Изглежда номерът мина. Той натисна бутон и електронните порти се отвориха. Навсякъде имаше тълпи от студенти; смееха се, носеха папки и купчини книги. Уил не каза нищо, но ръката му силно притискаше талията й отзад. Мелиса му позволи да я побутва напред, нагоре по стъпалата и между каменните колони. Тя извърна глава и видя някакъв тип с качулка да разговаря с охраната. Когато вдигна глава и забеляза, че тя го гледа, прескочи портала и побягна…

— Никога не се обръщай назад — просъска Уил. Блъсна я напред и сенките на високите бели колони милостиво ги погълнаха. Озоваха се в нещо като централен коридор. Имаше безброй хлапета. Уил хвана ръката й. — Просто върви с мен, сякаш сме заедно.

Мелиса се усмихна смутено. Пръстите му потъркаха нейните. Студентите се тълпяха около тях. Той вървеше бързо, но не тичаше. Минаха по друг коридор, през зала и излязоха във вътрешен двор.

— Ще излезем отново на булеварда. Завий наляво — нареди Уил. Мелиса я видя точно пред тях, метростанция „Юстън Скуеър“. Той извърна глава, съвсем леко, и хвърли поглед назад. — Тук ни изгуби. Влизай — влязоха в станцията. Уил извади карта, прокара я два пъти през устройството и се отправи към тунелите. — Линия „Метрополитън“ — каза той.

Мелиса послушно го последва. Сърцето й препускаше. Във всеки миг очакваше да чуе отново онзи звук, стъпките на наемен убиец, който тича след нея през тунелите, криейки лицето си под качулка. Но нямаше никого. Влакът потегляше, когато стигнаха до перона. Уил я побутна към вратите на последния вагон и застана пред нея, закривайки я изцяло с тялото си. Очите му огледаха перона.

Нищо. Влакът навлезе в тунел.

Мелиса знаеше, че не бива да говори сега, да го попита къде отиват. На Бейкър Стрийт Уил слезе. Тя забърза след него през тунелите към линия „Съркъл“.

— Връщаме се там, откъдето тръгнахме?

Не отговори.

— Паспортът ти е у теб, нали?

Мелиса потупа чантата си.

— Да.

— Отиваме в Белгия. С „Евростар“ — той се усмихна. — Била ли си в Брюж?

— Не — отвърна тя, — но искам да отида. Чувала съм, че е красиво — изчерви се, защото говореше празни приказки, когато някой се опитваше да я убие. — Но самолетът ти…

— Ще чакат цял ден. Или поне докато им се обадя — Уил мрачно се усмихна. — Предполагам, че онези типове са изпратили цяла армия агенти на летището. Ще отлетим за Ню Йорк от континента.

— Добре.

Искаше й се да каже много повече, да му благодари отново, да го прегърне и да го умолява да не я изоставя. Беше забравила за срама си, а почти и за желанието. Не можеше да се терзае заради негримираното си лице и тяло на тридесет и пет годишна учителка. Уил Хайд й вдъхваше живот. Това бе единственото, за което можеше да мисли.

Скърцащият стар влак напредваше с тътен през тунела като ангел на милосърдието. Уил се бе уверил, че във влака няма убийци, и тя се возеше до него към Сейнт Панкрас с наведена глава, избягвайки да среща погледа на когото и да било.

Излязоха в лъскавата нова гара. Уил я поведе към билетните гишета.

— Гаджета сме — прошепна той. — Постарай се да изглеждаш щастлива, сякаш сме влюбени.

Мелиса се усмихна насила. Уил изглеждаше по-естествен. Обви силната си ръка около талията й и тя усети мускулите му през тънката памучна риза. По кожата й пробягна тръпка при допира му, тънките косъмчета настръхнаха. „Разбира се, каза си тя, защото си на ръба на истерия, а този мъж е единственото, което стои между теб и куршума.“

— Добър ден, сър, мога ли да ви помогна?

— Не зная. Мож-жеш ли? — Мелиса забеляза, че говори без отвъдокеанското провлачване, с предишния оксфордски акцент и леко завалено, сякаш е пийнал малко повече вино. — Искам да заведа гаджето в чужбина. Само за обяд. Ш-що да не можем? Имаме паспорти. Ще се намерят ли две места?

— За коя дестинация?

Касиерът беше мъж на около четиридесет, напълно безразличен към чара на Уил.

— Без значение, приятел. Закъдето имаш. В последния момент, нали разбираш? — сви рамене. — К’во ще кажеш за Белгия? В Париж бях миналата година.

Последва безконечно чаткане на клавиши. Мелиса затрепери от напрежение. Очакваше всеки момент мъжът с качулката да дотича иззад ъгъла, насочил дулото на пистолета си със заглушител право към челото й…

— Имам два билета за Брюж за влака в дванадесет и петдесет и седем, но са останали само първа класа.

— Няма проблем, приятел — Уил прегърна Мелиса, допря устни до челото й. — Приемаш ли кеш?

Извади портфейл, пълен с банкноти от петдесет лири, и сложи парите на гишето. Служителят ги прибра и разпечата два билета. Леко се усмихна.

— Приятно пътуване.

— Ще бъде — увери го Уил. Пъхна билетите в джоба на сакото си и побутна Мелиса към бариерите.

— Не — упорито настоя тя. — Имам нужда от пет минути.

— За какво? Може да са навсякъде.

— Ако можеха да ни застрелят тук, нямаше да чакат — изтъкна Мелиса. — Нали, Уил?

Той сви рамене.

— Може би.

— Само трябва да измия зъбите си. Трябва. Зад ъгъла има магазин, на входа на гарата.

Уил се поколеба и махна с ръка.

— Добре, но побързай — усмивка. — Донеси ми една минерална вода.

Мелиса почти побягна към магазина зад ъгъла. Имаше стелаж с тоалетни принадлежности; тя грабна паста за зъби, четка. С копнеж хвърли поглед към козметиката. Искаше да си купи грим, да се поразкраси поне малко за Уил. Суетност, когато се бореше за живота си? Присмя се на себе си; нямаше нито време, нито смисъл. Уил Хайд беше безвъзвратно загубен, както младостта й.

Взе минералната вода, плати и побягна към тоалетните. Беше толкова приятно да измие зъбите си. Поне да бъде чиста бе по-добре от нищо. Приглади косите си пред огледалото и изтича обратно при него.

— Благодаря за водата — каза Уил. — Изглеждаш по-свежа.

Мелиса едва успя да се усмихне. Просто беше учтив; загрижен бе за нея и искаше да я спаси, но горчивата истина бе, че вече не го привличаше. Отчаяно й се прииска час по-скоро да бъде в безопасност и да се махне от него. Докато се страхуваше, сърцето й не се късаше, но след като преодолее шока, чувствата, породени от тази среща, щяха да бъдат мъчителни.

Просто искаше всичко това да свърши. После щеше да замине някъде далеч, далеч от Уил Хайд и да…

Умът й блокира. Нямаше представа какво ще прави по-нататък. Целият й свят бе рухнал.

— Няма да спираме за шампанско. Не и сега. Да се качваме във влака.

— Добре — каза Мелиса. Напрежението струеше през всяка пора на кожата й. — Уморена съм — добави тя.

Уил кимна.

— Ще поспиш във влака. Ще бъда до теб, така че няма от какво да се боиш. „Евростар“ е по-труден за нападение от самолет, а и не мисля, че ще ни търсят тук.

Обърна се и я поведе към сектора за заминаващи; имаше тълпа пътници и Мелиса здраво се държеше за него. Той показа билетите и паспортите за последна проверка и след малко стояха на перона, докато лъскавият червено-жълт влак съскаше в терминала. Слязоха пътници, засноваха покрай Мелиса, и тя се опита да не изпада в паника. Ръката на Уил стисна нейната и палецът му потърка кожата й. Вдъхваше й кураж.

Мелиса се наведе, притисна се към него.

— Уил… — започна плахо, но все пак му зададе въпросите. — Кои са тези хора? Защо се опитват да ме убият? Аз съм просто лектор. Нямам нито пари, нито…

Той поклати глава.

— Има твърде много хора.

Тя прехапа устни, чувствайки се глупаво. И напълно загубила контрол.

— Ще поговорим по-късно днес. Ще ти кажа всичко, което зная. Нали ми имаш доверие?

— Разбира се.

Нима имаше избор?

Уил сложи ръка на рамото й и я побутна към влака; намериха местата си в първа класа, до прозореца.

— Сега не е зле да поспиш — каза той.

Беше озадачена. Покрай тях минаваха пътници, търсеха местата си, наместваха ръчния си багаж.

— Какво? Сега? — Уил й даде знаци с ръка, с тяло. Най-сетне й просветна. Преглътна. — Така ли? — промърмори Мелиса. Обърна се към прозореца, с гръб към пътниците. Зарови лице в меката тапицерия на седалката. Сега никои от преминаващите покрай тях не можеше да го види.

— Точно така — тихо прошепна той в ухото й. — Ако можеш наистина да заспиш, още по-добре. Професионалист лесно би разбрал, ако се преструваш.

— Ще се опитам.

Мелиса затвори очи, и без това не искаше да го гледа. Физически беше до нея, но сърцето му бе на километри, разделяше ги цял океан и дълги години на огорчение. Мислите не й даваха покой. Разтърсващите събития от последните няколко дни вървяха като на кинолента в съзнанието й. Имаше въпроси… толкова много. А някой отчаяно се мъчеше да направи така, че никога да не получат отговор. Отново видя как шофьорът залита, дупката в ръкава на куртката му. Видя Фрейзър да се свлича на земята, зиналата рана в средата на челото му, видимо чезнещата светлина в очите му. Видя Уил пред вратата си, изражението му на приятелска загриженост; пълното безразличие в очите му…

„Не мога да понеса това“, помисли си Мелиса. Но трябваше да го понесе. Трябваше да издържи. Най-важното бе да се погрижи за безопасността си, а после да замине далеч от него.

Всъщност защо му вярваше? Беше се добрал до нерегистрирания й номер. Беше се появил от небитието като призрак. Знаеше за всички връзки между баща й и трима души, които бяха брутално убити.

Но отговорът на този въпрос бе в душата й. Уил Хайд никога не би я наранил физически. Познаваше го; това просто не бе в природата му. Не беше възможно. Колкото и да страдаше, докато бе с него, колкото и наранено да бе сърцето й, тя му имаше пълно доверие и щеше да му вярва до смъртта си. Която може би бе съвсем близо.

Влакът леко потрепери и потегли. Нищо нямаше да се случи тук, нямаше насочени пистолети. Емоционално изцедена, Мелиса се предаде на съня.